Кръвта на братството

Двадесет и втора глава

Вирна пое дълбока, освежителна глътка влажен нощен въздух. Подейства й тонизиращо. Докато вървеше по лъкатушещата пътека между надзъртащите в мрака лилии, избуялите боровинки и нацъфтелите храсти, усети как мускулите й се отпускат. Изчака очите й да привикнат с тъмнината. Към движещата се фигура — сякаш за да ги докосне — протягаха клони кичести дървета. Сладките аромати на зеленина и свежест я мамеха да ги вдъхне.

Макар повечето растения да не цъфтяха толкова рано през годината, в градината на Прелата имаше няколко редки вечнозелени растения — тумбести, чепати, разклонени дръвчета, непрекъснато отрупани с цвят, макар даващи плодове само в определен сезон.

В Новия свят Вирна бе попадала в гора с вечнозелени растения и бе установила, че такива места са любимите убежища на загадъчните нощни дребосъчета — крехки същества, които приличат на искрици светлинка и се виждат единствено през нощта.

След като нощните дребосъчета се бяха убедили в добрите намерения на Вирна и двете придружаващи я Сестри, им бяха позволили да прекарат няколко нощи в техните гори и бяха разговаряли с тях. Така Сестрите научиха за благородната същност на магьосниците и Изповедниците, стоящи начело на обединената Средна земя. Вирна с радост научи, че хората в Средната земя пазят и защитават местата, обладани от магия, и оставят съществата, които ги населяват, да си живеят живота в необезпокоявана самота.

Макар и в Стария свят да имаше диви места, обитавани от магически същества, те далеч не бяха толкова многобройни и разнообразни като тези в Новия. От нощните дребосъчета Вирна се научи на толерантност — разбра, че Създателят е населил света с множество крехки чудеса и призванието на човека понякога се ограничава с това да ги остави да си живеят.

Подобно отношение не се радваше на популярност в Стария свят. Там съществуваха множество места, от които магията беше изкоренена, за да не пострадат невинни хора. Тя често пъти се оказваше „неудобна“. Новият свят в много отношения си оставаше диво място, каквото е бил Старият преди хиляди години, преди хората да го превърнат в защитено, макар и някак стерилно свое обиталище.

Новият свят й липсваше. Никога не се бе чувствала толкова у дома както там.

В езерото край пътеката спяха патици, заровили глави под крилете си, между корените квакаха невидими жаби. От време на време във въздуха се спускаше прилеп и улавяше по някое насекомо над водата. По потъналия в зеленина бряг танцуваха лунни сенки, вятърът леко галеше дърветата над тях.

Зад езерцето се отделяше странична пътечка, водеща към групичка дървета, под които се гушеха гъсти храсталаци, почти непогалени от лунна светлина. По някакъв начин Вирна усети, че това е мястото, което търси, и слезе от главната пътека, за да се отправи към очакващите я сенки. Земята тук като че не бе докосвана от човешка ръка, за разлика от останалата част на добре поддържаната градина.

Зад тесен процеп в стената от тръни Вирна откри прелестна малка постройка с четири фронтона, всеки от които се спускаше полегато надолу така, че стряхата стигаше до височината на главата й. От четирите страни, точно по средата на фронтоните, извисяваше снага по една богородичка, клоните на четирите дървета покриваха параклиса със зелен балдахин. До стените на постройката пълзяха диви рози, които изпълваха уютното местенце с прелестен аромат. В горната част на всеки фронтон, над нивото на очите, имаше по един кръгъл прозорец.

Там, където пътеката свършваше в една от четирите стени, Вирна откри груба дървена врата, овална отгоре. В средата й беше издялан слънчевият символ на Прелата. Имаше дръжка, но не и брава. Бутна я, тя не помръдна — беше оградена с щит. Прокара пръсти по ръба, за да установи природата на щита и да намери ключ към него. Обзе я леден студ, който я накара да потрепери.

Докосна своя Хан, остави сладостната светлина да я обземе с познатия си топъл уют. Едва не извика от насладата да е толкова близо до Създателя. Въздухът изведнъж се изпълни с хиляди аромати. Кожата й почувства влагата, пясъка, цветния прашец и солта от океана. В ушите й зазвучаха шумовете от света на насекоми, дребни животинки, чу откъслеци от думи, донесени на ефирните криле на вятъра от километри разстояние. Вслушваше се напрегнато да долови звук, който би могъл да издаде присъствие на човек наоколо, особено на такъв, който притежава не само Адитивна магия. Напразно.

