Кръвта на братството

Двадесет и осма глава

Тя примигна и плъзна поглед по ръждивия меч пред лицето й. Беше на не повече от няколко милиметра от нея.

— Наистина ли е необходимо? Казах ви, че можете да вземете каквото пожелаете и ние няма да направим нищо, за да ви попречим. Но трябва да добавя, че вие сте третата банда опасни разбойници, която ни напада за последните няколко седмици, така че вече не ни е останало нищо ценно.

По начина, по който трепереше ръката на момчето, се разбираше, че не е много изпечено в занаята. А провисналата от кокалестото му тяло кожа показваше, че очевидно не го практикува с особен успех.

— Затваряй си устата! — Той хвърли поглед към другаря си. — Намери ли нещо?

Другият млад разбойник, който тършуваше из багажа им в снега — кльощав като първия, — огледа с тревожни очи смрачаващата се гора от двете страни на пътя. Погледна и назад, към близкия завой, зад който пътят се скриваше сред потъналите в сняг ели. По средата на завоя, точно преди пътят да изчезне, имаше мостче, под него минаваше поточе, което клокочеше въпреки зимата.

— Не. Само стари дрехи и боклуци. Никакво месо, няма дори хляб.

Първият подскачаше на пръсти, готов да побегне при първия сигнал за опасност. Хвана дръжката на евтиния, нескопосано изработен меч и с другата си ръка, за да си помогне с тежестта.

— Изглеждате добре нахранени. Какво ядете вие двамата, дърто? Сняг ли?

Тя скръсти ръце на колана си и въздъхна. Започваше да й писва.

— Работим, за да се прехранваме. Докато пътуваме. Може и вие да опитате. Да работите, искам да кажа.

— О, нима? Сега е зима, дърто, ако не си забелязала. Няма работа. Миналата есен армията разграби хранителните ни запаси. Родителите ми няма как да изкарат зимата.

— Съжалявам, синко. Може би…

— Хей! Какво е това, старче? — той докосна с пръст матовосребристата яка. Дръпна я. — Как го сваляш? Отговаряй!

— Казах ви — каза тя, избягвайки тихата ярост в сините очи на магьосника, — брат ми е глухоням. Не разбира какво му казвате и не може да ви отговори.

— Глухоням ли? Тогава ти ми кажи — как се сваля това нещо?

— Това е просто парче метал, стои си там от години. Няма никаква стойност.

Едната ръка пусна дръжката и отметна встрани пелерината й.

— А това какво е? Кесия! Намерих кесията й! — Той откъсна тежката кесия от колана й. — Сигурно е пълна със злато!

Тя се изкикоти.

— За жалост е просто кесия, пълна с твърди бисквити. Можете да се почерпите, ако искате, ама не се опитвайте да отхапете, щото ще си счупите някой зъб. Първо трябва да се накиснат.

Той извади една златна монета и я пъхна между зъбите си. Присви очи в кисела гримаса.

— Как го ядете това? Ял съм лоши бисквити, ама тия са толкова стари, че не заслужават човек да ги нарече лоши.

Толкова е лесно да залъжеш младежкия мозък, помисли си тя. Жалко, че не е така и с възрастните.

Момчето се изплю встрани и хвърли кесията със злато в снега, после продължи да оглежда пелерината й, търсейки нещо друго, което би могла да е скрила.

Тя въздъхна нетърпеливо.

— Момчета, няма ли вече да свършвате с тоя обир. Трябва да стигнем до следващия град преди мръкнало.

— Нищо — каза вторият. — Нямат нищо, което си струва да отнесе човек.

— Имат коне — каза първият и продължи да опипва пелерината й за скрити ценности. — Можем поне да вземем конете. Все ще ни докарат нещо.

— Моля ви, вземете ги — каза тя. — Писна ми да влачим след себе си тия стари кранти. Ще ми направите голяма услуга. И четирите са живи трупове, а нямам кураж да сложа край на мъките им.

— Дъртата има право — каза вторият и дръпна един от конете, за да го огледа. — И четирите за нищо не стават. Пеша ще вървим по-бързо. Ако вземем с нас тия дръгливи кранти, само ще се забавим и със сигурност ще ни хванат.

Първият продължаваше да опипва пелерината й. Ръката му спря на един скрит джоб.

