Кръвта на братството

Шестнадесета глава

Застанал зад гърба на Ричард, Грач гледаше как приятелят му сипва върху навитото писмо разтопен восък, оставя свещта встрани, взима меча и натиска дръжката във восъка, така че да се отпечата изписаната със златна нишка дума Истина. Ричард остана доволен от резултата. Калан и Зед щяха да знаят, че писмото наистина е писано от него.

Улик и Иган седяха в двата края на масата и оглеждаха помещението, сякаш всеки момент очакваха нападение от цяла армия. Двамата искаха да останат прави. Ричард беше сигурен, че са уморени, и настоя да седнат. Те отговориха, че когато са прави, се чувстват по-готови да реагират в опасна ситуация. Ричард им каза, че хилядата войници отвън със сигурност ще вдигнат достатъчно шум в случай на неочаквано нападение, който двамата ще чуят дори и седнали, и ще им остане време да станат и да изтеглят мечовете си. Едва тогава те с неохота се съгласиха да седнат. Кара и Райна останаха прави до вратата. Когато Ричард им каза, че също могат да седнат, ако желаят, те възмутено махнаха с ръце и отвърнаха, че са по-издръжливи от Улик и Иган. Ричард беше на средата на писмото и нямаше желание да спори с тях, така че им отговори, че му изглеждат уморени и бавни и затова им заповядва да останат прави, за да имат достатъчно време да реагират в случай на необходимост. Те го слушаха с намръщени физиономии, но Ричард ги улови да си разменят усмивки, очевидно доволни, че са го вкарали в играта си.

Мрачният Рал се бе постарал връзката му с Морещиците да бъде пределно ясна и красноречива: като между господар и роб. Ричард се питаше дали са пробвали докъде могат да стигнат с него, колко е дълго въжето, с което са вързани. Може би просто се радваха на възможността за пръв път през живота си да се държат както им харесва, да задоволяват капризите си.

Ричард подозираше, че играта им има и друга цел — да определи дали той е луд. Морещиците не можеха да живеят, без да правят експерименти и да провеждат тестове. Притесняваше го фактът, че може да го вземат за луд. Това беше единственият начин. Те трябваше да се убедят.

Ричард се надяваше, че Грач не е уморен колкото останалите. Змеят се беше появил едва тази сутрин, така че Ричард нямаше представа колко е спал приятелят му, но искрящите зелени очи изглеждаха бодри и нащрек. Змейовете ловуваха предимно нощем — това донякъде обясняваше бдителността на Грач. Каквато и да беше причината, Ричард се надяваше змеят наистина да е отпочинал.

Потупа косматата лапа.

— Грач, ела с мен.

Змеят се изправи, разпери криле и последва Ричард към една от стълбите към балконите. Щом Ричард мръдна, четирите му стражи моментално застанаха нащрек. Той им махна с ръка да останат по местата си. Улик и Иган го послушаха, двете Морещици го последваха, макар и от разстояние.

Бяха запалени само двете лампи в основата на стълбището, което нагоре изглеждаше като тъмен тунел. Горе се разширяваше в просторен балкон, който откъм залата завършваше с махагоново перило, а другата му страна опираше в долния ръб на свода. Над нисък парапет от бял мрамор се виждаха кръгли прозорци, високи около половин човешки ръст, подредени на равни разстояния. Ричард погледна навън. Сняг. Това можеше да се окаже проблем.

Отдолу прозорецът се затваряше с месингова дръжка, а от двете му страни имаше масивни панти. Опита дръжката и установи, че се отваря лесно. Обърна се към приятеля си:

— Грач, искам да ме чуеш много внимателно. Важно е!

Змеят закима, целият в слух. Двете Морещици гледаха от сенките близо до горната площадка на стълбата. Ричард протегна ръка и погали кичура коса, увесен на кожена каишка на врата на Грач заедно с драконовия зъб.

— Това е кичур от косата на Калан.

Грач кимна, че е разбрал.

— Грач, тя е в опасност.

