Кръвта на братството

Четиридесета глава

Ан нададе пронизителен вик, очите й залютяха от сълзи. Отдавна бе нарушила обещанието си да не плаче с глас. Кой друг освен Създателя ще я чуе, кой ще го е грижа?

Валдора повдигна оцапания с кръв нож.

— Боли ли? — На устните й се появи беззъба усмивка, чу се кискане. — Как ти харесва, когато някой друг избира какво ще се случи с теб? Точно това направи ти с мен. Избра смъртта ми. Отказа ми живот. Живота, който бих могла да имам в Двореца. Сега можех да съм все още млада. Ти избра да ме оставиш да умра.

Ан подскочи, щом усети острието на ножа между ребрата си.

— Попитах те нещо, Прелате. Как ти харесва?

— Предполагам не повече, отколкото на теб.

Беззъбата усмивка се върна.

— Доообре. Искам да усетиш болката, с която живях през всичките тези години.

— Дадох ти живот като на всички останали. Живот, който да устройваш сама. Оставих те с онова, с което те е дарил Създателят, както всеки друг, който идва на тоя свят. А можех да те кача на ешафода.

— За това, че съм хвърлила заклинание! Та аз съм магьосница! С това ме е дарил Създателят и аз го използвах!

Макар да знаеше, че е безсмислено да спори, го предпочиташе пред това Валдора безмълвно да върти ножа из тялото й.

— Използва дареното ти от Създателя, за да отнемеш на другите онова, което не биха ти дали доброволно. Открадна чувствата им, сърцата им, животите им. Нямаше право. Погълна отдадеността им като дребни сладки. Прилъгваше ги при себе си, след това ги изхвърляше и избираше нова жертва.

Ножът отново се забоде.

— А ти изхвърли мен!

— Колко живота съсипа? Беше съветвана, предупреждавана, наказвана. Въпреки това продължаваше. Едва след като опитахме всичко, бе изхвърлена от Двореца на пророците.

Раменете на Ан се разтърсиха от тъпа болка. Беше разчекната гола на дървена маса, ръцете й бяха вързани с магия на единия край, глезените й — на другия. Заклинанието се врязваше в плътта й по-жестоко от грубо конопено въже. Беше по-безпомощна от агне на заколение.

Валдора бе използвала магия — нещо друго, което бе научила кой знае откъде, — за да обезвреди Хана й. Ан го усещаше, беше там, но като огън в снежна нощ, който гледаш от прозореца — примамлив, канещ, но недостижим.

Ан погледна към прозореца високо горе на каменната стая. Просветляваше. Защо не дойде той? Трябваше вече да я е освободил. А после тя да намери начин да го залови. Но той не се появи.

Денят все още не бе настъпил. Има надежда. Скъпи Създателю, направи така, че той да дойде!

Освен ако не е друг ден. Обзе я паника. Ами ако са изчислили погрешно? Не. Двамата с Натан бяха прегледали всичко. Днес е. И освен това събитията, а не денят сам по себе си, предизвикват пророчеството. Фактът, че е заловена, подсказваше, че денят не е сгрешен. Ако бе заловена предишната седмица, значи тогава щеше да е правилният ден. Днешният ден беше в полето на възможностите. Пророчеството се изпълни. Но къде е той?

Ан осъзна, че лицето на Валдора е изчезнало. Нямаше я. Трябваше да продължава да говори. Трябваше да…

Изведнъж ножът се вряза в стъпалото й и Ан изпита остра, пронизваща болка. Цялото й тяло се напрегна срещу задържащото заклинание. По челото й пак изби пот, капчиците потекоха по скалпа й. Последва друга болка, друго пронизване и пореден безсилен вик.

Щом Валдора откъсна ивица плът от стъпалото й, писъците й отекнаха в помещението.

