Фурията на принцепса

Глава 17

— Изведнъж — каза Макс — се почувствах много малък. И сякаш бях леко арогантен.

— Хм — каза Красус. Той преглътна и се прокашля. — Да.

Дуриас се вторачи в гледката отдолу, изсеченото му лице беше помрачняло.

— Сега вече знаем защо Сари е решил да напусне Кания и да нахлуе в Алера — промърмори Тави, разсъждавайки на глас. — Сигурно е видял как започва и е разбрал докъде ще доведе.

Кайтай обърна зелените си очи към Тави и го загледа напрегнато.

Както и всички останали.

„Кървави врани — помисли си Тави. — Всички ме гледат.“

Тави хвърли още един поглед към мащабната битка, бушуваща долу, като внимаваше да запази лицето си спокойно и отпуснато, кимна веднъж, сякаш гледката му беше казала нещо, макар че изобщо нямаше представа какво може да бъде то, и обърна се към Анаг.

— Бих казал, че имаме неща, които трябва да обсъдим с вашия майстор на войната. Нека не губим време.

Анаг наклони леко глава на една страна, веднага обърна таурга си и потегли обратно, за да се присъедини към колоната. Тави и останалите го последваха, но като забеляза, че Варг не помръдва от място, Тави спря своя звяр. Той даде знак на другите да продължат и се върна обратно при Варг.

Канимът наблюдаваше битката долу с мътен безизразен поглед.

— Варг — извика Тави.

Канимът не отговори.

— Варг — повтори той по-силно.

Отново без отговор.

Тави хвърли поглед към останалите. Леденият дъжд се беше засилил и в комбинация с тъмнината ги скриваше от погледа, както и битката долу.

Той и канимът бяха останали сами.

За първи път, откакто се качи на своя звяр, Тави свали пръчката за подкарване на таурги от куката на седлото си. Стимулът тежеше приблизително колкото ковашки чук и в добавка имаше дръжка с дължина три фута. Тави се зачуди дали ще успее да стигне през таурга до земята долу, за да заеме сила, но се отказа. Би трябвало да има достатъчно мускулна сила, за да се справи сам с тежкото оръжие. Тави го завъртя веднъж и с всичка сила удари Варг в гърдите. Топката в края на стимула се заби в бронираните гърди на канима и повали Варг назад, като едва не го изхвърли от седлото. Таургите веднага изреваха един на друг, заблъскаха се и мина половин минута, преди да се отдръпнат и да се успокоят. Варг шокирано погледна Тави, после оголи зъби и посегна към меча си. Тави му се усмихна, показа зъби и закачи стимула обратно на куката.

— Имам работа. Имам дълг към хората си, които останаха в Молвар — той обърна таурга назад към колоната и добави през рамо: — Както и ти.

Тави не знаеше как Варг ще реагира на това, което току-що направи. Физическото насилие сред канимите беше… не това, което беше сред алеранците. И макар че обикновено се използваше като дисциплинарна мярка, на него също така се гледаше и като на някаква обида; ставаше да се справиш с непокорно паленце, но не и да го използваш към уважаван подчинен. Разбира се, този вид действия не беше начинът, по който се отнасяш с равен на теб. Тогава тяхната концепция за гадара, за уважавания враг, поставяше този вид взаимодействие в съвсем различна светлина. Напълно приемливо е враг да те удари.

И все пак. Напълно възможно беше той току-що да е отправил предизвикателство на Варг. А такива неща сред канимите със статут като Варг не приключваха с първата кръв.

Животното на Варг забърза в студения дъжд зад Тави и закрачи редом с неговия звяр. Когато животните се изравниха, Тави извърна поглед и видя, че Варг го наблюдава. Големите очи на канима все още бяха празни. От дъжда козината му беше прилепнала към черепа, което според Тави го правеше малко по-малък, по-уязвим и по-опасен.

Варг леко наклони глава на една страна.

Тави му отвърна със същия жест.

Канимът се обърна и те отново се присъединиха към останалите. Когато групата таурги отново се върна на пътеката, Варг яздеше леко настрани от всички останали.

