Фурията на принцепса

Глава 44

Вордът се втурна към укрепленията около Молвар като голяма тъмна вълна и последните защитници на Кания се надигнаха да ги посрещнат в един-единствен чудовищен рев на предизвикателство и омраза. Звукът на роговете, както канимски, така и алерански, се разнесе над хипнотизиращия, сребристо осветен пейзаж, и от запад се изля огромна вълна нападатели, хитинът проблясваше под огромното око на зимната луна.

Тави знаеше, че говори, тъй като заповедите излитаха от устните му по-бързо, отколкото можеше да ги проследи, а наоколо офицерите от легиона отдаваха чест и бягаха, но изглежда той наистина не разбираше какво казва. Мислите му се надпреварваха, опитвайки се да обхване всички възможни варианти от следващите минути и часове, да предвиди всичко и да предприеме всяка възможна мярка. После той скочи на таурга зад Кайтай и препусна към битката.

Първи алерански беше унищожил взетите шуаранци с цената на сериозни загуби — всеки взет от ворда беше невероятно силен, не обръщаше внимание на болката и се биеше с безразсъдна и самоубийствена ярост. Въпреки че взетите каними бяха унищожени, за всеки враг на земята имаше по няколко мъртви алеранеца — хитростта на врага му се беше отплатила. Редиците на легиона бяха сериозно нарушени и първият удар на ворда дойде веднага след началния им гамбит.

Легионът беше отблъснат от прохода в укрепленията, докато нови ворди — винаги нови ворди — атакуваха останалите отбранителни позиции, като така предотвратяваха възможността канимите да се притекат на помощ на алеранците. Сега легионът се бореше да защити двадесет фута широка зона пред отвора в укрепленията. Отворът беше ограден с десетфутови стени, а отгоре им стояха легионери с копия, които удряха точно под бронираните участъци на ворда, докато пехотата с щитове и мечове удържаше нападателите да не пробият през инженерния проход и укрепленията.

Тави извади меча си и скочи от таурга, когато звярът стигна до разпръснато отстъпващи легионери, които бяха изтласкани от позициите си и сега бяха далеч от своите центурии.

— Легионери! — изрева той. — При мен!

— Капитане! — отзова се замаян легионер.

— При мен, строй се! — извика Тави на разпръснатите легионери. — Ти, ти и ти, вие сте командири на копиеносците! Подредете ги! Легионери, застанете покрай тази линия!

След като организира мъжете в бойна центурия с дължина десет реда и дълбочина осем легионера, той веднага ги изпрати напред, за да помогнат на онези, които вече се сражаваха. Той правеше това отново и отново, докато всички разпръснати войници не бяха събрани, и докато го правеше осъзна, че вордът отново е повторил действията на своя враг. Така както отрядът на Тави беше проследил и убил най-близката кралица няколко дни по-рано, вордът връщаше комплимента — взетите шуаранци изглежда фокусираха усилията си върху унищожаването на центурионите във всяка центурия. Увенчаните с гребени шлемове лежаха много по на гъсто сред падналите алеранци, отколкото би трябвало да бъде, а без ръководството на тези мъже организацията, жизненоважна за бойния ред на легиона, беше разрушена.

Допълнителните центурии спомогнаха за укрепване на линиите, въпреки че Тави знаеше, че това ще бъде само за кратко — за щастие и това беше достатъчно.

Въздухът изрева, когато четиридесет рицари Аери се спуснаха към битката. Тави вдигна меч, за да привлече вниманието на Красус, който беше начело на летящите по двойки рицари, всяка от които държеше трета бронирана фигура между тях.

— Красус! — Тави се опита да надвика шума на битката, сочейки стените, ограждащи тесния отвор. — На стената!

Но младият трибун не се нуждаеше от жестикулациите на Тави, за да види къде е необходима помощта му. Давайки сигнал на своите хора, Красус кацна на стената от едната страна на прохода, придружен от половината си звено. Другата половина се приземи от другата страна. Всяка двойка рицари Аери пусна на земята воините, които носеха — рицарите на огъня на Първи алерански.