Съсредоточи своя Хан във вратата пред себе си. Установи, че цялата постройка е обградена от мрежа, каквато тя никога досега не бе усещала. Беше изтъкана от ледени нишки, скрепени с дух. Вирна дори не беше предполагала, че подобно нещо е възможно. Двете съставки — ледът и духът — се биеха помежду си като котка и мишка, но мрежата съществуваше, двата елемента се вплитаха един в друг и изграждаха едно цяло. Нямаше ни най-малка представа как е възможно да се изгради подобен щит, още по-малко как да се проникне през него.

Все още единена със своя Хан, почувства в себе си някакъв импулс. Протегна ръка, докосвайки слънчевия символ на пръстена си до символа, издълбан на вратата. Тя се отвори безшумно. Вирна пристъпи вътре и докосна пръстена си от вътрешната страна на вратата, която безропотно се затвори. Усети с Хана си как щитът се затяга около нея. Никога не се бе чувствала толкова изолирана, толкова самотна, толкова защитена.

Свещите се запалиха. Тя предположи, че са свързани с щита. Светлината от десет свещи, разделени по пет в два разклонени свещника, беше повече от достатъчна, за да се освети вътрешността на параклиса. Свещниците бяха поставени от двете страни на малък олтар с бял покров с извезан със златна нишка ръб. Отгоре имаше купа с надупчени стени, вероятно за благовония. Пред олтара беше оставена молитвена стъпенка, покрита с червен брокат, в двата края на който висеше по един златен пискюл.

В едната от четирите ниши под фронтоните се виждаше удобен на вид стол. Във втората беше олтарът, в третата — малка масичка с трикрако столче, а в четвъртата се разполагаше вратата, заедно с пейка-сандък с прилежно сгъната ватирана завивка отгоре, която вероятно служеше за да се покриват краката, тъй като да се легне явно не беше възможно. В центъра на помещението оставаше място, не много по-просторно от четирите ниши.

Вирна се огледа, опитвайки се да разбере какво трябва да прави тук. Прелат Аналина бе оставила съобщение, за да е сигурна, че Вирна ще посети това място, но защо? Какво трябваше да търси тук?

Отпусна се на стола, погледът й се плъзна по гладките стени на помещението. Може би трябваше да дойде тук, за да си почине. Аналина знаеше какво е да си Прелат. Може би просто е искала приемничката й да знае за това място, където може да остане сама със себе си, далеч от хора, вечно затрупващи я с нови и нови доклади. Вирна забарабани с пръсти по страничната облегалка на стола. Не, не беше това.

Не й се седеше. Имаше толкова много работа. Чакаха я доклади, които едва ли щяха да се прочетат сами. С ръце на гърба, тя закрачи — доколкото й позволяваше тясното помещение — напред-назад. Това със сигурност си беше загуба на време. Накрая въздъхна отчаяно и посегна към вратата, но спря, преди да е докоснала пръстена си до символа, изрязан в дървената повърхност.

Обърна се, остана загледана за миг, после повдигна полите си и коленичи на молитвената стъпенка. Може би Аналина искаше от нея да се моли за напътствия. Очакваше се Прелатът да е благочестива и набожна жена, макар да беше абсурдно да се мисли, че е необходимо специално място, за да се молиш на Създателя. На Него, който е сътворил всичко, принадлежат всички места. Тогава защо човек трябва да търси специално място, където да се моли за напътствия? Нима има по-специално място за молитва от човешкото сърце! Нима има място, което може да се сравнява с усещането да се свържеш със своя Хан!

Вирна въздъхна раздразнено и скръсти ръце. Изчака, но не беше в настроение за молитва по задължение. Подразни се от мисълта, че Аналина е мъртва и въпреки това продължава да я манипулира. Очите й огледаха още веднъж стените, докато кракът й нервно потропваше по пода. Тази жена протягаше ръка от отвъдното, за да продължава да я контролира. Нима не й стигаха всичките тези години като Прелат? Човек би си помислил, че това е достатъчно, но не, тя явно предварително бе пресметнала всичко, за да може дори след смъртта си все още да…

Очите на Вирна се спряха върху купата. На дъното имаше нещо, но не беше пепел от изгорени благовония.

Тя протегна ръка и взе малко пакетче, увито в хартия и завързано с канап. Превъртя го в пръстите си и го огледа. Сигурно е това. Сигурно заради това е изпратена тук. Но защо го е скрила тук? Щитът! Никой друг освен Прелата не може да влиза в параклиса. Това беше единственото място, където човек може да остави нещо, ако не иска да го види никой друг освен Прелата.

Вирна развърза възела и остави канапа обратно в купата. Отгърна хартията и погледна в пакетчето.

