Кръвта на братството

Петдесет и трета глава

— Господарят Рал е! — гласовете понесоха новината през Д’Харанските орди. — Отдръпнете си, Господарят Рал идва!

Следобедният въздух избухна в общ вик. Хиляди гласове се извисиха над битката. В пушека се врязаха оръжия и всички повтаряха:

— Господарят Рал! Господарят Рал! Господарят Рал!

Ричард с мрачно лице запристъпва напред през войската. Ранени, окървавени мъже се надигаха, за да се присъединят към ликуващите.

През мъглата от остър дим Ричард плъзна поглед към улиците, където войниците в тъмни униформи се биеха яростно. Градът бе залян от червеното море на наметалата на „Кръвта на братството“. Те извираха непрекъснато, от всички посоки, безспир.

— Сигурно има над сто хиляди — каза Калан сякаш на себе си.

Ричард бе изпратил стохилядна войска да търси Калан. Бяха на седмици разстояние от града. Бе разделил армията в Ейдиндрил почти на две и бе изпратил едната половина на път. А сега „Кръвта на братството“ се възползваха от грешката му.

Но все пак би трябвало да има достатъчно Д’Харански войници, за да отблъскват набезите им. Нещо се бе объркало страхотно.

Съпътстван от нарастваща тълпа ранени, Ричард стигна до периферията на страхотна битка. „Кръвта на братството“ атакуваше от всички страни. От Кралската улица към небето се стрелваха огнени езици. В центъра на полето от тъмни униформи се издигаше Дворецът на Изповедниците.

Наобиколиха го офицери, радостта им бе помрачена от ставащото наоколо. Крясъците на биещите се се врязваха в нервите.

Ричард се изненада от собствения си безкрайно спокоен глас.

— Какво става тук? Това са Д’Харански войници. Защо ги отблъскват? Не са повече от вас. Защо „Кръвта на братството“ е навлязъл толкова навътре в града?

Претръпналият командир отвърна само с една дума:

— Сбързове.

Ричард стисна юмруци. Тези хора не можеха да се защитават от сбързовете. Един сбърз можеше да повали десетина войници само за минути. А Ричард бе видял в Плъзгата да потъват цяла редица сбързове, стотици.

В началото Д’Харанците може и да не са били превъзхождани числено, но сега вече бяха.

Гласовете на духовете вече му говореха, поглъщаха крясъците от нечовешка болка. Погледна замъгленото слънце отвъд пушека. Оставаха още два часа светлина.

Ричард срещна погледите на трима лейтенанти.

— Ти, ти и ти. Съберете колкото войници искате. — Без да се обръща, вдигна пръст към Калан. — Заведете Майката Изповедник, моята Кралица, в Двореца и я защитавайте.

Погледът в очите на Ричард правеше коментара върху важността на мисията абсолютно излишен и недвусмислено предупреждаваше за последствията от евентуален провал.

Калан запротестира шумно. Ричард издърпа меча.

— Веднага!

Мъжете понечиха да изпълнят заповедта и понесоха Калан със себе си, тя крещеше и се дърпаше. Ричард не я погледна, нито чу думите й.

Вече се бе загубил в яростта. В очите му танцуваха магията и смъртта. Притихналите мъже се отдръпнаха в кръг около него и заотстъпваха.

Ричард прокара острието по ръката си, за да снабди меча с вкус на кръв. Яростта закипя.

Извърна глава, очите на смъртта диреха живата смърт.

Разкъсван от двойна ярост — на меча и своята собствена, — той не чуваше нищо друго освен воя на гнева вътре в себе си. Но разбираше, че му е нужно още. Постепенно срина всички бариери и освободи цялата магия, вече нищо не го задържаше. Духовете бяха с него, магията беше с него, нуждата беше с него. Той беше истинският Търсач и още нещо.

Беше онзи, който носи смърт, дошъл в света на живите.

Тръгна, проправи си път през мъжете на предната линия, през войниците в тъмни униформи, които яростно се хвърляха срещу кървавочервените си противници с лъскавите оръжия. Мъжете от „Кръвта“ разкъсваха редиците им, докопваха търговците, вдигнали се с меч в ръка, до младежите с пики и момчетата със сопи.

Докато летеше напред, замахваше към войниците от „Кръвта“ само ако се опитаха да му препречат пътя. Преследваше нещо по-страшно от тях.

