Пета глава

Сестра Вирна стоеше втренчена в пламъците, от чиито дълбини извираха и се завихряха мимолетни блестящи искрици и трепкащи лъчи светлина. Подобно танцуващи пръсти, подмамили към себе си вятъра, огнените езици образуваха вихрушка, която развяваше дрехите на насъбралите се. Горещината би отблъснала всички назад, ако не бяха предпазните въздушни щитове. На хоризонта висеше отрязаният наполовина диск на огромното огненочервено слънце, най-после надмогнало светлината на огъня, изпепелил двете тела. Няколко от Сестрите все още хлипаха тихичко, но Вирна беше изплакала всичките си сълзи.

Около огъня се бяха подредили стотина момчета и млади мъже. В образувалия се помежду им кръг имаше двойно повече Сестри на светлината и послушници. Освен една Сестра и едно момче, които символично бяха останали да пазят Двореца, и, разбира се, Сестрата, разжалвана и заключена — за нейно добро — в защитена стая, всички се бяха изкачили на хълма над Танимура и гледаха пълзящите към небето пламъци. Въпреки огромната тълпа хора всички се чувстваха отчайващо самотни и стояха, потънали в молитва и съзерцание. Както бе предсказано, по време на погребалния ритуал цареше пълна тишина. От целонощното бдение над телата Сестра Вирна я болеше гърбът. Всички бяха останали прави, унесени в молитва и концентрирали енергията си в изграждане на общия щит, пазещ телата на почитаемите мъртъвци. Поне беше облекчение от нестихващите удари на барабани долу, в града. На зазоряване щитът бе свален и всеки изпрати в пирамидата вълна от собствения си Хан, за да се възпламени кладата. Между умело подредените цепеници и покритите със савани тела — едното ниско и набито, другото високо и мускулесто — се втурна огън, подхранен с магия, създавайки истински ад от свещена сила.

Тъй като никой сред живите не бе участвал в подобна церемония, се бе наложило да потърсят помощ долу, в подземията. Ритуалът не бе правен от близо осемстотин години — седемстотин деветдесет и една, по-точно казано. Тогава за последен път бе умирала Прелат.

Според старите книги единствено душата на Прелата би трябвало да бъде предадена под закрилата на Създателя по време на свещения погребален ритуал. Но в този случай Сестрите бяха гласували, за да бъде оказана тази чест и на онзи, борил се отчаяно за спасяване живота на Прелата. В книгите пишеше, че за да бъде проявена такава милост, се изисква единодушното съгласие на всички Сестри. Докато го постигнат, бяха преминали през ожесточени диспути.

Според обичая щом слънцето най-после се вдигне изцяло над хоризонта и облее огъня със светлината на Създателя, потокът на Хан трябва да се прекъсне. Когато Сестрите отдръпнаха силата си, пирамидата се срути и от нея остана купчина пепел и няколко обгорели пъна, които да напомнят къде е била извършена церемонията на зеления хълм. Към небето се изви струя дим и малко по-късно се разтвори в тихия, просветляващ ден.

От Прелат Аналина и Пророк Натан в света на живите остана единствено купчинка сивкава пепел. Всичко свърши.

Сестрите безмълвно започнаха да се оттеглят, някои сами, други прегръщайки успокоително момче или послушница. Като изгубени души те се спуснаха надолу към града, към Двореца на пророците, за да се приберат в осиротелия си дом. Сестра Вирна целуна безименния си пръст и в главата й изплува мисълта, че сега, когато и Пророкът е мъртъв, освен своята майка те са загубили и баща си.

Тя скръсти ръце под гърдите си и разсеяно се загледа в отдалечаващите се надолу Сестри. Така и не успя да се сдобри с Прелата приживе. Тази жена я бе използвала и унижила, бе допуснала да бъде разжалвана, задето е изпълнила задълженията си и дадените й заповеди. Макар всички Сестри да служеха на Създателя и Вирна да знаеше, че всичко, сторено от Прелата, е било в името на доброто, тя изпита болка, задето Аналина се бе възползвала нечестно от нейната вярност. Това я караше да се чувства като глупачка.

Прелат Аналина беше ранена тежко от Сестра Улиция, Сестра на мрака, и оттогава бе останала да лежи в безсъзнание близо три седмици, преди да умре. Поради тази причина Сестра Вирна така и не успя да поговори с нея. За Прелата се грижеше единствено Натан, полагаше неимоверни усилия да спаси живота й. Но не успя. Жестоката съдба отне и неговия живот. Макар винаги да бе мислила Натан за изключително корав човек, напрежението явно се бе оказало твърде силно дори за него. Та той, в крайна сметка, беше почти на хиляда години. Вирна дори си помисли, че Пророкът вероятно е остарял през двайсетте години, докато тя е била навън, за да търси Ричард и да го доведе в Двореца.