— Какво е това?

В гласа й прозвуча нервна нотка.

— Нищо, което би представлявало интерес за вас.

— Нима? — Той извади дневника от джоба й.

Докато прелистваше празните страници, тя забеляза съобщение. Най-после.

— Какво е това?

— Просто тефтер. Можеш ли да четеш, синко?

— Не. Пък тук и без друго май няма много за четене.

— Все пак го вземи — каза вторият. — Щом вътре няма нищо написано, може да изкараме нещо от него.

Тя хвърли поглед на младежа, който държеше меча, насочен към нея.

— Вече взе да ми писва. Считайте, че обирът приключи.

— Ще приключи, когато аз кажа.

— Върни ми го — каза Ан с равен глас и протегна ръка. — И си вървете по пътя, преди да ви закарам в града за ушите и да накарам родителите ви да дойдат да си ви приберат.

Той размаха меча и отстъпи назад в защитна позиция.

— Ей, не приказвай много, че ще опиташ стоманата! Знам как да боравя с това!

Спокойният вечерен въздух изведнъж затрептя от конски копита. Тя беше усетила приближаването на войниците, които изскочиха иззад ъгъла и вече прекосяваха мостчето. Двамата младежи не ги бяха чули, тъй като шумът на водата заглушаваше стъпките им. Видяха ги едва в последния момент. Щом нападателите се извърнаха стреснати, Ан грабна меча от ръката на единия, а Натан — ножа от другия.

Край тях спря отряд Д’Харански конници.

— Какво става тук? — попита сержантът с дълбок, спокоен глас.

Двамата младежи замръзнаха в паника.

— Ами — започна Ан, — срещнахме тези двама младежи и те ни казаха, че трябва да внимаваме да не попаднем на разбойници. Момчетата живеят наблизо. Тъкмо ни показваха как да се защитаваме и ни демонстрираха уменията си с меча.

Сержантът отпусна ръце на седлото.

— Вярно ли е, момче?

— Ами… ние… — Пълните му с молба очи се спряха на нея. — Вярно е. Живеем наблизо и тъкмо обяснявахме на тези пътници, че трябва да внимават, защото напоследък по тези места скитат много разбойници.

— Чудесна демонстрация ни направихте, момчета. Както ви обещах, ще получите в знак на благодарност по една бисквита. Би ли ми подал кесията, ако обичаш.

Той се наведе и вдигна тежката кесия със злато, после й я подаде. Ан извади две монети и пъхна по една в ръката на всеки от двамата.

— Както ви обещах, по една за всеки. А сега, момчета, по-добре тръгвайте, за да се приберете преди мръкнало, че иначе родителите ви ще се тревожат. Дайте им бисквитите в знак на благодарност, задето са ви изпратили да предупреждавате пътниците.

Той кимна сковано.

— Добре. Лека нощ. Пазете се.

Ан протегна ръка. Стрелна младежа с огнен поглед.

— Ако си разгледал тефтера ми, бих си го взела.

Той забеляза погледа й и ококори очи. После й хвърли дневника, сякаш бе изгорил ръката му. Както си и беше.

Ан се усмихна.

— Благодаря, синко.

Той избърса длан в дрипавата си дреха.

— Ами довиждане. И се пазете.

Обърна се да си върви.

— Не забравяйте това.

Той се извърна предпазливо. Тя му подаде дръжката на меча.

— Баща ти ще се ядоса много, ако не му върнеш меча.

Момчето го взе внимателно. Натан, който не можеше да допусне нещата да приключат без малко драматизъм, прокара ножа по опакото на дланта си. После го хвърли във въздуха и го хвана зад гърба си, накрая го завъртя под мишницата си и го улови с другата ръка. Ан извърна очи и го погледна, докато той подхвърли отново ножа, хвана го за острието и го подаде с дръжката напред на ококорилия очи младеж.

— Къде си се научил на това, старче? — попита сержантът.

Натан се намръщи. Ако имаше нещо, което мразеше на тоя свят, то беше да го наричат „старче“. Той беше магьосник, Пророк с несравними способности, и държеше да гледат на него с почуда, ако не с открито страхопочитание. Ан удържаше дарбата му, като го контролираше с Рада’Хан. В противен случай седлото на сержанта без съмнение вече да се е възпламенило под него. Освен това не му даваше и да говори. Езикът на Натан можеше да бъде толкова опасен, колкото и силата му.