От своята наблюдателна точка иззад стената от щитове на легиона Тави не можеше да види какво се случва, но няколко мига по-късно се раздаде чудовищен рев и пред погледа му избухна адска синьо-бяла светлина, която изгори черните силуети на напиращите редици докъдето стигаше погледът му. Легионът нададе победоносни викове от завръщането на своите рицари и се хвърли напред, изтласквайки ворда назад във внезапно образувалия се вакуум, който рицарите на огъня бяха прогорили в техните редици.

Тави се втурна към укрепленията, за да се присъедини към Красус, но докато стигне там, ситуацията беше овладяна — поне за момента. Вордът беше изтласкан от прохода и всеки път, когато започваше да се приближава по-близо, един от рицарите на огъня отприщваше огнен поток в редиците им.

— Макс идва — задъхано каза Красус на Тави. От усилията на неотдавнашните призовавания лицето му блестеше от пот.

Той се обърна и посочи града, където от лагера на легиона пред градските стени в бърз марш се приближаваше колона бронирани фигури начело с Макс.

— Той води инженерите и нашите рицари на земята. Ще затворим прохода и…

На далечните укрепления зареваха и завиха рогове и при този сигнал десетки шамани се появиха сред канимите на стените. Фигурите с качулки отметнаха бледите си наметала, потопиха ръце в торбичките с кръв, които висяха отстрани, и хвърлиха алени капки във въздуха. От позицията си Тави отново не можеше да наблюдава резултата от работата им, но видя как огромни, завихрящи се облаци зеленикава мъгла се появиха и паднаха, след което се чуха агонизиращи крясъци сред ворда и отровата отми нападателите от земните насипи.

— Строй се! — излая рязък глас от прохода. — Враните да изкълват глупавите ви очи, стройте се! Прикрийте редиците, преди да ни ударят отново!

Поглеждайки надолу, Тави забеляза Валиар Маркус, без гребеноподобния си шлем на центурион, да крачи сред редиците на алеранците. Бронята на лявото рамо на Първото копие беше ужасно смачкана и ръката му висеше безжизнено покрай тялото — но с дясната си ръка той стискаше жезъла си на центурион и безсрамно го използваше, за да вкара войниците в строя, като ги блъскаше по шлемовете, за да привлече вниманието им. Маркус бързо съобразява, отбеляза си Тави. Още щом битката започна, покритият с белези ветеран беше разбрал, че шлемът му с гребен го прави мишена, и го беше свалил.

Плъзгайки поглед, Тави забеляза пълната липса на такива шлемове, но центурионите явно продължаваха да си вършат работата, обозначавайки присъствието си с чудодейния ефект на техните жезли, гласове и огромна сила на волята.

— Прехвърлянето на припасите и всички бежанци ще отнеме няколко часа — каза Тави. — Трябва да издържим. Маркус командва в прохода. Помагай му. Аз отивам да поговоря с Варг.

— Да, ваше височество — каза Красус, удряйки с юмрук в гърдите. — Ще изпълним нашата част, не се притеснявайте.

Тави се втурна към стените, като се възползва от краткото затишие в битката, настъпило, когато вордът се отдръпна от унищожителната киселинна магия на кръвта, която шаманите бяха спуснали върху тях. Трябваше да преодолее почти половин миля покрай стените, преди да намери Варг да крачи по стената сред собствените си воини.

Тави му кимна и заговори без предисловия.

— Три часа. Трябва да ги задържим поне толкова.

Варг погледна от Тави към бойното поле, където ворди продължаваха да пристигат от всички посоки. Подножието на стената представляваше руина от разтопен хитин и разядени тела, останали след контраатаката на шаманите.

— Три часа. Това може да е много време.

— Толкова ще е нужно, за да влязат корабите в пристанището и да натоварят нашите хора заедно с провизиите — каза Тави. — Няма смисъл да ги спасяваме сега, за да умрат после от глад в морето.

Варг изсумтя в съгласие.

— А какво ще се случи с нашите воини?

Тави му изложи плана си за отстъпление.

— Но всичко това няма да има значение, ако не издържим сега.

В това време вордът вече се беше възстановил от загубите, нанесени от първия отпор, и отново започна да се концентрира и да се подготвя да щурмува укрепленията с всички сили.