При спомена за Ричард на устните й цъфна усмивка. Той я бе докарвал до границите на търпението, но, от друга страна, също бе станал жертва на плановете на Прелата, въпреки че явно разбираше и приемаше нещата, които тя му готви, и че не таеше никакви лоши чувства към нея.

Сви я сърцето, като си помисли, че Калан, възлюбената на Ричард, вероятно вече е мъртва, както бе предсказано в онова ужасно пророчество. Надяваше се да не е така. Прелатът бе твърда жена и умееше да организира събитията в живота на много хора. Сестра Вирна се надяваше наистина да е направила всичко в името на децата на Създателя, а не подтиквана от лични амбиции.

— Виждаш ми се ядосана, Сестро Вирна.

Тя се обърна и видя до себе си младия Уорън, пъхнал ръце в противоположните ръкави на тъмновиолетовата си роба, извезана с брокат по ръбовете. Сестрата се огледа и установи, че двамата с Уорън са останали съвсем сами на хълма. Останалите, явно тръгнали отдавна, се виждаха по склона като тъмни петна.

— Може и да съм, Уорън.

— И на какво се дължи това, Сестро?

Тя приглади полите на кафявата си рокля с длани.

— Може би просто се ядосвам на себе си. — Тя потърси друга тема на разговор, за да избяга от въпросите му. — Толкова си млад още — искам да кажа в обучението си, — че ми е някак непривично да те гледам без Рада’Хан.

Сякаш припомнил си нещо при думите й, той плъзна пръсти към врата си там, където през по-голямата част от живота му бе стояла яката.

— Млад спрямо онези, които живеят под заклинанието на Двореца — може би, но спрямо хората извън него — едва ли. Аз съм на сто петдесет и седем години, Сестро. Но наистина оценявам това, че ми свали яката. — Той отмести ръка от врата си и отметна от лицето си кичур къдрава руса коса. — През последните няколко месеца сякаш целият свят се преобърна.

Тя се засмя.

— И на мен ми липсва Ричард.

Лицето му грейна в усмивка.

— Наистина ли? Той беше рядко срещан човек, не мислиш ли? Направо не мога да повярвам, че е успял да попречи на Пазителя да избяга от отвъдния свят. Но явно е спрял духа на баща си и е върнал Камъка на сълзите на мястото му, защото в противен случай досега да сме погълнати от мъртвите. Право да ти кажа, през целия ден на зимното слънцестоене се обливах в студена пот.

Сестра Вирна кимна, сякаш за да подчертае съгласието си.

— Онова, което му каза, явно му е било от полза. И ти се справи чудесно, Уорън. — Тя за миг се вгледа в нежната му усмивка и забеляза колко малко се е променило лицето му през годините. — Радвам се, че реши да останеш в Двореца за известно време. Макар яката вече да не е на врата ти. Както изглежда, останахме без Пророк.

Той извърна глава към купчината пепел.

— Прекарах по-голямата част от живота си долу, в подземията, в изучаване на пророчествата. Но никой никога не ми беше казвал, че някои от тях са направени от все още жив Пророк. И през ум не ми е минавало, че е бил в Двореца. Толкова ми се иска да го бях разбрал по-рано. Да ме бяха оставили да поговоря с него, да науча нещо от него. Сега вече няма да имам тази възможност.

— Натан беше опасен човек, загадка, която никой от нас не можа да разбере напълно, нито да му се довери. Но вероятно не е трябвало да ти пречат да се срещнеш с него. Сигурна съм, че Сестрите са възнамерявали един ден, когато напреднеш достатъчно, да го направят. Дори да те задължат да отидеш при Натан.

Той отвърна поглед.

— Но сега вече няма да имам тази възможност.

— Уорън, сега, когато яката не е на врата ти, знам, че изгаряш от нетърпение да се върнеш в другия свят. Но в същото време ми каза, че имаш намерение да поостанеш в Двореца. Поне за известно време. За да продължиш да се обучаваш. Сега Дворецът остана без Пророк. Струва ми се си наясно, че твоята дарба се проявява най-вече в тази област. Един ден от теб може да излезе добър Пророк.

Той плъзна поглед през зелените хълмове към Двореца. Подухна лек ветрец.

