Кръвта на братството

Четиридесет и четвърта глава

— Моля те, магьоснико Зорандер.

Кокалестият магьосник не вдигна глава и продължи да излива лъжица след лъжица фасул с месо в устата си. Тя се питаше как е възможно човек да поглъща такива количества храна.

— Чуваш ли ме?

Не й беше присъщо да вика, но бе на ръба на търпението си. Проблемите се оказваха повече, отколкото предполагаше. Знаеше, че трябва да го направи, да култивира враждебността му, но вече беше прекалено.

С доволна въздишка магьосникът Зорандер хвърли канчето върху раниците им.

— Лека нощ, Натан.

Натан повдигна вежда и го проследи с поглед как се пъха в завивките си.

— Лека нощ, Зед.

Откакто заловиха стария магьосник, с Натан също се оправяше изключително трудно. Той никога преди не бе попадал в компанията на толкова надарен колега. Ан скочи на крака и застана с юмруци на хълбоците, забила яростен поглед в бялата коса, показваща се от завивката.

— Магьоснико Зорандер, умолявам те.

Направо се вбесяваше, задето трябваше да го моли за помощ по толкова унизителен начин, но вече знаеше какви са резултатите, когато се опита да го принуди да направи нещо чрез яката. Как мъжът успява да прокарва номерата си през блокировката на силата му, осигурявана от яката, за нея си оставаше загадка. Но се получаваше, за огромен кеф на Натан. Не и за неин.

Ан почти заплака.

— Моля те, магьоснико Зорандер.

Главата му се извърна, огънят хвърляше дълбоки сенки върху кокалестото му лице. Мътните му очи се спряха върху нея.

— Ако още веднъж отвориш тази книга, ще умреш.

Незнайно как той успяваше да втъкне заклинанията си между щитовете й когато тя най-малко очакваше. Така и не можеше да й го побере главата как е успял да обвие дневника със светлинно заклинание. Беше отворила книжката същата нощ и бе видяла съобщението на Вирна, в което се казваше, че е заловена и й е сложена яка, после всичко се бе обърнало с главата надолу.

Отварянето на дневника задействаше светлинното заклинание. Ан виждаше съскащите огнени езици. Във въздуха се стрелна горяща стрела, старият магьосник спокойно й обясни, че ако не затвори книгата, преди огнената стрела да е докоснала земята, ще бъде изпепелена.

Следейки с едно око съскащата ивица светлина, падаща надолу, тя бе успяла да надраска набързо един ред, в който казваше на Вирна, че трябва да избяга и да отведе Сестрите. Затвори книгата точно навреме. Знаеше, че магьосникът не се шегува относно смъртоносната сила на заклинанието, обвиващо книгата.

Виждаше мекото сияние на магията около дневника. Никога не се бе сблъсквала с магьосник като него, не можеше да си обясни как успява да го направи, при положение че е блокирала силата му. Натан също не разбираше, но явно бе заинтригуван. Тя не можеше да намери начин да отвори книгата, без да загине.

Коленичи край завивките му.

— Магьоснико Зорандер, знам, че имаш причини да си бесен, но е въпрос на живот и смърт. Трябва да предам съобщение. Заложен е животът на Сестрите. Магьоснико Зорандер, моля те. Сестрите ще загинат. Знам, че си добър човек и не би искал това да стане.

Той измъкна пръст изпод одеялото и го заби в нея.

— Ти ме зароби. Направи го заради себе си и заради Сестрите. Казах ти, наруши споразумението и обрече Сестрите си на смърт. Поставяш под заплаха живота на хора, които обичам. Те могат да умрат, защото не искаш да ми позволиш да им помогна. Отмъкна ме от задължението ми да защитавам магическите предмети в Кулата. Застрашаваш живота на моя народ в Средната земя. Всички може да загинат заради онова, което ми стори.

— Не разбираш ли, че животът на всички ни е свързан? Това е война срещу Императорския орден, а не между нас. Не искам да те наранявам, само трябва да те накарам да ми помогнеш.

Той изръмжа:

— Не забравяй какво ти казах: няма да е зле един от вас двамата да остане буден през цялата нощ. Ако те хвана заспала и Натан не стане да те защити, никога няма да се събудиш. Предупредих те честно, макар че не го заслужаваш.

Той се обърна на другата страна и се зави по-плътно с одеялото.

Скъпи Създателю, такова ли бе пророчеството или нещата тотално са се объркали? Ан заобиколи огъня и застана до Натан.

— Натан, мислиш ли, че можеш да му влееш малко разум?

Пророкът я погледна.

— Казах ти, че тази част от плана е истинска лудост. Да сложиш яка на младеж е едно, а на магьосник от Първия орден съвсем друго. Планът си е твой, не мой.

