Кръвта на братството

Петдесета глава

Щом видя на лунната светлина да проблясва стомана, Вирна се скри зад каменна пейка. Звуците на битка огласяха дворовете на Двореца. Бяха казали, че войниците с кървавочервени наметала са пристигнали неотдавна и са на страната на Императорския орден, но сега й се струваше, че са готови да убиват всеки, който се изпречи на пътя им.

От мрака изскочиха двама от тях. От другата страна, откъдето бе видяла да проблясва стомана, изскочи фигура и ги посече за нула време.

— Двама от „Братството“ — прошепна женски глас. Звучеше й познат. — Хайде, Ейди.

От сенките се измъкна още една тънка фигура. Жената бе използвала меч, а Вирна имаше своя Хан, за да се защити. Реши да рискува и се изправи.

— Кой е там? Покажи се.

Мечът се повдигна и луната отново блесна в него.

— Кой пита?

Надяваше се да не поема глупави рискове, но сред жените в Двореца имаше и приятели. Все пак стисна по-здраво дакрата си.

— Вирна.

Фигурата в сянка замръзна.

— Вирна? Сестра Вирна?

— Да. Кой е там? — прошепна тя в отговор.

— Калан Амнел.

— Калан! Не може да бъде. — Вирна изскочи на светло и се спусна към жената. — Скъпи Създателю, истина е. — Вирна я прегърна. — О, Калан. Толкова се тревожех да не те убият.

— Вирна, не можеш да си представиш колко се радвам да видя приятел.

— Кой е с теб?

Приближи се стара жена.

— Мина доста време, но още те помня, Сестро Вирна.

Вирна зяпна, опитвайки се да свърже с нещо познато лицето на старата жена.

— Съжалявам, но не те познавам.

— Аз бъда Ейди. Прекарах тук известно време, преди петдесет години, когато бъда млада.

Вирна повдигна вежди.

— Ейди! Спомням си Ейди.

Вирна не каза гласно, че си спомня друга, млада Ейди. Отдавна се беше научила да не изрича подобни неща. Хората от външния свят живееха в друг ритъм на времето.

— Сигурно си спомняш името, но не и лицето ми. Бъде преди много време. — Ейди топло прегърна Вирна. — Бъдеш онази, която помня. Бъдеш мила с мен тогава.

Калан прекъсна спомените им:

— Вирна, какво става тук? Бяхме доведени от „Кръвта на братството“ и току-що успяхме да избягаме. Трябва да се махаме, но като че ли навсякъде е избухнала битка.

— Дълга история, а точно сега нямам време да ви я разказвам. Пък и не съм сигурна, че я знам цялата. Но си права, трябва веднага да се махаме. Сестрите на мрака завзеха Двореца, император Джаганг и Орденът ще пристигнат всеки момент. Трябва незабавно да отведа оттук Сестрите на светлината. Идвате ли с нас?

Калан огледа двора за признаци на опасност.

— Добре, но трябва да прибера Ахерн. Той ни беше верен. Не мога да го оставя. И доколкото го познавам, ще иска да си върне екипажа и каретата.

— Пуснах Сестрите да съберат всички, които са ни верни — каза Вирна. — Ще се срещнем ей там наблизо, от другата страна на тази стена. Пазачът, който стои на онази порта, е верен на Ричард — както и останалите с него. Казва се Кевин. Може да му се има доверие. Щом се върнеш, само му кажи, че си приятел на Ричард. Това е паролата. Ще те пусне.

— Верен на Ричард?

— Да. Побързай. Трябва да вляза, за да измъкна един приятел. Но твоят човек няма да може да прекара екипажа си през Двореца. Тук става истинско бойно поле.

Конюшните са от северната страна. Именно оттам ще се измъкнем. Поставила съм няколко Сестри да пазят малкия мост там. Кажи му да тръгне на север към първата ферма вдясно с каменната стена около градината. Това е вторият ни сборен пункт. Мястото е сигурно. Поне засега.

— Ще побързам — каза Калан.

Вирна я хвана за ръката.

— Ако не се върнеш навреме, няма да можем да те чакаме. Отивам за един приятел и веднага тръгваме.

