Фурията на принцепса

Глава 9

След шест дни буря Тави повече или по-малко се отказа да следи времето. В онези кратки моменти, когато гаденето намаляваше и способността му да мисли последователно се връщаше, той практикуваше канимски — и най-вече ругатни. Беше се научил да се контролира дотолкова, че да не повръща непрекъснато, но все пак това беше много мизерен начин на живот и Тави не криеше завистта си към онези, на които свирепото люлеене на „Слайв“ не се отразяваше особено.

Зимната буря беше яростна и безмилостна. „Слайв“ не просто се люлееше. Той подскачаше наляво и надясно, тресеше се диво, хвърляше се напред-назад. Понякога само въжетата, опънати над койката, спираха Тави да не падне на пода. Под облаците на дългата зимна нощ през повечето време беше тъмно, а огън палеха само със специално разрешение и единствено когато беше абсолютно необходимо. Огън на кораб, особено при такава буря, колкото и малка да беше вероятността, можеше да се изплъзне от своя съд и тогава корабът щеше да стане лесна жертва на вълните и вятъра.

Междувременно на палубата, сред виещия вятър и падащия мокър сняг, моряците на „Слайв“ продължаваха да работят, подтиквани постоянно от виковете на Демос и неговите офицери. Тави би се присъединил към тях, ако можеше, но Демос решително възрази с аргумента, че дори змиите и червеите по-добре понасят морското люлеене и той няма намерение да обяснява на Гай Секстус как наследникът на Империята е успял да се спъне в нещо, докато се опитвал да завърже възел, от който си няма и понятие, и се е удавил, падайки в океана.

Така че през повечето време Тави стоеше в непрогледния мрак долу, изпитвайки смътно чувство на вина за това, че си седи в каютата, докато останалите се трудят да прекарат кораба през бурята. Единственото, което му оставаше, беше да скучае, наред с факта, че се чувстваше по-отвратително от когато и да било.

Всичко това беше повече от достатъчно да вкисне настроението му.

Кайтай беше с него през цялото време, присъствието й го успокояваше, обнадеждаваше и стабилизираше. Тя редовно му носеше лека храна, убеждаваше го да пие вода и лек бульон — и това продължи цели седем дни, след което му каза:

— Дори и аз имам предел, алеранецо — и си тръгна, като мърмореше под нос на канимски.

Той говореше по-добре от нея. И това беше нормално, защото имаше много практика.

Безкрайност по-късно Тави се събуди със странно усещане. Отне му няколко минути, за да осъзнае — корабът плаваше много по-меко, а той вече не се чувстваше толкова безнадеждно болен.

Той отвърза въжето, което го опасваше през гърдите, и рязко седна, като направо не му се вярваше, но си беше истина — „Слайв“ нежно се люлееше на вълните, а не подскачаше и не се тресеше от бурята.

Носът му беше болезнено сух и когато седна на койката, веднага усети студа. Мъглива слънчева светлина упорито проникваше през стъклото на илюминатора, покрито със скреж от студа.

Той стана, облече най-топлите си дрехи и видя Кайтай да спи дълбоко на койката до него. Максимус беше на отсрещната койка, Тави за първи път през тези дни го виждаше толкова изтощен. После зави Кайтай със своето одеяло, а тя сънено му благодари и още повече се сгуши в допълнителната топлина. Тави я целуна нежно и излезе на носа на кораба.

Морето беше необичайно.

Вълните, например, бяха странни. Дори при спокойно време те леко се поклащаха.

Морето беше гладко като стъкло и съвсем леко се люлееше от тихия, студен северен вятър. И навсякъде имаше лед. Той покриваше кораба с тънък слой, блестейки по рангоута и мачтите. Носът беше покрит с по-дебела ледена кора, въпреки че на няколко места тя беше изстъргана и отстранена, което я правеше не толкова коварна, колкото би могла да бъде.

Въпреки това Тави се придвижваше много внимателно. На няколко места на кораба имаше опънати въжета, очевидно за да осигурят на екипажа опора там, където те не могат да стигнат до парапетите или до друга част от надстройките на кораба.

Той пристъпи към парапета и погледна към морето.

Флотът се беше разпръснал безразборно около тях. Най-близкият кораб беше твърде далеч, за да забележи каквито и да било подробности, но дори така Тави можеше да види нещо нередно в очертанията му. Оглеждайки кораба по-внимателно, му трябваше само миг, за да осъзнае, че гротмачтата му просто липсва, счупена по време на бурята. Поне още два кораба бяха достатъчно близо до него, за да идентифицира подобни щети, в това число и един от огромните бойни кораби на канимите.