Тя стисна зъби и го сграбчи за дрехата.

— Вирна може да загине от тая яка. Ако тя умре, Сестрите също загиват.

Той загреба от фасула си.

— Предупреждавах те за този план от самото начало. Едва не загина в Кулата, но тази част от пророчеството е дори по-опасна. Говорих с него. Той казва истината. Ти излагаш приятелите му на смъртна опасност. Ако може, ще те убие, за да избяга и да им се притече на помощ. Не се съмнявам в това.

— Натан, след всичките тези години, през които сме заедно, как може да си толкова безчувствен?

— Искаш да кажеш, след всичките тези години на пленничество как имам сили все още да се бунтувам?

Ан извърна лице, по бузата й се изтърколи сълза. Преглътна буцата в гърлото си.

— Натан — прошепна тя, — откакто се познаваме, да си ме виждал някога да постъпвам жестоко с някого, освен ако не съм принудена, за да спася нечий живот? Да си ме виждал да се боря за друго, освен за запазването на живота и свободата?

— Предполагам имаш предвид свободата на всички освен моята.

Тя се покашля:

— И знам, че ще трябва да отговарям пред Създателя за това, но го правя, защото се налага и защото ме е грижа за теб, Натан. Знам какво ще стане с теб тук в света. Ще бъдеш преследван и убит от хора, които не те разбират.

Натан хвърли паницата си върху другите.

— Първа ли ще стоиш на пост или втора?

Тя пак се обърна към него:

— Ако толкова отчаяно искаш свободата си, какво ти пречи да заспиш по време на поста си, за да мога да бъда убита?

Той я изгледа язвително с пронизителните си сини очи.

— Искам тази яка да бъде свалена от врата ми. Единственото, което не бих направил за това, е да те убия. Ако исках да платя тази цена, вече да си умряла хиляди пъти. И го знаеш.

— Съжалявам, Натан. Знам, че си добър човек, и съм напълно наясно с огромната роля, която изигра за спасяването на живота. Да те принуждавам да ми помогнеш ми причинява болка.

— Да ме принуждаваш? — Той се изсмя. — Ан, ти си по-забавна от всяка жена, която съм срещал. Не бих заменил повечето от преживяванията си с теб за нищо на света. Че коя друга жена би ми купила меч? Или би ми осигурила възможност да го ползвам?

В това глупаво пророчество се казва, че трябва да го ядосаш, и засега се справяш чудесно. Опасявам се дори, че може да се получи. Ще дежуря пръв. Не забравяй да си провериш завивките. Още не разбирам откъде се появиха ония снежни мухи.

— Нито пък аз. Все още ме сърби. — Тя механично се почеса по врата. — Почти сме си у дома. Със скоростта, с която се движим, ни остава още малко.

— У дома — подигра й се той. — И тогава ще ни убиеш.

— Скъпи Създателю — прошепна тя на себе си. — Нима имам избор?

Ричард се вдигна на задните крака на стола и се прозя. Беше толкова уморен, че едва държеше очите си отворени. Щом се протегна и прозя, зарази и Бердин, която седеше до него, да направи същото. Както и Райна, застанала край вратата.

Някой почука и Ричард скочи на крака.

— Влез!

Надзърна Иган.

— Дойде вестоносец.

Ричард направи знак и главата на Иган се скри. В стаята забързано влезе Д’Харански войник, наметнат с тежка пелерина и смърдящ на кон. Поздрави с юмрук в сърцето.

— Седни. Май доста здраво си препускал насам — каза Ричард.

Войникът нагласи бойната брадва на хълбока си и погледна стола.

— Добре съм, Господарю Рал. Но се опасявам, че нямам новини за вас.

Ричард се отпусна на стола.

— Разбирам. Никаква следа? Нищо?

— Нищо, Господарю Рал. Генерал Рейбич каза да ви предам, че действат, претърсват всеки сантиметър. Поиска да ви уверя, че войниците не пропускат абсолютно нищо по пътя си. Но засега не са открили никаква следа.

Ричард въздъхна разочарован.

— Добре. Благодаря. По-добре иди да хапнеш нещо.

Мъжът поздрави и излезе. Всеки ден от две седмици насам, откакто войниците бяха тръгнали да търсят Калан, в Двореца се връщаха вестоносци, за да уведомяват Ричард за събитията. А откакто се бяха разделили на отделни групи, за да покрият цялата мрежа от пътища, всеки отряд изпращаше свой вестоносец. Този беше петият за деня.