— Не само дарбата, но и интересите, надеждите ми винаги са били обвързани с пророчествата. Едва напоследък започнах да ги разбирам по начин, по който никой друг не може. Но да ги разбираш е едно, а да ги правиш — съвсем друго.

— Нужно е време, Уорън. Сигурна съм, че когато Натан е бил на твоята възраст, не е знаел за пророчествата повече, отколкото ти сега. Ако останеш и продължиш да се обучаваш, съм убедена, че след четири-петстотин години ще станеш Пророк, по-велик и от Натан.

Той замълча за миг.

— Но навън ме чака широкият свят. Чувал съм, че има книги в Магьосническата кула в Ейдиндрил и на други места. Ричард каза, че със сигурност има доста в Народния дворец в Д’Хара. Искам да уча, но може би има неща, които не могат да се научат тук.

Сестра Вирна завъртя рамене, за да я отпусне болката.

— Дворецът на пророците е обвит в заклинание, Уорън. Ако го напуснеш, ще започнеш да остаряваш като всички нормални хора. Нали виждаш какво стана с мен през тези двайсет години, които прекарах навън. Макар да имаме само една година разлика, ти изглеждаш като мъж за женене, а аз — като баба, която очаква внуче. Сега, когато се върнах, ще остарявам отново според заклинанието в Двореца, но загубеното не може да се върне.

Уорън отвърна очи.

— Струва ми се, че виждаш по лицето си повече бръчки, отколкото има в действителност.

Тя се усмихна въпреки желанието да остане сериозна.

— Знаеш ли, Уорън, че някога бях влюбена в теб?

Той се изненада толкова, че направи крачка назад.

— В мен ли? Не може да бъде! Кога?

— О, беше отдавна. Преди повече от сто години, предполагам. Ти беше толкова интелигентен и образован, пък и с тази руса къдрава коса… Щом видех сините ти очи, сърцето ми подскачаше.

— Сестро Вирна!

Тя не можа да се стърпи да не се изсмее, когато видя как лицето му става огненочервено.

— Това беше отдавна, Уорън, бях млада, както и ти. Беше мимолетно чувство. — Усмивката й се стопи. — Сега изглеждаш като мой син, а аз спокойно мога да ти бъда майка. Пътуването ми извън Двореца ме състари в много отношения.

Там, навън, ще разполагаш едва с няколко кратки десетилетия, за да научиш каквото можеш, преди да остарееш и да умреш. А в Двореца разполагаш с достатъчно време да учиш, а защо не и да станеш Пророк. Книгите от онези места могат винаги да бъдат взети на заем и донесени тук за изучаване.

Ти си най-подходящият човек в Двореца за Пророк. Сега, когато Прелатът и Натан са мъртви, ти знаеш за пророчествата повече от всеки друг. Имаме нужда от теб, Уорън.

Той погледна осветените от първите слънчеви лъчи кули на Двореца.

— Ще помисля над думите ти, Сестро.

— Това е всичко, за което бих искала да те помоля, Уорън.

Той се обърна към нея с въздишка.

— А сега какво? Кой предполагаш, че ще бъде избран за Прелат?

Докато събираха информация за погребалния ритуал, бяха се убедили, че процесът по избирането на нов Прелат е сложно нещо. Уорън трябваше да разгадае сложните указания. В Двореца нямаше човек, който да се оправя с книгите в подземията по-добре от него.

Тя сви рамене.

— Постът изисква огромни познания и опит. Това означава, че трябва да бъде зает от по-възрастна Сестра. Лиома Марсик би била подходящ кандидат, или Филипа, или Дулсиния. Сестра Марен, разбира се, също е сериозен претендент. Има доста висококвалифицирани Сестри. Мога да изброя поне трийсет. Макар да съм сигурна, че сериозни шансове имат не повече от десетина.

Той разсеяно потърка носа си с пръст.

— Сигурно си права.

Сестра Вирна не се и съмняваше, че Сестрите вече правят какви ли не машинации, за да се поставят в по-изгодно положение — или дори на първо място — при избора. Сестрите с по-малки шансове вероятно вече са избрали своя фаворитка и са образували около нея група от поддръжници, надявайки се, когато тя заеме поста, те да бъдат възнаградени с влиятелно място в кабинета й. С отсяването на кандидатките по-влиятелните Сестри, които още не бяха избрали зад кого да застанат, щяха да бъдат ухажвани, докато някоя от претендентките с големи шансове ги спечели на своя страна. Изборът на Прелат беше моментно решение, което щеше да се отрази на живота в Двореца в близките неколкостотин години. Битката щеше да е безмилостна.