Дневник на пътуване.

След малко пръстите й се раздвижиха и тя освободи малката книжка от хартията, за да разлисти страниците й. Бяха празни.

Тези книжки, наречени „дневници на пътуването“, бяха магически предмети — като дакрата например, — създадени от същите магьосници, населили Двореца на пророците и притежаващи както Адитивна, така и Субстрактивна магия. От три хиляди години насам никой освен Ричард не се бе раждал със Субстрактивна. Някои се бяха опитвали да я овладяват чрез обучение, но единствен Ричард бе роден с дарбата за нея.

Тези дневници служеха за предаване на съобщения. Каквото напишеш в единия с писалката, втъкната в гръбчето му, се появява в двойника му. Проучванията сочеха, че обмяната става мигновено. Писалката можеше да се използва и за изтриване на старите съобщения, така че книжките практически никога не се изписваха и можеха да бъдат използвани отново и отново.

Служеха на Сестри, изпратени на пътешествие за намиране на момчета, родени с дарба. Понякога се налагаше Сестрите да прекосяват Долината на изгубените, за да отидат да вземат момче от Новия свят и да сложат около врата му Рада’Хан, за да не го нарани дарбата му по време на обучението. Веднъж прекосил оттатък Кулите на вечната смърт, човек не може да се върне в Двореца за съвет и напътствие. Всяка Сестра можеше да прекоси Долината само два пъти — веднъж на отиване и веднъж на връщане. Тоест можеше да направи само едно пътешествие. Поне досега. Но Ричард вече унищожи Кулите и заклинанията им.

Младеж, който не разбира дарбата си, не знае как да я контролира и магията му праща издайнически сигнали, които Сестрите в Двореца на пророците, бидейки чувствителни към подобни сривове и нарушения в потока на силата, засичат. Тъй като не всяка Сестра е родена с таланта да усеща тези сигнали, на пътешествия за момчета биват пращани други, които носят със себе си дневник, чрез който се свързват с Двореца. Ако след някое момче са изпратени Сестри и междувременно се случи нещо — то се премести например, — на съответните Сестри са нужни указания, за да го намерят отново.

Разбира се, момче, родено с дарбата, може да бъде научено да си служи с нея и да се предпазва от опасностите й и от магьосник. Всъщност това е и по-добрият начин. Но магьосниците не винаги са под ръка, пък и не всеки се съгласява да обучава младежите. Така че по силата на постигнато преди много време споразумение между Сестрите и магьосниците от Новия свят Сестрите могат да вземат при себе си в Двореца на пророците момчетата, родени с дарба, и да ги обучават да я използват, спасявайки им по този начин живота. Ако обаче има магьосник, съгласен да обучава дадено момче, Сестрите са длъжни да му го оставят. Ако споразумението бъде нарушено, всяка Сестра, осмелила се да пристъпи отново в Новия свят, я очаква смърт. За да доведе Ричард в Двореца, Прелат Аналина бе престъпила всички уговорки. Вирна се бе превърнала в нищо неподозиращия инструмент, извършил нарушението.

Понякога се случваше от Двореца да тръгват едновременно след момчета с дарба няколко Сестри. В кабинета си Вирна бе открила цял кашон с дневници, вързани на чифтове с двойниците си. Те можеха да действат само така — по двойки. Преди всяко пътуване се взимаха множество предпазни мерки. Двете книжки биваха разделяни за проби, за да бъде сигурно, че Сестрата тръгва на пътешествие с правилната книжка. Пътуванията можеха да бъдат опасни. Ето защо Сестрите винаги носеха в ръкавите си дакра.

Едно пътуване обикновено продължаваше няколко месеца, рядко се проточваше до година. Пътуването на Вирна бе продължило над двадесет години. Това беше прецедент в историята на Двореца. Но в крайна сметка за първи път от три хиляди години насам се раждаше човек като Ричард. Вирна бе загубила двадесет години от живота си, които по никакъв начин не можеше да възстанови. Бе остаряла далеч от Двореца. Ако бе останала в него, щяха да са й нужни триста години, за да остарее тялото й така. Тя бе жертвала в изпълнение на поставената й от Прелат Аналина мисия двадесет години от живота си, които всъщност се равняваха на около триста.

По-лошото беше, че Аналина през цялото време е знаела къде е Ричард. Макар Вирна да знаеше, че Прелатът е постъпила така, за да се сбъднат правилните пророчества и да може да бъде спрян Пазителят, я болеше, че Аналина не й е казала, че иска от нея да превърне една голяма част от живота си в примамка.

