Четиринадесета глава

Ричард остана загледан във високата махагонова врата дълго след като тя се затвори зад тримата. Беше ободрително да видиш човек като Лунета, толкова непринуден, че да се появи в Двореца на Изповедниците сред многото важни, натруфени личности, облечена в рокля, съшита от разноцветни парцалчета. Сигурно всички са я помислили за луда. Ричард огледа обикновените си, отдавна непрани дрехи. Запита се дали и него не са взели за луд. Може би наистина е такъв.

— Господарю Рал — повика го Кара, — как позна, че е чародейка?

— Беше обгърната от своя Хан. Нима не го видя в очите й?

Тя опря бедро в масата и кожената й дреха изскърца.

— Можем да познаем, че една жена е чародейка, едва когато се опита да използва силата си срещу нас. Какво е това Хан?

Ричард избърса лицето си с ръце и се прозя:

— Вътрешната сила, силата на живота. Магията й.

Кара сви рамене:

— Ти притежаваш магия и затова можеш да го видиш. Ние няма как.

Дланта му се плъзна по дръжката на меча и той разсеяно избоботи нещо в отговор.

С времето, без да го осъзнава, бе започнал да разпознава аспектите на магията в даден човек — ако някой използваше магия, Ричард познаваше по очите му. Макар при всеки да бе различно, той долавяше нещо общо, което му подсказваше, че конкретният човек е роден с дарба. Може би, както предположи Кара, това ставаше, защото самият Ричард притежава дарбата. Може и да се дължеше на факта, че вече много пъти бе срещал характерния безвременен поглед в очите на различни хора: Калан, Ейди — царицата на костите, вещицата Шота, Ду Чайлу — духовният водач на Бака Бан Мана, Мрачният Рал, Сестра Вирна, Прелат Аналина и много още Сестри на светлината.

Сестрите на светлината бяха чародейки и Ричард неведнъж се бе сблъсквал с особения им поглед на отвъдност, щом докосваха своя Хан. Понякога, когато попадаха в обятията на магията си, му се струваше, че вижда как въздухът около тях започва да пращи. Около някои от Сестрите се излъчваше такава аура от сила, че когато минаваха покрай него, косъмчетата по тила му настръхваха.

В очите на Лунета Ричард долови същия поглед. Тя бе потънала в своя Хан. Запита се защо. Защо тази жена стоеше тук, в залата, привидно без да прави нищо, а всъщност докосваше своя Хан? Чародейките обикновено не постъпваха така, освен ако нямаха определена цел. Също както и Ричард обикновено не изтегляше меча и не извикваше магията му, освен ако нямаше причина да го направи. Може би това просто бе проява на детинския характер на Лунета — също като разноцветните парцалчета по дрехата й.

Ричард не мислеше, че това е правилният отговор.

Не му даваше мира мисълта, че Лунета се е опитвала да разбере дали говори истината. Той не беше толкова навътре в магията, че да знае дали подобно нещо изобщо е възможно. От опит знаеше обаче, че чародейките винаги успяват да разберат дали лъже. Всеки път, когато се бе опитвал да направи нещо подобно, те познаваха с такава увереност, сякаш косата му бе пламнала пред очите им. Не искаше да рискува и внимаваше какво приказва пред Лунета. Особено що се отнася до смъртта на Калан.

Броган определено се интересуваше от Майката Изповедник. На Ричард му се искаше да повярва, че онзи не го лъже. Онова, което каза генералът, звучеше смислено. Може би единствено загрижеността му за сигурността на Калан го правеше подозрителен към всичко.

— Този мъж май си вре носа където не му е работа — каза той гласно, без да иска.

— Желаете ли да му подрежем крилете, Господарю Рал? — Бердин залюля Агиела си на китката и го хвана в юмрук. После повдигна вежда. — Или малко по-надолу?

Другите две Морещици се изкискаха.

— Не — отвърна Ричард уморено. — Дал съм дума. Помолих всички да направят нещо безпрецедентно, нещо, което изцяло и завинаги ще промени живота им. Трябва да спазя обещанието си и да им дам възможност да се убедят, че съм бил прав, че всичко е било за общото благо, че това е най-доброто за мира.