— Не очаквам да ме чакате. Не се тревожи, аз също трябва да се измъкна оттук. Мисля, че съм стръвта, поставена да примами Ричард.

— Ричард!

— И това е дълга история, но трябва да се махна, преди да са го примамили с мен.

Нощта внезапно блесна, сякаш озарена от светкавица. Само дето не угасна като светкавица. Всички се обърнаха на югозапад и видяха огромни облаци дим да се издигат в нощното небе. Въздухът се задръсти от гъст черен дим. Сякаш цялото пристанище пламна. Грамадни кораби изхвръкнаха във въздуха, блъснати от мощни стълбове вода.

Земята изведнъж се затресе и в същото време въздухът се насити с боботещия тътен на далечни експлозии.

— Добри духове! — каза Калан. — Какво става? — Огледа се. — Нямаме време. Ейди, остани със Сестрите. Надявам се скоро да се върна.

— Мога да сваля яката ти — извика Вирна, но твърде късно. Калан вече бе потънала в сенките.

Вирна хвана Ейди за ръката.

— Хайде. Ще те заведа при някои от другите Сестри зад стената. Докато ме чакате, ще ти свалят яката.

След като остави Ейди при останалите, Вирна се запромъква по коридорите в крилото на Пророка. Сърцето й щеше да се пръсне. Докато потъваше все по-дълбоко в тъмните коридори, се подготвяше вътрешно за възможността Уорън да е мъртъв. Не знаеше какво са му сторили. Едва ли щеше да понесе да намери тялото му.

Не. Джаганг има нужда от Пророк, за да му помага с книгите. Ан я предупреди — сякаш преди векове — веднага да го измъкне от Двореца.

Мина й през главата, че Прелатът го е поискала, за да не бъде убит Уорън от Сестрите на мрака заради онова, което знае. Отклони тревожните мисли и огледа коридорите за какъвто и да е знак, който би могла да остави след евентуална битка Сестра на мрака.

Пред вратата към покоите на Пророка Вирна си пое дълбоко дъх и се плъзна във вътрешния коридор, минавайки през щитовете, които бяха държали Натан затворен близо хиляда години и които сега държаха Уорън.

Бутна вътрешната врата в мрака. Далечната двойна врата към малката градина на Пророка беше отворена, в стаята нахлуваше топъл нощен въздух, блестеше лъч лунна светлина. На масата имаше запалена свещ, но не осветяваше много.

Сърцето й подскочи, щом видя някой да става от стола.

— Уорън?

— Вирна! — Той се спусна към нея. — Благодаря на Създателя, че си избягала!

Надеждите и копнежите й в миг възбудиха старите й страхове и тя изпита силно безпокойство. Отстъпи назад. Закани му се с пръст.

— Що за глупост беше това да ми пращаш дакрата си! Защо не я използва, за да спасиш себе си! Да избягаш! Беше безумие да ми я изпращаш! Ами ако нещо се беше объркало? Какво си мислиш?

Той се усмихна.

— И аз се радвам да те видя, Вирна!

Тя потисна чувствата си под троснат отговор:

— Отговори на въпроса ми!

— Ами първо, никога не съм използвал дакра и се притеснявах да не сбъркам нещо. В такъв случай губехме единствения си шанс. Второ, с тая яка на врата не мога да мина през щитовете. Страхувах се, че ако не успея да накарам Лиома да я свали, ако тя избере да умре, вместо да го направи, тогава всичко би отишло напразно. Трето — каза той и предприе внимателна стъпка към нея, — ако само един от нас имаше шанса да се измъкне, исках това да си ти.

Вирна го изгледа продължително, в гърлото й се надигна буца. Не можеше да се сдържа повече, обви ръце около врата му.

— Уорън, обичам те. Искам да кажа, истински, силно те обичам.

Той я прегърна нежно.

— Нямаш представа колко дълго съм чакал да чуя тези думи, Вирна. И аз те обичам.

— Ами бръчките ми?

Той се усмихна със сладката си, топла, изпълнена със светлина усмивка.

— Някой ден, когато имаш бръчки, ще ги обичам и тях.