Скочи върху преобърната каруца в средата на мелето. Около него се струпаха войници, за да го пазят. Хищният му поглед огледа полесражението. Търсеше целта си.

Пред него се вълнуваше морето от червени наметала, издигащо се над облечени в тъмна кожа трупове. Броят на мъртвите Д’Харанци беше ужасяващ, но Ричард се бе загубил в магията и мислеше единствено за врага.

Нейде в дълбините на съзнанието му се надигна ужасен писък при вида на толкова много смърт, но след миг потъна в бушуващата му ярост.

Ричард почувства присъствието им, после ги видя. Плавно движение, като мараня, което след миг се превърна в жива плът — самата коса на смъртта. „Кръвта на братството“ бяха точно зад тях, довършвайки обезвредените Д’Харански войници.

Ричард вдигна Меча на истината и допря кървавото острие до челото си. Потопи се цял в битката.

— Острие — прошепна той умолително, — не ми изневерявай днес.

Онзи, който носи смърт.

— Танцувай с мен, Смърт — промълви той, — готов съм.

Ботушите на Търсача изтрополиха на улицата. По някакъв начин инстинктите на всички онези, които бяха използвали острието преди него, се сляха с неговия инстинкт. В него бяха тяхното знание, опит и умения, сякаш бе облякъл втора кожа.

Остави се магията да го води, след нея тръгнаха яростта и волята му. Освободи жаждата да убива и се плъзна между хората.

Глух като смъртта, острието му намери първата си мишена и един сбърз се строполи мъртъв.

Не си губи силите да убиваш онези, с които могат да се справят и другите — нашепваха му гласовете на духовете. Убивай само тези, които другите не могат.

Ричард се вслуша в гласовете и остави вътрешното си чувство да усети сбързовете наоколо, някои скрити в пелерините си. Затанцува със смъртта и смъртта започна да ги открива преди те да го видят да ги приближава. Убиваше без излишни усилия или допълнителни движения. Всеки замах с меча намираше плът.

Ричард си проправяше път напред, в търсене на люспестите същества, повели „Кръвта на братството“. Докато се движеше из улиците, усещаше топлина от пожарищата, вървеше и душеше. Забиваше меча и чуваше изненаданото съскане. Ноздрите му се изпълниха с вонящата им кръв. Всичко се сля в обща размазана картина на битката.

При все това той знаеше, че няма да е достатъчно. Разбра го с чувство на всеобемащ ужас. Беше сам и при първата мъничка грешка градът оставаше и без него. Все едно човек да се опитва да унищожи колония мравки, като ги убива една по една.

Ябри вече приближаваха по-близо, отколкото той възнамеряваше да им позволява. На два пъти го одраскаха, оставяйки червени следи. По-лошо, наоколо хората му загиваха със стотици наведнъж. „Кръвта на братството“ просто настъпваше напред и умъртвяваше ранените. Битката се проточваше невъзможно.

Ричард погледна слънцето и видя, че вече наполовина е паднало зад хоризонта. Над последните стонове на умиращите падаше покривалото на нощта. Знаеше, че и за него няма да дойде утринта.

Усети нещо да го порязва отстрани по ръката и се извърна. Пред очите му се пръсна глава на сбърз, която бе докопал с меча. Започваше да се уморява, а те напредваха. Вдигна острието и разпори корема на следващия. Не чуваше предсмъртните стонове.

Спомни си Калан. Няма да дочака сутринта. Нито той. Нито тя. Смъртта се спускаше над тях заедно с нощта.

С усилие я избута от мислите си. Не можеше да си позволи да се разсейва. Обърна се. Вдигна острието и отсече лапа. Завъртя се, разпори корем. Изви се, посрещна гладка глава. Заби. Потопи. Отряза. Гласовете му говореха и той реагираше, без да задава въпроси и без да се колебае.

Отчаяно си даде сметка, че са избутани към центъра на Ейдиндрил. Обърна се и огледа просторния площад, който кипеше в смут, объркване и тревога, видя Двореца на Изповедниците на няма и два километра разстояние. Сбързовете скоро щяха да разкъсат редиците им и да проникнат в Двореца.

Чу мощен рев и видя отряд Д’Харански войници зад линията на врага да се врязват в „Кръвта“ от една странична уличка, отклонявайки вниманието на предните редици. От другата страна се изсипаха още толкова и пометоха цял рояк мъже в кървавочервени наметала. Д’Харанците се врязаха в сърцето на „Кръвта на братството“ и ги разпердушиниха на парчета.

