Кръвта на братството

Четиридесет и първа глава

Зед отвори очи и рязко си пое въздух. Седна изправен. Огромна ръка на гърдите му го бутна обратно.

— Спокойно, старче — каза дълбок глас.

Зед ококори очи срещу широкото лице. Дългата до раменете бяла коса се надвеси над него и от двете страни на главата му се опряха две големи ръце.

— Кого наричаш „старче“, старче?

Пронизителните сини очи под засегнатото свъсено чело се усмихнаха с останалата част от лицето. Изразяваше нещо неопределено, което се стори на Зед притеснително.

— Е, сега, като го спомена, си мисля, че сигурно наистина съм малко по-старичък от теб.

В лицето имаше нещо познато. Хрумна му изведнъж. Отблъсна ръцете встрани и се изправи, посочи с кокалестия си пръст високия мъж край себе си.

— Приличаш на Ричард. Защо приличаш на Ричард?

Бузите се разтеглиха в широка усмивка. В израза на челото все още имаше нещо застрашително.

— Роднина ми е.

— Роднина! По дяволите! — Зед се взря по-отблизо. — Висок. Мускулест. Сини очи. Подобна структура на косата. Челюстта. По-лошо, очите. — Зед скръсти ръце. — Ти си Рал — обяви той.

— Много добре. Значи познаваш Ричард.

— Да го познавам! Аз съм му дядо.

Веждата се повдигна.

— Дядо… — Едната голяма длан избърса лицето. — Скъпи Създателю — промърмори той, — в какво ни забърка тази жена?

— Жена ли? Каква жена?

Мъжът отпусна длан с въздишка. Усмивката се върна на лицето му, той се поклони. Владее етикета, помисли си Зед.

— Да ти се представя. Натан Рал. — Той се изправи. — Може ли да узная името ти, приятелю?

— Приятелю!

Натан прокара кокалчетата на ръцете си по лицето на Зед.

— Току-що излекувах натрошения ти череп. Това би трябвало да означава нещо за теб.

— Е, добре — избоботи Зед. — Може и да си прав. Благодаря ти, Натан. Аз съм Зед. Явно имаш талант на лечител, ако черепът ми наистина е бил натрошен.

— О, повярвай ми, беше. Доста се постарах. Как се чувстваш?

Зед се поогледа.

— Ами добре. Чувствам се добре. Силата ми се вър… — Той простена, спомни си какво се бе случило. — Грач. Добри духове, трябва да изчезвам оттук.

Натан опря ръка в гърдите му.

— Преди това ще си поговорим малко, приятелю. Поне се надявам да станем приятели. За жалост имаме много общо помежду си, освен това, че сме свързани по някакъв начин с Ричард.

Зед примигна на парцали срещу високия мъж.

— Като какво общо, например?

Натан разкопча горното копче на богатата си риза, цяла изцапана със засъхнала кръв. Закачи пръст в матовосребристата яка около врата си и я повдигна.

Гласът на Зед се сниши в мрачен шепот:

— Дали е това, което си мисля?

— Бива те в акъла, в което не се и съмнявам, иначе нямаше да си толкова ценен.

Зед спря погледа си върху сините очи.

— И кое е това нещастно нещо, което ни свързва?

Натан посегна и дръпна предмет, увит около врата на Зед. Ръцете на Зед се стрелнаха нагоре и напипаха гладка метална яка. Без ключалка.

— Какво означава това? Защо си го направил?

Натан въздъхна:

— Не съм го направил аз, Зед. — Той посочи. — А тя.

През вратата тъкмо влизаше прегърбена стара жена с посивяла, вързана на хлабава опашка на тила коса. Държеше за ръката малко момиченце.

— О! — възкликна тя и пръстите й докоснаха тъмнокафявата й рокля, закопчана чак догоре. — Виждам, че Натан се е справил добре. Радвам се. Тревожехме се.

— Нима — провлачи разсеяно Зед.

Старицата се усмихна.

— Да. — Погледна момиченцето и го погали по русолявата главица. — Това е Холи. Тя те довлече тук вътре. Спаси ти живота.