— Ще издържим — изръмжа Варг. — И ще чакаме вашия сигнал.

В продължение на три часа отвсякъде пристигаха все повече и повече ворди, броят им нарастваше, а атаките им ставаха все по-последователни и целенасочени: и в продължение на три часа последните защитници на Кания ги отблъскваха.

Загубите бяха ужасяващи, това беше най-тежката битка, която някога бяха виждали, а за Първи алерански това наистина казваше нещо.

След като призователите затвориха прохода в земните насипи, легионите трябваше да защитават относително тесен участък от укрепленията, пропорционален на техния брой.

Канимите бяха тези, на които се падна лъвския дял от битките. Шуаранци и нарашанци се биеха рамо до рамо, резервните сили на воините все по-често трябваше да се втурват напред на помощ на силно притиснатите бойци-рейдъри в далеч по-леките им брони. Шаманите крещяха към нощното небе и изпращаха смърт в най-различни отвратителни форми върху нападателите. Оказа се, че Варг е имал доброволци от своите хора, които на път за Кания редовно са давали кръв, за да осигурят запаси, които шаманите да използват. Сега те я отприщиха върху ворда, без да пестят нищо, докато накрая не се наложи да изсипят своите облаци киселина на повърхността на укрепленията не за да унищожават ворди, а за да разтворят труповете, трупащи се все по-нагоре и по-нагоре и създаващи рампа за следващите ворди.

За алеранците битката беше изтощителна и отчаяна. Фалангите легионери, работещи заедно, можеха да отблъскват вълните от вражески атаки, но когато строят се нарушаваше или когато някой от войниците биваше обграден, смъртта следваше съвсем бързо. Антилар Максимус, водещ гръбнака на рицарите на земя и метал, се хвърляше в бой отново и отново, където далеч по-смъртоносните оръжия на могъщите рицари трошаха черупките на ворда като играчки, изтласквайки врага от по-уязвимите легионери.

Тави направи всичко възможно да се увери, че хората могат да се бият на здрава земя и да улесни въртенето на задните редици с предните, борейки се с изтощението, което в крайна сметка щеше да им причини повече вреда от всяка вордска форма или отрова. Тежко ранените, които не можеха да ходят, бяха извеждани от бойното поле, стабилизирани и натоварвани на чакащите ги кораби в подножието на град Молвар. Другите рани бяха бързо затваряни и хората биваха изпращани обратно в строя, докато в легиона на практика не остана центурия, която да не е поне наполовина от леко ранени.

Когато натискът на ворда стана прекалено силен, рицарите на огъня се притекоха на помощ на защитниците, но те бързо се умориха и скоро само Красус успяваше да осигури огнено прикритие, жизнено необходимо за легионите. Тави можеше само тихо да насочва младежа от позицията си в тила и да се чуди как младият трибун успява да се изправя на крака отново и отново, за да продължава да унищожава ворда.

Междувременно в тила цивилните се спуснаха надолу по набързо изсечените в камъка стълби, водещи към водата, за да се качат на гигантските ледени кораби. Канимските семейства носеха смазващи товари със себе си, полагайки невероятни усилия да натоварят корабите с провизии — знанието за сигурната смърт, виеща от земните укрепления, ги беше принудило да работят заедно и да поддържат реда повече от всеки закон или обичай.

На два пъти вордът пробиваше укрепленията и започваше да се излива по терасите — но и двата пъти Анаг и шуаранската кавалерия от таурги влизаха в битката, спирайки натиска на нападателите, които след това биваха изтласквани от елитните части на Варг, водени от самия майстор на войната.

И тогава, след повече от четири безкрайни, кошмарни часа, роговете, които Магнус беше разположил на кейовете, започнаха да свирят отстъпление.

— Най-после! — възкликна Тави и се обърна към тръбача, когото държеше до себе си. — Дай сигнал на канимите! Сигнал за отстъпление!

Още щом прозвуча звукът на сребърната тръба, Първото копие се обърна от мястото си в редиците и потърси с поглед Тави. Тави даде знак на Маркус с ръка и старият центурион започна да лае заповеди, които незабавно се повтаряха по редиците.