Тави не видя никакво движение на нито един от корабите, включително неговия собствен, и това породи в него неприятно, странно усещане, че той е единственият останал жив.

Чайка издаде самотен крясък. Ледът затрещя и ледена висулка падна от въжетата, пръскайки се на парченца на палубата.

— Винаги е така след дълга буря — раздаде се зад него тихият глас на Демос.

Тави се обърна и проследи как капитанът на кораба излиза от трюма, спокойно минава по ледената палуба и застава до него. Изглеждаше както винаги — спретнат, невъзмутим и облечен в черно. Под очите си имаше сини кръгове от умора, а на лицето — няколкодневна брада. Но освен това нямаше никакви други следи от многодневната му борба със стихиите.

— Момчетата работят с всички сили, дни наред изкарват без прилична храна и сън — продължи Демос. — И след като опасността премине, те просто се отпускат и заспиват. На практика трябваше да ги бия, за да ги накарам първо да отидат в койките. Някои от тях бяха готови да заспят директно на леда.

— А ти защо не спиш? — попита Тави.

— Не съм толкова уморен. Прекарах времето основно да ги наблюдавам как работят — разтягайки думите, отговори Демос. Тави не му повярва нито за миг. — Някой трябва да държи очите си отворени. Ще спя, когато боцманът се събуди.

— Всички добре ли са?

— Изгубих трима — каза Демос, без гласът му да трепне.

Тави не сбърка това с безчувственост. Мъжът просто беше твърде уморен, за да реагира бурно на каквото и да било, независимо дали е радост или скръб.

— Водата ги взе.

— Съжалявам — каза Тави.

Демос кимна.

— Тя е жестока любовница. Но ние продължаваме да се връщаме при нея отново и отново. Те знаеха какво може да се случи.

— Корабът?

— Корабът ми е наред — каза Демос. Тави не пропусна съвсем леката нотка на гордост в гласа му. — За останалите — не знам.

— Тези двата изглеждат повредени — каза Тави и кимна с глава към морето.

— Така е. Бурите могат да срежат мачти така както воден козел отгризва тръстика — Демос поклати глава. — По-големите кораби се справят по-зле от този. Флотските призователи на вода успяха да ни попречат да се разделим съвсем. Вълните достатъчно утихнаха, вече можем да изпратим няколко летци и да съберем всички — веднага щом хората започнат да се събуждат. Ще отнеме няколко часа.

Тави се усмихна.

— Трябва да има нещо, което мога да правя. Ако искаш, отиди да си починеш, а аз ще се погрижа за…

Демос поклати глава.

— Не и в този живот, милорд. Може и да сте зъл гений на войната, но моряк от вас става толкова, колкото от крава — летец. Не е за вас да командвате моя кораб. Дори в това езерце.

Тави се усмихна криво при тези думи, но знаеше, че е по-добре да не спори с него. Демос имаше определени възгледи за вселенския ред — просто казано, на палубата на своя кораб той трябва да е начело при всяко вземане на решения.

Имайки предвид, че „Слайв“ издържа на бурята и беше в по-добро състояние от много други кораби, които изглежда бяха получили ужасни поражения, Тави вярваше, че мнението на Демос не е съвсем лишено от основания.

— Излежавах се през всичките тези дни като мързеливо куче — каза Тави.

— Като болно куче — поправи го Демос. Той погледна право в Тави. — Не изглеждате много добре, милорд. Момичето-марат беше много притеснено за вас. Тя работи повече от всеки един от нас, опитвайки се да се разсее.

— Тя просто е искала да се отърве от моето хленчене — каза Тави.

Демос слабо се усмихна.

— Обзалагам се, че работата ви скоро ще започне, милорд. И тогава никой от нас не би искал да бъде на ваше място.

— Това ще е после. А аз искам да направя нещо в момента — каза Тави. Той присви очи, докато оглеждаше палубата. — Хората са на път да се събудят и ще са гладни.

— Да, като бебета-левиатани.

Тави кимна.

— Тогава ще отида в камбуза.

Демос вдигна вежди.

— Само се опитайте да подпалите кораба ми и аз ще се погрижа да изгорите жив, преди той да потъне. Милорд.

Тави изсумтя и се насочи към камбуза.

— Израснал съм в холт, капитане. Работил съм в кухня.

Демос опря ръце на страничното перило.

— Ако не възразявате, бих искал да ви попитам, Октавиан — вие изобщо нямате идея как да бъдете принцепс, нали?