Замръзна, щом видя Калан начело на група хора. Водеше не само Д’Харански войници, но и мъже и жени от персонала на Двореца. Кръвта му замръзна в жилите, като си помисли как гражданите на Ебинисия се бяха присъединили към защитниците на града си в края на битката.

Какво прави тя? Трябваше да е в Двореца, на сигурно място. Разбираше, че смелата й постъпка може да се окаже фатална. Имаше прекалено много бойци от „Кръвта“ и тя можеше да бъде заклещена между тях.

Преди това да се случи, тя отблъсна врага. Ричард обезглави един сбърз. Тъкмо когато си помисли, че тя сигурно ще отстъпи и ще се върне в Двореца, тя изскочи от друга улица и нападна пак, врязвайки се на друго място в редиците на врага.

Войниците с кървавочервени наметала се извърнаха към новата заплаха. Сбързовете продължиха да действат все така ефективно, както през целия ден.

Ричард се вряза в кървавочервената редица и се насочи към Калан. След като се бе справил с няколко сбърза, схватката с хората му се струваше бавна и лесна. Само дето разстоянието беше доста голямо. Ръцете му бяха капнали, силата му угасваше.

— Калан! Какво правиш! — Яростта на магията придаваше мощ на гласа му и той я сграбчи за ръката. — Изпратих те в Двореца, за да си на сигурно място!

Тя изтръгна ръката си. В другата си ръка стискаше меч, обагрен с кръв.

— Няма да умра свита в някой ъгъл на дома си, Ричард. Ще се боря за живота си. И престани да ми крещиш!

Ричард усети присъствието и се завъртя. Калан се наведе рязко, във въздуха изригна фонтан от кръв и черва.

Тя се обърна и изкрещя заповед на хората си. Те мигновено се втурнаха в атака.

— Тогава ще умрем заедно, Кралице моя — прошепна Ричард, за да не чуе тя, че се е съгласил с нея.

Редиците бяха изтласкани към площада и Ричард усети присъствието на цял рояк сбързове. Чувството беше толкова силно, че не можеше да разбере колко са. Над главите на войниците в кървавочервени наметала видя някаква зеленикава маса, напредваща към града. Не разбра на какво се дължи.

Дръпна Калан назад. Протестът й прекъсна по средата, щом видя пред очите й да се материализират сбързове. Той затанцува между тях, посичайки ги със светкавична бързина.

Без да спира кървавото си клане, Ричард забеляза още нещо: петна. Помисли си, че сигурно е толкова изморен, че небето започва да му се вижда на петна.

Изкрещя в ярост срещу един ябри, приближил се твърде близо. Отсече ръката, веднага след това и главата. Към него се вдигна още едно острие и той се гмурна под него, мечът се движеше преди него. Нанесе удар с ножа, който стискаше в другата си ръка. Трябваше да изрита един зад себе си, за да има време да освободи меча си.

С ледена ярост осъзна, че сбързовете най-сетне са видели в него единствената си заплаха и го обграждаха. Чу Калан да крещи името му. Всичко наоколо плувна в мънистени очи. Нямаше какво да направи, не можеше да избяга дори да искаше. Усети остриетата, приближаващи застрашително към него, не можеше да им попречи.

Бяха твърде много. Добри духове, просто бяха твърде много.

Вече дори не виждаше войниците. Беше обграден от стена от люспи и триостри ножове. Единствено яростта на магията ги забавяше. Трябваше да каже на Калан, че я обича, вместо да й крещи.

В периферното му зрение навлезе нещо кафяво. Чу вой на сбърз, но не на този, когото той самият бе убил току-що. Зачуди се дали когато човек умира, изпитва подобно объркване. От въртенето и размахването на меча му се виеше свят, прилошаваше му от свирепите удари, които нанасяше.

Отгоре падна нещо огромно. После още едно. Ричард се опита да избърше кръвта на сбързове от очите си, за да може да види какво става. Навсякъде около него се чуваше вой на сбързове.

Ричард видя крила. Кафяви крила. Пред погледа му блеснаха космати криле, които започнаха да изкълчват главите на сбързовете. Нокти раздираха люспите. Дълги зъби се врязваха във вратовете.

Ричард отскочи назад, щом огромен змей тупна на земята точно пред него и премаза близкия сбърз.

Грач.