Още веднъж завиха роговете на канимите и шаманите за последен път пристъпиха напред за масово призоваване на кръвна магия. Вордът реагира и се отдръпна назад — и, възползвайки се от момента, защитниците се обърнаха и се оттеглиха от позициите си.

— Напред! — изкрещя Тави, като махна на хората край себе си, заповядвайки им да се оттеглят в добър ред, да избягат, за да оцелеят. — През градската порта и надолу към кораба! Маршрутът е маркиран с нашите цветове! Давай, давай, давай!

Четири часа интензивни боеве бяха лоша прелюдия към миля и половина тежък преход, който мъжете трябваше да направят, преди да се качат на корабите, но никой от тях не изглеждаше по-малко мотивиран да ги преодолее на бегом. Въпреки часовете на сеч и опустошения, на които те и канимите бяха подложили ворда, нямаше забележимо намаляване на броя на враговете близо до стените — това беше битка, която не можеше да бъде спечелена и те го знаеха. Човек можеше само да се надява да оцелее.

Вордът преодоля стените и се изля като черен потоп, пробил най-накрая бента, и последва отстъпващите сили, но таургската кавалерия се вряза в авангарда на преследвачите. С рев на ярост и страх таургите се блъснаха в настъпващия ворд със свирепост и сила, каквато Тави никога не беше виждал — неудържим смазващ чук, оставящ размазани ворди в почвата на Кания.

Отново и отново таургите мачкаха и тук-там някоя от огромните планини падаше, преобърната от превъзхождащите маси, завличайки и канимски воини в синьо-черни доспехи към студената земя и към неизбежна смърт.

Но всичко, което можеха да постигнат, беше да забавят настъпващата вълна.

Тави забърза зад алеранските войски, преметна ръката на Красус през раменете си и замъкна изтощения млад трибун след основните сили. Беше изтощен, усещаше всеки нерв напрегнат. Всичко се случи много бързо и в същото време в болезнено забавено изкривяване.

Потоци от каними и алеранци се вливаха в Молвар през няколкото градски порти и се втурваха към доковете, където корабите ги очакваха, подредени в определен ред. Инструкциите за качване бяха предназначени за скорост, а не за ред. Всеки кораб товареше максималния си товар от първите пристигнали и освобождаваше кейовете в пристанището за следващия.

Ако, когато беше по-млад, Тави знаеше доколко изходът на една война зависи от огромните и сложни начини за организиране на хората, къде да ходят, да ядат, да спят и да се облекчават, той щеше да има съвсем различно мнение по въпроса.

Той влезе в града с последните алеранци и видя как вордът вече е превзел половината път през долината и се втурва към града, когато канимите затръшнаха портите и ги заключиха.

— Напред! — тихо ги подтикна Тави. — Давай! Давай! Давай!

Отвън той чу как канимската кавалерия озвучава собственото си отстъпление, след което таургите се втурнаха към каменния кей. Тави дори не можеше да си представи опасността и хаоса, които скоро щяха да последват, когато няколкостотин вкусили кръв каними насочат обезумелите си от битката таурги надолу по тясното каменно стълбище, за да се качат на ледените кораби, но и така беше ясно, че никой здравомислещ човек не би искал да се окаже наблизо.

Докато Тави продължаваше да подканя хората по-бързо да прекосят града в посоката, маркирана с ленти червен и син плат, той видя как канимите бързо се придвижват по стените и сградите на града, като ги палят пътьом с пламтящи факли. Предварително подготвените подпалки бързо пламнаха и моментално всичко беше покрито с димна пелена.

Молвар щеше да бъде изгорен, за да прикрие бягството им.

— Макс! — изпъшка Тави, все още влачейки Красус с една ръка. — Насам, помогни ми!

От хаоса и дима се появи Макс и подхвана брат си от другата страна.

— Аз ще се оправя с него. Ти трябва да вървиш напред и да стигнеш до кораба!

— Когато всички наши хора са готови да си тръгнат, тогава ще съм готов и аз — отговори Тави. — Спри да ме бавиш и се размърдай.

