Фурията на принцепса

Епилог

Въздухът около бившата столица беше прекалено горещ и задимен, за да се лети над нея, вцепенено си помисли Амара. Тяхната група спасени рицари и граждани по-добре да прелети отстрани.

Тя промени курса, заобикаляйки пламтящата пустош по източния й край, и те продължиха на север. Алера Империя, сияещият бял град на хълма, сега представляваше само зееща дупка в земята.

Далеч под тях дим и пламъци се вихреха в този котел. Река Галия го пълнеше и от време на време парата скриваше земята отдолу под слой гъста бяла мъгла, която покриваше повърхността като тънък погребален саван.

Амара долетя по-близо до първия въздушен екипаж, отвори вратата и се плъзна вътре. За миг тя замръзна тихо, склонила глава.

— Кървави врани — възкликна Греъм, гледайки надолу. — Това вордът ли го направи?

— Не — отвърна Бърнард. Амара усети как той я хвана за ръката и леко стисна. — Не. Виждал съм нещо подобно и преди. В Калар.

— Гай — прошепна Греъм. Той поклати глава, а после я склони. — Този арогантен стар… — гласът му се пречупи и той не довърши.

— Мислиш ли, че ордата е била тук? — попита Амара съпруга си.

— Разбира се. Те не се притесняват да оставят следи. Могат да се видят оттук.

— После Гай ги е победил — каза Греъм.

Амара поклати глава.

— Не. Не мисля — тя вдигна глава и погледна през прозореца към разрушенията. — Той никога не би направил… това, освен ако градът не е бил вече превзет.

— Вордът е победил — изръмжа Бърнард и кимна. — Но той ги е накарал да платят скъпо за това.

— Бърнард, къде биха могли да отидат оцелелите? — попита тя.

— Оцелели? След това? — попита Греъм.

Амара му хвърли укорителен поглед и отново се обърна към Бърнард.

Съпругът й си пое дълбоко дъх, размишлявайки.

— Би трябвало да поемат по пътя на север, към Червените хълмове, докато стигнат кръстопътя. Оттам биха могли да обърнат на изток, към Акватайн, или на североизток към Рива.

Тогава кръстопътя се превръща в естествено място за среща за всеки, който бяга от завладяния от ворда юг.

Тя кимна на съпруга си и излезе от фургона, като отново призова Сирус да я поеме. След това даде знак на останалите летци от тяхната група да я последват и отново зае позиция отпред, за да поведе групата си от оцелели на север.

Половин час по-късно сто рицари Аери се спуснаха над тях във вихрена маса студен въздух от такава височина, че бронята им беше покрита със скреж. Командващият рицарите, не, поправи се Амара, плацидианският лорд, който очевидно предвождаше отряда, й изпрати гневен сигнал, на който тя не знаеше отговора. Би било безполезно да си крещят един на друг сред толкова много ревящи потоци вятър, вместо това тя просто вдигна глава, оголи врата си без яка и вдигна ръце нагоре. Плацидианският лорд се намръщи, но й изпрати стандартен сигнал да се приземи, след което завъртя пръст да обхване цялата й група. Тя кимна, даде знак на хората си да останат на място и се спусна към земята с лорда.

Те се приземиха на пътя и по време на цялото спускане лордът не отклони поглед от нея. Той спря на десет ярда и мълчаливо се изправи насреща й, с ръка върху меча си.

— Не — отвърна му уморено Амара. — Не съм взета.

Мъжът сякаш се отпусна, поне за момент.

— Естествено, разбирате, че сигурността е приоритет.

— Разбира се — каза Амара. — Извинете, сър. Разпознах ви като гражданин на Плацида, но не мога да си спомня името ви.

Лордът, който изглеждаше като връстник на Амара, но който можеше да бъде и с двайсет години по-възрастен, ако имаше достатъчно умения на призовател на вода, й се усмихна уморено. Имаше нужда от бръснене.

— Врани, лейди. Аз самият едва го помня. Мариус Куинтиас, на вашите услуги.

— Куинтиас — каза Амара с леко кимване. — Аз съм графиня Калдерон, Амара. С мен са рицари и граждани, които с мъжа ми спасихме от ворда. Те са уморени, премръзнали и гладни. Има ли за тях подслон наблизо?

— Да — каза той, кимна и огледа наоколо. В гласа му прозвуча слаба, но неоспорима нотка на гордост. — Поне за момента.

За първи път Амара погледна околността.

Битка беше водена там, на пътя под Червените хълмове. Земята беше разкъсана от фурии и стъпкана от хиляди крака. Черни петна бележеха местата, където огнени призователи бяха изгорили земята. Счупени оръжия лежаха разпръснати тук-там, заедно с пропуснали стрели, счупени щитове и разсечени шлемове.