Ричард замига на парцали невярващо. Навсякъде беше пълно със змейове. Прииждаха все повече и повече, небето бе почерняло — това бяха петната, които му се стори, че вижда.

Грач запрати мъртвия сбърз в „Кръвта на братството“ и се спусна към друг. Всички змейове наоколо правеха същото. От смрачаващото се небе прииждаха нови и нови и се спускаха към сбързовете. Всичко блесна в искрящи зелени погледи. Сбързовете се загръщаха в пелерините си, ставаха невидими, но това не им помагаше. Змейовете успяваха да ги надушат. Нямаше къде да се скрият.

Ричард вдигна меча в две ръце като замаян. Змейовете ревяха страшно. Сбързовете виеха. Ричард се смееше.

Ръцете на Калан се спуснаха около кръста му и го притиснаха.

— Обичам те — прошепна тя в ухото му. — Мислех, че ще умра, без да съм ти го казала.

Той се обърна и се вгледа в зелените й очи.

— Обичам те.

Ричард чу викове. Зелената вихрушка, която бе видял, се оказа море от хора. Десетки хиляди хора, които настъпваха в гръб към „Кръвта на братството“, плъзваха из улиците и сградите и изтласкваха назад войниците в кървавочервени наметала. Д’Харанците откъм страната на Ричард, освободени от сбързовете, се спуснаха яростно срещу „Кръвта“ в смъртоносна атака.

Огромният отряд в зелено помете част от „Кръвта“ и се приближаваше към Ричард и Калан. От двете страни върху сбързовете се изсипваха змейове. Грач ги посичаше и отхвърляше назад. Ричард се покачи върху един фонтан за по-добра видимост. Издърпа Калан за ръката. Около него мъжете оформиха непробиваем обръч, готови да го защитят с живота си.

— Келтонци са — каза Калан. — Мъжете в зелени униформи са Келтонци.

Келтонската армия се предвождаше от човек, когото Ричард познаваше: генерал Болдуин. Щом генералът ги забеляза на фонтана, се запъти към тях през морето войници в червено, като пътьом крещеше заповеди и даваше инструкции. Генералът посече без усилие неколцина по пътя си. Вряза се в бойните редици и след миг вече стоеше пред Калан и Ричард.

Пъхна меча в ножницата си и сведе глава на седлото си, тежкото му военно наметало, захванато за едното рамо, разкри зелената му униформа. Повдигна се и удари с юмрук куртката си.

— Господарю Рал — каза той с почит, след което наново сведе глава. — Моя Кралице — продължи с още повече почит.

Калан се наведе напред, щом той се изправи, и попита със страховит тон:

— Ваша какво?

Дори голото теме на мъжа почервеня. Той отново сведе глава:

— Моя най… блестяща… уважавана Кралице, Майко Изповедник!

Преди тя да успее да каже още нещо, Ричард я дръпна за ризата.

— Казах на генерала, че съм решил да те направя Кралица на Келтон.

Тя ококори очи.

— Кралица на…

— Да — каза генерал Болдуин и хвърли бърз поглед към битката. — Това обедини Келтон и нашата капитулация е категорична. Господарят Рал ни оказа тази голяма чест да имаме за Кралица Майката Изповедник, също като Галеа. Така показа, че ни уважава не по-малко от съседите ни. Така че моментално докарах в Ейдиндрил наши части, за да подкрепя защитата на Господаря Рал и на нашата Кралица и да се присъединя към битката срещу Императорския орден. Искаме да дадем своето.

Калан най-сетне примигна и се изпъна.

— Благодаря, генерале. Вашата помощ дойде точно навреме. Оценявам високо жеста ви.

Генералът свали дългите си черни ръкавици и ги втъкна под широкия си колан. Целуна ръка на Калан.

— Ако новата ми Кралица ме извини, трябва да се връщам при хората си. Половината от тях се разпръснаха по периферията, в случай, че изменниците се опитат да избягат. — Той отново се изчерви. — Извинете ме за войнишкия език, моя Кралице.

Щом генералът се върна при хората си, Ричард огледа бойното поле. Змейовете търсеха, оглеждаха за още сбързове. Откриха още само няколко, които не оцеляха дълго.

Грач май бе пораснал с още някой сантиметър, откакто се бяха разделили. Вече беше колкото голям мъжки екземпляр. Явно ръководеше диренето. Ричард беше изумен, но радостта му се помрачаваше от кланицата наоколо.