Сестра Вирна въздъхна.

— Не очаквам с нетърпение дебатите, но предполагам, че процесът на избор ще е изключително суров, за да може накрая длъжността да заеме най-достойната Сестра. Сигурно ще отнеме доста време. Може да сме без Прелат месеци, дори година.

— Ти няма ли да се кандидатираш, Сестро?

Тя избухна в смях.

— Аз! Ти виждаш бръчките по лицето ми, Уорън, но забравяш, че съм сред младите Сестри. Нямам влияние сред онези, от които зависят нещата.

— Ами тогава по-добре се постарай да го придобиеш. — Той се наведе напред и сниши глас, макар наоколо да нямаше кой да ги чуе. — Помниш ли онези шест Сестри на мрака, които избягаха с кораба?

Тя се вгледа в сините му очи и се намръщи.

— Това какво общо има с избора на Прелат?

Уорън стисна на топка робата пред стомаха си.

— Може ли някой да каже със сигурност, че са били само шест? Ами ако в Двореца има още? Още десет? Още сто? Сестро Вирна, ти си единствената тук, за която съм убеден, че е Сестра на светлината. Трябва да направиш нещо, за да сме сигурни, че мястото на Прелата няма да заеме Сестра на мрака.

Тя извърна поглед към Двореца в далечината.

— Нали ти казах — аз съм сред младите Сестри. Моята дума не тежи особено, а всички останали мислят, че Сестрите на мрака са си отишли.

Уорън отвърна очи и се зае да изглажда намачканата си роба. Изведнъж се обърна към нея и я погледна подозрително.

— Мислиш, че съм прав, нали? Предполагаш, че в Двореца има и други Сестри на мрака.

Тя го погледна ледено.

— Докато не съм абсолютно сигурна в противното, приемам вероятността да е така. Но това е само едно от многото неща, за които трябва да мислим при избора…

— Не ми говори с тия двусмислици, също като Сестра. Става въпрос за нещо от изключителна важност.

Тя настръхна.

— Ти си ученик, Уорън, и разговаряш със Сестра на светлината. Прояви нужното уважение.

— Не се отнасям с неуважение, Сестро. Благодарение на Ричард разбрах, че трябва да се боря за онова, в което вярвам. Освен това ти си човекът, който свали яката от врата ми, пък и нали сме връстници, сама го каза. Не си по-голяма от мен.

— И въпреки това си ученик, който…

— Който ти сама каза, че вероятно знае за пророчествата повече от всеки друг тук. В това отношение, Сестро, ти си мой ученик. Признавам, знаеш повече от мен за много неща, като например как да се употребява Хан, но аз съм по-добър в други. Ти свали яката от врата ми, защото си убедена, че е грешно да се държи някой като затворник. Уважавам те като Сестра и защото вършиш добро, а също и заради познанията ти, но вече не съм затворник на Сестрите. Ти спечели моето уважение, Сестро, а не моето подчинение.

Тя дълго не свали поглед от сините му очи.

— Как да предположи човек какво ще се открие под тази яка? — каза тя и след малко кимна. — Прав си, Уорън, подозирам, че в Двореца има и други, които са обрекли душата си на Пазителя.

— Други — Уорън потърси погледа й. — Не казваш Сестри, а просто „други“. Значи имаш предвид и сред младите магьосници, така ли?

— Нима вече забрави Джедидайа?

Той леко пребледня.

— Не, не съм забравил Джедидайа.

— Както сам каза, там, където има един, може да има и други. Възможно е някои от другите мъже в Двореца също да са се обрекли на Пазителя.

Той се приближи към нея и отново стисна на топка робата си.

— Сестро Вирна, какво ще правим? Не можем да допуснем Сестра на мрака да стане Прелат. Това би било истинска катастрофа. Трябва да направим всичко възможно, за да попречим това да се случи.

— И как ще разберем, че въпросната Сестра се е заклела във вярност на Пазителя? Още по-лошо, какво ще направим, след като разберем? Те владеят Субстрактивната магия. Ние не. Дори да знаем кои са, не можем да направим нищо. Ще е като да протягаш ръце в тъмното, за да хванеш дявола за опашката.

Уорън пребледня.

— Никога не бях мислил за това.

Сестра Вирна сключи ръце.

— Все ще измислим нещо. Може би Създателят ще ни подскаже решението на проблема.