И също така имаше мъртви ворди.

Имаше хиляди и хиляди мъртви ворди. Те застилаха земята на стотици ярда зад нея.

— Засега не бих ходил сам на разходка в тази зона, графиньо — каза Куинтиас. — Но ако дойдете в лагера, ще можете да спите спокойно, поне след като хората ви минат проверка.

— Проверка? — попита Амара.

— Никой не влиза в лагера, докато не се уверим, че не е взет и не си сътрудничи с ворда, лейди — без злоба каза Куинтиас. — Около час след битката спряхме взети, опитващи се да се промъкнат и да създадат проблеми.

— Разбирам — тихо каза тя. — Сър, наложително е веднага да говоря с Първия лорд. Имам важна информация за него.

Кинтас кимна рязко.

— Тогава да побързаме.

Те отново се издигнаха във въздуха. Кинтиас и дузина негови рицари ги придружиха напред, летейки ниско и бавно, което изискваше значителни усилия. Щяха да бъдат изтощени, когато кацнат, помисли си тя. Ако възнамеряваха да им причинят вреда, поне летците им нямаше да са в състояние да го направят.

Отне им съвсем малко време, за да стигнат до лагера — лагер, разположен зад затворените палисади на не по-малко от девет алерански легиона. Половин дузина от тях развяваха синьо-белите знамена на Антилус, което, Амара можеше да се закълне, определено беше невъзможно.

Отвъд спретнатите бели шатри на лагерите на легионите имаше малко море от хора, наброяващо десетки хиляди, ако не и стотици. Бронираните легионери на един от легионите на Плацида вече чакаха и лечители от легиона пристъпиха напред, за да помогнат (и в същото време да проверят човешката природа) на новодошлите.

Куинтиас махна на Амара и тя го последва през лагера на Плацида до самотен лагер на легион зад предната линия. Червените и сини знамена на Първия лорд се развяваха над него и тя усети как забързва крачки, докато минава през лагера на Легиона на короната към палатката на неговия командир. Около нея бушуваше активна дейност, куриери и офицери идваха и си отиваха.

— Ще докладвам на Първия лорд, че сте тук — каза Куинтиас и влезе в палатката.

Той излезе само след няколко минути и махна на Амара. Тя го последва вътре.

Тълпа офицери стояха около пясъчна маса в центъра на стаята, откъдето се чуваше бръмченето на тихата им дискусия.

— И така, господа — каза тих, интелигентен баритон. — Знаем какво трябва да се направи. За каузата.

Офицерите удариха с юмруци по броните с такава точност и дисциплина, които, Амара знаеше, никога няма да видиш в мирно време, след което започнаха да се разпръскват.

— Първо би искал да ви изслуша — каза й Куинтиас. — Вървете.

Амара кимна на мъжа в знак на благодарност и пристъпи напред, за да докладва на Първия лорд, но спря шокирано.

Атис Акватайн се обърна към нея, изражението му беше спокойно и уверено под стоманения обръч на Първия лорд, който носеше на челото си, и кимна.

— Графиня Амара, добре дошла. Имаме много да обсъдим.

Исана влезе в щабната палатка на временния лагер и не се изненада да я види празна, с изключение на лорд Акватайн.

Високият аристократичен лорд се беше навел над масата с пясък и я гледаше, сякаш чете поезия, която изобщо не може да разбере.

— Съпругата на вашия брат е доста изобретателна — каза той спокойно. — Тя не само е организирала бягството на повече от триста рицари и граждани, които щяха да бъдат поробени от ворда, но и е унищожила самата възможност за по-нататъшно вербуване, а по пътя дотук също така е успяла да събере изненадващо пълна информация за разпространението на кроача от разкази на различни заложници и от собствени наблюдения.

— Единственото нещо, което ме изненадва, е, че тя е споделила това с вас — с равен глас отговори Исана.

Акватайн се усмихна, без да вдига поглед от пясъчната карта на масата пред себе си.

— Честно ви казвам, Исана. Времето за нашите дребни дрязги свърши.

— Дребни — каза Исана тихо. — Моля да ме извините, лорд Акватайн. Явно съм се заблудила, считайки, че смъртта на стотици мои приятели и съседи в Калдерон не е дреболия.

Акватайн вдигна поглед към Исана и за миг я погледна замислено, а стоманената лента на челото му проблясваше в светлината на магическите лампи в палатката.

После той каза:

— Да предположим за момент, че в Калдерон всичко беше завършило по различен начин, че маратите просто са унищожили населението на долината, точно както направиха по времето на Септимус. Че аз съм се позиционирал да спра ордата и съм спечелил благоволението на Сената и на различни други партии.

— И ако се беше случило така? — попита Исана.