За тези думи и за всичко останало тя не можа да се стърпи и го целуна.

Иззад ъгъла изскочи малка групичка мъже с кървавочервени наметала, решени да го убият. Той се завъртя, изрита единия в коляното и наръга другия в корема с ножа си. Преди мечовете им да са успели да го блокират, преряза гърлото на трети и счупи нечий нос с лакът.

Беше бесен — изгубен в бушуващата ярост на магията, струяща през него.

Макар мечът да не беше у него, магията не го напускаше. Той беше истинският Търсач на истината, свързан безвъзвратно с магията си. Тя го изпълваше със смъртно отмъщение. Пророчествата го наричаха фуер грисса ост драука, което на високо Д’Харански ще рече „онзи, който носи смърт“. Движеше се в нощта като сянка. Вече разбираше думите, сега, когато бяха написани.

Поразяваше мъжете от „Кръвта на братството“ като вятър статуи.

За миг всичко потъна в тишина.

Ричард се задъхваше от ярост, извисил се над телата, искаше му се да са на Сестри на мрака вместо на техни подчинени. Искаше онези петте.

Те му казаха къде е Калан, но когато пристигна на мястото, нея я нямаше. Във въздуха още не се бе разнесъл димът от битката. Стаята беше порутена като от яростна магия. Откри телата на Броган, Галтеро и на жена, която не познаваше.

Калан, ако е била там, сигурно е избягала, но направо побесняваше при мисълта, че може да е при Сестрите, и още по-лошо — че те може да са я отвели при Джаганг. Трябва да я намери.

Трябва да стисне за гърлото Сестра на мрака и да я накара да говори.

В Двореца бушуваше битка. Струваше му се, че „Кръвта на братството“ са се вдигнали срещу всички. Беше видял мъртви стражи, мъртви работници от персонала, мъртви Сестри.

Както и множество мъртви войници от „Кръвта“. Сестрите на мрака ги посичаха безмилостно. Ричард бе свидетел как една помете за секунди цял отряд от стотина войници. Беше свидетел и на необуздания гняв на мъже, прииждащи от всички посоки, насочен към една-единствена Сестра. Разкъсаха я като кучета лисица.

Спусна се след Сестрата, отблъснала сто наведнъж. Не я откри и тръгна да търси друга. Все някоя ще му каже къде е Калан. Ако трябва, ще убие всички Сестри на мрака в Двореца, до последната, но една от тях ще проговори.

Двама от „Кръвта“ го забелязаха и се спуснаха към него в смъртна атака. Мечовете им посякоха само въздух. Повали ги с ножа си, почти без да се замисли, и преди вторият да докосне земята с лицето си, вече се беше изправил и продължаваше нататък.

Изгуби дирята на убитите войници от „Кръвта на братството“. Пронизваше ги само ако го нападнеха. Не можеше да избягва всички войници по пътя си. Ако тръгнеха срещу него, беше по техен избор, не по негов. Не те бяха негова цел, търсеше Сестра.

Край една стена забеляза скупчени сенки. Прилепи се до една издутина и видя по пътеката да притичва тъмна фигура. С приближаването й, по развятата коса и по телосложението разбра, че е жена.

Най-после Сестра.

Когато се изправи срещу нея, пред очите му блесна острие. Знаеше, че всяка Сестра носи дакра. Сигурно е това, а не нож. Знаеше още и колко смъртоносна е дакрата и колко изкусни са Сестрите в употребата й. Не искаше да рискува.

Завъртя крак и изрита оръжието от ръката й. Можеше да й счупи челюстта, за да не вика за помощ, но му трябваше да говори, искаше да разбере къде е Калан. Ако действа достатъчно бързо, тя няма да има време да вдигне тревога.

Сграбчи китката й и я изви зад гърба й. Тя понечи да го удари с другия си юмрук, но Ричард реагира навреме и след миг и двете й ръце бяха обездвижени. Вдигна ръката с ножа към гърлото й и се дръпна назад. Падна по гръб и я повлече върху себе си. Сключи крака около нейните, за да не може да рита. Беше обезвредена и безпомощна за нула време.

Допря острието в гърлото й.