Трепереше неудържимо. Главата й се изтърколи встрани. Момиченцето, Холи, я гледаше в очите. Ан усети как връз носа й се стича сълза, влиза в другото й око и покапва по масата. Трепереща, тя се вгледа в очите на Холи. На какви ли ужасни неща учи Валдора невинното същество? Ще превърне малката красавица в коравосърдечно чудовище.

Валдора вдигна в ръка бялата ивица плът.

— Виж, Холи, колко лесно пада, ако правиш каквото ти кажа. Искаш ли да опиташ сама, скъпа?

— Бабче — каза Холи, — трябва ли да го правим? Тя не ни е направила нищо. Не е като другите. Никога не ни е причинила нищо лошо.

Валдора посочи с ножа, за тежест.

— О, напротив, скъпа. Тя причини болка на мен. Открадна ми младостта.

Холи погледна Ан, която трепереше от болка. Момиченцето бе странно спокойно за възрастта си. От нея можеше да излезе изключителна послушница, а някой ден и добра Сестра.

— Даде ми сребърна пара. Не се опита да ни нарани. Не ми е забавно. Не искам да го правя.

Валдора се изкикоти.

— Е, както искаш. — Старицата завъртя ножа. — Но слушай баба си. Тя го заслужава.

Холи хладно обмисли думите на старицата.

— Само защото си по-стара от мен, не означава, че си права. Няма да гледам повече. Излизам.

Валдора сви рамене.

— Твоя воля. И без това си е между нас с Прелата. Щом не искаш да научиш нещо ново, излез да си играеш.

Холи напусна стаята. На Ан й се прииска да я целуне за смелостта.

Валдора се наведе над лицето й.

— Само двете с теб, Прелате. — Стисна челюсти. — Да се… — тя заби ножа между ребрата на Ан и започна да натиска при всяка дума — залавяме за работа! — Извърна глава, за да погледне Ан по-добре. — Май е време за умиране, Прелате. Иска ми се да те видя да крещиш от болка. Да опитаме ли?

— Насам! — опита се да посочи Зед по най-добрия възможен начин. — Виждам светлина в Кулата!

Макар че небето просветляваше, бе все още достатъчно тъмно, за да се види жълтеникавата светлина, озаряваща няколко от прозорците. Грач видя онова, което прикова вниманието на Зед, и се насочи към Кулата.

— По дяволите — промърмори старият магьосник. — Ако момчето е вече в Кулата, ще му…

Грач изръмжа на думите на Зед, очевидно отнасящи се до Ричард. Старецът по-скоро усети ръмженето с гърба си, притиснат до гърдите на змея, отколкото го чу. Зед огледа земята далеч долу.

— Ще трябва да го спася. Само това исках да кажа, Грач. Ако Ричард е в беда, трябва да сляза там долу и да го спася.

Грач изгъргори доволно.

Зед се надяваше Ричард да не е в беда. Усилието да поддържа заклинанието, за да е достатъчно лек и змеят да може да го носи без проблеми, го бе оставило почти без сили. Поддържаше го вече цяла седмица. Мислеше си, че като кацнат, едва ли ще може да си стои на краката, още по-малко да използва силата си да спасява когото и до било. Ще му трябват поне няколко дни почивка.

Зед погали огромните, космати лапи, обвити около него:

— И аз обичам Ричард, Грач. Ще му помогнем. И двамата ще го защитаваме. — Зед ококори очи. — Грач! Внимавай къде летиш! Намали скоростта!

Магьосникът прикри лицето си с ръце, змеят летеше право срещу крепостната стена. Зед надзърна между пръстите си и видя камъните да се приближават с шеметна бързина. Зяпна, щом Грач го стисна по-здраво, размахал криле в опит да спре стремителното им спускане.

Зед осъзна, че губи контрол над заклинанието си. Беше твърде изтощен и ставаше тежък за Грач. Отчаяно го призова обратно, сякаш посягаше да хване яйце, изплъзващо се към ръба на масата.

Сграбчи го точно навреме, още миг и то щеше да се изтърколи.