— Май си спомням смътно, че я мернах. Благодаря, Холи, че ми помогна. Задължен съм ти.

— Толкова се радвам, че си добре — каза момиченцето. — Страхувах се, че онзи змей може да те е убил.

— Змей ли? Видя ли го? Добре ли е?

Тя поклати глава.

— Падна от стената заедно с ония чудовища.

— По дяволите! — изруга Зед през зъби. — Той ми беше приятел.

Жената повдигна вежда.

— Змей? Е, съжалявам за него.

Зед извърна яростния си поглед към жената.

— Какво прави тая яка на врата ми?

Тя разпери ръце.

— Съжалявам, но така трябва.

— Ще я махнеш.

Усмивката остана на лицето й.

— Разбирам тревогите ти, но засега трябва да остане на мястото си. — Тя скръсти ръце. — Опасявам се, че никой не ни запозна. Как се казваш?

Гласът на Зед прозвуча нисък и застрашителен:

— Пръв магьосник Зедикус З’ул Зорандер.

— Аналина Алдурен, Прелат на Сестрите на светлината. — Усмихна се топло. — Можеш да ме наричаш Ан. Всички приятели ме наричат така, Зед.

Без да сваля очи от нея, Зед скочи от масата.

— Ти не си ми приятел.

Тя отстъпи назад.

— Ще ме наричаш магьосник Зорандер.

— Спокойно, приятел — предупреди го Натан.

Зед го погледна толкова яростно, че Натан си затвори моментално устата и изпъна гръб.

Тя сви рамене:

— Както желаеш, магьоснико Зорандер.

Зед потупа яката на врата си.

— Веднага махни това!

Усмивката не помръдна от устните й.

— Ще трябва да остане.

Зед тръгна към нея. Натан се втурна напред, очевидно решен да го спре. Без да сваля очи от Прелата, Зед посочи с тънкия си пръст Натан. Едрият мъж се плъзна назад с безпомощно разперени ръце, сякаш изведнъж бе стъпил върху лед. След миг се блъсна в отсрещната стена.

Зед вдигна другата си ръка и таванът грейна в синкава светлина. Щом свали ръка, тънката като бръснач светла плоскост, подобно повърхността на спокойно езеро, се спусна надолу към тях. Ан се ококори. Плоскостта плавно опря в пода, превръщайки се във врящ слой огън. Разхвърчаха се ярки искри.

Избухна светкавица. По стените плъзнаха пращящи лъчове бял огън, стаята се изпълни с остра миризма. Зед завъртя пръст и светкавицата скочи от стената към яката му. Блъсна се в метала. Стаята потрепери заедно с танцуващия гръм. Във въздуха се вдигна облак прах, разхвърчаха се каменни отломки.

Масата се повдигна и избухна в облак прах, просмукан с ивици бясна светлина. Стаята се тресеше и стенеше, огромни каменни блокове се стрелнаха напред и избягаха от местата си по стената.

Всред бяса на магията Зед осъзна, че не се получава. Яката поглъщаше мощния взрив, без да се отвори. Той стрелна ръка напред, разцепи блесналия въздух. Изведнъж стаята потъна в тишина. От стената се подаваха огромни каменни блокове. Подът бе напълно обгорен и черен, въпреки това никой от присъстващите не бе засегнат.

Огледал внимателно Прелата, момиченцето и Натан благодарение на светлинната връзка, той вече знаеше точното количество магия у всеки, силата и слабостите им. Не беше възможно тя да е направила яката — подобно нещо е дело на магьосници, — но можеше да я използва.

— Свърши ли? — попита Ан. Усмивката й най-после беше изчезнала.

— Още не съм започнал.

Зед вдигна ръце. Можеше да събере достатъчно сила, за да повдигне планина, ако се наложи. Нищо не стана.

— Стига вече — каза тя, полуусмихната. — Виждам откъде Ричард е наследил част от яростта си.

Зед я посочи с пръст.

— Ти! Ти си тази, която сложи яка около врата му.

— Можех да го взема, когато беше момче, вместо да го оставя да порасне под твоята любов и напътствия.