— Това можеше да спаси милиони животи — каза Акватайн със спокоен и твърд глас, който набра сила, когато заговори отново. — Един по-силен Първи лорд би могъл да предотврати бунта на Калар или би могъл да го прекрати с нещо различно от катаклизъм, оставил една четвърт от Империята в хаос и анархия, превърнали се в идеална среда за размножаване на ворда.

— И вие вярвате, че сте подходящият човек, който да решава кой да живее и кой да умре.

— Видяхте докъде ни доведоха постоянните игри и манипулации на Гай. Вижда се в димящите руини на мястото, където преди беше Алера Империя. Вижда се в Калар и долината Амарант. Вие сама го видяхте в нощта, когато загина Септимус — Акватайн сложи ръце зад гърба си. — Защо не някой друг? И ако е някой друг, защо не аз?

— Защото не вие наследявате трона — каза Исана. — А моят син.

Акватайн я дари с крехка усмивка.

— Империята е на колене, Исана. Вашият син не е тук, за да я оглави. А аз съм тук.

— Той ще се върне — каза Исана.

— Може би — отвърна Акватайн. — Но докато не го направи, той е водач само на теория — а ние сме изправени пред дни на смъртоносна практичност.

— Когато се върне — каза Исана, — вие ще уважите ли претенцията му? Неговото право по рождение? Той е син на Септимус, лорд Акватайн.

Изражението на Акватайн трепна и той за миг погледна надолу към масата, намръщен.

— Ако се върне — каза той, с леко ударение върху първата дума, — тогава… ще видим. До този ден ще правя това, което смятам за най-добро за Империята.

Погледът му се върна на нея и стана твърд и студен като ахат.

— И ще очаквам вашата подкрепа.

Исана вдигна брадичка и присви очи.

— Раздорите в Империята почти ни съсипаха — продължи Акватайн с убийствено тих глас. — Няма да позволя това да се повтори.

— Защо ми казвате това сега? — попита го Исана.

— Защото бих предпочел да сме откровени един с друг. Това ще спести време по-късно — той разпери ръце. — Изпитвам уважение към вас. И бих предпочел да имам вашата подкрепа през следващите няколко месеца. Но не се заблуждавайте, няма да толерирам вашето противопоставяне. Първо ще ви убия. Дори ако за това трябва да се изправя пред Рокус.

Исана се зачуди дали Акватайн очаква тя да се свие от страх.

— Наистина ли мислите, че можете да се справите с него? — попита тя.

— В дуел един от нас би умрял — каза Акватайн, — а другият нямаше да спечели. Нито Империята.

— Защо? — попита Исана. — Защо ми казвате всичко това? Нямам легиони, които да ви предложа, нито градове, нито богатство. Защо се нуждаете от моята подкрепа?

— Защото Рокус недвусмислено ми даде да разбера, че е дошъл на юг заради вас. И Фригия го следва. Лорд и лейди Плацида ясно дадоха да се разбере, че ако съм мъдър, ще се отнасям към вас с уважение. Предполагаемият наследник на Церес изглежда смята, че сте непогрешима. И, разбира се, хората ви обичат — една от тях се е издигнала, оженила се е за принцепса и е осигурила на Империята наследника, от който тя отчаяно се нуждаеше. Вие имате много повече власт, отколкото си мислите — той леко се наведе напред. — Но една трета от нашия свят вече е мъртва, Исана. И това, което е останало, ще умре, ако не спрем да се опитваме да си забием нож в гърба и не започнем да си сътрудничим.

— Е, щом вие го казвате — сковано каза Исана. — По отношение на предателството вие сте по-голям авторитет от мен.

Той въздъхна и се отпусна в походния стол. Разпери ръце и уморено попита:

— Какво мислите, че Септимус би желал да направите?

Исана го гледаше мълчаливо дълго време. После каза:

— Вие не сте същия като вашата съпруга, лорд Акватайн.

Той й отправи студена усмивка.

— Споделяхме обща цел, понякога легло и име. Нищо повече.

— Споделяхте и убеждението, че всички методи са приемливи, ако резултатът си заслужава — каза Исана.

Акватайн вдигна вежди.

— Лесно е да се спори срещу морала чрез цифри, стига цифрите да са малки. Милиони хора — хора, които ние, гражданите на Империята, трябваше да защитаваме, са мъртви, Исана. Време е за трудни решения. И изобщо да не се вземе решение може да се окаже също толкова пагубно.

Исана се обърна, попивайки за момент казаното. Горчив вкус изпълни устата й.

Всъщност какво би й пожелал Септимус.

— Империята се нуждае от своите водачи, за да работят заедно — каза тя тихо. — Ще работя с вас, докато синът ми се върне. Не ви обещавам нищо повече.

Акватайн се вгледа за момент в лицето й, след което кимна късо.