Вирна се укори. Не бе загубила нищо. Бе изпълнила волята на Създателя. Това, че не бе знаела повечето факти, не променяше нещата. Мнозина похабяваха живота си в безполезни дейности. А Вирна го бе жертвала за нещо, което бе спасило света на живите.

Освен това тези двадесет години бяха може би най-прекрасните в живота й. Тя бе живяла в свой собствен свят, заедно с други две Сестри на светлината, бе се запознала със странни места и хора. Бе спала под звездите, бе виждала далечни планини, полета, реки, хълмове, села, градове, които малцина други са имали щастието да видят. Бе имала възможност да взима решения сама и да понася последиците от тях. Никога не й се беше налагало да чете доклади. Бе живяла напълно различно от сега. Не, нищо не беше изгубила. Напротив, беше спечелила повече от всяка друга Сестра, прекарала стотици години зад стените на Двореца.

Вирна усети как нещо капна на ръката й. Вдигна длан и избърса бузата си. Пътуването й липсваше. През цялото това време си беше мислила, че го мрази, а сега изведнъж разбираше колко много е означавало то за нея. Преобърна с треперещи пръсти дневника, усети познатия размер и тежест. Познатата грапавина на кожата, познатите три издутинки в горния край отпред.

Рязко вдигна книжката към очите си и я огледа на светлината на свещта. Трите бабунки отпред, драскотината долу на гръбчето — същата книжка. Тя не би могла да сбърка своя дневник с друг, не и след като го бе носила двадесет години. Това беше той. Тя прерови всички дневници в кабинета си, подсъзнателно търсейки точно него. Така и не го откри. Той през цялото време е бил тук.

Но защо? Вдигна хартията, в която беше увит, и видя, че от вътрешната страна пише нещо. Вдигна я до свещта, за да прочете написаното.

„Пази го като зеницата на окото си.“

Обърна хартията на всички страни, но пишеше само това:

„Пази го като зеницата на окото си.“

Вирна познаваше почерка на Прелата. По време на пътуването си, докато търсеше Ричард — по-точно след като го намери, но й беше забранено да му се бърка по какъвто и да е начин или пък да използва яката, за да установи контрол над него, и въпреки това от нея се очакваше да го върне — него, големия мъж, неприличащ на никого, когото бяха водили в Двореца, — та след като го намери, изпрати до Двореца ядосано съобщение: „Аз съм Сестра на светлината, натоварена с грижите за това момче. Тази задача е извън всякакъв разум, ако не напълно неизпълнима. Настоявам да ми бъдат разтълкувани указанията. Настоявам да ми бъде обяснено от коя инстанция идват те. Ваша в служба на Светлината, Сестра Вирна Совънтрийн.“ В отговор получи следното: „Ще правиш онова, което ти е заповядано. В противен случай ще понесеш последствията от действията си. Никога повече не си позволявай да искаш обяснение за заповедите на Двореца. Собственоръчно: Прелатът.“

Това укорително съобщение, изпратено й лично от Прелата, щеше да помни винаги. Почеркът бе жигосал съзнанието й. Написаното на хартията, в която бе увит дневникът, беше от същата ръка.

Онова съобщение бе истински шок за нея. То й забраняваше да прави онова, на което винаги я бяха учили. Едва когато се върна в Двореца, разбра, че Ричард притежава и Субстрактивна магия и ако бе използвала яката, за да установи контрол над него, това най-вероятно щеше да я убие. Прелатът се бе постарала да запази живота й, но Вирна се дразнеше от факта, че за пореден път я бе държала в неведение. Предполагаше, че това е, което я нервира най-много: Прелатът не й даваше никакви обяснения.

Разбира се, тя беше наясно защо. В Двореца имаше Сестри на мрака и Прелатът не можеше да рискува, защото в противен случай целият свят можеше да бъде унищожен. Но емоционално все още се чувстваше засегната. Разумът и чувствата не винаги вървят ръка за ръка. Като Прелат тя започваше да разбира, че понякога няма начин да убедиш хората в необходимостта от нещо и единственият начин е просто да им заповядаш. Понякога се налага да използваш околните, за да бъде свършена работата както трябва.

Вирна хвърли хартията в купата и я запали с вълна от своя Хан. Загледа се в пламъците, за да е сигурна, че е изгоряла напълно.

Стисна здраво дневника си. Радваше се, че отново е при нея. Той, разбира се, всъщност не й принадлежеше — беше собственост на Двореца. Но го беше носила със себе си толкова години, че го чувстваше като свой, като стар, любим приятел.

В главата й изведнъж се втурна въпросът: ами другият? Всеки дневник имаше свой двойник. Къде беше двойникът на този? У кого се намираше?