Зед можеше да преброи на пръстите на едната си ръка случаите в живота си, когато е губил контрол над себе си, и по-лошо, разсъдъка си. Бързо доближаваше необходимостта да започне да брои и на пръстите на другата си ръка.

— Не се опитвай да ме забаламосваш с егоистичните си причини. Няма основателна причина да заробиш някого.

Ан въздъхна.

— Прелатът, също като магьосника, понякога използва хората, когато се налага. Сигурна съм, че го разбираш. Съжалявам, задето се наложи да използвам Ричард, да използвам теб, но нямах избор. — По лицето й пробяга мила усмивка. — Ричард беше истинско шило в яка.

— Ако си мислиш, че Ричард ти е създавал проблеми, значи още нищо не си видяла. Почакай да видиш какво ще ти докара до главата дядо му. — Зед скръцна със зъби. — Ти сложи яка на врата му. Отвличаш момчета от Средната земя. Прекрачи споразумението, което бе в сила хиляди години. Знаеш последствията от подобни действия. Сестрите на светлината ще си платят.

Зед стоеше на ръба на пропастта, на крачка да наруши Третото правило на магьосника, и въпреки това не можеше да се овладее. Това всъщност бе единственият начин да се наруши Третото правило.

— Знам последствията от това Императорският орден да завземе света. Знам, че в момента не разбираш, магьоснико Зорандер, но се надявам скоро да се убедиш, че се бием от една и съща страна на барикадата.

— Разбирам много повече, отколкото си мислиш. По този начин помагаш на Ордена. Никога не ми се е налагало да превръщам приятелите си в затворници, не това е начинът да се бориш за справедливост.

— Нима. А как би определил Меча на истината?

Кипнал, той отказа да спори с жената.

— Ще махнеш тази яка. Ричард има нужда от помощта ми.

— Ричард ще трябва сам да се грижи за себе си. Той е умно момче. Отчасти заслугата е и твоя. Точно затова го оставих да порасне с теб.

— Момчето има нужда от помощта ми. Трябва да разбере как да използва силата си. Ако не се добера до него, може да дойде в Кулата. Не познава опасностите тук. Няма представа как да използва дарбата си. Може да загине. Не мога да позволя това да се случи. Имаме нужда от него.

— Ричард вече беше в Кулата. Прекара по-голямата част от вчерашния ден тук и си тръгна жив и здрав.

— „Веднъж късметлия — изрецитира Зед, — втори път сигурен, трети път мъртъв.“

— Имай вяра на внука си. Трябва да му помагаме по друг начин. Няма време за губене. Трябва да тръгваме.

— Никъде не отивам с теб.

— Магьоснико Зорандер, моля те за помощ. Моля те да ни сътрудничиш и да дойдеш с нас. Залогът е огромен. Моля те, не ми отказвай, иначе ще съм принудена да използвам яката. Няма да ти хареса.

— Чуй я, Зед — обади се Натан. — Мога да те уверя, че няма да ти хареса. Нямаш избор. Разбирам как се чувстваш, но ще е по-лесно, ако просто направиш каквото ти казва.

— Ти какъв магьосник си?

Натан се поизпъна:

— Пророк.

Поне беше честен. Не бе разпознал светлинната връзка и не знаеше какво може да разбере Зед от нея.

— И добре ли ти е от това, че си държан в робство?

Ан се изсмя високо. Натан остана сериозен. Очите му бяха пълни с овладяната, буйна, пронизваща ярост на един Рал.

— Мога да те уверя, сър, че не е по мой избор. Борил съм се с това през по-голямата част от живота си.

— Тя може да знае как да подчини магьосник-пророк, но тепърва ще разбере защо нося званието Пръв магьосник. Заслужих го в последната война. И двете воюващи страни ме наричаха „вихърът на смъртта“

Беше преброил единия от пръстите на другата ръка.

Извърна очи от Натан и изгледа Прелата с такава ледена жестокост, че тя преглътна и отстъпи назад.

— С нарушаването на споразумението ти осъди всяка Сестра, заловена в Средната земя, на смърт. По силата на споразумението те току-що получиха своята присъда. Всички вие загубихте правото на помилване и процес. Всяка заловена ще бъде екзекутирана на минутата без предупреждение.

