Кръвта на братството

Единадесета глава

— Бъдат Д’Харанците, генерале.

След като премести и последния от трофеите си, Броган затвори капачето на кутийката и вдигна поглед към мрачните очи на Галтеро.

— Какво те?

— Днес рано сутринта започнаха да се събират и си помислих, че бъде нещо. Това била причината за смута в града.

— Събирали се, казваш?

Галтеро кимна.

— Около Двореца на Изповедниците, генерале. Следобед по някое време всички започнаха да пеят.

Удивен, Тобайъс се наведе към полковника.

— Да пеят ли? Запомни ли думите?

Галтеро закачи пръст на колана си.

— Пяха цели два часа. Трудно бих забравил тази песен, при положение, че я повториха толкова много пъти. Всички коленичиха и опряха чела в земята, после започнаха да редят едни и същи думи: „Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“

Броган тропна с пръст по масата.

— И всички Д’Харанци повтаряха това? Колко бяха?

— Абсолютно всички, генерале, и бъдат повече, отколкото предполагахме. Запълниха площада пред Двореца, който бъде изпъстрен с паркове и градини, после започнаха да се тълпят из околните улици. Човек не можеше да мине между тях, толкова плътно един до друг бяха подредени, сякаш всеки искаше да бъде колкото се може по-близо до Двореца на Изповедниците. По мои изчисления в Ейдиндрил бъдат около двеста хиляди, като повечето видях струпани около Двореца. Докато се събираха, всички в града изпаднаха в паника, защото не можеха да разберат какво става.

Излязох извън очертанията на града и открих още много Д’Харанци, които, независимо от чина и положението си, също падаха на колене, опираха чела в земята и започваха да пеят същото като братята си в града. Препусках с всички сили, за да мога да видя колкото се може повече. Нямаше дори един-единствен Д’Харанец, който да не е с опряно в земята чело и да не пее. Гласовете им отекваха над хълмовете и се връщаха обратно към града. Докато обикалях с хората си около тях, никой не ни обърна внимание.

Броган стисна устни.

— Това означава, че техният Господар Рал бъде тук.

Галтеро пристъпи на другия си крак.

— Да, генерале, наистина бъде тук. Докато Д’Харанците пееха, той стоеше на площадката на стълбите към главния вход и гледаше. И всички прекланяха глави пред него, сякаш бъде самият Създател.

Устата на Броган се изкриви в отвращение.

— Винаги съм подозирал, че Д’Харанците са езичници. Представяш ли си да се кланят на най-обикновен човек. И какво стана после?

Галтеро изглеждаше уморен. Беше яздил с пълна сила цял ден.

— Когато всичко свърши, наскачаха и започнаха да се радват и да се поздравяват, което продължи доста дълго. Бяха толкова щастливи, сякаш самият Създател ги бе благословил. Успях да измина около три километра в околовръст зад тях, преди виковете им да спрат. Накрая тълпата се раздели на две и към централния площад бяха понесени две тела. Всички притихнаха. За секунди изградиха клада и я запалиха. През цялото време, докато телата горяха, за да се превърнат накрая в пепел и пепелта бъде заровена, този Господар Рал стоеше на стълбите и гледаше.

— Успя ли да го видиш добре?

Галтеро поклати глава.

— Мъжете бяха подредени плътно един до друг и се страхувах да пробия между тях, за да не решат, че им прекъсвам церемонията.

Броган погали с палец кутийката си и отвърна замислено поглед.

— Разбира се. Не бих искал да рискуваш живота си в опит да видиш как изглежда този човек.

Галтеро се поколеба за миг.

— Съвсем скоро ще го видите лично, генерале. Поканен сте в Двореца.

Броган вдигна поглед.

— Нямам време за шегички. Трябва да тръгваме след Майката Изповедник.

Галтеро извади лист хартия от джоба си и му я показа.

— Когато идвах насам, заварих пред двореца доста голяма група Д’Харански войници. Попитах ги какво искат. Те ми дадоха това.

Броган разгърна листа и се взря в нечетливия почерк. „Господарят Рал кани всички благородници, дипломати и официални лица на всички страни да заповядат в Двореца на Изповедниците. Веднага.“ Той смачка хартийката в юмрук.

— Аз не отивам на аудиенции. Аз ги давам. И както вече споменах, нямам време за шегички.

Галтеро посочи с пръст към улицата.

— И аз си помислих така и казах на войника, който ми даде листа, че ще предам поканата, но че бъдем заети с наши си дела и нямам представа дали някой от двореца на Никобарезе ще има време да се отзове на поканата. Той отвърна, че Господарят Рал искал всички да присъстват на срещата. И че било по-добре да намерим време.

Броган махна с ръка, сякаш за да омаловажи заплахата.