Изведнъж се разтрепера и погледна отново книжката. Тя държеше в ръце нещо потенциално опасно и Аналина за пореден път не й казваше всичко. Твърде възможно беше двойникът да е в ръцете на Сестра на мрака. Това може би беше начинът на Аналина да я накара да намери другата книжка. Така щеше да я отведе и до Сестра на мрака. Но как? Не можеше просто да напише „Кой си ти и къде си?“ в книжката.

Вирна целуна безименния си пръст, пръстена си и се изправи.

„Пази го като зеницата на окото си.“

Пътуванията бяха опасни. Понякога Сестрите попадаха в плен, дори биваха убивани от враждебни народи, защитавани от опасна магия. В такива случаи Сестрите можеха да се защитят единствено със своята дакра — оръжие с формата на нож, което мигновено изстисква живота от човешкото тяло. Стига Сестрата да е достатъчно бърза. Вирна все още пазеше своята дакра в ръкава си. Преди много години бе пришила отзад на колана си малка кесийка, в която да скрива дневника си на сигурно място.

Пъхна малката книжка там. Понамести колана си. Стана й приятно да усеща контура на дневника до тялото си.

„Пази го като зеницата на окото си.“

Скъпи Създателю, у кого е другият?

Когато Вирна отвори вратата на приемната пред кабинета си, Сестра Фийби подскочи на бюрото си, като че някой я удари с пръчка по задника.

Кръглото й лице пламна.

— Прелате… изплаши ме. Не си беше в кабинета… реших, че си си легнала.

Вирна плъзна поглед по докладите, разхвърляни върху бюрото на Фийби.

— Доколкото си спомням, ти казах, че за днес е достатъчно и можеш да вървиш да почиваш.

Фийби трепна и скръсти ръце пред себе си.

— Да, така е, но се сетих, че не съм готова с някои сметки, и се страхувах, че ще ги видиш, преди да съм ги проверила, така че дотичах обратно да довърша работата.

Вирна искаше да свърши още нещо тази вечер, но изведнъж реши, че може да го направи по по-различен начин. Скръсти ръце.

— Фийби, съгласна ли си да направиш нещо, което Прелат Аналина винаги възлагаше на администраторките си?

Сестра Фийби ококори очи.

— Наистина ли? За какво става въпрос?

Вирна махна с ръка към кабинета си.

— Бях навън в градината, молейки се за напътствия, и изведнъж ми се яви, че сега, в тези усилни времена, ще е добре да се посъветвам с пророчествата. Всеки път, когато Прелат Аналина го правеше, пращаше напред своите администраторки да разчистят подземията, за да не бъде обезпокоявана от любопитни очи, следящи какво ще чете. Какво ще кажеш да се разпоредиш всички да напуснат подземията — нещо, което администраторките на Прелат Аналина винаги правеха?

Младата жена подскочи на пети.

— Вирна, сериозно ли говориш? Ще бъде чудесно!

„Наистина изглежда млада“, огорчено си помисли Вирна. Двете бяха на една възраст, но не си личеше.

— Тогава да тръгваме. Чака ме работа.

Сестра Фийби сграбчи белия си шал и го метна на раменете си, после се втурна към вратата.

— Фийби!

Кръглото лице се появи обратно в рамката на вратата.

— Ако Уорън е в подземията, кажи му да остане. Имам въпроси и той ще може по-добре от всеки друг да ме насочи към книгите, в които да потърся отговорите. Ще ми спести доста време.

— Добре, Вирна — каза задъхано Фийби.

Харесваше й да върши чиновническа работа, вероятно защото я караше да се чувства полезна по начин, по който не би се чувствала дори и след още сто години труд. Но Вирна бе прекъснала това, като я бе назначила за своя администраторка. Възможността да дава заповеди изглеждаше дори по-съблазнителна от чиновническата работа.

— Ще изтичам напред и докато ти дойдеш, всичко ще е чисто. — Тя се усмихна широко. — Радвам се, че се случих тук, а не беше Дулсиния.

Вирна си спомни колко много си приличаха преди двете с Фийби. Запита се дали наистина и тя е имала толкова незрял характер, когато Аналина я бе изпратила на това пътешествие. Струваше й се, че през годините бе остаряла повече от Фийби не само на външен вид. Вероятно навън бе научила много повече, отколкото можеше да се научи в затвореното пространство на Двореца на пророците.

Вирна се усмихна.

— Чувстваш се както едно време, когато вършехме лудории, а?

Фийби се изкикоти.