Зед стрелна юмруци във въздуха. В небето навън пробяга светкавица и се блъсна в Кулата. Надигна се оглушителен вой, избухна обръч светлина, пробяга по небето, зад него остана ивица тънки облаци, като пушек след огън.

— Споразумението приключи! Вече стоиш във вражеска територия, изправена в лицето на смъртта.

Ако ме отвлечеш с тази яка, ти обещавам, че ще стигна в родината ти и ще срина до основи Двореца на пророците.

С каменно лице Ан Алдурен го изгледа мълчаливо за миг.

— Не давай обещания, които не можеш да изпълниш.

— Да видим.

На устните й блесна далечна усмивка.

— Наистина трябва да тръгваме.

С мрачна ярост в погледа Зед кимна.

— Тъй да бъде!

Вирна постепенно осъзнаваше, че е будна. С отворени очи бе толкова тъмно, колкото и със затворени. Тя примигна, за да се увери, че наистина е в съзнание.

Решила все пак, че е будна, извика своя Хан, за да запали огън. Нищо. Потъна още по-дълбоко в себе си, приложи още повече сила.

Напрегнала всички сили, накрая успя да запали мъничко пламъче в дланта си. До сламеника на пода, на който лежеше, имаше свещ. Изпрати светлинката към фитила и въздъхна облекчено, че най-после може да вижда без огромното усилие да поддържа огъня на Хана си.

С изключение на сламеника, свещта и малък поднос с хляб и канче вода, в стаята нямаше нищо. Край отсрещната стена се виждаше нещо като нощно гърне. Не беше много далеч, помещението беше малко. Без прозорци, само с тежка дървена врата.

Вирна позна стаята. Намираше се в лазарета. Какво прави тук?

Огледа се и установи, че е гола. Извърна се настрани и видя дрехите си, нахвърляни на куп. Докато извиваше врат, усети нещо необичайно. Внимателно вдигна ръка и го попипа.

Рада’Хан.

Цялото й тяло настръхна. Скъпи Създателю, около врата й има яка. Заля я неудържима паника. Задърпа с пръсти да я свали. Чу как от собственото й гърло излиза отчаян вик, дърпаше бясно металния обръч, необузданият ужас изпълни всяка фибра на съществото й.

Изведнъж разбра как се чувстват момчетата, когато им е наложен този инструмент на потисничеството. Колко пъти самата тя е използвала яка, за да принуди някой да изпълнява желанията й?

Но само за да им помогне, само в името на най-доброто за тях. Дали и те изпитваха същия безпомощен ужас?

Със срам си помисли, че бе използвала яката и върху Уорън.

— Скъпи Създателю, прости ми! — извика тя. — Исках само да изпълнявам волята ти.

Преглътна сълзите си и се опита да се овладее. Трябваше да разбере какво става. Знаеше, че яката не е сложена да й помогне. А за да я подчини.

Попипа ръката си. Пръстена на Прелата го нямаше. Сърцето й потъна в петите. Беше се провалила. Целуна голия си пръст и се помоли за сила.

Удари с юмрук по вратата, тя не помръдна. Съсредоточи цялата си сила в дръжката, мъчеше се да я повдигне. Не помръдна. Насочи се към пантите от другата страна. Съсредоточи се яростно, извика и Хана си. Във вратата се блъснаха огнени езици, пълзяха в цепнатините и потъваха в отвора отдолу.

Вирна прекъсна безсилния поток на своя Хан, спомни си, че бе видяла Сестра Симона да прави съвсем същото час след час, постигайки същите неефективни резултати. Щитът на вратата не можеше да бъде пробит от човек с Рада’Хан. Нямаше смисъл да губи силите си в безплодни опити. Симона можеше и да е луда, но Вирна не беше.

Отпусна се на сламеника. Колкото и да блъска с юмруци по вратата, няма да излезе. Дарбата й няма да я измъкне. Бе попаднала в капан.

Защо е тук? Погледна пръста си, на който доскоро бе стоял пръстенът на Прелата. Ето защо.

