Кръвта на братството

Тридесет и осма глава

Докато бързаше към портата на покоите на Прелата, Вирна мерна Кевин Анделмиър, който стоеше на пост в мрака. Беше нетърпелива да стигне до параклиса, да каже на Ан, че най-после е намерила отговор и че вече знае почти всички Сестри, верни на Светлината, но не бе виждала Кевин от седмици. Макар сърцето й да биеше бясно, тя се спря.

— Ти ли си, Кевин?

Младежът се поклони.

— Да, Прелате.

— Доста отдавна не съм те мяркала наоколо, нали?

— Така е, Прелате. Болесдън, Уолш и аз бяхме свикани обратно в поделението.

— Защо?

Кевин пристъпи от крак на крак:

— Не знам точно. Струва ми се, че командирът ни искаше да разбере повече за заклинанието, обвиващо Двореца. Познавам го от петнадесетина години и вече е остарял. Искаше да види с очите си дали е истина, че сме ние. Каза, че тримата с Болесдън и Уолш изглеждаме като първия път, когато ни е видял преди петнайсет години. Каза, че като чул за това, отначало не повярвал, но вече се убедил. Извика останалите командири, които ни познават, да ни видят.

Вирна усети по челото си капчици пот. Изведнъж разбра защо императорът идва в Двореца на пророците. Обля я студена вълна. Трябва да каже на Прелата. Няма време за губене.

— Кевин, ти верен войник на Империята ли си, вярваш ли в Императорския орден?

Кевин плъзна ръка нагоре по пиката си. Каза колебливо:

— Да, Прелате. Искам да кажа, когато Орденът завладя моята родина, нямах много голям избор. Взеха ме войник към Ордена и бях назначен в Двореца.

Не може да се намери по-добра работа като страж от тази. Радвам се, че отново съм тук, на пост пред покоите ви. Болесдън и Уолш също с радост се завърнаха на своите постове в покоите на Пророка.

Моите командири винаги са се държали с мен подобаващо и винаги съм си получавал заплатата. Не е много, но винаги идва навреме, а срещам много хора, които са без работа и едва свързват двата края.

Вирна го хвана нежно за ръката.

— Кевин, какво е мнението ти за Ричард?

— За Ричард? — На лицето му грейна широка усмивка. — Харесвам го. Той ми купи скъпи шоколадови бонбони, за да направя подарък на приятелката си.

— Само това ли означава той за теб? Шоколадови бонбони?

Той се почеса по веждата.

— Не… Не исках да прозвучи така. Ричард беше… добър човек.

— Знаеш ли защо ти купи бонбоните?

— Защото е мил. Грижи се за хората.

Вирна кимна.

— Да, така е. Надявал се е, че като ти направи подарък, когато му дойде времето да избяга, ще го имаш за приятел и няма да се изправиш срещу него, а така той няма да е принуден да те убие. Не е искал да те възприема за враг, който един ден ще се опита да го убие.

— Да го убия? Прелате, никога не бих…

— Ако не беше мил с теб, можеше да останеш верен на Двореца и да се опиташ да го спреш.

Той заби поглед в земята.

— Виждал съм го как използва меча си. Предполагам, че дарбата е доста повече от кутия шоколадови бонбони.

— Да, така е. Кевин, ако дойде момент да избираш между Ричард и Ордена, какво би избрал?

Лицето му се изкриви от неудобство.

— Прелате, аз съм войник. — Той простена. — Но Ричард е приятел. Предполагам, че ако се наложи, ще ни бъде изключително трудно да вдигнем оръжие срещу него. Така ще е с всеки от стражите в Двореца. Всички го харесват.

Тя го стисна за ръката.

— Бъди верен на приятелите си, Кевин, и всичко ще е наред. Бъди верен на Ричард и това ще те спаси.

Той кимна.

— Благодаря, Прелате. Но не се страхувам, че ще трябва да правя подобен избор.

— Кевин, чуй ме. Императорът е жесток човек.

Кевин не каза нищо.

— Не го забравяй. И не казвай на никого какво съм споделила, ясно?

Вирна влезе в приемната на кабинета си и Фийби моментално се надигна от стола.

— Добър вечер, Прелате.

— Отивам да се помоля за напътствие, Фийби. Никакви посещения. — В главата й изведнъж изплува едно изречение, казано от Кевин. Имаше нещо неясно. — Болесдън и Уолш са изпратени на пост в покоите на Пророка. А Пророк нямаме. Разучи защо са там и по чия заповед и още рано сутринта ми докладвай. — Вирна размаха пръст. — Рано сутринта.

— Вирна — Фийби се отпусна обратно на стола си и заби очи в бюрото си. Сестра Дулсиния извърна бялото си лице встрани и сведе очи към докладите. — Вирна, няколко Сестри са дошли да те видят. Чакат вътре.