— Опасявам се, че брат ми е глухоням. — Тя направи знак към двамата разбойници за довиждане. Те отвърнаха на поздрава й и се запътиха към гората в снега. — Винаги се е забавлявал, правейки такива номера.

— Госпожо, сигурна ли сте, че тези двамата не ви създават проблеми?

— О, всичко е наред — усмихна се тя.

Сержантът взе поводите в ръце, двайсетте мъже зад него направиха същото, готови да поемат след него.

— Е, все пак ми се струва, че ще си поговорим с тях. За кражби например.

— Ако го направите, няма да е лошо да ги помолите да ви разкажат как Д’Харанските войници са опустошили запасите им от храна и как сега гладуват поради тая причина.

Скулестият войник свали поводите.

— Нямам представа какво е било вършено тук преди, но новият Господар Рал даде изрични заповеди да няма никакви кражби и опустошения от страна на армията.

— Новият Господар Рал ли?

Той кимна.

— Ричард Рал, Господарят на Д’Хара.

С крайчеца на окото си тя мерна бързата усмивка, пробягала по устните на Натан — усмивка, която изразяваше доволство от правилно избрано разклонение на пророчество. Макар че именно това бе необходимо да се направи, за да успеят, новината не предизвика усмивка на нейните устни. Тя почувства единствено вътрешна болка за това, че е получила потвърждение за пътя, който им предстоеше. Трудното тепърва започваше.

— О, като го споменахте, май си спомням, че съм чувала това име.

Сержантът се изправи на стремената и се обърна към хората си:

— Огден! Сполдинг!

Конете на двамата войници препуснаха в снега напред.

— Настигнете ония момчета и ги заведете при семействата им. Разберете дали онова, което казват, е истина. Ако е така, вижте колко членни са семействата им и дали в съседство има други, сполетени от същата съдба. Изгответе доклад и го изпратете в Ейдиндрил незабавно, като се погрижите да получат необходимото количество храна, за да изкарат зимата.

Двамата мъже поздравиха с юмрук върху тъмните кожени униформи с ризници и се впуснаха в галоп по следите, водещи към гората. Сержантът се обърна пак към нея.

— В Ейдиндрил ли отивате?

— Да, надяваме се там да намерим сигурност, като другите, които пътуват на север.

— Ще я намерите, но на определена цена. Ще ви кажа онова, което би ви казал всеки. Независимо коя е била родината ви досега, вече ще се наложи да станете поданици на Д’Хара. Това е задължително, както и да давате малка част от спечеленото с труда си, ако желаете да живеете на територията на Д’Хара.

Тя повдигна вежда.

— Както изглежда, армията май продължава да ограбва хората?

— Може така да ви се струва, но Господарят Рал е на друго мнение, а неговата дума е закон. Всички плащат еднакво в подкрепа на войската, която има за задача да пази мира. Ако не желаете да плащате, сте свободни да отидете където искате, но нямате право да търсите защита и свобода от Д’Хара.

— Господарят Рал май държи нещата здраво в свои ръце.

Сержантът кимна.

— Той е могъщ магьосник.

Раменете на Натан се разтресоха от безшумен смях.

Сержантът присви очи.

— Щом е глухоням, защо се смее?

— О, глухоням е, но освен това е и малоумен. — Ан се запъти към конете. На минаване покрай широкоплещестия магьосник го сръга здраво в корема. — От време на време си се хили така. — Тя се намръщи, щом Натан се закашля. — Ако продължава, от устата му ще започне да излиза пяна.

Ан погали нежно влажните, мощни златисти хълбоци на Бела, която се размърда доволно при докосването й. Огромната кобила с надежда изплези език. Най-много на света обичаше да я галят. Ан я почеса зад ухото. Бела изцвили радостно и отново изплези език, надявайки се играта да продължи.

— Та значи, сержант, казвате, че Господарят Рал бил силен магьосник?

— Да. Той посече ония същества, дето ще видите набити на колове пред Двореца.

— Същества ли?

— Той ги нарича сбързове. Грозни, люспести, подобни на гущери. Убиха много хора, но Господарят Рал ги разсече на парчета.

Сбързове. Новината определено не беше добра.