— Шуар — каза Анаг и направи жест с ръка.

Пътят ги беше довел до укрепленията, които бяха видели от върха на скалата. Като военен лагер той трябваше да е огромен. С всички придружаващи, необходими, за да се поддържат толкова много воини в състояние да се бият, той трябваше да е почти невъобразимо голям, за да ги побере — град, който лесно можеше да изпревари Алера Империя както по мащаб, така и по мрачен блясък — изграден от тъмен, гол камък със странни форми, твърде тесни врати и прозорци. Очевидно канимите не влагаха много усилия в изграждането на високи кули. Нито една сграда в полезрението не беше по-издължена от куб, въпреки че някои от тях бяха високи няколко етажа. Като цяло това беше довело до появата на своеобразна пещерна архитектура, със сгради, които могат да побират много повече обитатели, отколкото беше обичайно в Алера.

Дори този град, доколкото можеше да види Тави, беше претъпкан до краен предел. Куполообразни палатки стояха в спретнати групи около градските стени, простиращи се на хиляди ярда през откритото плато, заобиколени от прости земни укрепления, по които небрежно патрулираха канимски воини в синьо-черни брони. А по-нататък имаше примитивни палатки, разположени много по-хаотично. Когато минаваха покрай тях, Тави забеляза признаци за наличие на кожари, ковачи и най-различни други занаятчии, необходими за подсигуряване на толкова голяма войска. Квартирите, запазени за каними от кастата на занаятчиите и търговците, бяха препълнени, което ги принуждаваше да използват всяко свободно място, за да ги настанят. Студът и дъждът принуждаваха повечето обитатели да се крият в палатките, но няколко черноработника — основно ковачи — все още бяха погълнати от работата си под опърпаните навеси, а любопитни канимски деца надничаха от палатките, за да наблюдават как колоната таурги, раздразнено сумтейки и олюлявайки се, минава през палатковия град.

— Сладки са — лениво коментира Макс. — Толкова мънички.

Дуриас изсумтя.

Тави погледна през рамо към бившия роб и веждите му се извиха.

— Не мислиш ли, че са сладки?

— Сладки са — каза Дуриас. — Но веднъж видях робовладелец, който се опита да избяга от съда, като взе едно от тях за заложник. Малко момиче на около пет годинки. Сграбчи я за козината на врата, вдигна я и стисна гърлото й с ръка. Като я държеше така, можеше да я удуши. А в другата си ръка имаше нож.

Кайтай, която яздеше пред Тави, се завъртя наобратно в седлото, настани се удобно, приспособявайки се към ритъма на таурга, а лицето й изразяваше жив интерес.

— И какво се случи?

— Това хлапе с лекота откъсна китката на човека със зъби — каза Дуриас. — И извади рамото му в добавка.

Тави вдигна вежди.

— Силни деца.

— Те обучават децата си по различен начин от нас — каза Дуриас, кимайки. — По времето, когато вече могат да тичат, мускулите им функционират почти като при възрастните.

— Какво се случи с онзи робовладелец? — попита Кайтай. — Съдиха ли го?

— Не — каза Дуриас кратко. — Майката на паленцето беше там. Чичо й беше там. Веднага след като хлапето се оказа извън обсега на ножа…

Тави потръпна. Не че би оплаквал загубата на човек, който е взел дете за заложник — дори и дете на нашественик и заклет враг — но не можеше да си представи, че робовладелец, независимо дали е доброжелателен или спазващ закона, може да очаква да остане жив в ръцете на правителство, съставено от бивши роби. Подобно положение може да подтикне всеки човек към най-отчаяни действия.

— Не се тревожете, капитане — каза Дуриас няколко секунди по-късно, сякаш беше прочел съзнанието на Тави. — Този човек беше изнасилвач и дори по-лош. Направихме всичко възможно, за да спасим живота на онези, които не са изнасилвали жени или са избрали робски живот за себе си.

Тави поклати глава и тъжно се усмихна.

— Все още има много случаи, които ще трябва да решаваме веднага щом се върнем у дома.