Ахна и си спомни за истинския Прелат. Ан й бе възложила мисия и от нея зависеше да отведе Сестрите на светлината извън Двореца преди идването на Джаганг.

Спусна се към дрехите си, ровичкайки яростно из тях. Дакрата й я нямаше. Сигурно затова са я съблекли: за да са сигурни, че няма оръжие. Това бе процедурата и при Сестра Симона — за нейна защита, за да не се нарани. Не може да се допусне луда жена да е въоръжена със смъртоносно оръжие.

Пръстите й напипаха колана. Изтръгна го от купчината дрехи и започна да го опипва, стигна до подутината отзад.

Треперейки от надежда, Вирна приближи колана до светлината. Отвори фалшивата катарама. Там, пъхнат в тайния й джоб, си седеше дневникът. Притисна колана до гърдите си и се залюля на сламеника, шептейки благодарствени слова. Поне това й бе останало.

Когато най-сетне се успокои, придърпа дрехите си до слабата светлина и се облече, почувства се по-добре най-сетне — не толкова гола и безпомощна. Не че бе по-малко безпомощна, но поне не изпитваше повече унижението да е затворена гола. Много, много мъничко, но й стана по-добре.

Нямаше представа колко време е била в безсъзнание, но усети вълчи глад. Погълна коричката хляб и изпи набързо водата.

Щом стомахът й се поуспокои, макар и отчасти, съсредоточи мислите си върху въпроса как се е озовала там. Сестра Лиома. Спомняше си, че Сестра Лиома я чакаше в кабинета й с още три Сестри.

Сестра Лиома бе сред най-сериозно заподозрените в Сестра на мрака. Макар да не я бе подложила на тест, Вирна знаеше, че тя има пръст в изпращането й тук. Това бе достатъчно доказателство. Беше тъмно и тя не можа да различи останалите три, но имаше в главата си списък на заподозрените. Сестрите бяха пуснати в кабинета й от Фийби и Дулсиния — въпреки изричните заповеди. Макар и с неохота, трябваше да прибави и тях към списъка.

Вирна закрачи из тясната стая. Започваше да се ядосва. Как се осмеляват да мислят, че ще им се размине?

Но им се размина.

Намръщи се. Не, не им се е разминало. Ан я бе натоварила с отговорност и Вирна ще оправдае очакванията й. Ще изведе Сестрите на светлината от Двореца.

Вирна отпусна пръсти на колана си. Трябва да изпрати съобщение. Но смее ли от тук? Ако я хванат? Може да провали всичко. Но пък, от друга страна, трябва да уведоми Ан какво става.

Изведнъж се закова на място. Как ще каже на Ан, че се е провалила и че заради нея всички Сестри на светлината са в смъртна опасност. И че не може да направи нищо. Джаганг идва. Трябва да бягат. А ако тя е затворена тук, никоя от Сестрите няма да го знае.

И Джаганг ще ги пипне до една.

Ричард спря коня си рязко и скочи на земята. Огледа пътя и видя, че останалите галопират далеч назад, опитвайки се да го настигнат. Погали коня по носа и започна да завързва юздите за метален кол, стърчащ от падащата решетъчна врата.

Огледа другите механизми и ключалки и размисли. Завърза юздите другаде. Колът, който бе избрал първоначално, изпълняваше роля на освобождаващ механизъм на огромната порта. Едно по-силно дръпване и тя можеше да се стовари върху животното.

Ричард се запъти към Магьосническата кула, без да дочака останалите. Беше бесен, че никой не го бе събудил. През половината нощ в прозорците на Кулата е горяла свещ, мислеше си той, а никой е нямал куража да събуди Господаря Рал и да му съобщи.

На зазоряване, едва преди час, забеляза сам светлинката, после и огнената дъга, издигнала се в бистрото небе, и опашката й от пухкави облаци.

Хрумна му нещо. Спря на прага и се обърна към града. В началото на пътя към Кулата се събираха всички пътища, излизащи от Ейдиндрил.

Ами ако някой е идвал в Кулата? Ако е взел нещо? По-добре да заповяда на войниците да не пускат никого да излиза от града. Когато другите го настигнат, ще изпрати някого при войниците да им заповяда да завардят пътищата.