— Не съм ви давала позволение да пускате Сестри вътре в кабинета ми!

Фийби не вдигна очи.

— Знам, Прелате, но…

— Ще видя каква е тая работа. Благодаря, Фийби.

Вирна влетя в кабинета си като черен облак. На никого не беше разрешено да влиза вътре без изричното й разрешение. Нямаше време за губене, за да го пилее в глупости. Беше намерила начин да различи Сестрите на светлината от Сестрите на мрака и знаеше защо император Джаганг идва в Танимура, в Двореца на пророците. Трябваше да изпрати съобщение на Ан. Прелатът сигурно ще знае какво да направи.

С приближаването си различи в тъмната стая силуетите на четири жени.

— Какво означава това!

На светлината на свещта разпозна Сестра Лиома.

В следващия миг я прониза ужасяваща болка и светът изведнъж потъна в непрогледен мрак.

— Прави каквото ти казвам, Натан.

Той се наведе над нея. Трябваше доста да се изгърби, като се има предвид разликата в ръста им. Скръцна със зъби.

— Можеш поне да ми дадеш достъп до моя Хан! Как да те защитавам?

Ан се загледа в мрака към колоната от петстотин мъже, следващи Господаря Рал по улицата.

— Не искам да ме защитаваш. Не можем да рискуваме. Знаеш какво да правиш. Не бива да се месиш, преди той да ме спаси, иначе нямаме никакъв шанс да хванем толкова опасен човек.

— Ами ако не те „спаси“?

Не й се искаше да мисли за подобна възможност. Мъчеше се да не си представя какво ще стане, дори ако събитията тръгнат по правилното разклонение.

— Налага ли се да изнасям на един Пророк лекция за пророчествата? Трябва да направиш така, че да стане. После ще пусна Хана ти. А сега вземи конете и им осигури подслон за през нощта. И гледай да са нахранени.

Натан дръпна юздите от ръката й.

— Да е, както казваш, жено. — Той се обърна настрани. — По-добре се надявай никога да не сваля от врата си тая яка или един ден ще си поговорим надълго и на широко. В края на разговора едва ли ще можеш да стоиш на краката си, защото ще си в плачевно състояние.

Ан се изкиска.

— Натан, ти си добър човек. Имам ти доверие. Трябва и ти да ми вярваш.

Той я заплаши с пръст.

— Ако се оставиш да те убият…

— Знам, Натан.

Той изръмжа:

— А разправят, че аз съм бил побърканият. — Пак се обърна към нея: — Можеш поне да си вземеш нещо за ядене. Не си хапнала цял ден. Ей там отвъд има пазар. Обещай ми, че поне ще сложиш нещо в уста.

— Не съм…

— Обещай ми!

Ан въздъхна:

— Добре, Натан. Щом това ще те направи щастлив, ще си взема нещо за ядене. Но не съм много гладна.

Той размаха укорно пръст.

— Казах, че обещавам. А сега върви.

След като той най-после тръгна намусен с конете, тя се запъти към Кулата. Стомахът й се свиваше при мисълта, че се впуска слепешката в пророчество. Не й се щеше да се връща в Кулата, още по-малко щом е свързано с пророчеството. И все пак трябва да го направи. Това бе единственият начин.

— Меден кейк, госпожо? Струват само пени, а са толкова вкусни.

Ан сведе поглед към малко момиченце с огромна дреха, застанало зад паянтова маса. Меден кейк. Е, не беше обещавала какво ще хапне. Меден кейк щеше да свърши работа.

Ан се усмихна на симпатичното личице.

— Стоиш самичка тук цяла нощ?

Малката се обърна и посочи:

— Не, госпожо, баба е с мен.

Наблизо се бе свила прегърбена жена, увита в овехтяло одеяло, очевидно заспала. Ан бръкна в джоба си и измъкна монета.

— Вземи тая сребърна пара, скъпа, май имаш нужда от нея повече от мен.

— О, благодаря ви, госпожо. — Тя измъкна изпод масата парче меден кейк. — Ето, заповядайте. То е от специалните, с най-много мед. Пазя ги за най-милите хора, които спират пред масата ми.

Ан се усмихна и взе парчето:

— Е, благодаря ти, скъпа.

Щом Ан се запъти нагоре по пътя към Кулата, момиченцето започна да прибира нещата си.

Ан оглеждаше хората, суетящи се на всички страни из малкия пазар, и задъвка сладкия кейк. Търсеше човека. Никой не й се струваше опасен, но знаеше, че той е тук. Отново съсредоточи вниманието си в пътя. Каквото има да става, ще стане. Дали ще го понесе по-леко, ако знае как ще стане? Вероятно не.

В тъмнината никой не я видя да тръгва по пътя към Кулата, най-сетне остана сама. Искаше й се Натан да е с нея, но, от друга страна, не беше лошо да остане сама, макар и само за кратко. Без Натан можеше да помисли за живота си и за предстоящите събития. Толкова много години.