— Дали не можем да накараме Ричард да се върне на помощ? Той се справи с онези шест Сестри на мрака. Те никога повече няма да си подадат носовете тук. Той им внуши страх от Създателя и ги прогони завинаги.

— И докато го правеше, Прелатът бе ранена и по-късно умря заедно с Натан — напомни му тя. — Смъртта следва този човек по петите.

— Не по негова вина — възнегодува Уорън. — Ричард е магьосник-войн. Бори се за справедливост, помага на хората. Ако не го беше направил, Прелатът и Натан щяха да са само предвестници на смъртта и унищожението.

Тя го стисна за ръката. Гласът й стана по-топъл.

— Разбира се, че си прав. Ние всички сме задължени на Ричард. Но да имаме нужда от него е едно, а да го открием — съвсем друго. Моите бръчки са доказателство за това. — Сестра Вирна отпусна ръка. — Мисля, че не можем да разчитаме на никой друг освен на себе си. Все ще измислим нещо.

Уорън я погледна мрачно.

— Дано да успеем. Пророчествата крият зловещи предзнаменования за управлението на следващия Прелат.

В града ги посрещнаха неспирните удари на барабани, които се чуваха от всички страни. Звукът беше оглушителен, плътен, дълбок, сякаш вибрираше в самото й сърце. Действаше й влудяващо и, помисли си тя, такова бе предназначението му. Музикантите и техните пазачи пристигнаха три дни преди смъртта на Прелата и за нула време заляха града с огромни барабани. Веднъж започнали бавната си, тежка мелодия, не почиваха нито денем, нито нощем. Музикантите се сменяха, за да не спират ударите дори за миг.

Натрапчивата мелодия направи хората раздразнителни и избухливи, сякаш всеки миг очакваха от сенките наоколо към тях да се втурне самата смърт. Вместо обичайната глъчка, смехове и музика към нервната обстановка в града се прибавяше зловещо мълчание.

Бедняците от покрайнините, които си бяха вдигнали колибки за живеене, вместо както винаги да си бъбрят за дреболии, да перат в коритата или да готвят на малките си огньове, се бяха сврели вътре в къщурките си. Търговците стояха на праговете на магазините си или край сергиите със стока със скръстени ръце и мрачни чела. Мъжете, които разнасяха стока с колички, вървяха бавно, отпуснали уморено глави. Който искаше да си купи нещо, го правеше бързо, само след припрян поглед към щандовете на първия магазин. Децата не изпускаха полите на майките си, а очите им притеснено обикаляха наоколо. Мъжете, които Сестра Вирна друг път бе виждала да играят на зарове или карти, сега само седяха с гърбове, опрени в някоя стена. В далечината, откъм Двореца, на всеки няколко минути отекваше звън. Така беше през цялата нощ и щеше да продължи до следващия изгрев. Това оповестяваше смъртта на Прелата. Барабаните нямаха нищо общо с мрачното събитие. Носени от войници, те съобщаваха за предстоящото пристигане на императора.

Сестра Вирна срещна притеснените погледи на хората, покрай които минаваха. Докосваше челата на миряните, които я приближаваха, и им даваше благословията на Създателя.

— Преди имаше само крале — обърна се тя към Уорън. — Този Императорски орден не ми говори нищо. Как се казва императорът?

— Джаганг. Преди десет, може би петнадесет години Орденът започна да покорява едно след друго отделните кралства и да ги присъединява към себе си. — Той замислено почеса слепоочието си. — Както знаеш, съм прекарал по-голямата част от живота си долу, в подземията, така че не знам всичко с подробности, но доколкото съм чувал, Орденът иска да завладее Стария свят, да обедини всички под своето владение. При все това императорът никому не е причинил зло. Поне не тук, в Танимура. Не се меси в делата на Двореца и очаква от нас да му отвръщаме със същото.

— Защо идва тук?

Уорън сви рамене.

— Не знам. Може би просто иска да обиколи тази част от империята си.

Сестра Вирна благослови мършава жена и все още замислена, заобиколи пресни конски изпражнения.

— Дано да побърза, за да спрат тези адски удари. Вече четвърти ден е така. Би трябвало скоро да пристигне.

Преди да отговори, Уорън се огледа.

— Стражите в Двореца са от Императорския орден. Императорът ги осигурява като израз на любезност, тъй като не позволява в Танимура да има други въоръжени войници освен неговите. Както и да е, говорих с едно от момчетата, което ми каза, че барабаните просто предизвестяват пристигането на императора, а не са знак, че скоро ще е тук. Каза още, че в Бристън барабаните били удряни близо шест месеца преди реалното пристигане на императора.