— Наистина, Вирна. Само дето тази няма да завърши с нанизване на хиляди броеници. — Тя се спусна надолу по коридора. Зад нея се развяха полата и шалът й.

Когато Вирна стигна до сърцето на Двореца и застана пред масивната овална врата, дебела близо два метра, която водеше към подземията, издълбани направо в скалата, върху която се издигаше Дворецът, Фийби извеждаше навън шест Сестри, две послушници и трима младежи.

Послушниците и младите мъже биваха обучавани по всяко време на деня и нощта. Понякога дори ги будеха посред нощ, като тези тук в подземията. За Създателя времето не беше от значение. Те трябваше да разберат, че за да изпълни човек волята Му, също не бива да гледа колко е часът. Всички се поклониха като един.

— Създателят да ви благослови — поздрави ги общо Вирна.

Тъкмо се канеше да се извини, че ги е изгонила от подземията и им е прекъснала работата, когато се сети, че тя е Прелатът и не е длъжна никому да дава обяснения. Нейната дума беше закон и се изпълняваше безпрекословно. Все пак й беше трудно да се въздържи.

— Всичко е чисто, Прелате — обяви Фийби с тържествен тон. Тя наклони глава към вратата. — С изключение на онзи, когото искахте да видите. Той е в една от малките стаи.

Вирна кимна на помощничката си и насочи вниманието си към двете послушници, които я гледаха в ужас с огромни очи.

— Как вървят уроците?

Двете момичета, треперейки като листа на трепетлика, се поклониха. Едното преглътна:

— Много добре, Прелате — изписука тя и лицето й пламна.

Вирна си спомни първия път, когато Прелатът се бе обърнала директно към нея. Беше й се сторило, че й говори самият Създател. Никога нямаше да забрави колко много означаваше тогава за нея усмивката на Прелата, как й бе дала сили и я бе вдъхновила.

Вирна се наведе и прегърна с по една ръка двете момичета. После целуна двете треперещи челца.

— Ако някога имате нужда от нещо, не се колебайте да ме потърсите — нали затова съм тук и ви обичам като всички чеда на Създателя.

Двете момичета грейнаха и се поклониха отново, този път по-уверено. Огромните им кръгли очи намериха пръстена със слънчевия символ. Това сякаш им напомни нещо и те едновременно целунаха безименния си пръст, прошепвайки молитва към Създателя. Вирна стори същото. Двете момичета се ококориха от изненада.

Тя протегна ръка.

— Бихте ли искали да целунете пръстена, символ на Светлината, която всички ние следваме?

Те закимаха въодушевено и една след друга паднаха на колене.

Вирна стисна поред двете крехки раменца.

— Как се казвате?

— Хелън, Прелате — отвърна едното момиче.

— Валери, Прелате — каза втората.

— Хелън и Валери. — Не беше нужно Вирна да се насилва да се усмихва. — Запомнете, послушници Хелън и Валери, че макар да има хора като Сестрите, които знаят повече от вас и ви учат на много неща, няма никой, който да се намира по-близо до Създателя от вас. Дори и аз. Всички ние сме Негови чеда.

Вирна се чувстваше повече от неудобно да бъде обект на преклонение, но се усмихна отново и махна с ръка на групата, която се отдалечи по каменния коридор.

Когато се скриха зад ъгъла, тя натисна с длан металната пластина на стената, която беше ключалката на щита, ограждащ подземията. Земята под краката й затрепери, щом огромната, дебела врата започна да се отваря. Главната врата към подземията рядко се затваряше, освен при специални обстоятелства, например заповед на Прелата. Тя прекрачи прага и вратата се затвори зад нея, оставяйки я в гробна тишина. Мина покрай старите, овехтели маси, върху които бяха нахвърляни книжа, както и някои по-елементарни книги с пророчества. Сестрите бяха имали уроци. Лампите, запалени по стените, не намаляваха кой знае колко усещането за вечна нощ. Между масивните колони, поддържащи сводестия таван, тръгваха дълги полици, отрупани с книги.

Уорън беше в една от задните стаички. Малките, вдълбани в скалата помещения бяха с ограничен достъп и поради тази причина оградени с щитове и отделни врати. В стаята, в която го намери, се пазеха някои от най-древните пророчества, писани на високо Д’Харански. Малцина в Двореца знаеха този език — между тях беше Уорън и предшественичката на Вирна — Прелат Аналина.

Когато Вирна се появи в светлината на лампата, Уорън, наведен над масата със скръстени отгоре ръце, само леко вдигна поглед.

— Фийби ми каза, че си искала да използваш подземията — каза той разсеяно.

— Уорън, трябва да поговорим. Нещо се случи.