— В много лошо настроение съм — каза през стиснати зъби. — Ако не ми кажеш къде е Майката Изповедник, ще умреш.

Тя едва дишаше.

— Каниш се да й прережеш гърлото, Ричард.

Сякаш цяла вечност съзнанието му се опитваше да проникне в смисъла на думите, които чу. Тя май му говореше с гатанки.

— Ще ме целунеш ли, или предпочиташ да ми прережеш гърлото? — попита жената, все още задъхана.

Гласът на Калан. Отпусна китките й. Тя се завъртя, лицето й бе на милиметри от неговото. Тя е. Наистина е тя.

— Добри духове, благодаря ви — прошепна той, преди да я целуне.

Яростта му утихна като езеро в спокойна лунна нощ. Притисна я до себе си в болезнена прегръдка.

Пръстите му нежно докоснаха лицето й, сънят се превърна в реалност. Нейните пръсти пробягаха по бузата му, погледът й не се отделяше от очите му, нито тя, нито той имаха нужда от думи. За миг светът спря да се върти.

— Калан — най-сетне промълви той. — Знам, че си ми ядосана, но…

— Е, ако не си бях счупила меча и не се бе наложило да действам с ножа си, нямаше да ти е толкова лесно. Но не съм ядосана.

— Не за това, ще ти обясня…

— Знам за кое, Ричард. Не съм ядосана. Вярвам ти. Ще трябва да си поговорим, но не съм ядосана. Единственото, с което можеш да ме ядосаш, е, ако отсега нататък, до края на живота си, се отдалечиш на повече от три метра от мен.

Той се усмихна.

— В такъв случай никога няма да те ядосам. — Усмивката му изведнъж помръкна, главата му се отпусна на земята. — О, не, ще те ядосам. Нямаш представа каква каша забърках. Добри духове…

Тя го целуна пак — нежно, меко, топло. Той прокара длан по дългата й, гъста черна коса.

Отблъсна я лекичко за раменете.

— Калан, трябва да се махаме оттук. Веднага. Загазили сме го. Аз съм го загазил.

Калан се извъртя от него и седна изправена.

— Знам. Орденът идва. Трябва да побързаме.

— Къде са Зед и Грач? Да ги приберем и да изчезваме.

Тя го изгледа.

— Зед и Грач ли? Не са ли с теб?

— С мен? Не. Мислех, че са с теб. Изпратих Грач с писмо. Добри духове, не ми казвай, че не си получила писмото. Не е чудно, че не си ми ядосана. Изпратих…

— Получих писмото. Зед използва заклинание, за да стане по-лек и да може Грач да го отнесе при теб. Тръгнаха към Ейдиндрил преди седмици.

На Ричард му прилоша. Спомни си мъртвите сбързове, покрили крепостната стена на Кулата.

— Не сме се срещнали — прошепна той.

— Може да си тръгнал, преди да са пристигнали. Сигурно си пътувал седмици насам.

— Напуснах Ейдиндрил вчера.

— Моля? — прошепна тя с ококорени очи. — Как е…

— Плъзгата ме донесе. За по-малко от ден. Поне така си мисля. Може да са били и два. Не знам точно, но луната изглеждаше същата.

Ричард осъзна, че дрънка глупости, и спря.

Лицето на Калан се разми пред погледа му. Гласът му зазвуча глухо, сякаш някой друг говореше:

— В Кулата открих едно място, където явно се бе водила битка. Навсякъде имаше мъртви сбързове. Спомням си, че си помислих, че изглежда така, сякаш Грач ги е убил. Беше на ръба на висока стена.

В една вдлъбнатина на стената имаше кръв, която се спускаше надолу по стената. Потопих пръст. Кръвта на сбързовете мирише. Част от тази кръв не беше на сбърз.

Калан го прегърна нежно.

— Зед и Грач — прошепна той. — Сигурно са били те.

Тя го стисна по-здраво.

— Съжалявам, Ричард.

Той отмести ръцете й и се изправи, подаде й ръка.

— Трябва да се махаме оттук. Направих нещо ужасно и Ейдиндрил е в опасност. Трябва незабавно да се върна там.