— Капитане! — от дима се появи кашлящият Маркус. — Надига се западен вятър! Огънят се разпространява в нашата посока по-бързо, отколкото можем да отстъпваме.

— Отидете с рицарите до предните линии! — отговори Тави. — Ако е необходимо, съборете няколко стени!

— Да, сър! — Маркус отдаде чест и изчезна.

Когато се приближиха до кея, трябваше да спрат, хората се тълпяха на улицата, наредени на опашка един зад друг.

Тави можеше да чуе как някъде отпред Маркус крещи заповеди с дрезгав от дима глас.

Хората започнаха да крещят и да се суетят панически, когато ревът на пожара започна да отеква по-близо, заедно със светлината на разпространяващия се огън.

— Без паника, хора! — извика Тави. — Ще преминем. Ще сме…

Тави не знаеше как вордът е успял да премине. Може би е бил един от първите, които са достигнали града и са се хвърлили през огъня, преди той да се разгори със смъртоносна интензивност. Може би тяхната жабоподобна форма беше специално проектирана да бъде огнеустойчива. Може би просто е имал късмет. Независимо от това Тави не осъзнаваше, че изобщо е там, докато нещо като чудовищна ръка не сграбчи уморения, ранен легионер до него за главата и не го хвърли по гръб на земята.

Когато това се случи, легионът нададе триумфален рев и се задвижи напред. Мъжете се втурнаха веднага щом изчезна сдържащият напор на хората пред тях.

Тави извика за помощ, но гласът му се загуби сред виковете, рева на огъня и вятъра. Вордът се надвеси над падналия легионер, движейки се с ужасяваща гъвкава свирепост. Искри полетяха от бронята на корема на легионера, когато вордът го сграбчи с черно-зелените си нокти.

Тави извади меча си, без да полага съзнателни усилия да призове фуриите в алеранската стомана. Мечът му удари през ръката, с която вордът беше приковал легионера, след това през тънкия врат с два бързи удара, а накрая — подсилен от фурии ритник, които не позволи на ворда да падне с цялата си маса върху падналия на земята легионер и да го прикове там.

Тави се ухили на смаяния мъж и го вдигна на крака.

— Няма да се излежаваш на работа, войнико. Ще ми пазиш ли гърба, докато стигнем до кораба?

Мъжът му отвърна с усмивка и извади меча си.

— Да, сър. Благодаря ви, сър.

Двамата забързаха през гъстия дим, за да настигнат отстъпващите легионери, и Тави усети как започва да кашля и да се бори за въздух. В мъглата имаше още повече ворди, те се движеха бързо като сенки — мяркаха се само за секунда и отново изчезваха.

Зловещ писък се издигна през дима и други отговориха отвсякъде, писъците отекваха между сградите и ставаха странно изкривени, когато отскачаха от околния камък.

На други места по улиците те чуваха ръмженето и рева на канимите, смесени с писъците на ворда, докато се сражават по улиците. Явно те също бяха нападнати, докато се спускаха по собствените си маршрути към пристанището.

Миризмата на морска вода, катран и риба, миризмата на всяко пристанище, което Тави беше посетил, внезапно го достигна през задушаващия дим.

Легионерите изскочиха от една от няколкото улици към залива, където ги чакаха корабите.

През дима от горящия град над тях пробиваше достатъчно светлина, за да осветява пътя им, дори и без лампите по кея, и Тави можеше да чуе как Маркус и останалите центуриони крещят заповеди и броят хората за всеки кораб.

— При мен, строй се! — заповяда Тави все още с меч в ръката и започна да организира отбранителна формация от ариергарда на легионерите, мечове и щитове в готовност, копиеносци на втория ред, и блестящите им стоманени остриета настръхнаха в защитна формация.

Не беше действал прекалено рано. Вордът се появи от дима, половин дузина подобни на жаби животни изскочиха от сенките и хаоса, само за да се срещнат с бронята и стоманата на подготвения легион. След като бяха на мястото си, Тави позволи на трима центуриони с жезли да поемат отбраната, като бавно се оттеглят назад към пристанището, докато легионерите зад стената от щитове се качваха на корабите си.

Вече запълнените кораби започнаха да се отдръпват от кея, да се обръщат в пристанището и да потеглят надолу по канала.