Хората се размърдаха по-рано, отколкото Тави очакваше. Отчасти това се дължеше на факта, че денят бързо захладня и ставаше трудно да се спи във все още мокри моряшки дрехи. Отчасти това беше причинено от леките травми и разтежения, получени по време на тежката и опасна работа. Но най-вече причината беше зверският глад, който ги принуди да се надигнат, за да напълнят ръмжащите си кореми.

Камбузът на кораба включваше и хладилна камера, достатъчно голяма, за да се нуждае от два охлаждащи камъка, и Тави направо се изненада, когато видя колко много месо се съхранява там. По времето, когато мъжете започнаха да се събуждат, той вече беше успял да приготви голямо количество каша и да нареже и изпече четири цели бута, в допълнение към купчините корабни сухари и галоните горещ силен чай.

Кашата се получи не по-лоша от тази на корабния готвач, а месото, макар и да не беше чак деликатес, но не можеше да се нарече и недопечено.

Както Демос предрече, екипажът бързо се ориентира, докато Тави, също както готвачът правеше обикновено, мяташе храна в протегнатите чинии на подредените на опашка мъже.

Той прекара времето в разговори с всеки от моряците, като ги разпитваше за бурята и им благодареше за добре свършената работа.

Моряците, всеки от които познаваше Тави от пътуването през предходната година, си разменяха фамилиарни, приятелски думи с него, но никога не преминаваха линията на открито неуважение.

Последни в опашката за храна бяха Максимус, Кайтай и Магнус. Последният имаше откровено неодобрително изражение на лицето си.

— Нито дума — тихо каза Тави, когато Магнус приближи. — Нито една кървава дума, Магнус. Аз се търкалях долу повече от седмица като малко дете и не съм в настроение за лекция.

— Ваше височество — много примирено и също толкова тихо отвърна Магнус. — Никога дори и през ум не би ми минало да го направя публично. От страх, че това може да урони уважението към титлата ви.

Макс без колебание заобиколи Магнус, грабна чиния и с трясък я постави на плота пред Тави.

— Хей, готвачо — каза той, докато се прозяваше. — Дай ми парче месо, което не е изгоряло до черно. Ако имаш такива.

— Плъховете събориха тези трите по пода, преди да успеят да се изпекат — отговори Тави, отрупвайки чинията на Макс. — Но после тези потомци на врани отказаха да ги ядат по някаква причина.

— Плъховете са умни и съобразителни — каза Кайтай, поставяйки собствената си чиния веднага щом Макс взе своята.

— Което прави месото подходящо за теб, Максимус — тя взе чинията и се усмихна на Тави. — Благодаря ти, алеранецо.

Тави намигна и й се усмихна в отговор, след което се обърна към Магнус.

Старият курсор въздъхна тежко, завъртя очи и взе своята чиния.

— Повечко каша, ако обичате, ваше височество.

— Добре — изпъшка Макс, затваряйки вратата на каютата след себе си. Големият Антилар носеше малък сноп листи и ги хвърли на масичката за писане пред Магнус.

— Рицарите Аери са открили още две дузини кораби, които са се отклонили от пътя, и те са променили курса си, за да се присъединят към нас. Красус казва, че според него сме намерили всички кораби, които са оцелели от бурята.

Тави бавно въздъхна.

— Колко загубихме?

— Единадесет — тихо каза Магнус. — Осем от Свободния алерански, три от легиона.

Единадесет кораба. С екипажа и пътниците това бяха общо над две хиляди души, изгубени в яростта на бурята.

— Канимите? — тихо попита Тави.

— Към момента — осемдесет и четири — също тихо отвърна Магнус. — Повечето от тях — с цивилни.

Известно време всички мълчаха. Отвън се чуваха траурните песни на канимите — диви и самотни вопли, носещи се от тъмните кораби над спокойното ледено море.

— Ние в какво състояние сме? — попита Тави.

— Транспортните кораби на легиона са силно повредени — откликна Макс. — Натрошени мачти, пропукани корпуси и т.н., не могат да бъдат изброени.

— Повечето от тези корита все още рискуват да отидат на дъното — каза Демос. — Ще имаме късмет, ако развият и половината от нормалната си скорост. Ако следващата буря ни удари в открито море, загубите ни ще са много по-сериозни.