— Дали има град наблизо, където можем да намерим подслон и храна за през нощта?

— Десетте дъба е отвъд ей оня хълм, на около три километра оттук. Там има малка странноприемница.

— И колко е далече от Ейдиндрил?

— С чудесни животни като тези се съмнявам, че ще ви отнеме повече от седем-осем дни.

— Благодаря ви, сержант. Добре е човек да знае, че наоколо се навъртат войници, в случай че се появят разбойници.

Той се извърна към Натан и огледа снажната му фигура, дългата бяла коса, падаща над раменете, силната, гладко избръсната челюст, проницателните тъмносини очи. Излъчваше сурова красота и жизненост, независимо че бе почти на хиляда години.

Сержантът се обърна отново към нея, очевидно предпочел да си разменя погледи с прегърбената старица вместо с Натан. Дори с отнета сила, от Пророка струеше нещо заплашително.

— Тръгнали сме да търсим едни хора. „Кръвта на братството“.

— „Кръвта на братството“ ли? Имате предвид ония надути глупаци в червени дрехи от Никобарезе?

Сержантът дръпна юздите на коня си, който се опитваше да мине встрани. Другите двайсетина коня ровичкаха в снега в търсене на храна или с надежда гризяха сухите храсти край пътя, лениво размахвайки опашки в студения следобеден въздух.

— Точно тях. Двама мъже, единият от които главнокомандващият на „Братството“, другият офицер, и една жена. Избягаха от Ейдиндрил и Господарят Рал нареди да ги върнем обратно. Разпратили сме мъже навсякъде и претърсваме всяко кътче.

— Съжалявам, не сме видели и следа от тях. Господарят Рал в Магьосническата кула ли е отседнал?

— Не, в Двореца на Изповедниците.

Ан въздъхна.

— Това поне е добре.

Той сбърчи чело.

— Защо да е добре?

Тя не бе осъзнала, че е изразила облекчението си гласно.

— О, ами просто защото се надявам да се срещна с този велик човек, а ако е отседнал в Кулата, няма да мога. Тя се охранява от магия, доколкото съм чувала. Ако излезе на балкона на Двореца, за да поздрави хората, може да успея да го видя.

Ами да ви благодаря за помощта, сержант. Струва ми се, че ще е най-добре да поемаме към Десетте дъба, преди да се е мръкнало съвсем. Не искам някой от конете ми да попадне в дупка и да си счупи крак.

Сержантът й пожела лека нощ и поведе хората си по пътя, в посока, обратна на Ейдиндрил. Едва след като се отдалечиха на разстояние, от което не можеха да ги чуят, тя отблокира гласа на Натан. Беше й трудно да го държи под контрол за дълго време. Подготви се вътрешно за неизбежната тирада и започна да събира багажа им от снега.

— Най-добре е да тръгваме — каза му тя.

Той се изправи с властна гримаса.

— Ти даде злато на обирджиите? Трябваше да…

— Та те бяха само момчета, Натан. И при това гладни.

— Опитаха се да ни ограбят!

Ан се усмихна и метна една торба на гърба на Бела.

— Знаеш добре, че това нямаше как да стане, но въпреки това им дадох малко повече от злато. Не мисля, че отново ще се опитат да правят подобно нещо.

Той изсумтя.

— Надявам се заклинанието, което им направи, да ги прогори до кокал.

— Помогни ми с багажа. Искам да стигнем до странноприемницата. В дневника имаше съобщение.

Натан застина като гръмнат само за миг.

— Доста време й отне. Оставихме й достатъчно знаци, които дори десетгодишно дете щеше да е схванало отдавна. Нямаше какво повече да направим, освен да й закачим на роклята бележка, в която да пише: „Впрочем Прелатът и Пророкът не са мъртви, глупачке.“

Ан пристегна юздата на Бела.

— Сигурна съм, че не й е било толкова лесно, колкото си мислиш. За нас изглежда очевидно, защото знаем. Тя е нямала никакви причини да подозира. Важното сега е, че е разбрала.

Натан отвърна със силно ръмжене, преди най-накрая да се заеме да й помогне с багажа.

— И какво пише?

— Още не знам. Ще разберем, когато се установим за през нощта.

Натан я посочи с пръст.

— Ако отново ми свиеш тоя номер с глухонемия, ще съжаляваш до края на живота си.