— Никой нищо не може да ни направи тук в Ейдиндрил, задето не сме участвали в обществено мероприятие, имащо за цел да ни запознае с някакъв си новоизлюпен племенен вожд.

— Генерале, цялата Кралска улица е претъпкана от Д’Харански войници, пиле не може да прехвръкне. Всеки от дворците, както и административните сгради, са обградени. Войникът, който ми даде бележката, каза, че имали заповед да ни „ескортират“ до Двореца на Изповедниците. Допълни, че ако не се появим в най-скоро време, ще нахълтат при нас и ще ни измъкнат. Зад него стояли десет хиляди войници, които следели всяка наша крачка.

Тези мъже не са магазинери и фермери, които си играят на войници. Това са професионални бойци и имат доста категоричен вид.

Уверен съм, че ако бяхме в пълен състав, „Кръвта на братството“ щеше да се справи с хора като тях. Но в момента разполагаме само с шепа хора. Петстотин войници съвсем няма да са достатъчни, за да ни проправят път навън. Няма да извървим и двайсет метра, преди да ни застигнат мечовете им.

Броган хвърли поглед на Лунета, която стоеше до стената. Тя галеше и приглаждаше цветните си парцалчета и изобщо не обръщаше внимание на разговора им. Вярно, че имаха само петстотин мъже, но Галтеро забравяше Лунета.

Броган нямаше представа каква игра играе този Господар Рал, но това нямаше особено значение. Д’Хара беше съюзник и приемаше заповеди от Императорския орден. Този Господар Рал може би се опитваше да си извоюва по-висока позиция в Ордена. Винаги се намираха хора, ламтящи за сила, които не се интересуват от съпътстващите я морални императиви.

— Много добре. Така или иначе, скоро ще се стъмни. Ще отидем на тази церемония и ще се усмихнем на този нов Господар Рал, ще опитаме виното и храната му, ще го приветстваме с добре дошъл. На зазоряване ще оставим Ейдиндрил на Императорския орден и ще тръгнем по следите на Майката Изповедник. — Той махна на сестра си. — Лунета, ти идваш с нас.

— И как ще я намерите? — Лунета се почеса по ръката. — Майката Изповедник. Генерале мой, как възнамеряваш да я откриеш?

Тобайъс бутна стола си назад и се изправи.

— Тя бъде на югозапад. Разполагаме с повече от достатъчно хора, за да я търсим. Ще я намерим.

— Нима? — Лунета все още демонстрираше нотки на безочие, възгордяна от силата си. — Кажете ми как ще я познаете?

— Тя бъде Майката Изповедник! Как няма да я познаем, глупава вещице!

Тя изви вежда и го погледна с оловните си очи:

— Майката Изповедник бъде мъртва. Нима можете да срещнете из улиците умрял човек?

— Тя не бъде мъртва! Готвачката знае истината — нали сама го каза! Майката Изповедник бъде жива и ние ще я хванем!

— Ако онова, което каза старицата, бъде вярно, ако е хвърлено смъртно заклинание, каква, мислиш, е била целта му? Кажи на Лунета!

Тобайъс се намръщи.

— Да накара хората да си мислят, че е била убита, за да може да избяга.

Лунета се усмихна дяволито.

— И защо никой не я е видял да бяга? По същата причина, поради която ти няма да я откриеш.

— Престани да плещиш магическите си дивотии и ми кажи какво имаш предвид?

— Генерале мой, ако наистина има такова нещо като смъртно заклинание и то бъде използвано върху Майката Изповедник, тогава звучи логично магията да скрива идентичността й. Това обяснява как е успяла да избяга. Никой не е могъл да я познае, защото е била обгърната от магия. Поради същата причина няма да я познаеш и ти.

— Не можеш ли да развалиш… да го унищожиш това заклинание? — заекна Тобайъс.

Лунета се изкикоти.

— Генерале мой, никога досега не бях чувала за подобна магия. Не знам абсолютно нищо за нея.

Тобайъс осъзна, че сестра му е права.

— Ти познаваш магията. Кажи ми как да намерим Майката Изповедник.

Лунета поклати глава.

— Генерале мой, нямам представа как може да се види заклинание, хвърлено с цел да скрие някого. Казвам ти онова, което звучи логично. И че ако е била използвана такава магия, за да бъде скрита Майката Изповедник, няма да можем да я намерим.

Той вдигна пръст към нея.

— Ти притежаваш магия. Знаеш някакъв начин да ни отведеш до истината.

— Генерале мой, старицата ти каза, че единствено магьосник може да направи смъртно заклинание. За да можем да го унищожим, трябва да сме способни да го видим. Нямам представа как може да бъде видяна истината, ако е скрита от магия.

Тобайъс замислено потърка брада.

— Да видим под магията? Но как?