Звярът се намръщи.

— Ние двамата с теб сме единствените, които усещат идването на сбързовете.

Грач изръмжа, закри очите си с лапи и надникна изпод тях — неговият начин да изобрази сбърз.

Ричард кимна.

— Точно така. Грач, тя не може да ги вижда като нас с теб. Ако я нападнат, няма да ги усети и те ще я убият.

От гърлото на Грач излезе притеснено, гъргорещо ръмжене. После лицето му светна. Той хвана с едната си ръка кичура на Калан, а с другата се тупна в гърдите. Ричард не можа да се въздържи да не се засмее, чудейки се на способността на Грач да разбира.

— Точно това искам от теб, Грач. Бих отишъл при нея сам, за да я пазя, но това ще отнеме много време, а тя може вече да е в опасност. Ти си голям, но не толкова, че да можеш да ме носиш. Единственото, което можем да направим, е да отидеш при нея сам и да я пазиш.

Грач изрази готовността си с широка усмивка и оголени зъби. После изведнъж осъзна какво означава това и прегърна Ричард с косматите си ръце.

— Грррач оиааа Рааач ааарг.

Ричард го потупа по гърба.

— И аз те обичам, Грач.

Веднъж вече беше отпращал Грач, за да му спаси живота, но приятелят му не беше разбрал истинската причина. Ричард му обеща да не го прави никога повече.

Той притисна силно змея до себе си, след това се отдръпна:

— Чуй ме, Грач.

Искрящите зелени очи се навлажниха.

— Грач, Калан те обича както и аз. Тя също иска да сме заедно, тримата, също както и ти искаш да съм с теб. Искам да живеем тримата заедно. Аз ще те чакам тук. Искам да отидеш да я пазиш и да я върнеш обратно. — Той се усмихна и погали Грач по рамото. — Тогава всички ще бъдем заедно.

Изпъкналите вежди на Грач се вдигнаха в колеблива гримаса.

— Когато всички се съберем, ти няма да имаш само един приятел, а цели двама. А също и дядо ми, Зед. Той също ще се радва да бъдеш с нас. Ще го харесаш, ще видиш.

На лицето на Грач се изписа малко повече ентусиазъм.

— Ще имаш много приятели, с които ще можеш да се бориш.

Преди змеят да се е хвърлил върху му, Ричард успя да го задържи на ръка разстояние. На света имаше малко неща, които Грач обичаше повече от борбата.

— Грач, сега нямам време за забавления, не можем да се борим, когато се тревожа за съдбата на хората, които обичам. Разбираш, нали? Нима би искал да се боричкаш, ако знаеше, че съм в беда и имам нужда от теб?

Грач се замисли за миг, после поклати глава. Ричард отново го прегърна. Щом се разделиха, Грач въодушевено плесна с криле.

— Грач, можеш ли да летиш в снега?

Грач кимна.

— А нощем?

Змеят пак кимна, показвайки зъбите си зад широка усмивка.

— Добре, а сега ме чуй, ще ти кажа как да я откриеш. Нали те научих да познаваш посоките — север, юг и т.н. Така. Калан е на югозапад. — Ричард понечи да посочи на югозапад, но Грач го изпревари. Ричард се засмя. — Добре, значи така, Калан е на югозапад. Отдалечава се от нас, тръгнала е към един град. Мислеше си, че ще я настигна и заедно ще отидем в този град, но в момента не мога да го направя. Налага се да я чакам тук. Тя трябва да се върне при мен.

С нея има други хора. Един старец с бяла коса. Той ми е приятел. Всъщност ми е дядо. Казва се Зед. Има и още хора, повечето войници. Много хора. Разбираш ли?

Грач се натъжи и смръщи лице.

Ричард потърка чело, опитвайки се през мъглата на умората да измисли начин да му обясни по-ясно.

— Като тази вечер — провикна се Кара от другия край на балкона. — Когато говореше пред всичките тези хора в залата.