— Робството трябва да приключи, сър — каза Дуриас. Тонът му беше тих и уважителен, но в гласа му имаше стомана. — Бихме искали да живеем като всички свободни граждани на Империята. Но само когато всички алеранци са свободни.

— Не мога да кажа, че това ще бъде просто и лесно — каза Тави.

— Достойните дела често не са, сър.

Те приближиха до портите на самите укрепления — масивни врати, издигащи се на четиридесет фута над нивото на платото. Падащият дъжд беше започнал да ги покрива с лед. Слабо горящи факли бяха разположени на големи интервали по стените, а светлината им едва стигаше, за да могат алеранците да виждат. Това можеше да се превърне в проблем. Канимите притежаваха отлично нощно зрение. Светлината, която предпочитаха да използват, когато изобщо използваха, беше слаба и червеникава и за алеранците тя едва стигаше да отделят твърдите форми от сенките. Нямаха причина да смятат, че вътрешността на крепостта им ще бъде достатъчно осветена, за да не изглеждат изключително глупаво, което ще рече безпомощни и слаби.

А това, помисли си Тави, ще е много лошо послание към народа на Шуар.

На върха на портите надуха рог и Анаг заповяда на колоната да спре. Той започна да разменя официални поздрави със стражата и да представя групата.

— Макс — каза Тави. — Красус. След като влезем в тъмното, трябва да виждаме пътя си. Мисля, че можем да използваме вашите остриета за това.

Красус кимна, а Макс изсумтя утвърдително. Миг по-късно огромните порти се отвориха достатъчно широко, за да позволи на колоната таурги да премине в редици по три животни.

Макс и Красус застанаха от двете страни на Тави, а Дуриас и Кайтай се пристроиха отзад. Когато влязоха в мрака на тунела, който започваше веднага след портите и се спускаше под стените с дебелина сто фута, двамата братя изтеглиха дългите си остриета и ги вдигнаха вертикално над главите си. Веднага щом го направиха, от дръжките на остриетата към върховете плъзнаха ярки огнени езици и златистобяла светлина обгърна стоманата и разпръсна мрака на пещерата под портите на Шуар.

Когато групата излезе от тунела и навлезе в града, те се озоваха на открито пространство, приличащо на голям площад или пазар, където стотици каними, занаятчии и воини, бързаха по своите си задачи под дъжда. Когато светлината на сияещите мечове започна да хвърля дълги резки сенки върху сградите отсреща, няколко десетки минувачи изненадано спряха, за да погледнат отряда и алеранците, влизащи в града. Тогава зад Тави внезапно звънна тръба на алерански легион, остра и сребриста, отекваща сред тъмните камъни на Шуар. Първите звуци на Химна на орлите, съобщаващи за пристигането на принцепса на Алера, пронизаха дъжда и нощта, горди, студени и предизвикателни. Тави хвърли бърз изненадан поглед през рамо и видя как Дуриас прибира тръбата на кръста си. Младият центурион леко се поклони на Тави, усмихна се и намигна.

Ако ярката светлина само забави пешеходния поток около тях, то звукът на тръбата го спря напълно. На площада се възцари мъртво мълчание. Стотици тъмни канимски очи се взираха в непознатите. Варг подкара звяра си напред и хвърли поглед към Тави. Без да знае точно защо, Тави почувства, че канимът би искал и той да направи същото. Той принуди таурга си да пристъпи напред, за да застане до Варг.

— Аз съм Варг от Нараш — обяви сивият каним в пълна тишина, мощният му глас отекна по целия площад. — Това е моят гадара, Тавар от Алера. Тук сме, за да поискаме среща с майстора на войната Ларарл. Всеки, който иска да ни спре, нека излезе напред.

За секунди пътеката, водеща към един от изходите от отсрещната страна на площада, беше напълно освободена.

— Ха — измърмори Макс. — Имам чувството, че тук добре го познават.