По-малките алерански кораби имаха малко проблеми, но за огромните канимски кораби проходът се оказа много тесен и процесът по напускане на пристанището беше мъчително бавен.

Така и трябваше да бъде. При неправилно управление на кораба той можеше да заседне в канала и да го блокира за всеки кораб, идващ зад него.

Корабите излизаха в морето един по един, на практика докосвайки се помежду си и макар да се движеха с максималната възможна за себе си скорост, мина повече от час, преди и последният бавно да отплава от кея.

През цялото това време димът се сгъстяваше и пожарите приближаваха все повече.

Тави отбеляза, че Маркус брои последните хиляда души на половин дузина кораби, които бързо акостират по линията на кея и пускат траповете.

Последният кораб, акостирал в края на кея, беше „Слайв“, и Тави видя застаналата на носа му Кайтай.

Тави постепенно изпрати всички свои хора на борда на кораба, един по един, докато накрая останаха само той, Маркус и половин дузина легионери, като бавно отстъпваха по каменния кей. В този момент от дима изплуваха шест жабоподобни ворда, които обаче не бързаха да нападат, научени от горчивия опит от предишните сблъсъци с щитовете на легиона.

Оставаха само четиридесет ярда, за да стигнат до кораба, когато и последният от легионерите се качи и корабите отплаваха. После двадесет. След това десет.

На пет ярда от трапа на „Слайв“ нещо стисна крака на Тави в желязна хватка и го събори от кея в студената вода на пристанището. Той се потопи в абсолютна, ледена тъмнина, и бронята го повлече като камък към дъното. Вордът, сграбчил крака му, не пускаше. Скоро Тави усети, че около кръста му се увива огромен крайник. Тогава нещо стисна ръката му в лакътя, зъби потънаха в кожата над стоманената сгъвка на предмишницата му, разкъсвайки бицепса, и свирепо го разтърсиха.

Тави сдържа стона си и продължи схватката. Дългият меч беше безполезен в близък бой, затова той извади кинжала и неловко го натисна във ворда, усещайки как лошо насочения връх се плъзга и се отклонява от бронираната кожа. Заобиколен изцяло от вода, той напразно се опитваше да призове сила от земята — единственото нещо, което можеше да му помогне да се измъкне от хватката на ворда, но безполезно. Той отчетливо усети как костта в ръката му се счупи, когато вордът се втурна с отвратителна сила в тъмнината и продължи да дърпа, започвайки да откъсва ръката му от тялото, болката нарастваше, безценни въздушни мехурчета излизаха от устата му и се плъзгаха по лицето му.

И тогава усети как краката му удрят в ледената тиня в дъното на залива.

Силата, генерирана от фуриите, се надигна през него и той улови кинжала с уста, стискайки острието със зъби, за да може да се завърти със здравата си ръка. Движението извади рамото му от ставата, но той посегна с ума си към стоманата на кинжала и болката стана част от фоновата информация, като например температурата на водата или фактът, че е гладен. Той хвана бронирания крайник на ворда и, кръстосвайки крака в ножица, изви бедра, усещайки гърба си да удря калта, докато вордът се бореше. Той заключи краката си около това, което смяташе, че е тялото на ворда, стисна със здравата си ръка в най-силния хват, която можеше да си представи, и изви тяло, стискайки бедрата си възможно най-силно. За няколко секунди нищо не се случи, а след това нещо се счупи с ужасен пукот и хватката на ворда се разхлаби. Тави продължи да дърпа и да се напряга, докато вордът не се скъса, след което избута все още потръпващите парчета настрани във водата.

Пръстите му се стрелнаха към катарамите на бронята. Тави ги беше закопчавал и разкопчавал хиляди пъти и това беше действие, което можеше да извърши почти насън — но когато е с две ръце. И когато кожените закопчалки не са мокри и набъбнали. И когато пръстите му не са изтръпнали от ледената вода. И когато не е наполовина паникьосан, с изгарящи дробове и танцуващи пред очите му ярки разноцветни звезди.