— Да! Точно така, Грач! — Той посочи към централната зала долу и описа кръг с пръст. — Всичките тези хора, дето им говорих. Горе-долу толкова ще бъдат войниците с Калан.

Грач най-после изръмжа, че е разбрал. Ричард облекчено потупа гърдите на приятеля си. Подаде му писмото.

— Трябва да й занесеш това писмо, за да разбере защо трябва да се върне. Вътре е обяснено всичко. Много е важно то да стигне до нея. Разбра ли?

Грач стисна писмото в лапата си.

Ричард отметна коса назад.

— Не, няма да стане така. Не можеш да го носиш по този начин. Лапите може да ти потрябват, а може и да го изпуснеш или загубиш. Освен това ще се намокри от снега и тя няма да успее да го прочете. — Ричард млъкна, опитваше се да измисли начин как Грач да носи писмото.

— Господарю Рал.

Той се обърна и Райна му подхвърли нещо от сумрачния ъгъл, където беше застанала. Щом Ричард го взе, видя, че е кожената кесия, в която бяха пренесли писмото на генерал Тримак чак от Народния дворец в Д’Хара. Усмихна се широко.

— Благодаря, Райна.

Тя също се усмихна доволно и поклати глава. Ричард сложи вътре писмото си, надеждата си, надеждата на всички и завърза каишката около врата на Грач. Змеят изгъргори доволно на новата придобивка за колекцията си, после отново огледа кичура коса на Калан.

— Грач, възможно е, поради някаква причина, тя да не е с всичките тези хора. Не знам какво може да се случи, докато я настигнеш. Може да се окаже трудно да я намериш.

Ричард видя как Грач гали косата на Калан. Беше виждал как приятелят му хваща мишка във въздуха в безлунна нощ. Можеше да открива хора, движещи се по земята, но все пак трябваше да знае какво търси.

— Грач, ти не си я виждал никога, но тя е с дълга коса като тази. Няма много жени с такава коса. Пък и съм й разказвал много за теб. Когато те види, тя няма да се изплаши и ще те назове по име. Така ще разбереш, че наистина е тя: ще знае името ти.

Най-после доволен от дадените му указания, Грач плесна с криле и подскочи, нетърпелив да тръгва, за да може час по-скоро да доведе Калан при приятеля си. Ричард отвори прозореца. В помещението се втурна снежна вихрушка. Двамата приятели се прегърнаха за довиждане.

— Тя е тръгнала оттук преди две седмици и ще продължава да бяга и да се крие, докато не я настигнеш. Може би ще отнеме известно време, доста дни, но ти не губи надежда. И внимавай, Грач. Не искам да пострадаш. Искам да се върнеш пак при мен, за да можем да се боричкаме, огромен космати приятелю.

Грач се изкиска, надавайки страховит, но все пак щастлив звук, после се качи на парапета.

— Грррач оиааа Рааач ааарг.

Ричард му махна с ръка.

— И аз те обичам, Грач. Пази се! Успешно пътуване.

Грач махна за сбогом и потъна в снежната виелица. Ричард остана с поглед, вперен в студения мрак навън, макар змеят да бе изчезнал почти веднага. Внезапно го обзе чувство на празнота. Макар около него да бе пълно с хора, не беше същото. Те го следваха навсякъде само защото бяха свързани с него, а не защото наистина вярваха в него или в онова, което прави.

Калан бе тръгнала оттук преди две седмици и Грач щеше да я настигне най-малко след една, може би дори две. Ричард не можеше да се надява змеят да намери приятелите му и да ги върне при него след по-рано от месец. Може би по-скоро два.

А вече усещаше болезнената им липса. Бяха се разделили твърде отдавна. Искаше да сложи край на това чувство за самота. И знаеше, че единствено присъствието на Зед и Калан може да го ободри.

Затвори прозореца и се върна в стаята. Двете Морещици го следваха по петите.

— Грач е истински приятел — каза Кара.

Ричард само кимна, не му се искаше да изпробва заседналата в гърлото му буца.