Крилете на Грач най-сетне успяха да загребат достатъчно въздух, за да забавят скоростта, и змеят успя да спре сам, преди да се стоварят върху камъните. С грациозно потрепване на огромните си, космати криле змеят кацна на крепостната стена. Зед усети как мощните лапи пускат подгизналата му от пот роба.

— Съжалявам, Грач. За малко да изпусна контрола над магията си. Едва не нараних и двама ни.

Грач изръмжа нещо, в смисъл че разбира. Искрящите му зелени очи претърсваха мрака. Навсякъде се издигаха високи стени, имаше стотици места за криене. Грач като че ли ги претърсваше всичките.

От гърлото му излезе дебело ръмжене. Зеленият блясък в очите му се усили. Зед претърси с очи тъмнината, но не видя нищо. Грач обаче видя.

Магьосникът подскочи, когато змеят се впусна в тъмнината с внезапен крясък.

Мощните нокти се врязаха в нощния въздух. Замахнаха срещу невидим враг.

Пред очите на Зед започнаха да се материализират сенки. Развяха се пелерини, пробляснаха ножове, около змея затанцуваха и се завъртяха неясни фигури.

Сбързове.

Съществата съскаха и се хвърляха върху огромния звяр. Грач ги докопваше с лапи, раздираше люспестите им тела и във въздуха се разливаха кръв и черва. Зед потръпна от предсмъртните им викове.

Въздухът край него се раздвижи, мярна сбърз, залетял се към змея. Магьосникът протегна ръка, топка течен огън погна съществото и запали пелерината му, после заля с пламък и останалата част от тялото му.

Крепостната стена изведнъж се запълни със сбързове. Зед полагаше бесни усилия да възстанови силата си, издигна плътна въздушна стена и повали няколко от съществата на камъка. Грач размахваше лапи с такава жестокост, че разпори един през корема.

Зед не бе подготвен за внезапно избухналата битка. Въпреки изтощението си се опита да се съсредоточи в търсене на нещо по-ефективно от магия с огън и въздух.

Внезапно към него са хвърли сбърз, насочил към стомаха му триострия си нож. Зед му отвърна с режеща ивица сгъстен въздух, която отсече главата на съществото като с брадва. С помощта на мрежа отлепи няколко от Грач и ги запрати през стената — най-външната и висока неколкостотин метра.

Повечето сбързове не обръщаха внимание на Зед, бяха се съсредоточили изключително върху големия змей. Защо искат толкова яростно да го убият? По начина, по който Грач ги разчленяваше, можеше да се съди, че съществата изпитват някаква първична омраза към крилатия звяр.

Отвори се врата и в сумрака се появи ивица светлина. Очерта се силуетът на дребна фигурка. Зед видя, че сбързовете до един са насочили вниманието си към змея. Втурна се напред, изстрелял пред себе си огнено кълбо, което помете люспестите същества, ножовете им пробляснаха на пламъка.

Един обърса рамото му и го повали на земята. Зед видя как съществата се накачулват върху змея и го прилепват до каменната стена.

След миг всички, образували неясна маса, се стовариха от ръба на стената и полетяха в нощта. Главата на Зед се отпусна на камъка.

Вратата се отвори със скърцане. Валдора вдигна глава от работата си, Ан зяпна да си поеме дъх, като в същото време с усилие се пребори с тъмнината, опитваща се да завладее главата й. Не можеше да издържа повече. Беше на ръба. Не й останаха викове. Скъпи Създателю, наистина не издържа! Защо той не дойде да я освободи?

— Бабо — Холи пухтеше под тежестта на нещо, което се опитваше да изтегли зад себе си в стаята. Напредваше сантиметър по сантиметър. — Бабо, нещо се случи.

Валдора се извърна към момиченцето:

— Къде го намери?