Грач се прозя, показвайки зъбите си, и седна зад стола на приятеля си. Ричард се надяваше змеят да не е уморен колкото него. Улик и Иган сякаш пропускаха разговора покрай ушите си. Стояха без напрежение в телата, сключили ръце отзад. Приличаха на величествените колони, които се издигаха в залата. Очите им обаче не бяха спокойни. Непрекъснато оглеждаха помещението, ъглите, нишите, взираха се във всичко, макар просторната зала да бе празна, с изключение на осмината около масата на подиума.

Генерал Рейбич тайничко прокара пръст по тумбестата долна част на газената лампа в ъгъла на подиума.

— Господарю Рал, наистина ли го мислехте това, дето хората няма да получат каквото им принадлежи?

Ричард се вгледа в разтревожените очи на генерала.

— Да. Такива обещания дават нашите врагове, не ние. Ние се борим за свобода, не за плячка.

Генералът извърна поглед и кимна в знак на съгласие.

— Имате ли да кажете нещо по този въпрос, генерале?

— Не, Господарю Рал.

Ричард се отпусна върху стола си.

— Генерал Рейбич, когато достигнах възрастта на младеж, комуто може да се има доверие, станах горски водач и съм работил като такъв през целия си живот. Никога досега не ми се бе налагало да командвам армия. Аз съм първият, който ще признае, че не знам много за високото положение, в което се намирам. Вашата помощ може да ми бъде от полза.

— Моята помощ ли? Каква помощ, Господарю Рал?

— Мога да използвам опита ви. Бих ви бил благодарен, ако изразявате гласно мнението си, вместо да си държите езика зад зъбите и да повтаряте: „Да, Господарю Рал“, „Не, Господарю Рал“. Може да не се съглася с вас и да се ядосам, но никога няма да ви накажа, задето сте споделили с мен мислите си. Ако не се подчинявате на заповедите ми, ще ви уволня, но имате право да изразите мнението си за тях. Това е едно от нещата, за които се борим.

Генералът сключи ръце зад гърба си. Мускулите лъщяха под металната ризница. Ричард мерна под мрежестата одежда белезите на рамото, обозначаващи чина му.

— Д’Харанската армия има обичай да плячкосва победените земи. Хората го очакват.

— Предишните владетели може да са толерирали подобно нещо и дори да са го насърчавали. Не и аз.

Генералът въздъхна многозначително:

— Както желаете, Господарю Рал.

Ричард разтри слепоочията си. От липсата на сън го болеше главата.

— Нима не разбирате? Не става въпрос за завладяване на земи и плячкосване. А за борба срещу потисничеството.

Генералът отпусна крак на позлатената стъпенка на стола и закачи пръст отзад на широкия си колан.

— Не виждам особена разлика. От опит знам, че Господарят Рал винаги си мисли, че е прав, винаги иска да управлява света. Вие сте син на баща си. Войната си е война. Причините са без значение за нас. Ние се бием, защото така ни е наредено, също както и на войниците от другата страна на барикадата. Причините нямат никакво значение за човек, извадил меч, за боец, който се опитва да запази главата си.

Ричард удари с юмрук по масата. Искрящите зелени очи на Грач се ококориха. С периферното си зрение Ричард видя как около него се затегна предпазният обръч от червена кожа.

— Мъжете, които тръгнаха след касапите на Ебинисия, имаха причина! Именно тя, а не плячката, осмисляше действията им и им вдъхваше силата, от която се нуждаеха, за да победят. Това беше отряд от пет хиляди Галеански новобранци, за които това бе първата битка. И въпреки това победиха генерал Ригс и неговата армия от над петдесет хиляди души.

Генерал Рейбич го погледнаха изпод тежките си вежди.

— Новобранци ли казвате? Нещо бъркате, Господарю Рал. Познавах Ригс. Той е опитен войник. Бойците, които са се изправили срещу него, са били изключително ловки и калени в боя. Получих рапорти за тези битки. Там се описва подробно ужасяващата съдба на неговите хора, които са се опитали да избягат през планината. Такова унищожение може да бъде постигнато само от страхотна сила.

— Ами тогава излиза, че Ригс не е бил чак толкова опитен войник. Ти може да си чел рапорти от втора ръка, но аз говорих с човек, който лично е присъствал на бойното поле. Пет хиляди мъже, по-скоро момчета, са тръгнали от Ебинисия по следите на Ригс и хората му, след като онези са приключили с клането на жени и деца. Момчетата настигнали Ригс и разгромили армията му. Когато всичко свършило, от петте хиляди момчета били оцелели хиляда, а от враговете им — нито един. Нито Ригс, нито който и да било.