Преди да продължи, Кара хвърли поглед към Райна:

— Господарю Рал, като си говорихме, стигнахме до извода, че ще е най-добре да се върнеш в Д’Хара, където наистина ще си в безопасност. Можем да оставим тук един отряд за охрана на твоята Кралица, който да я ескортира до Двореца в Д’Хара.

— Вече ви казах, трябва да остана. Императорският орден иска да завладее света. Аз съм магьосник и трябва да се изправя лице в лице с тях.

— Нали каза, че не знаеш как да използваш дарбата си. Че нямаш представа как да направляваш магията си.

— Аз нямам, но дядо ми има. Трябва да остана тук, докато пристигне Зед. Той ще ме научи какво трябва да знам, за да мога да победя Ордена и да им попреча да завладеят света.

Кара махна с ръка.

— Винаги има някой, който иска да завладее онези, които още не са под негово управление. От сигурната си позиция в Д’Хара ти пак ще можеш да водиш войната срещу Ордена. Когато представителите на другите страни се върнат в дворците си в Ейдиндрил и сведат глави пред теб, тогава Средната земя ще бъде твоя. Ти пак ще управляваш света, но без да се излагаш на опасност. Щом страните капитулират, с Императорския орден е свършено.

Ричард се насочи към стълбата.

— Вие не разбирате. Става въпрос за нещо повече от това. Орденът е успял по някакъв начин да проникне навсякъде в Новия свят и да си спечели съюзници.

— В Новия свят ли? — попита Кара и двете с Райна тръгнаха след Ричард. — Какъв Нов свят?

— Западната земя, където съм роден, Средната земя и Д’Хара съставляват Новия свят.

— Те съставляват целия свят — категорично каза Кара.

— Както би казала рибата в езерото — отвърна Ричард и заслиза надолу, като плъзгаше ръка по гладкото перило на стълбата. — Мислите си, че светът се изчерпва с това? С езерото, което виждате около себе си? Че всичко свършва в брега на океана, в планинската верига, в пустинята или в нещо друго?

— Само духовете знаят това — Кара спря на най-долното стъпало и изви глава встрани. — Какво искаш да кажеш? Че отвъд тези земи има други? Други езера? — Тя завъртя Агиела около китката си. — Някъде там, отвъд?

Ричард разпери длани.

— Не знам. Но знам, че на юг се намира Старият свят.

Райна скръсти ръце.

— На юг има само пустош.

Ричард тръгна през огромната зала.

— В тази пустош беше заключено едно място, наречено Долината на изгубените. През нея, от океан до океан, се издигаше стена от кули, наречени Кулите на вечната смърт. Те са били построени преди три хиляди години от магьосници с невъобразима мощ. Заклинанията около тях възпрепятстваха преминаването през Долината през последните три хиляди години. Поради тази причина днес никой не помни Стария свят.

Кара го погледна скептично. Токовете на ботушите й отекваха в празната зала.

— Тогава ти откъде знаеш всичко това?

— Бях там, в Стария свят, в Двореца на пророците, който се намира в един голям град, наречен Танимура.

— Нима? — попита Райна.

Ричард кимна. Райна прибави към гримасата на Кара и своето намръщено лице.

— И щом никой не може да преминава през Долината, ти как успя?

— Дълга история. Преведоха ме онези жени, Сестрите на светлината. Някои хора могат да прекосяват Долината, защото притежават дарбата. Но само при условие че тя не е достатъчно развита, за да предизвика унищожителната сила на заклинанията. Никой друг не може да мине отвъд. Старият и Новият свят бяха разделени един от друг цели три хиляди години. Разделяха ги Кулите и техните заклинания. Но нещата се промениха. Стената от кули вече не съществува. Двата свята не са разделени и това излага хората в Новия свят на опасност. Императорският орден идва от Стария свят. Пътят е дълъг, но те все някога ще го изминат и ще дойдат тук. И ние трябва да сме подготвени.

Кара го изгледа подозрително.

— И щом като тази стена си е била на мястото три хиляди години, как стана така, че вече не е?