— Молецът се хваща в мрежата на паяка, понеже не вижда влакната. Ние бъдем хванати в мрежата на заклинанието — заедно с онези, които са видели как я обезглавяват, — защото не виждаме влакната му. Нямам представа как бихме могли.

— Магьосник — промърмори той на себе си. Махна към сребърната монета на масата. — Когато я попитах дали бъде магьосник тук в Ейдиндрил, тя ми показа монетата с тази сграда на нея.

— Дворецът на пророците.

Името го накара да вдигне глава.

— Да, така го нарече и тя. Каза да те попитам какво бъде той? Откъде знаеш за него? Кой ти е казал за този Дворец на пророците?

Лунета потъна в себе си и извърна поглед.

— Мама ми разказа точно след твоето раждане. Това бъде място, където чародейките…

— Вещиците — поправи я Тобайъс.

Тя замълча за миг.

— Това бъде място, където вещиците обучават някои мъже за магьосници.

— С други думи, свърталище на злото.

Тя стоеше вдървена и неподвижна, а той отново погледна монетата.

— Какво би могла да знае мама за подобно свърталище на злото?

— Мама е мъртва, Тобайъс, остави я на мира — прошепна Лунета.

Той я стрелна с унищожителен поглед.

— Ще поговорим за това по-късно. — Той намести пагоните си, заповяда да му донесат инкрустирания със сребро сив балтон и взе кървавочервеното си наметало. — Старицата сигурно е искала да каже, че в Ейдиндрил има магьосник, обучен в това свърталище на злото — Той отново се обърна към Галтеро. — За щастие Еторе я задържа, за да бъде разпитана по-подробно. Тази старица сигурно има още доста неща за казване. Просто го чувствам.

Галтеро кимна.

— По-добре да тръгваме към Двореца на Изповедниците, генерале.

Броган закопча наметалото на раменете си.

— На път за нататък ще спрем да видим как се справя Еторе.

Когато двамата влязоха в малката стаичка да проверят дали Еторе е заловил двете заподозрени, вътре гореше буен огън. Еторе, гол до кръста, беше цял облян в пот, а релефните му мускули изпъкваха по тялото. Над камината блестяха няколко остриета и комплект наточени копия. От огнището стърчаха кръстосани железни колове. Другите им краища бяха в пламъци и искряха в оранжева светлина.

Старицата се бе свила в единия ъгъл и бе скрила главицата на момиченцето в кафявото си одеяло.

— Да ти е създавала проблеми? — попита Броган.

Еторе се усмихна по своя си начин.

— Арогантното й държание се изпари в мига, в който разбра, че не се церемоним с такива като нея. Така става винаги с проклетниците: застанат ли лице в лице с мощта на Създателя, се пречупват.

— Ние тримата трябва да излезем за малко. Всички останали остават тук, в случай че ти е нужна помощ. — Броган хвърли поглед на железните колове, искрящи в огнището. — Когато се прибера, искам да си е признала. Момичето не ме интересува, но бих предпочел старицата да е жива и да може да си признае всичко.

Еторе докосна с пръсти челото си и се поклони.

— В името на Създателя, заповедта ви ще бъде изпълнена, генерале. Тя ще си признае всички престъпления, извършени за Пазителя.

— Добре. Имам още въпроси, на които ще получа отговори.

— Няма да отговарям повече на въпросите ти — каза старицата.

Еторе изви устни и се намръщи през рамо. Старицата се прилепи още по-плътно до ъгъла.

— Ще нарушиш клетвата си, преди да е изтекъл този ден, дърта вещице. Когато видиш какво ще направя с малкото ти дяволче, сама ще ме молиш да отговаряш на въпросите ми. Ще ти се наложи да гледаш всичко, за да имаш възможност да си представиш какво ще последва, когато дойде твоят ред.

Момиченцето изпищя и се сгуши още по-надълбоко в одеялото на баба си.

Лунета гледаше двете същества в ъгъла и бавно се чешеше по ръката.

— Искате ли да остана да помогна на Еторе, генерале мой? Струва ми се, че така ще съм по-полезна.

— Не. Ти идваш с мен — Той погледна Галтеро. — Чудесна работа свърши с тая тук.

Галтеро поклати глава.

— Изобщо нямаше да я забележа, ако не се беше опитала да ми продаде медените си кейкове. Нещо в нея ми се видя подозрително.

Броган сви рамене.

— С проклетниците винаги е така. Попадат в „Кръвта на братството“ като молци в огън. Смели са, защото вярват на злия си господар. — Той погледна пак жената в ъгъла. — Но щом „Кръвта на братството“ започне да раздава справедливост, мигновено губят куража си. Тази старица няма да е голям трофей в колекцията ми, но все пак е в името на Създателя.