Ричард не спомена, че без Калан, която да ги научи какво да правят и да ги поведе в първата битка, направлявайки всяко тяхно действие, тези новобранци вероятно щяха да бъдат унищожени до крак само за един ден. В същото време знаеше, че убедеността в правотата на делото им е давала сили да се вслушат в съветите на Калан и да направят невъзможното.

— Това е силата на мотивацията, генерале. Това е доказателство какво може да направи човек, когато има основателна причина, когато се бори за справедлива кауза.

Обсипаното с белези лице на генерала помръкна.

— Д’Харанците прекарват по-голямата част от живота си в битки и знаят за какво се бият. Войната е за да се убива. Убиваш пръв, за да не убият теб — това е всичко. Който победи, значи е бил прав. Няма нужда от никакви причини и мотивации. Когато унищожиш врага, пълководците сядат и описват причините и мотивациите в книги и произнасят за тях вълнуващи речи. Ако си си свършил добре работата, няма да има нито един оцелял враг, който да опровергае думите на пълководците ти. Поне не до следващата война.

Ричард прокара пръсти през косата си. Какво правеше той? Какво щеше да постигне, след като дори хората, които се биеха на негова страна, не вярваха в онова, което се опитваше да постигне?

Отгоре, от свода на тавана, го наблюдаваха Магда Сеарус и нейният магьосник Мерит. Неодобрително, както му се стори.

— Генерале, онова, което се опитах да направя тази вечер, говорейки на множеството, бе да ги убедя, че трябва да се сложи край на убийствата. Искам да направя така, че мирът и свободата да разцъфтят в името на доброто.

Знам, че звучи парадоксално, но нима не виждаш? Ако се държим с достойнство, всички тези почтени страни, които желаят мир и свобода, ще се присъединят към нас. Когато видят, че се борим, за да спрем войните, а не просто за да завладяваме и подчиняваме нови и нови земи, нито пък да плячкосваме, ще застанат на наша страна и силите на мира ще бъдат непобедими.

Засега правилата все още диктува агресорът и единственият ни избор е да се бием или да му се предадем, но… — Той въздъхна, внезапно обзет от чувство на безсилие, и облегна главата си назад. Затвори очи. Не можеше да устои на погледа на магьосника Мерит, който го следеше от тавана. Сякаш всеки миг щеше да скочи на земята, за да започне да изнася лекция за безразсъдството на самонадеяността.

Преди малко Ричард бе оповестил публично намерението си да властва над света. И то поради причини, които собствените му поддръжници считаха за празни приказки. Изведнъж се почувства като истински глупак. Та той беше обикновен горски водач, произведен в Търсач, не беше никакъв владетел. Само защото притежаваше дарбата, беше започнал да си мисли, че ще може да направи разлика между двете. Дарбата. Та той дори не знаеше как да я използва.

Как можеше да се самозабрави дотолкова, та да си помисли, че идеята му ще се осъществи? Беше на ръба на силите си и мисълта му вече отказваше да работи. Не си спомняше последния път, когато беше спал. Не искаше да управлява никого, искаше всичко да свърши, за да може да бъде с Калан и никога повече да не се налага да се бие. Предишната нощ, прекарана с нея, му се бе сторила като божия благодат. Това бе всичко, което искаше.

Генерал Рейбич се покашля.

— Никога досега не съм се бил за нещо, за някаква кауза, искам да кажа, по друга причина, освен заради връзката ми с Господаря Рал. Може би е време да опитам.

Ричард се надигна от стола и изгледа намръщено генерала.

— Казваш го, защото си мислиш, че това е, което искам да чуя, нали?

— Ами — започна генералът и нокътят на палеца му зачовърка резбования ръб на масата, — духовете са ми свидетели, че никой няма да ми повярва, но войниците искат мир повече от когото и да било. Поне така ми се струва. Но не се и опитваме да мечтаем за подобно нещо, защото сме били свидетели на толкова убийства, че сме убедени, че те никога няма да спрат. Ако човек се отдаде на мечтите си, се размеква, а размекне ли се, става лесна мишена. Ако, напротив, се държиш така, сякаш наистина искаш да се биеш, това кара враговете ти да се замислят. Като онзи парадокс, за който споменахте. Пред лицето на толкова много войни и убийства започваш да се питаш дали от теб не става нищо друго освен марионетка, способна единствено да изпълнява заповеди, да убива. Чудиш се защо си такова чудовище. За нищо друго ли не ставаш? Може би точно това се е случило с нападателите на Ебинисия — просто са се предали на вътрешния си глас.