Ричард се покашля. Те го следваха към подиума.

— Ами, смея да твърдя, че заслугата е моя. Унищожих заклинанията около Кулите. Те вече не са страшни. Пустошта отново се превърна в зеления рай, който някога е била.

Двете жени го изгледаха, без да кажат нищо. Кара се наведе през него и каза на Райна:

— А твърди, че не знаел как да използва магията си.

Райна отмести поглед към Ричард.

— Значи искаш да кажеш, че причината за тази война си ти. Че тя е станала възможна заради теб.

— Не. Вижте, това е дълга история. — Ричард отметна кичур коса от челото си. — Още преди да падне стената, Императорският орден беше започнал да печели съюзници в Новия свят, войната практически бе факт. Ебинисия падна преди срутването на стената. Но сега, когато вече няма препятствие между двата свята, Императорският орден може да се движи необезпокояван. Не ги подценявайте. Те използват магьосници и чародейки. Искат да унищожат магията.

— Искат го и въпреки това самите те си служат с нея? Господарю Рал, звучи абсурдно! — възмути се Кара.

— Вие искате от мен да бъда магия срещу магия. Защо? — Той посочи мъжагите в двата края на масата. — Защото те могат да бъдат единствено стомана срещу стомана. А за да унищожиш магията, обикновено е необходима друга магия. — Ричард посочи с пръст двете жени: — Вие притежавате магия. И за какво ви е тя? За да се противопоставяте на чуждата магия. Като Морещици сте способни да я изземате и да я обръщате срещу онзи, от когото сте я отнели. И с тях е така. Те си служат с магия, за да унищожат магията. Също както Мрачният Рал ви използваше да измъчвате и убивате онези сред родените с магия, които надигаха глава срещу него.

Вие притежавате магия. Императорският орден ще иска да ви унищожи. Аз притежавам магия. Те ще искат да унищожат и мен. Всички Д’Харанци притежават магия — благодарение на връзката си с мен. Вероятно Орденът ще разбере това и ще се опита да изкорени „злото“. Рано или късно ще се вдигнат срещу Д’Хара поради същата причина, поради която сега искат да унищожат Средната земя.

— Но Д’Харанската армия няма да им се даде и ще ги разгроми — обади се Улик през рамо, сякаш съобщаваше очевидния факт, че слънцето ще изгрее и утре, както е изгряло днес.

Ричард го стрелна с гневен поглед.

— Преди моето появяване Д’Харанците се бяха съюзили с Императорския орден, по чиято заповед унищожиха Ебинисия. Д’Харанците тук, в Ейдиндрил, изпълняваха заповедите на Ордена.

Четиримата стражи се умълчаха. Кара беше втренчила поглед в земята пред себе си, Райна въздъхна отчаяно.

— В хаоса на войната — каза накрая Кара, като че разсъждавайки на глас — някои от войниците на бойното поле ще почувстват, че губят връзката си с теб, също както стана в Двореца, когато ти уби Мрачния Рал. Без нов Господар Рал, който да ги свърже със себе си, те ще се чувстват като изгубени души. Възможно е да се свържат с първия, който им каже накъде да тръгнат. Сега обаче всички Д’Харанци отново са свързани. Имаме си нашия Господар Рал.

Ричард се отпусна на стола на Майката Изповедник.

— Точно на това се надявам.

— Още една причина да те върнем в Д’Хара — каза Райна. — Трябва да те защитаваме, за да можеш да продължиш да бъдеш Господарят Рал и страната ти да не се присъединява към Императорския орден. Ако паднеш убит и връзката се скъса, армията пак ще се обърне към Ордена. Най-добре ще е да оставим Средната земя сама да си води битките. Не е твоя работа да ги спасяваш от самите тях.

— В такъв случай всички в Средната земя ще попаднат под меча на Императорския орден — каза Ричард тихо. — С тях ще се отнасят така, както се отнасяше Мрачният Рал с вас. Всички ще изгубят свободата си. Не можем да позволим това да се случи. Трябва да ги победя сега, докато не са си спечелили повече поддръжници в Средната земя.