Тя се обърна към него с яростна гримаса.

— А ако отново срещнем хора и ти започнеш да крещиш, че си отвлечен от луда вещица, която те държи в плен с помощта на магическа яка, наистина ще те направя глухоням!

Натан изпухтя кисело и продължи да се занимава с багажа. Докато той се обръщаше към коня си, тя го видя да се усмихва доволно.

Откриха странноприемницата и дадоха конете си на момчето в конюшнята отзад. Над далечното планинско било вече бяха изгрели звездите и малката зимна луна. Във въздуха се носеше аромат на огън и топла гозба. Тя даде на конярчето дребни, за да вкара багажа им вътре.

Десетте дъба беше неголямо селище и в странноприемницата имаше десетина местни, насядали около малкото маси. Повечето пиеха, пушеха и разговаряха за войниците, които били срещнали, споделяха слухове за наложеното от Господаря Рал обединение. Не всички бяха убедени, че той държи нещата в Ейдиндрил в свои ръце, както се говореше. Други питаха защо в такъв случай Д’Харанските войски са станали изведнъж толкова дисциплинирани, ако някой най-после не им е свил юздите.

Натан се запъти към късия барплот, зад който се виждаха няколко бутилки и бурета. Беше с високи ботуши, кафяв панталон, богата, закопчана над Рада’Хан риза, разтворена тъмнозелена жилетка и тежка тъмнокафява пелерина, стигаща почти до земята. Вдигна крак на парапета в долната част на барплота и с величествен жест отметна назад пелерината си. Доставяше му истинско удоволствие да е облечен с нещо различно от вечната черна роба, която носеше в Двореца. Наричаше го „нагаждане към околните“.

Мрачният съдържател се усмихна едва след като Натан плъзна към него сребърна монета и го посъветва към високата цена на нощувката да включи и вечеря. Съдържателят сви рамене и се съгласи.

Преди Ан да се усети, Натан вече разправяше че бил търговец, пътуващ с любовницата си, докато жена му в къщи гледала дванайсетте им синове. Мъжът се поинтересува каква точно търговия върти Натан. Пророкът се наведе към него, сниши глас и като му намигна, обясни, че от съображения за безопасността на съдържателя било по-добре да не знае с какво се занимава гостът му.

Впечатленият съдържател се изправи и плъзна към Натан една халба за сметка на заведението. Натан вдигна тост за странноприемницата „Десетте дъба“, за съдържателя, за постоянните клиенти, после се насочи към стълбите и каза на мъжа заедно с вечерята да качи горе и една халба за „жената“. Всички присъстващи го изпратиха с поглед, дивейки се на впечатляващия странник между тях.

Здраво стиснала устни, Ан се закле да не допуска друг път нещо да отвлече вниманието й и по този начин да осигури на Натан достатъчно време да направи така, че присъствието им да бъде забелязано. Вниманието й бе отвлякъл дневникът. Искаше да види какво пише в него, но в същото време изпитваше лек страх. Нещата можеше да са се объркали и дневникът да е попаднал в ръцете на Сестра на мрака, която да е разбрала, че двамата са живи. Не можеха да си позволят това. Тя притисна с пръсти стомаха си, който изведнъж я сви. Доколкото можеше да прецени, Дворецът на пророците сигурно вече беше в ръцете на врага.

Стаята беше мъничка, но чиста, с два тесни нара, боядисана в бяло поставка за тенекиения леген за миене и каната с вода и квадратна маса, върху която Натан сложи газената лампа, висяща на стойката край вратата. Съдържателят не се забави много и скоро донесе в стаята им две паници агнешка яхния и черен хляб. Отзад вървеше конярчето с багажа им. След като вратата се затвори зад двамата, Ан седна и приближи стола си до масата.

— Е — каза Натан, — няма ли да ми четеш конско?

— Не, Натан, уморена съм.

Той махна с ръка.

— Помислих си, че е честно, в замяна на оная история с глухонемия. — Лицето му помръкна. — Нося тая яка на врата си през целия си живот освен първите четири години. Ти как би се чувствала, ако бе прекарала целия си живот като пленник?

Ан си помисли, че като негов надзирател тя е толкова пленник, колкото и той. Погледна го в блесналите очи.