Може би, както казвате, ако направим това, убийствата най-после ще спрат. — Той притисна дългата треска, която бе изкъртил с нокът. — Предполагам, един войник винаги се надява, че след като убие всички, които искат да го убият, ще прибере меча си в ножницата. Духовете знаят най-добре, че няма човек, който мрази да се бие повече от онзи, комуто се е налагало да го прави. — Той въздъхна дълбоко. — Но никой няма да повярва на това.

Ричард се усмихна.

— Аз вярвам.

Генералът вдигна поглед.

— Рядко се среща човек, който разбира истинската цена на убиването. Повечето или го възхваляват, или се отвращават от него, но не изпитват болката от това да причиняваш страдание, нито от мъчението на отговорността. Вие сте добър в убиването. Радвам се, че не ви доставя удоволствие.

Ричард извърна глава от генерала и погледът му се плъзна към успокояващия сумрак на сенките между мраморните колони. Както беше казал пред множеството, неговото име се споменаваше в древно пророчество — всъщност едно от най-древните, написано на високо Д’Харански. Там го наричаха фуер грисса ост драука: онзи, който носи смърт. Това означаваше едновременно три неща: онзи, който е способен да събере света на живите и на мъртвите — когато разкъса воала между тях; онзи, който призовава духовете на мъртвите — когато използваше магията на меча и танцуваше с мъртвите; и в най-основното си значение — онзи, който убива.

Бердин тупна Ричард по гърба и прекъсна неловката тишина.

— Не си ни споменавал, че си си намерил булка. Надявам се, че ще влезеш в банята преди първата брачна нощ, защото в противен случай тя може и да се откаже.

Трите жени се засмяха. Ричард с изненада установи, че намира сили да се усмихне.

— Не само аз смърдя като коч.

— Ако това е всичко, Господарю Рал, най-добре е да се залавям за работа — изправи се генерал Рейбич и почеса рижата си брада. — Колко души предполагате, че ще се наложи да убием, за да завоюваме мира, за който говорехте? — Той се усмихна на една страна. — За да знам докъде мога да стигна, преди да се наложи да взимам стражи със себе си дори когато отивам да подремна.

Ричард го изгледа продължително.

— Може би ще постъпят разумно и ще се предадат и няма да се наложи да се бием.

Генерал Рейбич се изсмя цинично.

— Ако позволите, мисля да накарам хората си да наострят мечовете си. За всеки случай. — Той поглед скришом Господаря Рал. — Знаете ли колко страни има в Средната земя?

Ричард се замисли за миг.

— Всъщност трябва да призная, че не знам. Не всички са достатъчно големи, за да имат свои представители в Ейдиндрил, но тези, които са тук, разполагат с достатъчно многобройни армии. Кралицата сигурно има представа. Тя скоро ще се присъедини към нас и ще ни помогне.

По ризницата на генерала пробягаха пламъчета от лампата.

— Ще започна чистката от дворцовата стража още тази вечер, преди да са имали възможност да се организират. Може би няма да е трудно. И въпреки това очаквам, преди да е свършила нощта, поне една част да са се опитали да се вдигнат на крак.

— Осигурете достатъчно хора около двореца на Никобарезе. Не искам генерал Броган да напуска града. Не му вярвам, но му дадох дума, че ще има същите възможности като останалите.

— Ще се погрижа.

— И, генерале, кажете на хората си да внимават със сестра му, Лунета. — Ричард изпита странна симпатия към сестрата на Тобайъс Броган. Вероятно заради чистото й сърце. Харесваха му очите й. Не биваше да се размеква. — Ако излязат от двореца с намерение да напуснат града, осигури достатъчно войници в готовност. Ако тя използва магия, не губете нито миг.

