Кръвта на братството

Двадесет и шеста глава

Върху кораба се изливаше пороен дъжд. Босоногите мъже се бяха навели, напрегнати и в готовност, изпъкналите им мускули лъщяха на светлината на лампата, очите им бяха вперени в приближаващата земя. Скочиха в тъмнината с внезапен тласък. Веднага щом докоснаха земята, се изправиха на крака и се спуснаха да уловят тежките възли на въжетата, хвърлени в мрачната бездна зад тях. Прехвърляйки ръка връз ръка, започнаха да изтеглят кораба.

С отсечени, премерени движения, забили крака в земята и опънали гърбове в противоположната посока, успяха да преметнат дебелите колкото човешки кръст въжета около яките пилони. Щом въжетата се обтегнаха, се чу скърцането и пропукването на влажните дъски. Редиците мъже, напрегнали тела под тежкия товар, заотстъпваха назад, докато накрая успяха да спрат бавния, но неумолим ход на „Лейди Сифа“ към морето. Запъхтени, всички едновременно събраха сили, за да си възвърнат загубената земя, и корабът бавно се отмести към хлъзгавия от дъжда кей. Мъжете от палубата метнаха отгоре допълнителни ролки въжета, с които да привържат корпуса.

Сестра Улиция, сгушена под брезентовия навес, по който дъждът непрестанно продължаваше да барабани, заедно с Тови, Сесилия, Армина, Ничи и Мериса, наблюдаваше как капитан Блейк крачи нервно по палубата, крещи гневни заповеди на хората си, които тутакси се впускаха да ги изпълняват. Капитанът нямаше желание да вкарва „Лейди Сифа“ в тесния кей в такова време, още повече и по тъмно. Предпочиташе да хвърли котва в пристанището и да закара жените на брега с голямата лодка. На около два километра от брега Улиция не беше в настроение да се мокри и категорично отхвърли горещите му молби да не сваля всички лодки във водата, за да изтеглят кораба на буксир. Един огнен поглед и той се отказа да повтаря страховете си относно опасностите от подобен род действия и се зае незабавно с изпълнението на трудната задача.

Капитанът свали от главата си подгизналата шапка и се спря пред тях.

— Скоро ще ви свалим на брега, дами.

— Не излезе толкова трудно, колкото го описвахте, капитане — каза Улиция.

Той смачка шапката си в ръка.

— Вкарахме я. Макар че не разбирам защо държите да слезете на графанското пристанище. Да се стигне до Танимура от този изоставен военен пост няма да е ни най-малко тъй лесно, както ако ни бяхте позволили да ви закараме дотам по море.

Той не добави, че в другия случай вече отдавна да са слезли от кораба, което без съмнение беше истинската причина да предложи — с прочувствена изисканост — да ги закара в Танимура, както бе първоначалното им желание. Улиция не би искала нищо повече от това, но в случая нямаше избор. Беше направила каквото й бе заповядано.

Плъзна поглед към мрака отвъд кея, където знаеше, че я чака той. Спътничките й гледаха в същата посока.

Щом блеснеше светкавица, хълмовете, надвиснали над кея, изникваха изневиделица от черната бездна. Тогава внезапно се очертаваше силуетът на местността. В последвалия мрак по мастиленочерното небе се понасяха мъждивите светлинки, идващи откъм масивната каменна крепост горе, в далечината. Кратките мигове светлина бяха достатъчни, за да види мрачните, лъщящи от дъжда каменни крепостни стени.

Джаганг беше там.

Да застане пред него насън беше едно — можеше да се надява, че ще се събуди, — но да го види наистина беше съвсем друго. Сега събуждане нямаше да има. Тя стисна връзката още по-здраво. За Джаганг също нямаше да има събуждане. Истинският й Господар щеше да го хване и да го накара да си плати.

— Изглежда, ви очакват.

Улиция се отърси от мислите си и насочи вниманието си към капитана.

— Моля?

Той посочи с шапката си.

— Тая кола най-вероятно е за вас, дами. Тук със сигурност няма други хора освен войници.