Очите му се спряха на яката на врата й.

— Какво прави това там?

— Залови ме Тобайъс Броган. Дълга история.

Преди да е довършила изречението си, той сключи пръсти около яката. Без да мисли, подтикван от нуждата и яростта, усети силата да изпълва центъра на покоя вътре в него и да тръгва през ръката му.

Яката затрепери в дланите му.

Пръстите на Калан се спуснаха към врата й. Въздъхна облекчено, почти извика.

— Върна се — прошепна тя и се облегна на него, с ръка върху гърдите си. — Усещам Изповедническата си сила. Отново мога да я докосвам.

Той я прегърна с една ръка.

— По-добре да изчезваме оттук.

— Ходих да прибера Ахерн. На път за там счупих меча си. В един от „Кръвта“. Падна лошо — обясни тя на зачуденото му изражение. — Казах на Ахерн да тръгне на север към Сестрите.

— Към Сестрите? Какви Сестри?

— Открих Сестра Вирна. Тя събира Сестрите на светлината, младите мъже, послушниците и стражите и бяга с тях. Тъкмо се канех да ги догоня. Оставих Ейди при тях. Да побързаме, все още може би не е късно. Сигурно не са далеч.

Кевин зяпна, щом се показа иззад стената и застана готов за атака срещу двамата.

— Ричард! Наистина ли си ти?

Ричард му се усмихна.

— Съжалявам, Кевин, този път не ти нося бонбони.

Кевин го перна по ръката.

— Верен съм ти, Ричард. Почти всички стражи са ти верни.

Ричард се намръщи в тъмното.

— Трогнат съм… Кевин.

Войникът се извърна и извика почти шепнешком:

— Ричард е!

Щом двамата с Калан се шмугнаха през вратата, около тях се насъбра тълпа. На мигащата светлина от огньовете на пристанището Ричард позна Вирна и я прегърна.

— Вирна, толкова се радвам да те видя! — Той я блъсна лекичко на една ръка разстояние. — Но трябва да ти кажа, че имаш нужда от баня.

Вирна се засмя. Необичаен, странен звук. Уорън се плъзна покрай нея и прегърна Ричард сияещ.

Ричард взе ръката на Вирна и пъхна вътре пръстена на Прелата.

— Чух за смъртта на Ан. Съжалявам. Това е пръстенът й. Мисля, че по-добре от мен знаеш какво трябва да се направи с него.

Вирна вдигна ръка към лицето си, втренчена в пръстена.

— Ричард… къде намери това?

— Накарах Сестра Улиция да ми го даде. Не заслужава да го носи.

— Накарал си…

— Вирна беше избрана за Прелат, Ричард — каза Уорън и я прегърна топло.

Ричард се усмихна широко.

— Гордея се с теб, Вирна. Сложи си го тогава.

— Ричард, Ан не е… Пръстенът ми беше отнет… Бях осъдена от трибунала… и отстранена от поста.

Сестра Дулсиния пристъпи напред:

— Вирна, ти си Прелатът. На процеса всяка от тук присъстващите Сестри гласува за теб.

Вирна огледа втренчените в нея лица.

— Наистина ли?

— Да — отвърна Дулсиния. — Бяхме подвластни на други, но всички вярвахме в теб. Ти беше избрана от Прелат Аналина. Имаме нужда от Прелат. Сложи пръстена.

Вирна кимна с насълзено лице в знак на благодарност към Сестрите, които в един глас изразиха съгласието си. Пъхна пръстена на безименния си пръст и го целуна.

— Трябва веднага да тръгваме. Императорският орден се кани да завземе Двореца.

Ричард я стисна за ръката и я обърна към себе си.

— Какво искаш да кажеш с това, че „Императорският орден се кани да завземе Двореца“? Какво искат те от Двореца на пророците?

— Пророчествата. Император Джаганг възнамерява да ги използва, за да разбере разклоненията в книгите, за да може да промени събитията в своя полза.

Сестрите зад нея ахнаха. Уорън закри лицето си с ръка и простена.

— Освен това — прибави Вирна — възнамерява да живее тук, под заклинанието на Двореца, за да може да управлява света, след като пророчествата му помогнат да унищожи всичките си врагове.