— Шест месеца!? Да не искаш да кажеш, че ще трябва да търпим това мъчение с месеци!?

Уорън повдигна робата си и прескочи една локва.

— Не е задължително. Може да пристигне след месеци, но може да се появи още утре. Той не си дава труда да уточнява датата на пристигането си, обявява само факта.

Сестра Вирна сбърчи чело.

— Ако не дойде скоро, Сестрите ще се погрижат този адски шум да стихне.

— Не бих имал нищо против. Но този император ми прилича на човек, с когото не е добре да се държиш непочтително. Чувал съм, че с армията му не може да се мери никоя армия по света. — Той я погледна многозначително.

— Това се отнася и за голямата война, разделила Стария от Новия свят.

Тя присви очи.

— Че защо ще му е такава армия, ако вече е завзел всички кралства? Прилича ми на войнишки брътвежи. Войниците винаги се изхвърлят.

Уорън сви рамене.

— Момчетата ми казаха, че са били свидетели. Че когато Орденът се събере, окото ти вижда само войници във всички посоки, докъдето поглед стига. Как мислиш ще го посрещне Дворецът?

— О, Дворецът не се интересува от политика.

Уорън се усмихна широко.

— Човек никога не може да те хване натясно.

— Работата ни е да изпълняваме желанията на Създателя, а не на императора, това е всичко. Дворецът ще остане и след като императорът си отиде.

Уорън повървя известно време замислен, после се покашля.

— Искам да ти кажа, че едно време, когато бяхме още нови тук, а ти все още беше послушница… ами такова, и аз бях влюбен в теб.

Сестра Вирна го погледна невярващо.

— Не, ти се шегуваш.

— Да, вярно е. — Той се изчерви. — Тогава за мен къдравата ти кестенява коса беше най-прекрасното нещо на света. Ти беше по-умна от другите и насочваше своя Хан с увереност. Мислех си, че няма кой да ти излезе насреща. Дори исках да те помоля да ме обучаваш.

— И защо не го направи?

Той сви рамене.

— Ти винаги беше толкова самоуверена, толкова праволинейна. Аз не бях такъв. — Той отметна косата от лицето си. — Освен това проявяваше интерес към Джедидайа. А аз не можех по нищо да се меря с него. Винаги съм си казвал, че дори да се бях опитал да направя нещо, само ще ми се изсмееш.

Тя осъзна, че ръката й приглажда назад кестенявите кичури. Отпусна я надолу.

— Е, сигурно щях да го направя. — След малко добави: — На младини хората понякога постъпват глупаво.

Към тях се приближи майка с малко дете и падна в краката им. Вирна спря, за да ги благослови. Щом жената й благодари и се отдалечи, Вирна се обърна към Уорън:

— Можеш да напуснеш Двореца за двайсетина години, да изучаваш книгите, които те интересуват, и да остарееш колкото мен. Отново ще изглеждаме на една и съща възраст. Тогава ще можеш да ме помолиш да подържиш ръката ми… както исках да го направиш преди.

И двамата вдигнаха глави, чули, че някой ги вика. Сред тълпата от движещи се във всички посоки хора Уорън забеляза един от дворцовите стражи, който яростно махаше с ръка, за да привлече вниманието им.

— Това не е ли Кевин Анделмиър? — попита тя.

Уорън кимна.

— Чудя се какво ли се е присетил?

Останал без дъх, Анделмиър се шмугна пред малко момченце и спря пред тях.

— Сестро Вирна! Добре че те намерих! Търсят те. В Двореца. Веднага.

— Кой ме търси? За какво?

Той си пое въздух, като в същото време се опита да каже нещо.

— Търсят те Сестрите. Сестра Лиома ме сграбчи за ухото и каза да вървя да те намеря и да те заведа в Двореца. Допълни, че ако се забавя, ще оплаквам деня, в който съм се родил. Сигурно има някакъв проблем.

— Какъв проблем?

Той вдигна рамене.

— Когато я попитах, тя ме погледна с онзи поглед, с който Сестрите могат да разтопят кокалите на човек, и каза, че било ваша работа, а не моя.

Сестра Вирна въздъхна уморено.

— Тогава май ще е най-добре да се връщаме веднага, защото в противен случай жив ще те одерат и от кожата ти ще си направят знаме.

Младият войник, сякаш повярвал на думите й, стана бял като платно.

Загрузка...