Ричард вече мразеше това. Никога досега не му се бе налагало да води хора на война, в която бе възможно да пострадат или да загубят живота си мнозина. Спомни си какво му каза веднъж Прелатът: магьосниците трябва да използват хората, за да бъде направено онова, което се налага.

Генерал Рейбич огледа онемелите Улик и Иган, змея и трите жени и каза:

— Хиляда мъже остават на ваше разположение. Нащрек и на един вик разстояние. Ако има нещо, само ги повикайте.

След като генералът напусна залата, Кара погледна Ричард мрачно.

— Трябва да поспите, Господарю Рал. Като Морещица мога да позная кога един човек е на ръба на силите си и едва се държи на крака. Можеш да продължиш с плановете си за завладяване на света и утре, след като си починеш добре.

Ричард поклати глава.

— Още не. Първо трябва да й напиша писмо.

Бердин застана до Кара и скръсти ръце:

— Любовно писмо на твоята избраница?

Ричард издърпа едно чекмедже:

— Нещо такова.

Бердин се усмихна дяволито:

— Можем да ти бъдем от помощ. Ще ти кажем какво да й напишеш, за да накараш сърцето й да затупти и да забрави, че имаш нужда от баня.

Райна се приближи до другите две Морещици и се засмя закачливо. Смехът блесна и в погледа й.

— Можем да те научим как да се държиш като истински другар. Ти и твоята Кралица сте щастливи, че сме около вас и можете да се ползвате от съветите ни.

— И ще направиш най-добре, ако ни слушаш — предупреди го Бердин, — защото в противен случай ще я научим как да направи така, че да играеш по свирката й.

Ричард я перна по крака, за да я накара да се отмести и да отвори чекмеджетата зад нея. В най-долното откри листа.

— Защо не отидете да подремнете — каза той разсеяно, докато търсеше писалка и мастило. — Вие също сте се трепали доста, за да ме настигнете, и едва ли сте спали повече от мен.

Кара навири нос в престорено възмущение:

— Ние ще останем да бдим над съня ти. Жените са по-силни от мъжете.

Ричард си спомни, че Дена му бе казала същото, само че не с този игрив тон. Тези трите никога не си позволяваха свободно държание, когато наоколо имаше други хора. Той беше единственият, комуто имаха доверие, щом искаха да изпробват светските си обноски. Ричард си помисли, че ще им е нужна още много практика. Може би точно затова не се разделяха с Агиелите си. През целия си живот бяха живели като Морещици и се страхуваха, че няма да могат да не се държат като такива.

Кара се наведе напред и надникна в празното чекмедже, преди той да го затвори. Отметна русата си плитка през рамо.

— Тя сигурно много те обича, Господарю Рал, щом е готова да предаде страната си в твои ръце. Не знам дали бих направила подобно нещо за мъж. Дори за такъв като теб. По-скоро той би трябвало да се предаде на мен.

Ричард я накара да се помести и най-сетне откри писалка и мастило в чекмеджето, което би отворил най-напред, ако тя не беше застанала пред него.

— Права си, тя наистина ме обича много. Но що се отнася до това да предаде страната си под мое управление, още не знае, че ще го направи.

Кара отпусна ръце.

— Да не искаш да кажеш, че тепърва ще искаш от нея да капитулира, както направи тази вечер с останалите?

Ричард отпуши шишенцето с мастилото.

— Това е една от причините да искам да й пиша веднага, за да й обясня плановете си. Защо не млъкнете за малко и не ме оставите да си събера мислите?

Райна, искрено загрижена, се наведе над стола му.

— Ами ако тя отмени сватбата? Кралиците са горди същества. Тя може да не се съгласи.

През тялото му премина вълна от тревога. Положението беше още по-тежко. Тези жени не разбираха какво се кани да поиска от Калан. Той не молеше една Кралица да му предаде страната си. Той молеше Майката Изповедник да му предаде цялата Средна земя.

— Тя е решена да победи Императорския орден, също както и аз. За тази кауза се е борила с отдаденост, която би накарала всяка Морещица да пребледнее. Тя наистина иска да се сложи край на убийствата. Също както и аз. Освен това ме обича и ще разбере доброжелателността на молбата ми.

Райна въздъхна.

— Е, ако пък не разбере, ние ще те защитаваме.

Ричард я погледна с такъв убийствен поглед, че тя се залюля на пети, сякаш я бе ударил.