— Кралица? — попита Калан. — Нарекъл си ме Кралица на Келтон? Майката Изповедник?

— Тогава ми се стори добра идея — обясни той. — Беше единственият начин да попреча на Келтон да се обърне срещу нас.

Тя го огледа и се подсмихна.

— Много добре, Господарю Рал.

След като Ричард най-сетне прибра меча в ножницата, видя три червени петна посред тъмните кожени униформи на Д’Харанците. Трите Морещици, стиснали Агиелите си в ръка, се затичаха през площада. И трите бяха облечени в червените си униформи, но в ден като днешния червената кожа трудно прикриваше петната от кръв.

— Господарю Рал! Господарю Рал!

Бердин му се хвърли като катерица на клон. Стовари се върху него, сграбчи го за ръцете и краката и го събори във фонтана, пълен с разтопен сняг.

Изправи се върху корема му.

— Господарю Рал! Ти успя! Свали пелерината, както ти казах! Значи в крайна сметка си чул предупреждението ми!

Тя отново го прегърна, стискайки го в червените си ръце. Ричард едва успяваше да си поеме дъх под нея. Макар да не бе паднал в ледената вода по свой избор, с радост прие възможността да измие от себе си част от смърдящата кръв на сбързовете. Тя го сграбчи за ризата и го вдигна да седне, той едва си поемаше дъх. Прегърна го отново с всичка сила.

— Бердин — прошепна той, — рамото ми е ранено. Моля те, не ме стискай толкова силно.

— Нищо ти няма — каза тя с присъщата за Морещица пренебрежителност към болката. — Толкова се притеснявахме. Щом започна нападението, си помислихме, че никога няма да те видим. Помислихме си, че сме се провалили.

Калан се покашля. Ричард протегна ръка към нея.

— Калан, това са моите персонални пазачки — Кара, Райна и Бердин. Дами, това е Калан, моята Кралица.

Бердин, без да прави каквото и да е усилие да слезе от него, се усмихна широко на Калан.

— Аз съм любимката на Господаря Рал.

Калан скръсти ръце и зеленият й поглед помръкна застрашително.

— Бердин, пусни ме да стана.

— Още миришеш на сбърз. — Тя го потопи обратно във водата, после пак го вдигна за ризата. — Така е по-добре. — Тя го придърпа към себе си. — Ако още веднъж избягаш така, без да ме слушаш, ще получиш нещо повече от баня.

— Каква е тая вечна история за теб и разни жени и бани? — монотонно попита Калан.

— Нямам представа. — Той погледна към продължаващата битка, после се втренчи в сините очи на Бердин. Прегърна я със здравата си ръка. — Съжалявам. Трябваше да се вслушам в думите ти. Цената на глупостта ми бе твърде голяма.

— Добре ли си? — прошепна тя в ухото му.

— Бердин, слез от мен. Пусни ме да стана.

Тя се извъртя настрани.

— Коло казва, че сбързовете са вражески магьосници, продали силата си за умението да стават невидими.

Ричард й подаде ръка да стане.

— Аз без малко да направя същото.

Тя се повдигна на пръсти във водата и след като разкопча ризата, огледа врата му.

— Няма го. В безопасност си. Коло описва как става промяната, как кожата им започва да се покрива с люспи. Казва, че онзи твой предтеча, Алрик, създал сила, която може да се бие срещу сбързовете. — Тя посочи: — Змейове.

— Змейове…?

Бердин кимна.

— Вложил в тях способността да надушват сбързовете дори когато са невидими. Затова очите на змейовете са такива искрящозелени. Поради тази вътрешна магическа връзка, която си поделят всички змейове, онези, които имат преки отношения с магьосници, ръководят другите, превръщат се в нещо като генерали на магьосниците в рода на змейовете. Тези змейове са ценени изключително от събратята си, могат да ги поведат на бой със сбързове и да изгонят люспестите същества обратно в Стария свят.

Ричард я гледаше удивен.

— Какво още казва Коло?

— Нямах време да прочета повече. Откакто ти замина, бяхме малко заети.

— Колко време? — Той излезе от фонтана и погледна Кара. — Колко време ме нямаше?

Тя вдигна поглед към Кулата.