Загледа се в хората долу. Повечето вървяха към града, а не в обратна посока. Но имаше и неколцина напускащи. Приличаха на семейства, тикащи ръчни колички. Също и няколко патрулни двойки. Мярна и някоя и друга търговска каруца. И четири коня, пристъпващи край групичка хора. Ще трябва да изпрати да спрат и проверят всичките.

Но какво да търсят? Може би трябва сам да се срещне с тях. И да се опита да разбере дали носят със себе си нещо магическо.

Обърна се към Кулата. Няма време. Трябва да разбере какво е ставало тук горе. Пък и как може да разбере дали някой носи магически предмет със себе си? Ще е губене на време, което би било по-добре да пести. Трябва да се залавя за работа по превода на дневника заедно с Бердин, а не да ровичка из семейните вещи на хората. Все още имаше такива, които не желаеха да живеят под игото на Д’Хара и напускаха града. Тяхна воля.

Премина през щитовете вътре, знаеше, че тези зад него няма да могат. Петимата ще се ядосат, че не ги е изчакал. Е, може пък следващия път да го събудят, когато видят светлина в Кулата.

Загърнат в пелерината на сбърза, продължи напред, към мястото, където бе видял светкавицата да се блъсва в Кулата. Избягваше коридорите, които му подсказваха опасност, и намираше други пътища, от които поне косъмчетата не настръхваха по врата му. На няколко пъти надуши сбързове, но те не го приближиха.

В голяма зала, от която излизаха четири коридора, спря. Имаше няколко затворени врати. И една, към която водеше кървава следа. Наведе се и огледа. Установи, че следите всъщност са две: една към стаята и една навън.

Разгърна пелерината и извади меча. По коридорите отекна металният звън. Отвори вратата с острието.

Вътре беше празно, но далеч не изглеждаше нормално. Дървеният под бе обгорен. По стените имаше следи от яростна гръмотевична буря, попаднала в стаята. Най-объркващо беше състоянието на каменните блокове по стените. На места се бяха измъкнали и висяха напред. Сякаш всеки момент ще паднат на пода. Помещението изглеждаше като разрушено от мощно земетресение.

Навсякъде по пода се виждаха кървави петна, в единия ъгъл цяла локва. Но огънят я бе изсушил и сега на пода се виждаше черна коричка.

Ричард проследи кървавата диря, излизаща от стаята, и стигна до врата към външната крепостна стена. Излезе в студения въздух и моментално забеляза разплисканата кръв по камъка. Беше прясна — от не повече от ден.

По крепостната стена се валяха тела и части от сбързове. Макар да бяха замръзнали, все още воняха. Върху едната стена, на около два метра височина, имаше огромно кърваво петно, под него на земята — мъртъв сбърз с раздрани вътрешности. Ако кръвта бе опръскала земята, а не каменния под, Ричард би си помислил, че сбързът е паднал от небето и е загинал при удара.

Обхвана с очи хаоса, помисли си, че му прилича на картината, която оставя след себе си Грач, когато се бие със сбързове. Поклати отчаяно глава, чудеше се какво ли се е случило.

Проследи ивицата кръв до една вдлъбнатина в нащърбената стена и установи, че от двете страни на стената се стича кръв. Приближи се и надзърна от ръба. Гледката беше зашеметяваща.

Каменната стена на Кулата се спускаше отвесно надолу, леко се разширяваше при основата далеч долу. Оттам нататък тръгваше самата планина, спускаща се на още стотици метри. От вдлъбнатината по външната част на стената тръгваше следа, която се губеше в бездната. На места се забелязваха големи петна, сякаш нещо огромно е падало, като по пътя си се е блъскало в стената и се е размазвало. Трябва да изпрати войници да огледат, за да разбере какво или кой е прелетял през крепостната стена.

Прокара пръст по различни следи от кръв по ръба.

Повечето бяха от сбърз. Някои не.

Добри духове, какво се е случило тук? Стисна устни и поклати глава. Загърна се в черната пелерина на сбърза и стана невидим. Поради някаква причина в главата му изплува образът на Зед. Толкова му се искаше той да е тук с него.