Ричард пусна ръката й.

— Не можем да му позволим да направи това. Разклоненията ще ни объркат. Няма да имаме никаква възможност за успех. Светът ще страда под тиранията му с векове.

— Няма какво да направим — каза Вирна. — Трябва да се махаме, иначе ще намерим смъртта си тук. Пък и по никакъв начин не можем да променим нещата, няма как да отвърнем на удара.

Ричард огледа събралите се Сестри, повечето от които познаваше, после погледът му отново се спря на Вирна.

— Прелате, ами ако унищожа Двореца?

— Какво! Как ще го направиш?

— Не знам. Но унищожих Кулите, а те също бяха издигнати от магьосниците от старите времена. Ами ако има начин?

Вирна облиза устни и отмести очи. Тълпата Сестри стоеше притихнала. Сестра Фийби си проби път през останалите.

— Вирна, не можеш да позволиш това!

— Може би това е единственият начин да спрем Джаганг!

— Но ти не можеш да го позволиш — промълви Фийби, готова да избухне в сълзи. — Това е Дворецът на пророците. Нашият дом.

— И ако го оставим така, ще се превърне в дома на пътешественика по сънищата.

— Но, Вирна — каза Фийби и я стисна за ръката, — без заклинанието ще остареем. Ще умрем, Вирна. Младостта ни ще угасне като свещ. Ще остареем и ще умрем, преди да сме имали възможност да живеем.

Вирна избърса от лицето й сълза.

— Всичко умира, Фийби, дори Дворецът. Не може да е вечен. Той изпълни целите си, а сега, ако не направим нещо, ще обречем на смърт много хора.

— Вирна, не можеш да направиш това! Не искам да остарявам!

Вирна сграбчи младата жена.

— Фийби, ние сме Сестри на светлината. Служим на Създателя в делата му, за да направим живота на хората на този свят по-добър. Единственият начин да изпълним предназначението си е да станем като останалите деца на Създателя. Да заживеем сред тях.

Разбирам страха ти, Фийби, но повярвай ми, не е толкова страшно. Под заклинанието на Двореца ние усещаме времето по различен начин. Не обръщаме внимание на бавното движение на вековете, както си представят другите отвън, но усещаме бързия ход на живота. Когато живееш навън, наистина не е много по-различно.

Дали сме клетва да служим, а не просто да живеем дълго. Ако искаш да живееш дълъг и празен живот, Фийби, можеш да останеш със Сестрите на мрака. Ако искаш да живееш изпълнен със смисъл, полезен, цялостен живот, тръгни с нас, Сестрите на светлината, към нашия нов живот отвъд това, което е било досега.

Фийби остана притихнала, по бузите й се стичаха сълзи. В далечината бушуваше огън, от време на време експлозии раздираха нощта. Шумът на битката приближаваше.

Накрая Фийби се обади:

— Аз съм Сестра на светлината. Искам да вървя със Сестрите си… където и да ни отведе това. Създателят ще бди над нас.

Вирна се усмихна и погали Фийби по бузата.

— Някой друг? — попита тя и огледа жените. — Някой друг да има някакви възражения? Ако имате, сега е времето да ги чуем. Да не ми дойдете по-късно и речете, че не съм ви дала възможност. Давам ви я сега.

Сестрите до една поклатиха глави. След малко изразиха гласно желанието си да вървят.

Вирна завъртя пръстена си и погледна Ричард.

— Мислиш ли, че ще можеш да унищожиш Двореца и заклинанието?

— Не знам. Помниш ли първия път, когато дойде при мен, и Калан използва синята светкавица? Изповедниците имат частичка Субстрактивна магия от магьосниците, създали силата им. Може би това ще навреди по някакъв начин на подземията, ако аз не успея.

Калан го докосна по гърба.

— Ричард, не мисля, че ще мога да се справя — прошепна тя. — Магията беше предизвикана заради теб — за да те защитя. Не бих могла да я провокирам за нищо друго.

— Трябва да опитаме. Ако не друго, поне ще запалим пророчествата. Ако запалим огън между всичките онези книги, те ще изгорят и тогава Джаганг няма да може да ги използва срещу нас.