Улиция напрегна поглед в тъмнината и накрая успя да различи черната карета с впряг от шест яки жребеца, която чакаше на пътя над стената, ограждаща кея. Вратата й беше отворена. Улиция трябваше да си напомни да диша.

Скоро всичко щеше да свърши. Джаганг щеше да си плати. Трябваше просто да изчакат още малко.

Щом очите й привикнаха към тъмнината, започна да различава силуетите на войниците. Бяха навсякъде. Близките до кея хълмове бяха осеяни с огньове. И тя знаеше, че на всеки горящ огън се падат по двайсет-трийсет, които не са успели да пламнат в дъжда. Дори без да ги брои, можеше да прецени, че са стотици.

Подвижният мост изтрополи по палубата, докато моряците го плъзгаха към специалния отвор в защитната стена. Единият му край тупна тежко върху камъка. В същия миг моряците се спуснаха по него, натоварени с багажа на Сестрите, и се насочиха към каретата.

— За мен беше удоволствие да работя за вас, Сестро — излъга капитан Блейк. Замачка шапката си в ръце, докато изчакваше да се отдалечат. Обърна се към мъжете при въжетата.

— Готови да изтеглите въжетата, момчета! Не искаме да изпуснем отлива!

Никой не показа признаци на оживление, но само защото се страхуваха до какъв резултат може да се стигне, ако дадат израз на радостта си, че са се отървали от пътниците си. На път за Стария свят щеше да се наложи да осмислят още няколко урока по дисциплина — уроци, които никой от тях никога нямаше да забрави.

Докато чакаха заповедите на капитана, моряците не отделяха погледи от шестте жени. В края на моста, забили очи в земята, стояха четирима мъже, готови за действие. Всеки бе стиснал по един кол с вързан за него край на брезентово платнище, което трябваше да предпазва Сестрите от дъжда.

При цялата сила, която пращеше около Улиция и петте й спътнички, тя без проблеми би могла да използва своя Хан, за да предпази себе си и тях от дъжда. Но не искаше да прибягва до връзката, преди да му дойде времето. Не биваше да поема никакви рискове, които биха могли да дадат на Джаганг някакъв знак. Освен това й харесваше да принуждава тези незначителни червеи да държат платнище над главите им. Имаха късмет, че Улиция не желае да използва връзката. Защото в противен случай щеше да ги посече до крак. Бавно.

Тя тръгна и усети как останалите пет Сестри също поемат. Всяка от тях притежаваше не само дарбата, с която бе родена, женския Хан, но бе преминала през ритуала и притежаваше и противоположната сила: мъжкия Хан, присвоен от млади магьосници. Освен Адитивната дарба, с която бяха родени, всяка от тях притежаваше и нейната противоположност — Субстрактивната магия.

Сега всичко бе свързано.

Улиция не беше сигурна, че ще се получи. Сестри на мрака, нещо повече — Сестри на мрака, успели да приемат в себе си и мъжки Хан, — никога преди не се бяха опитвали да свържат силата си. Рискът криеше сериозна опасност. Но алтернативата бе неприемлива. Това, че проработи, ги накара да въздъхнат с облекчение. Това, че действаше по-силно и от най-смелите й надежди, я опияни с внезапния и изключително мощен поток от магия, преминал през нея.

Никога не бе подозирала, че е възможно да съществува толкова страховита сила. С изключение на Създателя и Пазителя, на този свят нямаше нещо, което дори да се приближава по мощ до силата, която те владееха сега.

Улиция беше доминиращото съединение на връзката и именно тя щеше да направлява и контролира силата. Това бе всичко, което можеше да направи, за да овладее вътрешния пламък на Хан. Където и да спреше своя поглед, силата напираше да бъде освободена. Съвсем скоро и това щеше да стане.

Свързани по този начин — женският и мъжкият Хан, Адитивната и Субстрактивната магия, — те притежаваха достатъчно разрушителна сила, за да накарат магьосническия огън да заприлича в сравнение с нея на пламъче от свещ. Само с едничка мисъл тя можеше да срине целия хълм, на който се издигаше крепостта. С едничка мисъл можеше мигновено да разруши всичко, докъдето й поглед стига, а вероятно и по-далеч.