Ан с усилие повдигна глава. Холи задъхана се опитваше да подпре на стената кокалест старец в кафеникава роба. От челото му се стичаше струйка кръв, която обагряше вълнистата му бяла коса, щръкнала в безпорядък.

— Той е магьосник, бабо. Умира. Видях го да се бие със змей и с някакви други люспести същества.

— Защо мислиш, че е магьосник?

Холи се изправи, все още задъхана.

— Използва дарбата си. Хвърляше огнени топки.

Валдора смръщи чело.

— Нииима? Магьосник. Колко любопитно. — Почеса се по носа. — И какво стана със съществата и със змея?

Холи размаха ръце в кръг, за да опише битка.

— В един момент всички се нахвърлиха върху змея и политнаха от стената. Отидох да погледна от ръба, но не се виждаше нищо. Паднали са по склона на планината.

Главата на Ан се удари в масата. Скъпи Създателю, онзи, който трябва да я освободи, е магьосник.

Всичко е било напразно. Ще умре. Как е могла да си помисли, че може да направи нещо толкова рисковано и да й се размине. Натан се оказа прав.

Натан. Дали изобщо някога ще открие тялото й, за да разбере какво се е случило с нея? Дали изобщо ще го е грижа за участта й? Тя беше една глупачка, една глупава стара жена, която се мислеше за по-умна, отколкото е в действителност. Беше се набъркала в пророчествата повече отколкото трябва и сега те й отмъщаваха. Натан беше прав. Трябваше да го послуша.

Потръпна, видяла Валдора да се навежда над нея със зловеща усмивка и да опира острието на ножа в брадичката й.

— Е, скъпи Прелате, както изглежда, кацна ми и магьосник. — Тя прокара ножа по гърлото й. Ан усети допира на нещо остро и разрязващо.

— Моля те, Владора, помоли Холи да излезе. Не бива да допускаш внучката ти да гледа как убиваш човек.

Валдора се извърна.

— Искаш да гледаш, нали, скъпа?

Холи преглътна.

— Не, бабо. Тя не ни стори нищо лошо.

— Нали ти казах, че го стори на мен.

Холи посочи.

— Довлякох го дотук, за да му помогнеш.

— О, не! Не ми ги приказвай тия. И той трябва да умре!

— Той пък какво лошо ти е сторил?

Валдора сви рамене.

— Ако не ти се гледа, излез. Няма да ти се разсърдя.

Холи се обърна, спря за миг, загледана в стареца. Посегна и го докосна успокоително по рамото, после излезе бързо.

Валдора пак се обърна към Ан. Опря ножа в бузата й, под окото.

— Дали да не ти избода очите най-напред?

Ан стисна очи, не можеше да устои повече на ужаса.

— Не! — Валдора пъхна острието под брадичката й. — Не затваряй очи! Ако не ги отвориш, ще ги избода!

Ан я послуша. Беше стиснала долната си устна между зъбите и гледаше как Валдора опира острието в гърдите й и поставя дръжката под прав ъгъл.

— Най-сетне — прошепна Валдора. — Отмъщение.

Вдигна ножа. Спря по средата на пътя, за да си поеме дълбоко дъх. Изведнъж тялото й се изпъна, от гърдите й щръкна острие на меч.

Очите й се разшириха, в гърлото й нещо избълбука, ножът падна от ръката й.

Натан вдигна крак към гърба й и измъкна меча. Тялото й тежко се строполи на каменния под.

Ан въздъхна с облекчение. От очите й потекоха сълзи, заклинанието, стегнало ръцете и краката й, падна.

Натан, висок и мрачен, огледа масата.

— Глупава жено — прошепна той. — Какво си допуснала да ти сторят?

Той се наведе и я взе в обятията си, тя плачеше като дете. Ръцете му й се сториха топли и сладостни като на самия Създател.

Щом тя се поуспокои, той се дръпна от нея. Ан видя, че отпред целият е в кръв. Нейната кръв.

— Вдигни преградата и легни, за да видим дали ще мога да направя нещо в тоя ужас.