— Никога, при никакви обстоятелства, не си помисляйте да нараните Калан. Ще я защитавате така, както бихте защитавали мен. Или напускайте незабавно и се присъединявайте към враговете ми. Закълнете се във връзката си с мен! Закълнете се!

Райна преглътна.

— Кълна се, Господарю Рал!

Той стрелна с поглед и другите две:

— Закълнете се!

— Кълна се — отвърнаха те в един глас.

Погледна Улик и Иган.

— Кълна се, Господарю Рал! — отвърнаха те на свой ред.

Гласът му изгуби войнствения си тон.

— Добре тогава.

Сложи листа пред себе си и се опита да си събере мислите. Всички я считаха за мъртва. Това беше единственият начин. Не биваше хората да разберат, че е жива, защото някой можеше да се опита да довърши започнатото от Съвета. Ако съумееше да й обясни всичко достатъчно ясно, тя щеше да разбере.

Ричард усещаше присъствието на Магда Сеарус над главата си. Тя го гледаше заплашително. Страхуваше се да вдигне поглед, защото му се струваше, че магьосникът Мерит всеки миг ще прати по него светкавица.

Калан трябваше да му повярва. Веднъж му беше казала, че е готова да умре, за да го защити, да защити Средната земя. Че е готова на всичко. На всичко.

Кара се облегна на масата.

— Кралицата хубава ли е? — На устните й грееше палава усмивка. — Как изглежда? След като се ожените, няма да ни кара да носим рокли, нали? Ние, разбира се, ще й се подчиним, но Морещиците никога не носят рокли.

Ричард въздъхна вътрешно. Те просто се опитваха да го ободрят. Запита се колко ли души са убили тези „палави“ жени? Укори се. Та нали самият той беше онзи, който носи смърт. Една от тях бе умряла днес, за да го защити. Горката Хали, не бе имала никакъв шанс срещу сбърза.

Калан също нямаше да има.

Трябваше да й помогне. Това беше единственото, което можеше да измисли. Всяка минута можеше да се окаже фатална. Трябваше да се бърза. Опита се да се съсредоточи върху писмото. Не можеше да си позволи в думите му да проличи, че Кралица Калан всъщност е Майката Изповедник. Ако писмото попаднеше в лоши ръце…

Вратата изскърца и Ричард вдигна глава.

— Къде отиваш, Бердин?

— Да си намеря легло. Ще спим на смени, за да има винаги някоя от нас край теб. — Тя отпусна ръка на хълбока си, а с другата завъртя Агиела си около китката. — Научи се да се контролираш, Господарю Рал, съвсем скоро ще приемеш в леглото си новата си булка. Ще трябва да почакаш дотогава.

Ричард не можа да въздържи усмивката си. Чувството за хумор на Бердин му харесваше.

— Генерал Рейбич каза, че е оставил хиляда мъже на пост. Няма нужда…

Бердин му смигна.

— Господарю Рал, знам, че ме харесваш най-много от трите, но престани да си мислиш за задника ми, докато вървя, и се съсредоточи върху писмото си.

Вратата се затвори и Ричард захапа стъклената дръжка на писалката.

Кара сбърчи чело.

— Господарю Рал, мислиш ли, че Кралицата ще ревнува от нас?

— Че защо да ревнува от вас? — промърмори той и се почеса по тила. — Няма причина да го прави.

— Ами не мислиш ли, че сме привлекателни?

Ричард примигна насреща й и посочи вратата.

— Вие двете, заминавайте до вратата и се погрижете никой да не влиза в залата с намерение да убие вашия Господар Рал. Ако пазите тишина, като Улик и Иган, и ме оставите да пиша на спокойствие, можете да стоите от вътрешната страна. Ако не — ще пазите от външната.

Те сведоха очи, но и двете едва сдържаха усмивките си, очевидно доволни, че заяждането им най-после е предизвикало реакция от негова страна. Той си помисли, че на Морещиците вероятно им се лудува — нещо, което едва ли им се бе случвало често. Но го чакаха по-важни неща.

Погледна празния лист пред себе си и се опита да мисли през мъглата на умората. Грач отпусна косматата си ръка на крака му и се притисна в него. Ричард потопи писалката в мастилото.

„Скъпа Кралице“, започна да пише той с една ръка, докато с другата потупваше лапата на приятеля си.

Загрузка...