Ако бе сигурна, че Джаганг е в крепостта, вече да бе освободила катастрофалната си ярост. Но не беше. А ако не успееха да го открият и унищожат, преди да заспят отново, той щеше да ги пипне. Първо трябва да застанат лице в лице с него, за да са сигурни, че е там, а после тя щеше да освободи невиждана сила и да превърне Джаганг в пепел за нула време. После Господарят й щеше да прибере душата му и да се погрижи наказанието му да е вечно.

В края на подвижния мост четиримата моряци ги заобиколиха и покриха главите им с платнището. Улиция усещаше напрежението в мускулите на всяка от другите пет, докато вървяха по кея. Благодарение на връзката, тя можеше да почувства всяко мъничко неразположение, болка или радост, които чувстваха те. В съзнанието й те бяха едно. В съзнанието й те имаха една мисъл, една нужда: да се освободят от тази напаст във вид на човек.

„Съвсем скоро, Сестри, съвсем скоро.“

„И после тръгваме след Търсача?“

„Да, Сестри, после тръгваме след Търсача.“

На кея се разминаха с отряд мърляви на вид войници, чиито оръжия потракваха в мрака. Войниците крачеха по хлъзгавия мост, без да им обръщат внимание. Командирът им спря пред разбеснелия се капитан на кораба. Улиция не чу думите на командира, но видя как капитан Блейк вдига ръце и до ушите й достигна възклицанието му: „Какво!“ Капитанът ядосано захвърли шапката си на земята и започна да сипе възражения, които Улиция не можеше да чуе. Ако разтегнеше връзката, щеше да успее, но все още не искаше да рискува. Войниците извадиха оръжията си. Капитан Блейк заби юмруци в хълбоците си и след кратка пауза се обърна към моряците на брега.

— Затегнете въжетата, момчета — провикна се той към тях. — Няма да отплаваме тази нощ.

Щом Улиция приближи до каретата, един войник й посочи с ръка отворената врата. Тя пусна напред петте Сестри. Усети облекчението в краката на двете по-възрастни, когато се отпуснаха на кожените седалки. Войникът заповяда на четиримата моряци с платнището да чакат. Щом Улиция влезе и затвори вратата, видя как войниците изкарват целия екипаж на кораба навън по моста.

Император Джаганг вероятно щеше да ги убие, за да унищожи свидетели, които можеха да го свържат със Сестрите на мрака. Джаганг й правеше услуга. Той, разбира се, нямаше да има възможност да довърши работата, но при положение, че на моряците се забраняваше да напускат пристанището, нещата можеше да оправи тя. Усмихна се на Сестрите. Чрез връзката те всички бяха чули мислите й. Петте й върнаха доволни усмивки. Пътешествието им по море беше мизерно. Моряците щяха да си платят.

Докато напредваха бавно към крепостта и се издигаха все по-нависоко, Улиция с изненада забеляза — при едно проблясване на светкавица — огромната армия на Джаганг. Всеки път, когато хълмовете се озаряваха от светкавица, тя виждаше безкрайно море от палатки. Покриваха нагънатите хълмове като тучни ливади през пролетта. В сравнение с тяхното количество Танимура изглеждаше като село. Нямаше представа, че в целия Стар свят съществуват толкова много войници. Е, може би те също щяха да се окажат полезни.

Щом мощните светкавици разкъсваха врящите облаци и разтрисаха земята, тя мярваше и мрачния силует на крепостта, където чакаше Джаганг. Чрез връзката виждаше крепостта и през техните очи, чувстваше страха им. Всички копнееха да захвърлят целия хълм в забрава, но в същото време знаеха, че не е дошло времето.

Нямаше начин да сбъркат Джаганг — никоя от тях не можеше да сгреши мазното му ухилено лице, — но първо трябваше да го видят, за да са сигурни.