Към вратата се втурна малка групичка жени и пет-шест млади мъже.

— Приятели на Ричард — прошепнаха припряно те.

Кевин отвори вратата и пусна останалите без дъх хора.

Вирна стисна една от жените за ръката.

— Филипа, откри ли всички?

— Да. — Високата жена спря да си поеме дъх. — Трябва да изчезваме. Съгледвачите на императора са в града. Някои дори вече са на южните мостове. „Кръвта на братството“ влязоха в ръкопашен бой с тях.

— Видя ли какво стана на пристанището? — попита Вирна.

— Улиция и някои от Сестрите й са там. Унищожават цялото пристанище. Направо все едно отвъдното се е качило при нас. — Филипа допря треперещи пръсти до устните си и затвори очи за момент. — Хванали са мъжете от „Лейди Сифа“. — Гласът й потрепери. — Не можеш да си представиш какво правят с бедните моряци.

Филипа се извърна, падна на колене и повърна. Две от Сестрите, дошли с нея, направиха същото.

— Скъпи Създателю — успя да промълви Филипа между спазмите. — Човешки ум не го побира. Ще сънувам кошмари до края на дните си.

Ричард се заслуша в приближаващата битка.

— Вирна, трябва незабавно да изчезвате оттук. Нямаме време за губене.

Тя кимна.

— Двамата с Калан ще ни настигнете.

— Не. Трябва незабавно да се върнем в Ейдиндрил. Нямам време да ти обяснявам точно сега, но ние с нея имаме необходимата магия, за да успеем да стигнем бързо там. Иска ми се да взема и вас, но не мога. Побързайте. Тръгнете на север. Армия от сто хиляди Д’Харански войници се е насочила на юг да търси Калан. Те ще ви осигурят по-голяма защита, както и вие на тях. Кажете на Генерал Рейбич, че тя е с мен и е добре.

Ейди си проправи път напред и хвана Ричард за ръката.

— Как бъде Зед?

Гласът му застина в гърлото. Затвори очи, за да потисне болката.

— Съжалявам, Ейди. Не съм виждал дядо си. Опасявам се, че може би е бил убит в Кулата.

Ейди избърса бузата си и се покашля.

— И аз съжалявам, Ричард — прошепна тя дрезгаво. — Дядо ти бъде добър човек. Но поема твърде много отчаяни рискове. Предупреждавах го.

Ричард прегърна старата чародейка и тя тихичко поплака в прегръдката му.

Кевин се втурна откъм портата с меч в ръка.

— Или трябва да тръгваме веднага, или да се бием.

— Вървете — каза Ричард. — Няма да спечелим войната, ако загинете в битката. Трябва да се бием по нашите правила, а не по тези на Джаганг. При него има и магьосници, не само войници.

Вирна се обърна към Сестрите, послушниците и младите магьосници. Хвана за ръката две момичета, които явно имаха нужда от успокоение.

— Всички вие, слушайте. Джаганг е пътешественик по сънищата. Единствената ни защита от него е верността ни към Ричард. Ричард е роден с дарбата и с магия, предавана му от неговите предци, която го предпазва от пътешествениците по сънищата. Лиома се опита да прекърши връзката ми с него, за да позволи на Джаганг да влезе в съзнанието ми и да ме отведе. Преди да тръгнем, всички вие се поклонете и се закълнете във вярност към Ричард, за да бъдете сигурни, че ще сме защитени от врага си.

— Щом е по ваше желание — каза Ричард, — тогава направете го, както е било определено от Алрик Рал — създателя на връзката за тази защита. Ако искате да го направите, тогава ви моля да ми заявите отдадеността си, както е било правено през поколенията и с първоначалния замисъл на този акт.

Ричард им каза думите, както ги бе произнасял самият той, после застана безмълвен, почувствал тежестта на отговорността не само към събралите се, но и към хилядите в Ейдиндрил, чийто живот зависеше от него. През това време Сестрите на светлината и поверените им възпитаници паднаха на колене и в един глас, надвиквайки шума на битката, оповестиха връзката си:

„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“