Кара извърна очи.

— Духовете да ни пазят от човек, който винаги има своята убедителна причина. Не е твоя работа да стоиш начело на всичките тези хора.

— Ако не го направя, цялата Средна земя ще бъде заробена от Императорския орден — отвърна Ричард. — Всички народи ще станат техни роби за вечни времена. За тираните тиранията не е уморително занимание.

В залата настъпи тишина. Ричард отпусна глава назад. Беше толкова уморен, че не знаеше дали ще може да си задържи очите отворени дори още само минута. Защо ли се опитваше да ги убеждава? Те явно не разбираха, нито пък ги беше грижа какво се мъчи да направи той.

Кара се облегна на масата и прокара ръка през лицето си.

— Не искаме да те загубим, Господарю Рал. Не искаме нещата да бъдат отново каквито бяха. — Тя звучеше така, сякаш всеки момент ще заплаче. — Искаме да имаме възможност да правим най-обикновени неща, като например да се шегуваме, да се смеем. Никога преди не сме имали възможност за това. Винаги сме живели в страх, че ако кажем нещо, което не трябва, ще бъдем наказани с бой. Най-малко. Сега, когато видяхме, че има и друг начин да се живее, не искаме да се връщаме към миналото си. Ако ти се посветиш на Средната земя, ще стане точно това.

— Кара… всички вие… чуйте ме. Това ще стане, ако не се боря за свободата на Средната земя. Нима не разбирате? Ако не обединя всички страни със здрава ръка, под общ справедлив закон и владетел, Орденът ще завземе всичко, ще завладее народите един след друг. А след Средната земя тяхната сянка ще закрие и Д’Хара и накрая целият свят ще потъне в тъмнина. Не го правя, защото ми доставя удоволствие, а защото виждам, че има надежда да спася всички ни. Ако не опитам, няма да има място на света, където да се скрия. Ще ме намерят и ще ме убият. Не искам да завладявам и да управлявам. Искам да живея тихо и спокойно. Да създам семейство и на земята да цари мир. Точно затова трябва да докажа на страните в Средната земя, че Д’Хара е силна, не бива да допускам специално отношение към никого, нито пък да ги оставя да се изпокарат. Трябва да ги убедя, че е наложително Средната земя да се превърне в едно цяло, а не в обединение на отделни страни. Хората трябва да повярват в добрите ми намерения и сами да поискат да се присъединят към нас. И да са спокойни, че няма да им се наложи да се борят сами за свободата си. Необходимо е да докажем, че сме огромна сила, на която могат да се доверят.

В стаята настъпи ледена тишина. Ричард затвори очи и пак отпусна глава назад. Те го мислеха за луд. Нямаше смисъл. Трябваше просто да им заповяда да направят онова, което иска, и да спре да се притеснява дали им харесва или не, още по-малко дали ги е грижа.

Най-после Кара проговори:

— Господарю Рал.

Той отвори очи и я видя да стои пред него със скръстени ръце и мрачно лице.

— Нямам намерение да се правя на детегледачка, да повивам бебето ти, да го вдигам да се оригне и да му гукам.

Ричард отново затвори очи и отпусна глава на облегалката на стола. Спомни си времето, когато си беше у дома, преди да започне всичко това. Веднъж при Зед дотича една акушерка. Беше възбудена и притеснена. Илейн Сийтън, млада жена, малко по-голяма от Ричард, раждаше първото си дете и нещата не вървяха на добре. Акушерката, обърнала широкия си гръб към Ричард, наведена над стареца, шепнеше приглушено.

Преди Ричард да узнае, че Зед му е дядо, го считаше за най-добрия си приятел. Тогава още нямаше представа, че старецът е магьосник. Никой в града не подозираше подобно нещо. Всички го познаваха като стария Зед, който може да чете по облаците, човек, надарен с изключително познание както за обикновените, така и за необикновените неща — за редките билки и човешките болежки, за това как да излекува някого и откъде пристигат дъждовните облаци, къде да се изкопае кладенец и кога да започне да се копае гроб. Разбираше и от раждане на деца.