Варг издаде удовлетворен звук, нещо средно между грухтене и ръмжене, и направи учтив, приканващ жест към Тави. Те подкараха зверовете си напред, придружени от Макс и Красус с техните пламтящи остриета, после яздеха Дуриас и Кайтай, а накрая колоната завършваха воините на Анаг, оформени набързо в почетен караул.

Явно вестта за появата им се носеше пред тях. Въпреки че тъмният пещерен град беше препълнен с каними, улицата пред Тави и Варг беше абсолютно пуста.

Беше зловещо придвижване. Това, което щеше да е познатото мърморене на тълпата в Алера Империя, тук беше непрекъснат хор от гърлено ръмжене, от който се състоеше езикът на канимите. Въпреки че светлината, хвърляна от мечовете на братята, беше ярка, извън осветения кръг имаше само тъмни фигури и хиляди и хиляди блестящи червени очи, а от време на време — и святкащи бели зъби.

Атмосферата не беше подпомогната от факта, че Макс и Красус, по предложение на Тави, бавно намаляха интензивността на пламъците, обгръщащи мечовете им, докато очите на алеранците се приспособят към приглушената червена светлина, предпочитана от канимите. Те все още не виждаха добре, но все пак напълно достатъчно, за да не се чувстват съвсем слепи в мрака на града около тях, а всяка проява на слабост може да изиграе решаваща роля в деловите отношения с техните хищни домакини.

Само чудо би могло да им помогне да се измъкнат нощем от крепостта, помисли си Тави. Простата липса на светлина би направила това невъзможно, дори и огромният брой каними да не правеше цялата тази идея смехотворна. За да имат достатъчно светлина, за да виждат, ще трябва да се осветят като маяк, съобщавайки на всеки каним къде се намират. А на дневна светлина, разбира се, да се прокрадваш също едва ли беше възможно. Което означаваше, че ще трябва да разчитат изцяло на фуриите си, но заобиколени от толкова много студен камък и дума не можеше да става за изработен от дървесни фурии воал, а въздушния воал изискваше прекалено много усилия, за да се задържи продължително време.

Така че най-добре да избягват необходимостта от бягство.

Ако е възможно.

Анаг ги поведе по няколко стръмно наклонени улици, които се извиваха отстрани на платото, като всички бяха изградени с масивни порти и бойници през равни интервали по целия път през прохода, водещ към самия Шуар. Близо до основата на платото те спряха пред най-голямата сграда, която бяха видели досега — огромно кубче черен камък, високо поне двеста фута.

След като се спешиха, те минаха през няколко охранителни поста и покрай няколко офицери с по-висок ранг. Отне им почти два часа, за да преминат през командната верига, но в крайна сметка ги придружиха до помещение някъде в центъра на зданието. Това беше голяма стая с висок свод над главата. Тави беше впечатлен от чистото майсторство, необходимо за проектиране на такова нещо. Тежестта отгоре сигурно беше огромна, но гладкият купол се извиваше грациозно над стаята, очевидно неподдържан от стълб или колона.

Червена жарава грееше в яма в центъра на стаята. До нея на кръгла маса, висока не повече от два фута, но почти десет фута в ширина, имаше умален модел на защитата на крепостта, пълен със сини камъни, обозначаващи местоположението на канимската армия, черни камъни, представляващи ворда, и зелено оцветен пясък, което, осъзна Тави, представляваше присъствието на кроача.

Няколко шуаранци с характерната им златиста козина бяха приклекнали около масата, гърлено ръмжейки помежду си — с изключение на един. Един сравнително нисък, но здрав представител на това племе, с козина, по която се виждаха сребърни ивици, примесени със златистокафяво, седеше мълчаливо, втренчен в масата, следейки разговора около себе си само с внимателно потрепване на заострените си уши.

Анаг приближи до масата и наклони дълбоко глава встрани.

— Майстор на войната.

Здравият каним вдигна очи — необичайни за каним, тъй като бяха яркосини на кървавочервен фон — към младия офицер и леко наклони глава в отговор.

Останалите каними на масата веднага млъкнаха.

— Втори в глутницата — изръмжа майсторът на войната. Гласът му беше много нисък, дори за каним. — Къде е лидерът на глутницата ви?