Ан бутна ръцете му.

— Не. Първо трябва да направя за каквото съм дошла. — Тя посочи. — Това е той. Магьосникът, заради когото сме тук.

— Не може ли да почака?

Тя избърса сълзите и кръвта от очите си.

— Натан, толкова път изминах през ужасното пророчество. Нека го довърша. Моля те!

С недоволна въздишка той посегна към малка кесия край ножницата си и извади Рада’Хан. Подаде й я, докато тя се смъкваше от масата. Щом стъпалата й докоснаха пода, болката я прониза. Натан я прихвана с огромната си ръка и й помогна да коленичи до изпадналия в безсъзнание магьосник.

— Помогни ми, Натан. Отвори я. Онази жена изпочупи повечето ми пръсти.

С треперещи ръце Ан постави яката на врата на магьосника. Натисна с длани, докато накрая успя да я щракне, заключвайки не само яката, но и магията й. Пророчеството бе изпълнено.

На прага стоеше Холи.

— Баба мъртва ли е?

Ан се отпусна на пети.

— Да, мило дете. Съжалявам. — Тя протегна ръка. — Искаш ли да видиш как един човек ще бъде излекуван, а не измъчван?

Холи внимателно я хвана за ръката. Погледна магьосника на пода.

— А него? Ще го излекувате ли и него?

— Да, Холи, него също.

— Точно затова го довлякох вътре. За да му бъде помогнато. А не да бъде убит. Баба понякога помага на хората. Не винаги е била зла.

— Знам — каза Ан.

По бузката на момиченцето се изтърколи сълза.

— Какво ще стане с мен сега? — прошепна тя.

Ан й се усмихна през сълзи.

— Аз съм Аналина Алдурен, Прелат на Сестрите на светлината, и то от доста време. Прибирала съм при себе си много млади момичета с дарба като теб и съм ги учила да се превърнат в чудесни жени, които лекуват и помагат на хората. Ще ми бъде изключително приятно, ако пожелаеш да дойдеш с нас.

Холи кимна, обляното й в сълзи личице грейна в усмивка.

— Баба се грижеше за мен, но беше зла с другите хора понякога. Предимно с онези, които искаха да ни причинят зло или да ни измамят, но ти не искаше да го направиш. Не биваше да ти причинява болка. Съжалявам, че не бе по-мила. Съжалявам, че трябваше да е зла и да умре.

Ан целуна ръката на момиченцето.

— И аз съжалявам. Наистина.

— Аз притежавам дарбата — Холи я погледна с огромни печални очи. — Можеш ли да ме научиш да лекувам с нея?

— За мен ще бъде чест.

Натан взе меча си и с драматичен жест го прибра в ножницата.

— А сега, искаш ли да бъдеш излекувана? Или предпочиташ да си кървиш до смърт, та да ми дадеш възможност да се пробвам с възкресение?

Ан стисна очи и се изправи.

— Помогни ми, спасителю мой.

Той примигна.

— Трябва първо да ми дадеш достъп до силата ми, жено. Не мога да лекувам с меча си.

Ан затвори очи и вдигна ръка, съсредоточи вътрешното си чувство върху Рада’Хан и отстрани спирачката на силата му.

— Готово.

Натан изръмжа:

— Виждам, че е готово. Усетих го, както знаеш.

— Помогни ми на масата, Натан.

Докато Ан се изправяше, Холи я подкрепи с ръка.

Натан хвърли поглед към магьосника на пода.

— Е, най-после го пипна. Доколкото знам, такъв като него никога преди не е бил с яка на врата. — Пронизителните му сини очи се втренчиха в нея. — Сега, когато имаш магьосник от Първия орден, започва истинската лудост на целия ти план.

Ан въздъхна, щом умелите му ръце най-сетне се докоснаха до тялото й.

— Знам. Да се надяваме, че Вирна вече държи другия край на нещата в свои ръце.