Ричард познаваше Илейн. Тя му беше показала как се танцува, за да може той да покани на танц момиче на летния панаир. Ричард искаше да се научи, но когато дойде моментът, осъзна, че за да го направи, ще трябва да прегърне жена. Страхуваше се, че може да я счупи или да й стори нещо, не знаеше точно какво, но нали всички все му повтаряха колко е силен и че трябва да внимава да не нарани някого. Когато размисли и се опита да се измъкне, Илейн се засмя и го придърпа в обятията си, завъртя го и затананика весела мелодия.

Ричард не разбираше много от раждане на деца, но от онова, което беше чувал, знаеше, че няма никакво желание да се приближава до къщата на Илейн в такъв момент. Запъти се към вратата, решен да се поразходи далеч от неприятностите.

Зед взе чантата си с билки и отвари, хвана Ричард за ръкава и каза:

— Ела с мен, момчето ми. Може да ми потрябваш.

Ричард започна да се дърпа и да настоява, че няма да може да помогне с нищо, но когато Зед си наумеше нещо, нямаше сила на този свят, която може да го разубеди. Докато го извличаше през вратата, каза:

— Човек никога не знае, Ричард, кога ще научи нещо ново.

Съпругът на Илейн Хенри беше извън града с момчетата, които снабдяваха с лед странноприемниците, и още не се беше върнал от доставки по съседните градове. В къщата се бяха събрали няколко жени, суетящи се около Илейн. Зед каза на Ричард да запали огън и да стопли малко вода. Той самият щял да се забави малко.

Ричард влезе в студената кухня, по лицето му се стичаха струйки пот. До него достигаха най-ужасяващите писъци, които някога беше чувал. Акушерката и останалите жени шептяха успокоителни думи на Илейн, но тя не преставаше да крещи. Ричард накладе огън, разтопи сняг в голяма тенджера, което му послужи като извинение да поизлезе навън. Каза си, че Илейн и Хенри сигурно ще се нуждаят от повече дърва сега с бебето и изобщо, така че нацепи цяла купчина. Нищо не помагаше. Продължаваше да чува писъците й. Сърцето го свиваше не защото в гласа й имаше болка, а защото бе изпълнен с необяснима паника и ужас.

Ричард знаеше, че Илейн ще умре. Акушерката не би дошла при Зед, ако нямаше сериозен проблем. Ричард никога не беше виждал умрял човек. Не искаше първият мъртвец в живота му да бъде Илейн. Спомни си смеха й, когато го учеше да танцува. Лицето му през цялото време пламтеше, но тя се правеше, че не забелязва.

Седеше на масата, загледан в нищото и си мислеше, че светът е ужасно място, когато се чу един последен писък, по-пронизителен от останалите, проникващ чак до мозъка на костите му. След миг писъкът заглъхна в безнадежден стон. Ричард стисна очи в ужасяващата тишина, задавен от сълзи.

Да се изкопае гроб в замръзналата земя щеше да бъде почти невъзможно, но той си обеща, че ще го направи заради Илейн. Не искаше гробарите да държат замразеното й тяло чак до пролетта. Той беше силен. Щеше да го направи, дори да му отнеме цял месец. Та нали тя го бе научила да танцува.

Вратата на спалнята се отвори и отвътре се изсули Зед, носеше нещо в ръка.

— Ричард, ела. — Той му подаде телце, обляно в кръв, със стърчащи крачета и ръчички. — Измий го внимателно.

— Какво? Как? — заекна Ричард.

— С топла вода! — скастри го Зед. — По дяволите, момчето ми, стоплил си вода, нали?

Ричард посочи с брадичката си.

— Да не е много гореща, почти хладка. После го повий в тези одеяла и го донеси в спалнята.

— Но Зед… жените. Те трябва да го направят. Не аз! Добри духове, не могат ли да го направят жените?