— В Молвар, милорд — отговори Анаг, тонът му беше неутрален и учтив. — Ранен.

— Смъртоносно, предполагам?

— Не съм сигурен, милорд — отговори Анаг. — Въпреки че мога да предположа: аз не съм лечител, милорд, но все още не съм чувал за воин, който да е умрял от проста, правилно лекувана травма на крака.

— За да стане това — отвърна майсторът на войната — той трябва да е воин. Воин, а не изчадие от принудителното чифтосване на някакъв чакал-жрец с малко момиченце.

— Както кажете, милорд.

— Следващият път ми донеси по-добри новини, Анаг.

— Ще направя всичко възможно, милорд.

Канимът стана и се насочи към тях. Въпреки че се движеше с леко накуцване, Тави прецени, че само глупак би го помислил за сакат, бавен или неспособен.

Бронята му, подобно на тази на Варг, беше украсена с орнаменти, очукана и с много кървавочервени скъпоценни камъни. По-голяма част от черната стомана беше оцветена с тъмносин емайл, докато бронята на Варг беше тъмночервена.

Той наклони съвсем леко глава пред Варг, жестът съвсем точно съвпадна с неговия.

— Варг — изръмжа майсторът на войната.

— Ларарл — отговори Варг.

Ларарл насочи погледа си към останалите, очите му внимателно изучаваха всеки от тях и носът му леко потрепваше.

— Мислехме, че отдавна си мъртъв.

— Не и преди да те убия.

Ларарл отново погледна Варг и оголи зъбите си в бавна, злобна усмивка.

— Радвам се да видя, че демоните отвъд морето не са ме лишили от удоволствието да покажа червата ти на небето.

— Още не — каза Тави. — Но кой знае? Нощта едва започна.

Ушите на Ларарл потрепваха напред-назад от пълна изненада и погледът му се насочи към Тави.

— Ти говориш нашия език, малки демоне?

— Достатъчно. И го разбирам доста добре.

Очите на Ларарл се присвиха.

— Интересно.

— Ларарл от Шуар — изръмжа Варг. — Това е Тавар от Алера. Той е мой гадара, Ларарл.

— Както и Варг за мен — добави Тави, предполагайки, че е редно да се каже.

Ушите на Ларарл отново потрепнаха и той поклати глава.

— Тавар, нали? Демон-гадара — той погледна към масата и модела, който стоеше на нея. — Понякога си мисля, че светът се променя. А аз съм твърде стар, за да се променям заедно с него.

Той поклати глава.

— Варг, примирие за тази вечер?

— Получаваш го.

Ларарл кимна.

— Както и ти моето. Гарантираш ли за Тавар и неговите хора?

Варг погледна Тави.

— Можеш ли да дадеш думата си, че ти и твоите хора ще спазвате примирието тази вечер, стига никой да не ви заплашва?

— Разбира се — каза Тави. — Ако получим същото обещание в замяна.

— Той дава думата си — каза Варг на Ларарл.

Покритият със златиста козина майстор на войната кимна.

— И ти ще гарантираш за моята дума пред него?

Варг погледна Тави.

— Гарантирам. Ларарл винаги държи на думата си.

Тави кимна.

— Тогава така да бъде.

Ларарл кимна на останалите каними в стаята.

— Оставете ни.

Неговите офицери бързо и безшумно напуснаха стаята. Анаг излезе последен и затвори вратата зад себе си.

Ларарл прекоси стаята, приклекна до ямата с огъня и протегна ръце над нея.

— Сядайте.

Те го направиха. Тави беше благодарен на топлината на огъня. Вътрешността на командния пункт на Ларарл беше студена буквално като пещера.

— Имам много работа — каза Ларарл. — Какво искаш от мен?

— Първо, твоята защита — каза Варг. — Тук съм с почти сто хиляди от хората си.

Ларарл замръзна за секунда, сините му очи бяха приковани във Варг.

— Къде?

— В Молвар — отговори Варг. — Пристигнахме преди пет дни.

Ларарл мълча в течение на няколко секунди.