Той продължи да се бори с връзките и накрая успя да се измъкне от бронята. Когато счупената му ръка и рамо се освободиха, само постоянната концентрация върху метала попречи на болката да го сгърчи в агония и по този начин да реши съдбата му. Той разкъса катарамите и с всичките му останали немощни сили изрита дъното и заплува в посоката, която според него водеше към повърхността. Натискът върху дробовете и ушите му беше чудовищен, просто се нуждаеше от въздух, и дробовете му се сгърчиха, подготвяйки се да дишат, без значение дали все още е под вода или не, кинжалът падна от устата му и огънят от болката в рамото и ръката му беше прекалено изгарящ, за да е истински…

Някой се гмурна до него, след което го хванаха за яката и го издърпаха от водата, и щом главата му излезе на повърхността, той се задави с вода при първото вдишване.

Кайтай го издърпа до раменете от водата с неочаквана сила, паниката и яростта й удариха сетивата му.

— Алеранецо! — извика тя. — Чала!

Той изплю вода и се задави с влажно, тежко поемане на въздух, едва успявайки да движи крайниците си координирано.

Нещо разцепи водата недалеч от тях, нещо тъмно, голямо и бързо. Акула или друг ворд.

— Да тръгваме! — изхриптя Тави. — Бързо, да тръгваме!

Кайтай заплува, влачейки го за туниката, а Тави просто се опитваше да задържи главата си над водата.

До „Слайв“ оставаха петдесет фута, приблизително колкото и до кея, вече зает изцяло от ворди.

През болката в рамото, гърдите и ръката Тави тъкмо започваше да възприема какво се случва отново. Той вдигна поглед, за да види корпуса на „Слайв“, който вече беше отплавал от кея и се извисяваше над него.

Мъжете изкрещяха и едно въже падна във водата. Кайтай го сграбчи с една ръка, уви го няколко пъти около предмишницата си и извика нещо. Когато тя се издигна от водата и дръпна туниката на Тави, изглеждаше така, сякаш цялата му тежест се съсредоточава върху разбитото рамо.

Тави изкрещя от болка и изригна в съвсем неволна конвулсия, придружена от звука на разкъсваща се тъкан и кратко падане във водата.

Той започна да се извива, за да изплува на повърхността, когато нещо проблесна под водата и докосна крака му. Видя как корабът се отдалечава от кея и от него, сега Кайтай и въжето вече бяха недостъпни. Ръката й се беше заплела във въжето и тя отчаяно се опитваше да се освободи, но вече беше на няколко ярда по-далеч. Тави вдигна поглед, за да види Демос да го гледа с широко отворени очи, а след това имаше само старата издълбана фигура на носа на „Слайв“ — красивата жена гледаше напред с лека усмивка на прекрасните си устни.

Краката на Тави започнаха да отказват и водата го покри. Той започна да потъва, но фигурата на носа прикова вниманието му, тя сякаш се увеличи, стана по-голяма и се обърна в неговата посока.

Той шокирано осъзна, че издълбаната жена на носа на „Слайв“ се движи и това изобщо не е някакъв номер на застиналото му, агонизиращо съзнание. Тя се наведе към него с грация и великолепие, противоречащи на олющената боя на чертите й. Усмихната, тя му протегна силната си тънка ръка.

Тави със сетни сили хвана ръката й, усещайки подвижната и непоколебима сила на хватката й. Тя го изтегли от водата и го вдигна във въздуха, когато поредната жаба-ворд неуспешно докосна петите му. За миг мярна шеметната гледка към предната част на кораба, след което вече лежеше на дървената палуба, твърде уморен, за да вдигне глава.

— Разбрах — със задоволство каза Демос, — милорд.

— Чала! — извика Кайтай. Тя беше до него, мократа й туника беше прилепнала към стройното й тяло, докато разкъсваше плаща на някакъв моряк и го хвърляше върху него. — Максимус! Той кърви!

— Лечител! — изрева дрезгавият от дима глас на Маркус. — Извадете вана!

— Капитане — изхриптя Тави. — Отведете ни от това от враните проклето място.

— Да — каза Демос, когато няколко чифта ръце внимателно отнесоха Тави до ваната, набързо извадена от трюма на кораба. — Да, милорд. Да се прибираме вкъщи.