— Според писмото на Варг — каза Тави, размахвайки друг лист хартия, — корабите на канимите не са в по-добро състояние от нашите. Също така, според Варг, бурята ни е изтласкала на няколкостотин мили от курса на север по крайбрежието на канимите — това следва от спокойното море, студа и целия този лед, който виждаме по водата. Той казва, че наблизо има пристанище, до което можем да стигнем. Но все пак не знае точното ни местоположение.

— След няколко дни облаците ще се разсеят и тогава ще можем да разчетем звездите — спокойно каза Демос.

— Не мисля, че гадаенето ще помогне тук — каза Макс. — Без да се обиждате, капитане.

Демос се взря сериозно в Макс, след което насочи поглед към Тави.

— Той не говори за гадаене, трибун — каза Тави. — Моряците, плаващи по дълбоки води, могат да направляват курса си въз основа на промените в положението на звездите.

— Хм — раздразнено изсумтя Макс. — Добре. Един от нашите рицари Аери може да вдигне някого над облаците. Примерно на няколко хиляди фута.

— Сред живите призователи на въздух няма такива, които биха могли да увиснат достатъчно неподвижно за точни измервания, трибун — беззлобно каза Демос. — В допълнение, за по-точни измервания ние използваме маркери на кораба. Така че ако не могат да вдигнат „Слайв“ заедно с тях…

— О — каза Макс. — Вероятно не.

— Във всеки случай ние не сме в състояние да чакаме, милорд — каза Демос. — По това време поредната буря е само въпрос на време. Може би имаме няколко дни. Или няколко часа.

Магнус се прокашля и каза:

— Ако позволите, ваше височество. Макар да не сме сигурни за точното си местоположение, приблизителното ни местоположение е много по-лесно да се определи — той подаде на Тави сгънат лист хартия.

Тави го взе и го разгърна. Оказа се карта, която показваше крайбрежието на Кания. Беглото разглеждане на рисунката му подсказа накъде клони Магнус.

— Знаем, че пътуваме към Нараш, родината на Варг — каза Тави. Той прокара пръст на север по крайбрежието. — И има само една канимска област по крайбрежието на север от Нараш. Шуар.

— Произнася се като една сричка — разсеяно го поправи Магнус. — Това е една от тези думи, които трябва да изръмжиш през зъби, за да я произнесеш правилно.

— Наистина ли има някакво значение? — попита Макс.

— Тъй като по всяка вероятност точно тук ще слезем на брега — ехидно отбеляза Кайтай, — може би трябва да си поставим за цел да произнасяме правилно названието на дома на нашите домакини, а не да ги обиждаме всеки път, когато го казваме.

Макс напрегнато се изправи, а мускулите на долната му челюст заиграха упорито.

— Чала — спокойно каза Тави.

Ноздрите на Кайтай се разшириха, докато гледаше Макс, без да отклонява поглед. Но като хвърли поглед към Тави, тя кимна към Антилар с нещо подобно на примирителен жест и седна по-далеч в сенките на долната койка.

Още една причина за безпокойство. Бурята и продължителността на пътуването, плюс състоянието на корабите, отдалечеността от дома и пълната несигурност на ситуацията оказваха огромен психически натиск върху хората му — и ако това се проявяваше толкова открито между Кайтай и Максимус, които бяха приятели от години и живееха в сравнително просторни условия на „Слайв“, колко ли по-стресиращ проблем можеше да се окаже на останалите препълнени кораби.

Въпреки че той не беше сигурен дали това все пак е проблем, по който би могъл да направи нещо. Все пак за мъжете е съвсем естествено да се притесняват, когато са далеч от дома, при странни обстоятелства и не са сигурни в завръщането си обратно.

В крайна сметка — някои от тях няма да се върнат.

Единадесет кораба.

— Въпросът е — каза Тави, — че ако флотът ни, който може да се движи само с половината от нормалната си скорост, достигне брега в промеждутъка от няколко часа до няколко дни, докато времето е ясно, то ще акостираме някъде в Шуар.

Той направи усилие да произнесе думата правилно.

— Знаем ли нещо за тази… империя? Това империя ли е, Магнус?

— Думата, с която канимите назовават своите държави, най-точно може да се преведе като „област“ — отговори Магнус. — Област Шуар. Област Нараш.

— Империя, област — каза Тави. — Какво знаем за нея?

— Това, че е разположена на огромни и доста подходящи за защита планински възвишения — отговори Магнус. — Също така е една от трите най-големи области по отношение на общата площ, заедно с Нараш и Мараул, и има само един пристанищен град, който се нарича Молвар.

— Тогава изглежда се отправяме към Молвар — каза Тави и се усмихна. — Чудя се дали ще трябва да превземем града, за да можем да стъпим на брега.