— И каква точно защита искаш от мен?

— Първоначалното ми намерение, когато пристигнах тук, беше да помоля само да ни бъде предоставено достатъчно място да слезем на сушата, докато корабите ни бъдат ремонтирани, за да се върнат в Нараш. Сега…

Ларарл кимна.

— Няма го. Нараш вече го няма. Вече няма никой друг, Варг. Всичко е…

Юмрукът му се стовари на масата зад тях и повърхността й се напука, разсипвайки зелен пясък. — Всичко, което остана, са само тези отвратителни остатъци. И тези същества. Вордите.

— Сигурен ли си? — попита Варг.

— Да.

— Как се случи това? — попита тихо Тави.

— Започна от Нараш — отговори Ларарл. — Жреците и техните секти сред създателите вдигнали бунт срещу кастата на воините, използвайки вордите като съюзник. Но скоро стана ясно, че жреци от други области с нетърпение вкарват ворди в земите си, за да им помогнат в собствения им бунт. Много скоро майсторите на войната във всяка област не правеха нищо друго, освен да потушават един бунт след друг.

Тави вече виждаше накъде води това.

— И щом вордът се установил във всяка област, те започнали да обръщат жреците.

Ларарл кимна.

— Глупави таурги. Сега са почти изчезнали. В течение на няколко дни всяка област беше в пламъци. Военни отряди мародерстваха навсякъде. Нямаше връзка, нямаше командване. Някои се бориха по-дълго от други, издържаха по-дълго — твоята собствена земя, Варг, издържа по-дълго от всеки друг, въпреки че отровата започна да излиза оттам. Но в крайна сметка това нямаше значение. Те паднаха. Един по един всички те паднаха.

Тави неволно потръпна и протегна ръце над жаравата.

След минута мълчание Варг каза:

— Тогава трябва да те помоля за убежище за майсторите под мое ръководство. И да предоставя воините си, за да помогна на вашата отбрана.

Ларарл изсумтя. Погледът му се насочи към Тави.

— А ти, Тавар?

— Бих искал да помоля за разрешението ви да прекарам няколко дни тук, за да попълня запасите на моите кораби и да ги ремонтирам. После възнамерявам да отплавам обратно към родината си и, ако имам късмет, никога повече да не ви притеснявам.

Ларарл отново изсумтя, стана и тръгна към вратата. Всички го гледаха.

Той спря пред нея.

— Варг. Хранителните ни запаси не стигат, за да нахраня моите хора, камо ли и твоите.

Варг вдигна устни, оголвайки зъби.

— Тук може и да не са останали много жреци — продължи Ларарл. — Но сега са мои. Твоите хора ще умрат, Варг. Аз поне мога да направя смъртта им да има смисъл. Мога поне да дам кръвта им на жреците, за да защитят Шуар.

— Ларарл — изръмжа Варг и се надигна. — Не прави това.

— Моите хора умират — изплю Ларарл. — Моят дълг е към тях. Не към теб. Ако беше на мое място, ти щеше да направиш същото и го знаеш.

Тави се изправи.

— А ние? Какво ще стане с хората ми?

Ларарл се обърна и хвърли на Тави поглед, изпълнен с чиста, студена, кръвожадна омраза.

— Демон — изръмжа той. — Мислиш ли, че сме толкова глупави, че не знаем, че вордът пристигна в Кания на един от вашите кораби? Смяташ, че сме толкова глупави, че не осъзнаваме, че именно вие ни изпратихте този ужас, за да унищожи нашия народ?

— Това не е вярно! — изръмжа Тави.

— Алерански демон — изплю Ларарл презрително, — нямаш чест. Всяка дума от устните ти е лъжа. Имам област, която да защитавам, и нямам време за губене за твоите лъжи. Но кръвта на хората ти е също толкова полезна, колкото и кръвта на хората на Варг.

Той отвори вратата с гръм и трясък.

— Стража!

На прага се появиха десетки канимски воини.

Ларарл се обърна към тях.

— Ще отидеш с тях или ще умреш тук и сега. Избирай.