По някакъв начин това, което прави в момента, е като смъртна присъда, произнесена над хората, които обича. Но има ли избор?

Дояде парчето кейк и облиза пръстите си. Стомахът й не се успокои, както се бе надявала. Докато стигна до железния мост, вътрешностите й направо щяха да се пръснат. Какво й става? И преди се е сблъсквала с опасности. Може би с годините животът е започнал да й се струва по-ценен и стъпва по-предпазливо, от страх да не го изгуби.

Още щом запали свещ в Кулата, разбра, че нещо не е наред. Цяла гореше. На очите й пареше. Всичко я болеше. Да не би да се разболява? Скъпи Създателю, не сега. Точно в момента има нужда от сила.

Когато усети пронизващата болка под гръдната кост, притисна с ръка мястото и се стовари върху един стол. Стаята се завъртя, тя започна да стене. Какво е…?

Меденият кейк.

Никога не си бе представяла, че ще стане така. Беше се питала как ще успее някой да я надвие. Та нали в края на краищата Ханът й е с нея, по-силен от почти всяка друга магьосница. Как можа да бъде толкова глупава? Сви се на две върху стола, пронизана от страхотна болка.

Пред очите й всичко се размиваше, но успя да забележи как в помещението влизат две фигури — една ниска и една по-висока. Двама? Не беше очаквала да са двама. Скъпи Създателю, двама можеха да унищожат всичко.

— Виж ти, виж. Какво ми е донесла нощта.

Ан вдигна глава с усилие.

— Кой… е?

Те се приближиха.

— Не ме ли помниш? — Старицата в одеялото се изкиска. — Не можеш да ме познаеш, толкова стара и сбръчкана? Е, ти си виновна за това. Трябва да призная, че не си мръднала изобщо. Ако не беше ти, аз също все още да съм млада, скъпи, скъпи Прелате. Тогава щеше да ме познаеш.

Ужасната болка я въртеше жестоко и Ан едва можеше да диша.

— Не ти харесва меденият ми кейк ли?

— Кой…

Старицата опря длани в коленете си и се наведе.

— Е, Прелате, трябва да си спомниш. Обещах ти, че ще си платиш за онова, което ми причини. А ти дори не си спомняш жестокото нещо? Толкова ли малко е означавало за теб?

Ан изведнъж ококори очи, разбра. Никога не би я познала след всичките тези години, но гласът, гласът беше същият.

— Валдора.

Старицата отново се изкиска.

— Е, скъпи Прелате, чест е, че си спомняш такова нищожество като мен. — Тя се поклони с пресилен реверанс. — Надявам се, че помниш и обещанието ми. Помниш го, нали? Обещах, че ще те видя мъртва.

Ан усети как тялото й се стоварва върху пода и се гърчи в агония.

— Мислех, че… след като ти… си обмислила действията си… си видяла, че грешиш. Сега виждам… че правилно съм те изгонила… от Двореца. Нямаш… право да служиш като Сестра.

— О, не се притеснявай, Прелате. Изградих си свой собствен Дворец. Внучката ми е моя ученичка, моя послушница. Обучавам я по-добре от всичките ти Сестри. Уча я на всичко.

— Учиш я да… отравя хората?

Валдора се изсмя.

— О, отровата няма да те убие. Само леко ще те извади от строя, за да мога през това време да те обвия с мрежата си в пълна безпомощност. Няма да умреш толкова лесно. — Тя се наведе още повече, гласът й сееше отрова. — Ще умираш дълго, Прелате. Може да изкараш чак до сутринта. Човек може да умре хиляди пъти в една-едничка нощ.

— Откъде си… знаела… че ще дойда?

Жената се изправи.

— О, не знаех. Когато видях Господаря Рал и той ми даде една от твоите монети, си помислих, че по-късно може да ме снабди и със Сестра. Нямах представа, дори в най-смелите си надежди, че ще ми докара самия Прелат. Доставка право в ръцете. Виж ти, виж, какво чудо. Не, дори не съм смеела да се надявам. Бих била повече от щастлива да смъкна кожата на коя да е от Сестрите ти или дори на твоя ученик, Господаря Рал, за да ти причиня болка. Но сега мога да изпълня най-дълбоките си, най-тъмните си желания.

Ан се опита да извика Хана си. През болката разбра, че меденият кейк е съдържал нещо повече от обикновена отрова. Че е замесен със заклинание.

Скъпи Създателю, не така трябваше да се развият нещата.

Стаята започна да се замъглява пред очите й. Нещо я прониза в главата. Усети как гърбът й остъргва стената. Видя към нея да се приближава симпатичното, усмихнато личице на момиченцето.

— Прощавам ти, дете — прошепна Ан.

После чернотата я погълна.