Той отгърна страница на книгата, която четеше. Не вдигна глава.

— Да, добре.

Тя се намръщи и придърпа стол към масата му, но не седна. Махна с китка и в лявата й ръка блесна дакра. Дакрата, която вместо острие имаше сребърен щик, се използваше като нож, но не раната от нея беше смъртоносна. Това беше оръжие, създадено с древна магия. Използвано в съчетание със силата на Хан, то изсмукваше жизнената енергия на човека, независимо каква рана ще му бъде нанесена. Срещу тази магия нямаше защита.

Щом Вирна се наведе над масата, Уорън я погледна с уморени, зачервени очи.

— Уорън, искам да вземеш това.

— Това е оръжие, предназначено за Сестрите.

— Ти притежаваш дарбата, значи можеш да го използваш по същия начин, както и аз.

— Какво искаш да направя с него?

— Да се защитаваш.

Той се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Сестрите на… — тя хвърли поглед към централното помещение. Макар да бе празно, не можеше да се каже докъде прониква слухът на притежаващите Субстрактивна магия. Та нали бяха чули Прелат Аналина да споменава името им. — Знаеш какво имам предвид. — Тя сниши глас: — Уорън, макар да притежаваш дарбата, няма да можеш да се защитиш срещу тях. Това ще те предпази. Срещу него няма защита. Никаква. — Тя завъртя оръжието в ръката си с отрепетирана лекота, прокарвайки го по опакото на дланта си. Приглушеният сребрист блясък се отрази на светлината на лампите. Вирна хвана сребърното острие и подаде на Уорън дръжката. — Намерих няколко в повече в кабинета си. Искам да вземеш тази.

Той небрежно махна с ръка.

— Нямам представа как се борави с това нещо. Това, от което разбирам, е четенето на стари книги.

Вирна го сграбчи за виолетовата роба и приближи лицето му до своето.

— Просто намушкваш този срещу теб. В корема, в гърдите, в гърба, във врата, в рамото, в ръката, в крака — няма значение. Просто го намушкваш, докато си ограден от своя Хан, и той е мъртъв, преди да си успял да мигнеш.

— Моите ръкави не са стегнати като твоите. Ще падне.

— Уорън, за дакра е все едно къде ще я носиш и как ще се грижиш за нея. Сестрите носят своята дакра в ръкавите си, за да им е винаги подръка. Правим го, за да се защитаваме, когато сме на път. Но няма значение къде ще я носиш, важното е да е с теб. Сложи си я в джоба, ако искаш. Само не сядай отгоре й.

Той я взе с въздишка.

— Щом това ще ти достави удоволствие. Но не мисля, че бих могъл да намушкам когото и да било.

Тя го пусна и се отдръпна.

— Човек не знае на какво е способен, когато се наложи.

— Затова ли дойде? Защото си намерила дакра в повече?

— Не. — Тя извади малката книжка от кесийката на кръста си и я хвърли на масата пред него. — Дойдох заради това.

Уорън я изгледа с крайчеца на окото си.

— Отиваш ли някъде, Вирна?

Тя се намръщи и го удари по рамото.

— Какво ти става?

Той бутна книгата встрани.

— Просто съм уморен. Какво толкова важно има в един дневник на пътуване?

Тя сниши глас.

— Прелат Аналина беше оставила съобщение да отида в личния й параклис в градината. Мястото е оградено с мрежа от лед и дух.

Уорън повдигна вежда. Вирна му показа пръстена.

— Това я отваря. Открих този дневник вътре в параклиса. Беше увит в хартия, на която пишеше само: „Пази го като зеницата на окото си.“

Уорън взе книжката и прелисти празните страници.

— Вероятно е искала да ти даде някакви инструкции.

— Тя е мъртва!

Уорън килна глава на една страна.

— Нима мислиш, че това би й попречило?

Вирна се усмихна въпреки желанието си да остане сериозна.

— Сигурно си прав. Може да сме изгорили другия дневник с нея и тя да има намерение да направлява живота ми от света на мъртвите.

Уорън отново помръкна.

— Добре, у кого е другият?

Вирна приглади роклята зад коленете си и седна, придърпвайки стола към Уорън.

— Не знам. Притеснявам се да не би това да е някакъв знак. Може да е искала да ми каже, че ако открия другия дневник, ще стигна до врага ни.

Гладкото чело на Уорън се повдигна.

— Изобщо не ми се връзва. Какво те кара да мислиш така?