— Почти два дни. Не от снощи, а от предишната нощ. Днес на зазоряване в Двореца дойдоха съгледвачи и съобщиха, че „Кръвта“ е по петите им. Малко след това започна атаката. Битката продължава от рано сутринта. Отначало нещата вървяха добре, но после сбързовете… — гласът й заглъхна.

Калан го прегърна през кръста, за да го подкрепи. Той каза:

— Съжалявам, Кара, трябваше да бъда до вас. — Плъзна замъглен поглед върху морето от трупове. — Всичко това е по моя вина.

— Аз убих двама — каза Райна с неприкрита гордост.

Улик и Иган дотичаха запъхтени и застанаха пред него в защитни позиции.

— Господарю Рал — рече Улик през рамо, — толкова се радваме да те видим. Чухме радостното оживление, но всеки път, щом приближавахме до теб, се оказваше, че вече си другаде.

— Наистина ли? — каза Кара и повдигна вежда. — Ние пък успяхме.

Улик извърна очи към битката.

— Винаги ли са такива? — прошепна Калан в ухото му.

— Не — отвърна той, също шепнешком. — В момента полагат огромни усилия, за да се представят пред теб.

Ричард видя, че над „Кръвта на братството“ се развяват бели знамена. Никой не им обърна внимание.

— Д’Харанците не се отказват по средата — обясни Кара, видяла накъде гледа той. — Бият се докрай.

Ричард скочи от фонтана. Щом тръгна, гардовете му го последваха.

Калан го настигна, преди да е направил и три крачки.

— Къде отиваш, Ричард?

— Ще сложа край на това.

— Не можеш. Клели сме се да избием Ордена до крак. Трябва да ги оставиш да го направят. Те биха сторили същото с нас.

— Не мога да го допусна, Калан. Не мога. Ако ги избием до крак, останалите от Ордена никога няма да се предадат, знаейки, че това ще означава смърт. Ако ги пощадим, а не ги убием, ще са по-склонни да се предадат. А ако са по-склонни да се предадат, ще победим, без да губим толкова много от нашите, така ще останем по-силни. Ще победим.

Ричард закрещя заповеди. Мъжете ги понесоха от уста на уста, битката постепенно започна да стихва. Хилядите очи се извърнаха към него.

— Пуснете ги да минат — каза той на един командир.

Ричард се върна при фонтана и се възкачи на стената, проследи как командирите от „Кръвта“ водят хората си към него. Всички Д’Харанци застанаха в готовност. Образува се коридор, мъжете в кървавочервени наметала стъпиха в него, тръгнаха, оглеждайки се.

Офицерът, който вървеше начело, спря пред Ричард. Гласът му беше глух и примирен:

— Ще приемете ли капитулацията ни?

Ричард скръсти ръце.

— Зависи. Съгласни ли сте да ми кажете истината?

Мъжът огледа притихналите, облени в кръв войници.

— Да, Господарю Рал.

— Кой ви каза да нападнете града?

— Инструкциите получихме от сбързовете, мнозина от нас получиха заповеди в сънищата си, от пътешественика по сънищата.

— Искате ли да се освободите от него?

Всички кимнаха и изразиха съгласието си със слаби гласове. С готовност се съгласиха да кажат всичко, което знаят за плановете на пътешественика по сънищата и Императорския орден.

Ричард беше толкова изтощен и така го болеше, че едва се държеше на крака.

— Ако искате да се предадете и да станете поданици на Д’Хара, паднете на колене и се закълнете във вярност.

На фона на настъпващата вечер и стоновете на ранените останалите живи от „Кръвта на братството“ паднаха на колене и произнесоха молитвата за отдаване, казана им от наобиколилите ги Д’Харанци.

Над града се чуха думите в един глас, всички наведоха глави и се заклеха.

„Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.“

Докато мъжете откъсваха кървавочервените наметала от гърбовете и ги хвърляха в огъня, Калан се обърна към Ричард:

— Ти промени законите на войната, Ричард. — Тя огледа кървавото клане. — Вече има толкова много убити.

— Твърде много — прошепна той и проследи с поглед „Кръвта на братството“, заобиколени от мъжете, които допреди миг се бяха опитвали да убият. Запита се дали не се е побъркал.

— „Твоята милост ни закриля“ — цитира Калан един ред от отдаването. — Може би това означава, че трябва да е както ти казваш. — Тя го прегърна топло. — Чувствам, че би трябвало да е точно така.

Недалеч от тях госпожа Сандерхолт, стиснала окървавен сатър, се усмихна в знак на съгласие.