„Щом го видим, Сестри, и сме сигурни, че е там, той ще умре.“

Улиция искаше да види страха в очите на този човек, онзи страх, който той бе посял в сърцата им. Но не искаше да рискува да му подскаже дори най-бегло какво се канят да сторят. Улиция не знаеше на какво е способен той. Та нали в крайна сметка никога преди не бяха навестявани в сънищата си от никого освен от своя Господар, Пазителя. И тя нямаше да поема риск, като го предупреждава по някакъв начин. Искаше да си достави удоволствието да го види разтреперан.

Тя съзнателно изчака да приближат графанското пристанище, за да разкрие плана си на Сестрите. От съображения за сигурност. Господарят им щеше да се заеме с наказанието на Джаганг. Тяхната работа беше просто да доставят душата му в отвъдния свят, в ръцете на Пазителя.

Пазителят щеше да е повече от доволен да възвърнат властта му в този свят и щеше да ги възнагради, показвайки им мъченията на Джаганг, ако пожелаят. А те щяха да пожелаят.

Каретата спря пред внушителната порта на крепостта. Поведе ги як войник с маскировъчно наметало и достатъчно оръжия, за да се справи сам с цяла армия. Шестте закрачиха мълчешком през дъжда и калта и се скриха под покрива зад желязната порта. Въведоха ги в мрачно фоайе, където им заповядаха да стоят и да чакат, сякаш някоя от тях имаше намерение да седне на мръсния, студен каменен под.

Бяха облечени, в крайна сметка, в най-хубавите си дрехи: Тови в тъмна рокля, точно по мярка; прилежно сресаната сребриста коса на Сесилия допълваше тъмнозелената й рокля, украсена на яката с дантела; Ничи се бе пременила в семпла рокля, черна, както обикновено, но на гърдите имаше красива дантела, подчертаваща бюста й; Мериса беше с червена рокля — любимия й цвят — и с право, тъй като на неговия фон изпъкваше гъстата й черна коса, освен това се подчертаваха изящните й черти; Армина носеше тъмносиня рокля, която разкриваше стегнатата й фигура и подхождаше на небесносините й очи; Улиция също бе в подходящо облекло, роклята й бе с един нюанс по-светлосиня от тази на Армина, украсена с лек набор на китките и деколтето, изчистена около кръста, за да не се скриват елегантните й хълбоци.

Всички искаха да са в най-добрата си форма, когато убиват Джаганг.

На масивните каменни стени на помещението нямаше нищо освен две съскащи факли върху стойки. Докато чакаха, Улиция усещаше гнева, надигащ се в другите, собствения й гняв, както и взаимното им разбиране.

Щом моряците, ескортирани от войници, минаха през портата, единият от двамата стражи пред каменното фоайе отвори вътрешната врата към крепостта и с грубо махване с глава посочи на Сестрите да влязат вътре. Коридорите бяха също толкова сурови, колкото и фоайето. Това бе военна крепост, а не дворец, така че не можеше да се очакват удобства. Докато вървяха след стражите, Улиция не забеляза никакви мебели освен нескопосано сковани дървени пейки и факли, поставени в ръждясали стойки. Вратите представляваха груби дъски с панти, нямаше дори една газена лампа, дори във вътрешността. Беше не много по-различно от най-обикновена казарма.

Стражите стигнаха до огромна двойна врата и щом тя се отвори, застанаха с гръб към каменната стена. Единият от тях тържествено вдигна пръст, за да ги въведе в огромната зала. Улиция се закле на Сестрите, че ще запомни лицето на този войник и един ден той ще си плати за арогантността. Тя поведе петте жени навътре, зад тях се появиха моряците, придружавани от ехото на ботушите върху камъка и подрънкването на оръжията на охраняващите ги мъже.

Залата беше огромна. На стените се издигаха прозорци без стъкла, през които се виждаха светкавиците навън. Дъждът нахлуваше безпрепятствено и се стичаше на тъмни ручейчета по каменния под. В две ями от двете страни на пода бумтеше огън. Искрите и виещият се дим излизаха през прозорците, но въпреки това в помещението се усещаше пушек. Ръждивите стойки по продължение на стената образуваха обръч от горящи факли, които пукаха и съскаха, добавяйки към вонята на пот аромат на смола. Всичко в мрачната зала трептеше на светлината на огъня.