Да слуша новините за случилото се преди седмици, когато вестоносците бяха напуснали частите си, беше като да наблюдава изтичащата пред очите му история. Всичко, което чуваше, се бе случило в миналото. Даваше си сметка, че може да са намерили Калан преди седмица, а той все още да продължава да получава новини за неуспех. Продължаваше да поддържа тази надежда в сърцето си.

Запълваше си времето и отклоняваше мисълта си от грижите, като се съсредоточаваше върху превода на дневника. Това бе като да следи случваща се пред очите му история. Ричард изведнъж започна да разбира повече високо Д’Харанския диалект от Бердин.

Тъй като знаеше историята в „Приключенията на Бони Дей“, съсредоточаваха усилията си върху нея. Правеха дълги списъци с думи, на които бяха открили значението, съпоставяха ги с думи от дневника. С научаването на думите Ричард започна да разчита повече от книгата, съшиваше отделните откъслеци и така си помагаше в запълването на празнините в спомените върху „Приключенията на Бони Дей“. А и научаваше все повече думи.

Вече често се случваше да му е по-лесно да използва наученото и сам да преведе отделни пасажи, наместо да обяснява на Бердин как да го направи. Започна да вижда езика в съня си и да го говори в будно състояние.

Магьосникът, писал дневника, никъде не бе споменал името си. Това не бе официално писание, а личен дневник, така че нямаше нужда да се назовава. Бердин и Ричард започнаха да го наричат Коло, съкратено от колоблицин — високо Д’Харанската дума за „добър съветник“.

Колкото повече разчиташе Ричард, толкова по-страховита картина се разкриваше пред погледа му. Коло бе писал дневника си по време на древната война, довела до изграждането на Кулите на вечната смърт в Долината на изгубените. Сестра Вирна някога бе казала на Ричард, че тези Кули са били издигнати като предпазен щит над Долината в продължение на три хиляди години, за да спрат разпространението на Голямата война. След като разбра колко отчаяни са били магьосниците, за да задействат Кулите, Ричард започна да се притеснява все повече и повече за това, че ги унищожи.

На едно място в дневника си Коло споменаваше, че води дневника си от момче и че изписва по една тетрадка годишно. Така че тази, номер четирийсет и седем, би трябвало да е писана, когато е бил на около петдесет и пет. Ричард възнамеряваше да отиде в Кулата и да потърси останалите дневници на Коло, но в този оставаха още много неразкрити тайни.

Коло очевидно е бил доверен съветник на другите в Магьосническата кула. Повечето от магьосниците там притежавали и двете страни на дарбата — и Адитивната, и Субстрактивната. Коло изпитваше огромна тъга и се чувстваше длъжен да защитава родените само с едната страна на дарбата. Тези „нещастни магьосници“ явно са били считани от мнозина за почти безпомощни, но Коло мислеше, че те могат да съдействат по свой уникален начин и се бореше за равноправен статус на магьосниците в Кулата.

По времето на Коло там живеели стотици магьосници, Кулата била пълна със семейства, деца и приятели. Пустите днес коридори някога били огласяни от смях, разговори, живот. На няколко пъти Коло споменаваше Фрида, вероятно негова жена, както и сина си и малката си дъщеря. Децата не били допускани в определени части на Кулата и ходели на училище, където изучавали обичайните предмети като четене, писане, математика, но наред с това и пророчество и употреба на дарбата.

Но над тази кипяща от живот, работа и радост Кула висяла сянката на смъртта. Светът бил във война.

Сред другите задължения на Коло дошъл и неговият ред да бди над Плъзгата. Ричард си спомни, че сбързът в Кулата го бе попитал дали е дошъл да събуди Плъзгата. Беше посочил надолу към стаята, където откриха дневника на Коло, и бе казал, че най-сетне е достъпна. Коло също се обръщаше към Плъзгата в женски род, понякога споменаваше, че „тя“ го наблюдава, докато пише в дневника си.

Тъй като беше изключително трудно да дешифрират дневника, бяха се отказали да четат оттук-оттам, защото това само ги объркваше. Беше по-лесно да започнат от началото и да превеждат думите по ред. По този начин научаваха езиковите маниери на Коло, начина, по който си служи с езика, беше им по-лесно да разпознават моделите на израза му. Бяха минали едва една четвърт от дневника, но темпото значително се увеличаваше, а Ричард научаваше езика все по-добре.

Ричард пак се вдигна на задните крака на стола и се прозя, Бердин се наведе към него.

— Какво означава тая дума?

— Меч — отвърна той без никакво колебание. Помнеше я от „Приключенията на Бони Дей“.

— Аха. Виж това. Мисля, че Коло говори за твоя меч.