На площада грееха искрящи зелени очи. Мрачното настроение на Ричард се подобри, щом пред него грейна зловещата усмивка на Грач. Двамата с Калан се спуснаха към змея.

Никога не се бе чувствал по-добре в косматата му прегръдка. Ричард се смееше през сълзи, краката му се рееха във въздуха.

— Обичам те, Грач. Толкова те обичам.

Калан се присъедини към прегръдката и след миг получи персонална.

— И аз те обичам, Грач. Ти спаси живота на Ричард. Дължа ти всичко.

Грач изгъргори със задоволство и я погали по косата с лапа.

Ричард замахна към една муха.

— Грач! Имаш мухи-кръвопийци!

Самодоволната усмивка на Грач грейна още по-силно. Змейовете използваха мухите, за да им помагат в преследването на плячката, но Грач никога досега не бе имал свои. Ричард не искаше да убива мухите на приятеля си, но те започваха да стават повече от досадни. Жилеха го по врата.

Грач се наведе, потопи лапа в локвичка кръв от сбърз и я прокара по розовия си корем. Мухите послушно се върнаха на пиршеството. Ричард остана изумен.

Огледа всички искрящозелени очи, втренчени в него.

— Грач, май си имал доста вълнуващо приключение. Събрал си всички тези змейове на едно място?

Грач кимна с неприкрита змейовска гордост.

— И те направиха каквото им каза?

Грач се тупна авторитетно в гърдите. Останалите змейове отвърнаха с ръмжене. Грач се усмихна и разкри дългите си зъби.

— Грач, къде е Зед?

Усмивката му се стопи. Огромното му туловище като че се смали, докато поглеждаше през рамо към Кулата. Обърна се, искрящият му поглед като че се замъгли, той поклати тъжно глава.

Ричард преглътна болката.

— Разбирам — прошепна той. — Видя ли го мъртъв?

Грач се удари в гърдите, вдигна косматата си лапа над главата, очевидно за да покаже Зед, посочи Кулата и прикри очите си с лапи — сбързове. Чрез знаци и воден от въпросите на Ричард, му показа, че е довел Зед до Кулата, че е имало битка с много сбързове и че Грач е видял Зед да лежи неподвижен на земята с кърваво чело. После Грач не успял да открие никъде стария магьосник. Тръгнал да търси помощ срещу сбързовете, за да защити Ричард. Доста усилия положил, докато събере другите змейове.

Ричард пак прегърна приятеля си. Грач го притисна силно, после отстъпи и огледа останалите змейове.

Ричард усети как в гърлото му се надига буца.

— Можеш ли да останеш, Грач?

Змеят посочи Ричард с лапа, с другата посочи Калан, после ги събра заедно. Удари се в гърдите, после посочи друг змей. Когато звярът се приближи, Ричард разбра, че е женски.

— Имаш любима? Както аз Калан?

Грач се усмихна широко и се удари в гърдите с две лапи.

— И искаш да останеш със змейовете? — продължи Ричард.

Грач кимна с неохота, усмивката му се разколеба.

Ричард се постара да му се усмихне възможно най-убедително.

— Мисля, че това е чудесно, приятелю. Заслужаваш да бъдеш с любимата си и с новите си приятели. Така пак ще можеш да ни посещаваш. Ти и твоята приятелка винаги сте добре дошли при нас. Всъщност и всички останали. Вратите ни са отворени за вас.

Грач пак се усмихна.

— Но, Грач, ще направиш ли нещо за мен? Моля те? Важно е. Би ли ги помолил да не ядат хора? Ние няма да преследваме змейовете, а вие няма да ядете хора. Става ли?

Грач се обърна към другите и каза нещо на странен гърлен език, който те разбраха. Отвърнаха му с подобни гърлени звуци, но явно не бяха много съгласни. Грач извиси глас и удари лапа в масивното си туловище — беше не по-малък от останалите. Най-накрая стигнаха до съгласие. Грач се обърна към Ричард и кимна.

Калан отново прегърна косматия звяр.

— Пази се и идвай да ни виждаш когато можеш. Вечно ще съм ти задължена, Грач. Обичам те. И двамата те обичаме.

След последна безмълвна прегръдка с Ричард Грач поведе змейовете. Те разпериха криле и изчезнаха в нощта.

Ричард застана до Калан, заобиколен от гардовете си, от армията си и от труповете по бойното поле.