Между огньовете, в сумрака отвъд, се виждаше масивна дървена маса, отрупана с храна. На отсрещната й страна седеше един-единствен човек и ги наблюдаваше небрежно, докато си отрязваше парче сочно печено свинско.

Беше трудно да го различат на слабата, трептяща светлина. Трябваше да са сигурни.

Отвъд масата, до стената, имаше редица хора, очевидно не войници. Мъжете бяха обути в бели панталони, нагоре голи. Жените носеха широки одежди, стигащи от врата до глезените им, пристегнати в кръста с бял ширит. Освен него дрехите бяха толкова прозрачни, че все едно бяха голи.

Мъжът вдигна ръка и помръдна два пръста, за да накара шестте да се приближат. Те тръгнаха през просторната зала, която поради тъмния камък, поглъщащ светлината, сякаш ги притискаше от всички страни. На грамадна кожа пред масата седяха още двама от нелепо облечените роби. Жените зад масата до стената стояха с отпуснати покрай тялото ръце, с напрегнати, неподвижни тела. Всяка от тях имаше златна халка на долната устна.

Шестте Сестри тръгнаха напред под пукането и пращенето на огньовете. Един от мъжете в бели панталони наля вино в бокала на човека на масата, щом той му го подаде. Никой от робите не погледна шестте жени. Вниманието им бе изцяло приковано към самотния мъж на масата.

Улиция и останалите вече го разпознаха.

Джаганг.

Беше среден на ръст, но як, с мощни ръце и гърди. Голите му рамене издуваха кожената жилетка, отворена в средата, за да разкрие десетки златни и посипани със скъпоценни камъни накити, полегнали във вдлъбнатината между широките му гърди. Накитите явно някога бяха принадлежали на Крале и Кралици. Над здравите му, изпъкнали бицепси се виждаха сребърни гривни. На всеки от дебелите му пръсти се мъдреше по един златен или сребърен пръстен. Всяка от Сестрите познаваше добре болката, която можеха да причинят тези пръсти.

Обръснатата му глава проблясваше на светлината на огъня. Подхождаше на мускулестото му тяло. Улиция не можеше да си го представи с коса. Това само би притъпило заплашителния му вид. Вратът му беше като на бик. На златна халка, закачена за лявата му ноздра, висеше златна верижка, която се свързваше с друга халка по средата на лявото му ухо. Беше гладко избръснат, с изключение на тънките мустачки, минаващи точно над горната му устна, и малкото островче под долната.

Но онова, което караше всеки да отмести поглед, бяха очите му. В тях изобщо нямаше бяло. Бяха пепелявосиви, наситени с навъсени, неясни форми, които потрепваха в море от мастиленочерна мъглявина, и въпреки това нямаше никакво съмнение, че гледат именно в теб.

Бяха като два прозореца в кошмар.

Мазната гримаса изчезна, на нейно място се появи заплашителен поглед.

— Закъсняхте — каза той с дълбок, стържещ глас, които всички веднага разпознаха — както и кошмарните му очи.

Улиция не загуби нито миг в отговор, нито пък показа с нещо какво се кани да прави. Чрез контрола над Хан тя имаше власт дори над омразата на Сестрите, позволяваше им да изпитват само частица от чувствата си — страх, изписан на лицата им, — за да не разколебаят увереността и спокойствието му и да се издадат.

С жестока и безцеремонна внезапност тя разчупи преградите, задържащи кипящата в нея яростна сила. С бързината на мисълта, с врява и безумство, Адитивната и Субстрактивната магия експлодираха навън в убийствен взрив. Дори самият въздух нададе вой, докоснат от пламъка. Стаята се възпламени, неистова светкавица, родена от две магии, заслепи всичко — освободени от яростта, противоположностите затанцуваха див танц.

Дори Улиция се изненада на освободената от нея сила.

Като че самата тъкан на действителността беше раздрана.

Последната й мисъл беше, че със сигурност е унищожила целия свят.