Предните крака на стола се удариха в пода, той се наведе напред. Взе книгата и листа, върху който Бердин записваше превода. Огледа написаното, после отново се върна на дневника, съсредоточавайки се върху думите на Коло.

— Права си. Май говори за това как са се опитвали да направят Меча на истината.

Тръпки го побиха, като си помисли, че при направата на меча са загинали хора. Всъщност дори му прилоша. Винаги бе считал меча за магически предмет. Мислеше, че някога е бил най-обикновен меч, обвит в един момент със заклинание от могъщ магьосник. Новината, че в опитите да бъде направен са загинали хора, го накара да изпита срам, че през по-голямата част от времето го бе считал за даденост.

Премина нататък, към следващата глава. След като близо час се консултира със списъка с думите и с Бердин, преведе написаното.

— Кулите — каза Ричард. — Когато са ги завършили, запечатвайки Стария свят и отделяйки го от Новия, тази стая също е била запечатана. И Коло не е успял да се измъкне.

— Тогава защо стаята е отворена сега? — попита Бердин.

— Защото унищожих Кулите. Нали си спомняш, че ти казах, че според мен стаята на Коло е била взривена през последните няколко месеца? Че плесенът по стените е бил обгорен и не е имал време да израсне наново? Станало е, защото унищожих Кулите. И стаята на Коло е била разпечатана за пръв път от три хиляди години насам.

— Че защо ще запечатват стаята с кладенеца?

Ричард забрави да мига.

— Мисля, че Плъзгата, за която Коло говори непрекъснато, живее в кладенеца.

— И каква е тая Плъзга? Сбързът също я спомена.

— Не знам, но по някакъв начин са я използвали, каквото и да представлява тя, за да пътуват до други места. Коло говори за това, че враговете са изпратили убийци през нея. А те са били във война със Стария свят.

Бердин смутено сниши глас и се наведе към Ричард:

— Искаш да кажеш, че според теб тези магьосници са могли да пътуват оттук до всяка точка на Стария свят и обратно?

Ричард се почеса по възпаленото място на врата.

— Не знам, Бердин. Май така излиза.

Бердин продължаваше да го гледа, сякаш се надяваше да й даде още някакви доказателства за това, че полудява.

— Господарю Рал, как е възможно това?

— Откъде да знам? — Ричард хвърли поглед през прозореца. — Късно е. По-добре да вървим да подремнем.

Бердин пак се прозя.

— Чудесна идея.

Ричард затвори дневника на Коло и го пъхна под мишница.

— Ще го взема да почета в леглото, докато заспя.

Тобайъс Броган хвърли поглед към сбърза на капрата и на другия вътре в каретата. Огледа и останалите, плъзнали сред редиците войници. Слънцето блестеше в оръжията им. Броган виждаше всички сбързове. Никой не можеше да се промъкне край него и да подслушва. Щом погледнеше към Майката Изповедник в каретата, гневът му кипваше. Направо побесняваше при мисълта, че е още жива и че Създателят му бе забранил да я промуши с меча си.

Стрелна очи встрани, за да е сигурен, че Лунета ще го чуе, ако й каже нещо тихо.

— Лунета, тази работа започва силно да ме притеснява.

Тя приближи коня си до неговия, продължиха напред, за да могат да си говорят, без тя да извръща глава към него, в случай че някой сбърз ги забележи. Пратеници на Създателя или не, тези люспести същества не й харесваха.

— Но, генерале мой, нали каза, че Създателят ти се явил и казал, че трябва да го направиш. Каква по-голяма чест за теб да бъдеш навестен от Създателя и да ти бъде поставена задача от него.

— Мисля, че Създателят…

Сбързът на капрата се изправи и посочи с лапа напред към хълма.

— Вижжжте! — изсъска той остро, добавяйки в края на думата гърлен звук.

Броган вдигна глава и видя под тях да се простира огромен град, отвъд който се разливаше безкрайно море. В центъра на необятното поле от сгради, обиколен от блестящите на слънцето води на река, се виждаше остров, а над него се издигаше огромен дворец, чиито кули и покриви хвърляха отблясъци светлина. И друг път бе виждал големи градове, но никога нещо подобно. Освен чувството на нежелание да стъпва тук, го изпълни и страхопочитание.

— Бъде прекрасно — възкликна Лунета.

— Лунета — прошепна той. — Снощи Създателят ме навести отново.

— Наистина ли, генерале мой? Това бъде чудесно. Голяма чест е да те посещава толкова често напоследък. Създателят сигурно има големи планове за теб, братко мой.

— Нещата, които ми казва, са все по-шантави.

— Създателят? Шантави?

Погледът на Броган се плъзна към сестра му.

— Лунета, струва ми се, че има проблем. Подозирам, че Създателят е полудял.