— Разбрахме се. Съвсем разумно начало — той се намръщи за миг и после каза. — Може ли да ви попитам нещо?

— Разбира се — каза Исана.

— Наистина ли мислите, че той ще се върне?

— Да.

За миг Акватайн наведе глава с отсъстващ поглед.

— Трябва да призная… има част от мен, която иска той да се върне.

— Да ви освободи от отговорност?

Акватайн махна с ръка в неясен жест на отрицание.

— Защото той ми напомня за Септимус. А в момента Империята се нуждае точно от Септимус.

Исана наведе глава.

— Защо казвате това?

Той направи жест към пясъчната маса. Исана се приближи до него и видя карта на цялата империя, изобразена в пясъка.

Една четвърт, а може би и повече, беше оцветена в зеленото на кроача.

— Вордът беше разгромен — каза Акватайн — Но те се размножават толкова бързо, че скоро отново ще се върнат. Цели гори са засегнати от кроача — и са пълни с дървета, които дават млади ворди като плодове. Всичко, което кралицата трябва да направи, е да изчака новата реколта да узрее, след което тя отново ще дойде при нас толкова силна, колкото и преди.

— Можем ли… да изгорим реколтата им, така да се каже? — попита Исана, намръщено гледайки пясъка.

— Вероятно. Ако пътищата на юг не бяха унищожавани по време на нашето отстъпление — той поклати глава. — А и нямаме достатъчно хора, които да обхванат цялата територия за времето, с което разполагаме, преди вордът да ни контраатакува. Разбира се, ще изпратя групи, но това само ще намали числеността на врага.

Той посочи към северната част на картата, където имаше шепа маркери, обозначаващи легионите.

— В същото време все повече разчитаме на опълченци, а не на воини, загубихме търговските коридори за прехвърляне на доставки и финансиране, а вордът тихо убива най-мощните призователи на фурии.

— Какво искате да кажете, лорд Акватайн? — попита Исана.

Той посочи на север.

— Мога да мобилизирам нашите войски. Мога да разпределя останалите ресурси. Мога да планирам битки, мога да нанеса щети на ворда. Мога да ги пратя в планините за храна на враните — той поклати глава. — Но докато не влезем в южните земи и не ги ударим там, където се размножават, няма значение колко от тях ще убием. Те ще изпратят още повече. Рано или късно тази война ще завърши само по един начин.

— Мога да дам на хората на Алера силен водач, Исана. Мога да им дам време — той наведе глава и заговори много тихо. — Но не мога да им дам надежда.

Гай Октавиан, принцепс на Алера, беше преодолял морската болест почти ден по-рано от последния път, когато беше на борда на кораба, което беше съвсем незначително постижение на фона на другите проблеми. Но той се радваше на всякакви възможни подобрения.

Тави стоеше на палубата на „Слайв“ в глухата нощ. Те бяха акостирали до един от големите ледени кораби, който беше кръстен „Алекто“, и дори вахтеният офицер дремеше. Тави легна на палубата, докато главата му се избистри, след което се отправи към носа на кораба. Известно време той се взираше в огромния кораб, после към спокойното море, където стотици други кораби бавно се движеха към Алера с едва една трета от скоростта, която биха могли да развият, ако се движеха без ледените кораби. И все пак късно беше много по-добре от никога. Обратното пътуване без ледените кораби щеше да коства много повече нерви.

Той изяде корабния сухар, втренчи се в морето и зачака стомахът му да се успокои, за да може най-накрая да се наспи. Беше напълно неподготвен, когато един глас точно зад него каза:

— Какво толкова интересно видяхте?

Тави почти изскочи от дрехите си при тези думи и се обърна, за да види зад себе си млада жена.

Или поне това беше първото му впечатление за нея.

След секунда, като се вгледа по-внимателно, той забеляза начинът, по който мъглата и мракът сякаш се придържат към нея, оформяйки великолепна рокля. Забеляза начина, по който очите й непрекъснато променяха оттенъка си от един метал или скъпоценен камък към друг. И най-вече забеляза дълбочината на очите й; очи, които не биха могли да принадлежат нито на млада жена, нито на човешко същество.

— Какво толкова интересно видяхте? — повтори жената с усмивка.

— Нищо интересно — отговори Тави. — Просто… по-лесно е да мисля за бъдещето, когато гледам към морето. Какво може да се случи. Какво мога да направя в отговор. Как бих могъл да го направя.

Усмивката на жената не се разшири, но стана по-забележима.

— Всички сте еднакви — измърмори тя.

— Не разбирам — тихо каза Тави. — Коя си ти?

Тя го гледаше с ясен, откровен поглед и той забеляза, че нито косата, нито мъглата на роклята й се поклащат от вечерния вятър.

— Дядо ти — каза тя — ме наричаше Алера.