Зед — със стърчаща във всички посоки коса — го погледна с едно око.

— Ако исках да го направят жените, момчето ми, нямаше да моля теб, нали?

Робата му изплющя и той излезе от кухнята. Вратата на спалнята се затвори зад него. Ричард не смееше да помръдне от страх да не счупи малкото нещо. Беше толкова крехко, че направо не му се вярваше, че е истинско. После стана нещо — Ричард започна да се усмихва. Това беше човек, дух, дошъл току-що в този свят. Той държеше в ръце някаква магия.

Когато занесе изкъпаното и повито чудо в спалнята, се развълнува до сълзи, виждайки, че Илейн е жива. Треперещите му крака едва го удържаха.

— Илейн, ти със сигурност пак ще танцуваш — беше единственото нещо, което можеше да каже. — Как успя да създадеш подобно прекрасно създание!

Жените в стаята го гледаха като побъркан.

Илейн успя да се усмихне въпреки изтощението си.

— Някой ден ще научиш Брадли да танцува, Умни очи. — Тя протегна ръце. Когато Ричард положи бебето в ръцете й, усмивката й направо засия.

— Е, момчето ми, значи все пак намери начин. — Зед повдигна вежда: — Научи ли нещо ново?

Брадли вече беше на десет години и го наричаше чичо Ричард.

Завръщайки се от спомените си, Ричард се върна към думите на Кара.

— Напротив, ще го направиш — каза й той нежно. — Дори да се наложи да ти заповядам. Искам да почувстваш чудото на новия живот, на новия дух в прегръдките си, за да знаеш какво е човек да държи в ръцете си магия, различна от тази на Агиел. Ще го къпеш, ще го повиваш, ще го държиш, докато се оригва, ще разбереш, че този свят има нужда от нежните ти грижи и че съм готов да поверя на тези грижи собственото си дете. Ще му гукаш и ще се заливаш от смях, изпълнена с надежда за бъдещето, и вероятно ще забравиш, че в миналото си убивала хора.

Ако не можеш да разбереш другите причини за действията ми, се надявам да вникнеш поне в тези.

Той отново се облегна назад и за пръв път от часове насам отпусна мускули. Около него сякаш настъпи пълна тишина. Замисли се за Калан и мисълта му отплува надалеч.

Кара прошепна през стиснати устни и през сълзи — мек звук, едва доловим в огромната зала и мъртвешката й тишина.

— Ако се оставиш да те убият, докато се мъчиш да завладееш света, ти обещавам да натроша всяка една костичка по мъртвото ти тяло със собствените си ръце.

Ричард усети как устните му се разтягат в усмивка. В тъмнината зад затворените му клепачи се завъртяха цветни кръгове. Усещаше стола около себе си — стола на Майката Изповедник, на Калан. Оттук тя бе управлявала обединената Средна земя. Усещаше очите на първата Майка Изповедник и нейния магьосник да го гледат от тавана на пустата зала. Сега, след като бе поискал от всички страни в Средната земя да му се предадат и бе оповестил по този начин края на едно съюзничество, изградено с мисълта за вечен мир.

Беше влязъл в тази война заради Средната земя. Раздаваше заповеди на бившите си врагове, острието на меча му бе опряно в гърлата на бившите му съюзници.

Само за един ден преобърна света наопаки.

Ричард знаеше, че прекратява съюза с благородни намерения, но потръпваше от болка при мисълта какво можеше да си каже Калан. Тя го обича и ще разбере, опита се да убеди сам себе си той. Трябва да разбере.

Добри духове, ами Зед, какво ще си помисли той?

Отпусна ръце там, където неведнъж бяха стояли ръцете на Калан. Представи си как ръцете й го прегръщат, както предишната нощ на онова място между световете. Помисли си, че едва ли се бе чувствал толкова щастлив и обичан през целия си живот.

Стори му се, че някакъв глас му нашепва, че трябва да си потърси легло, но вече беше заспал.