— Уф — изпухтя Макс, — мислиш ли, че ще се стигне до това?

— Не мисля, че е невъзможно — отговори Тави. — Ако областите наистина враждуват помежду си, на Варг може да му се наложи да превземе пристанището, за да пристанем там. Дори и да не воюват открито, не мога да си представя, че ще заподскачат от радост, когато толкова огромен флот се появи на хоризонта.

— В такъв случай може би трябва да пристанем другаде. Всъщност не е задължително да разполагаме с корабостроителница, за да поправим корабите — каза Макс. — Щом всички се съберат, можем да се заемем с ремонта на корпусите им — трябва ни само време и тишина, за да могат нашите дърводелци да работят на спокойствие. Нали така, Демос?

Демос се намръщи, замисли се за миг и кимна.

— Да, в по-голямата си част. Ще ни бъде по-трудно с мачтите, но дори те могат да бъдат възстановени без корабостроителница.

Магнус се намръщи.

— Маркус ми изпрати много интересен доклад. Той се е сближил с група Ловци, които, явно по поръчение на Варг, ви изпращат тайно съобщение.

Тави сви устни.

— Продължавай.

— Ловците информирали Маркус, че макар да се ползвате с уважението на Варг, след като стигнем в Кания, той може да не успее да ви защити от другите каними. Той ви съветва да обмислите по-предпочитаната възможност да обърнете назад и да не продължите пътя до края.

— Предупреждение — тихо каза Кайтай. — Което обаче той не може да провери лично.

— Възможно е — каза Тави.

— Тогава нека да започнем с това — каза Макс. — Без да се обиждаш, Тави, но има голяма разлика в отблъскването на нашествието на канимите на нашата родна земя и битка с всеки от тях в собствения им дом. Особено, ако са толкова многобройни, колкото предполагаме.

Тави разсеяно потърка брадичка.

— Именно. Именно — той поклати глава. — Не мисля, че това е предупреждение.

Кайтай наклони глава.

— Какво друго може да бъде?

— Тест — отговори Тави. — Да види доколко сериозен съм бил, когато преговарях с тях, и дали може да се вярва на думата ми.

— Какво? — раздразнено изсъска Магнус. — Вие вече напълно го демонстрирахте. Велики фурии, ние дори им построихме флот.

— Ако си спомняте, те бяха на път да си построят флота сами — отвърна Тави. — И макар че легионите най-вероятно щяха да го унищожат преди завършването му, ти и аз нямаше да сме живи, за да го видим, Магнус. Насаг пощади Сенатската гвардия и Първи алерански и всички го знаем.

— Независимо от това вие сте редом до тях, без да застрашавате безопасността им, и държите на думата си — каза Магнус.

— Което не значи нищо — намеси се Кайтай. — Просто беше най-очевидният, бърз и евтин начин да се отървем от врага.

— Ако сега се върна назад — продължи Тави, — тогава доверието, което каснимите ни оказват, остава без отговор. Това ще им изпрати послание, че макар да сме добри на думи, ние не сме заинтересувани да изграждаме доверие.

— Или — възрази Макс, — ще избегнеш участта да бъдеш изяден. Както и ние.

Тави си пое дълбоко дъх.

— Да. И това го има — той посочи Макс. — Но както ти вече отбеляза, Макс, канимите може да се окажат много повече, отколкото бихме могли да си представим. Може би дори толкова много, че да не можем да ги победим, ако решат, че трябва да бъдем унищожени. Какво мислят останалите?

— Какво друго знаем за тях? — попита Кайтай.

— Не знаем как изглеждат отвътре — каза Макс. — Можем да се приберем у дома и никога да не разберем. Нямам нищо против да отложим това изследване.

Тави му се ухили.

— Магнус?

— Ако някой друг беше на ваше място, той нямаше да пропусне тази възможност, ваше височество — каза Магнус. — Ако решите да продължите пътя, ви призовавам да го направите с изключителна предпазливост.

— Демос?

Капитанът поклати глава.

— Не ме питайте за политика, милорд. Мога да ви кажа само, че нашите кораби няма да издържат обратния път и дори да намерим всичко необходимо за ремонта им, би било опасно да се връщаме преди пролетта. Също така мисля, че нямаме време да стоим и да говорим. Времето няма да чака.

Тави кимна кратко.

— Предайте заповед до всички капитани. Насочваме се към Молвар с Варг. Всяко пристанище е за предпочитане пред бурята.