— Не знам, Уорън. — Тя избърса лицето си с ръка. — Това беше единственото, за което се сетих. Можеш ли да измислиш нещо, което ти звучи по-логично? Защо иначе няма да ми каже у кого е другият дневник? Ако беше някой, който може да ни помогне, някой, който е на наша страна, щеше да е нормално да ми каже у кого е другият дневник или поне да ми намекне, че е у приятел.

Уорън отново заби поглед в масата.

— Сигурно си права.

Преди да проговори отново, Вирна се покашля:

— Какво има, Уорън? Никога досега не съм те виждала в такова състояние? — Тя се вгледа задълго в тревожните му сини очи.

— Четох едни пророчества, дето не ми харесват.

Тя го изгледа изпитателно.

— И какво казват те?

След дълга пауза той протегна ръка и изтегли с два пръста един лист. Бутна го към нея. Тя го взе и прочете написаното на него:

„След като Прелатът и Пророкът бъдат отдадени на Светлината чрез свещения ритуал, над пламъците ще заври казан от коварство и лукавство и начело ще застане Лъже-Прелат, която ще срине до основи Двореца на пророците. На север онзи, който е свързан с острието, ще го остави за една сребриста рокля, ще й вдъхне нов живот и тя ще го запрати в прегръдките на злото.“

Вирна преглътна, не смееше да погледне Уорън в очите. Остави листа на масата и скръсти ръце в скута си, за да не треперят. Остана така, свела глава, не знаеше какво да каже.

— Това пророчество е от вярното разклонение — каза накрая Уорън.

— Това е ужасяващо, Уорън, дори за човек с твоя талант в пророчествата. На каква възраст е?

— Няма още ден.

Огромните й очи се втренчиха в него.

— Какво? — прошепна тя. — Уорън, да не би да искаш да ми кажеш, че… че ти се е явило? Че най-сетне си получил пророчество?

Зачервените очи на Уорън се обърнаха към нея.

— Да. Бях като в транс и в това състояние получих видение, като част от това пророчество, заедно с думите. Струва ми се, че и при Натан е ставало така. Помниш ли, че ти казах, че съм започнал да разбирам пророчествата по начин, непознат ми досега? Пророчествата би трябвало да ни се разкриват чрез видения.

Вирна направи кръг с ръка.

— Но в книгите се съдържат пророчества, а не видения. Думите са онези, които предсказват.

— Думите са само начин да бъдат разбрани пророчествата, чрез тях се предава видението, което е получил роденият с пророческа дарба. Цялото познание, натрупано от Сестрите през последните три хиляди години, помага само частично за разбирането на пророчествата. Писаното слово има за цел да доведе знанието до магьосниците чрез виденията. Ето какво разбрах, когато ми се яви това. Беше като някаква врата, отворила се в съзнанието ми. През цялото време ключът за разгадаването беше вътре в главата ми.

— Искаш да кажеш, че можеш да разчиташ всички тези пророчества и получаваш видения, които разкриват истинския им смисъл?

Той поклати глава.

— Аз съм само едно дете, направило първата си крачка. Ще трябва да извървя още дълъг път, преди да мога да прескачам огради.

Тя хвърли поглед към книгата, отворена на масата му, и започна да върти пръстена около пръста си.

— А онова, което ти се яви, разбра ли го?

Уорън облиза устни.

— Също както първата крачка на едно дете не е стабилна, така и това пророчество не беше много ясно. Може да се нарече „опитно пророчество“. Намирал съм и други, които ми приличат на такива първи опити…

— Уорън, истина ли е или не!

Той смъкна ръкавите си.

— Всичко е вярно, но думите, като при всички пророчества, макар и да са верни, не са задължително онова, което ни се струва.

Вирна се наведе към него и стисна зъби.

— Отговори на въпроса ми, Уорън. Заедно се забъркахме в това. Трябва да знам.

Той махна с ръка както всеки път, когато се опитваше да покаже, че нещо няма особено значение. Вирна разчете в жеста му предупредителен знак.

— Виж какво, Вирна, ще ти кажа онова, което знам. Което видях. Но все пак съм новак в тези неща и не разбирам всичко, макар това да е собственото ми пророчество.

Тя продължаваше да го гледа страшно.

— Кажи ми, Уорън.

— Прелатът в пророчеството не си ти. Нямам представа коя е, но не си ти.

Вирна затвори очи и въздъхна:

— Уорън, тогава нещата не са чак толкова зле, колкото си мислех. Поне не съм аз човекът, който ще направи онова ужасно нещо. Можем да се опитаме да насочим пророчеството в грешно разклонение.

Уорън отвърна поглед. Пъхна листа с пророчеството си в една отворена книга и я затвори.

— Вирна, за да стане някой друг Прелат, ти трябва да си мъртва.