— Макар никога да не си ми вярвал, Натан, ще повторя, че не бих искала това да е така. Не ми доставя удоволствие да държа като затворник дете на Създателя, което не е извършило друго престъпление, освен че се е родило.

След дълга пауза погледът му утихна. Той сключи ръце зад гърба си и закрачи из стаята, оглеждайки я критично. Ботушите му кънтяха по дъсчения под.

— Не съм свикнал — каза той неопределено.

Ан бутна паницата си и постави на масата дневника. Загледа се в черната кожена обвивка, преди накрая да я отгърне.

„Първо трябва да ми кажеш защо ме избра последния път. Спомням си всяка дума. Една грешка и този дневник ще излети в огъня.“

— Тц, тц — промърмори тя. — Много е предпазлива. Това е добре.

Натан надзърна над рамото й, накъдето сочеше пръстът й.

— Погледни буквите и колко силно е натискала. Вирна май е доста ядосана.

Ан се загледа в думите. Знаеше какво иска да каже Вирна.

— Сигурно наистина ме мрази — прошепна Ан и думите се замъглиха пред погледа й.

Натан се изправи.

— И какво от това? Аз също те мразя, ама това май никога не те е притеснявало.

— Наистина ли, Натан? Наистина ли ме мразиш?

Той отговори с неясно сумтене.

— Казвал ли съм ти, че тоя твой план е истинска лудост?

— Не и от сутринта насам.

— Е, така е, и го знаеш.

Ан заби поглед в думите в книжката.

— Ти се постара да насочиш пророчеството по правилното разклонение, Натан, защото знаеш какво би могло да се случи, ако тръгне по грешното. Освен това знаеш колко податливи са пророчествата на поквара.

— И какво ще спечелят всички, ако се оставиш да те убият в тоя неразумен план? И мен, заедно с теб! Ще ми се да доживея до хиляда, нали разбираш. И двамата ще загинем заради теб.

Ан стана. Нежно отпусна ръка на мускулестото му рамо.

— Тогава ми кажи, Натан, ти какво би направил. Познаваш пророчествата. Наясно си с надвисналата опасност. Ти самият ме предупреди. Кажи ми какво би направил, ако зависеше от теб.

Той я изгледа продължително. Огънят угасна от очите му, отпусна огромната си ръка върху нейната.

— Същото като теб, Ан. Това е единственият ни шанс. Но от това, че знам какви са опасностите, не ми става по-добре.

— Знам, Натан. Те там ли са, в Ейдиндрил?

— Единият — тихо отвърна той и стисна ръката й. — Другият ще пристигне горе-долу заедно с нас. Видях го в пророчеството. Ан, епохата, в която живеем, кипи от пророчества. Войната привлича пророчествата като торта мухите. Разклоненията тръгват във всички посоки. Всяко от тях трябва да бъде разгадано правилно. Ако поемем по грешната посока на кое да е от тях, сме загубени. Нещо по-лошо, съществуват празнини, където не знам какво може да се направи. Има дори по-лошо и от това — има други пророчества, които също трябва да поемат по правилното разклонение, а ние трябва да можем да ги контролираме.

Ан не можеше да намери думи и затова само кимна. Седна обратно на стола и го придърпа към масата. Натан седна на другия и отчупи парче черен хляб. Задъвка, като в същото време не откъсваше поглед от Ан, която издърпа молива от гръбчето на дневника.

Тя написа:

„Утре през нощта, щом луната изгрее, иди там, където намери това.“

Затвори книжката и я прибра в тайния джоб на сивата си рокля.

Натан се обади с пълна уста.

— Надявам се да е достатъчно умна, за да оправдае доверието ти.

— Обучихме я по възможно най-добрия начин, Натан. Изпратихме я далеч от Двореца за двайсет години, за да се научи да използва главата си. Направихме всичко възможно. Сега трябва да й се доверим. — Ан целуна пръста си, на който през всичките тези години бе стоял пръстенът на Прелата.

— Скъпи Създателю, дай сила и на нея!

Натан духна в лъжицата гореща яхния.

— Имам нужда от меч — обяви той.

Тя сбърчи чело.

— Ти си магьосник, който владее напълно дарбата си. Защо, в името на Създанието, искаш меч?

Той я изгледа, сякаш е малоумна.

— Защото с меч на хълбока ще изглеждам ослепително.