Фурията на принцепса

Глава 24

Тави седеше, увесил крака от ръба на крепостта на Ларарл и наблюдаваше продължаващата долу битка. Малко встрани от него седяха Варг и Дуриас и също гледаха надолу и тихо разговаряха. На следващия ден времето беше студено, но ясно. Когато го нямаше смразяващият костите дъжд и сняг, покривът беше поносим, като се отчетяха и кратките почивки в укритието, създадено с помощта на земна магия.

Тави можеше само да се възхищава на силата и ефективността на шуаранската отбрана срещу вордите — враг толкова многоброен, че той дори не можеше да ги преброи, въпреки ясния ден и многото часове за броене. Преди няколко часа му се струваше, че наблюдава движение на вълни в морето, а не вражеска армия в настъпление. Шуаранците демонстративно задържаха този прилив и всяка нова вълна се разбиваше в гранита на тяхната решителност.

Тави трепна. Това не беше приятно сравнение: скалата ще устои известно време, но морето в крайна сметка ще я отнесе. Последната победа винаги е на морето.

Максимус се приближи — звукът на стъпките му по каменния покрив беше характерен. Тави се обърна и видя сянката на Макс да се събира в краката му. Обяд.

— Два дни. Трябваше да се върне още снощи — тихо каза Макс. — Или поне да даде някакъв знак или вест.

— Засега още няма причина за безпокойство — спокойно каза Тави. — Може там да е имало забавяне или нещо, което да изисква неговата помощ. Или може би чакат настъпването на мрака, преди да организират бягството.

— Тогава той щеше да намери укритие в полезрението ни и да изпрати съобщение с помощта на фурии — не се съгласи Макс.

В сърцето си Тави започваше да мисли по същия начин, но нямаше смисъл да увеличава още повече загрижеността на Максимус за брат му, като се съгласи с него. Освен това не беше като да имат други варианти, освен да си пробиват път с бой от Шуар. А това не можеше да свърши добре, просто щеше да е въпрос на време. Численото превъзходство беше прекалено голямо.

— Бъди търпелив, Макс — каза Тави. — Разбирам, че ти е трудно, когато няма какво да смачкаш или кого да съблазниш, но бих го приел за услуга.

Макс се усмихна и постави единия си ботуш в защитения с броня гръб, имитирайки слаб тласък.

— Искате ли урок по летене, ваше височество? Въпреки че, честно казано, трябва да ви предупредя, че след него едва ли ще може да се наречете така.

Тави се обърна и се ухили на приятеля си. Макс се настани до него на ръба на покрива и погледна към битката.

— Те не могат да спечелят — каза той тихо.

— Знам — отговори Тави. — Те също го знаят. Много от тях няма да си го признаят, но знаят.

— Вордът няма да спре дотук — каза Макс. — Нали така?

— Няма — каза Тави. — В Алера имахме достатъчно късмет и решителност да ги разбием, докато бяха още слаби. Ние се утвърдихме като основна заплаха за тях. Затова те дойдоха тук, където ще имат повече възможности за разпространение и възпроизвеждане. Но няма да допуснат една и съща грешка два пъти.

— Кървави врани — въздъхна Макс. — Знаех, че ще кажеш нещо подобно.

Той посочи с брадичка към безчетните сили на ворда.

— Не можем да спрем това. Дори да призовем всички легиони на Алера и всеки призовател.

— Не и със стандартните тактики — отговори Тави.

Макс изсумтя.

— Имаш ли нещо предвид?

Тави леко се усмихна. Това беше по-добър отговор от „нямам представа как да се справя с това“ и в същото време не трябваше да лъже приятеля си.

Макс го гледа известно време, после кимна, отпускайки се леко.

— Добре — каза той. — Както искаш.

— Благодаря — отговори Тави.

Макс наблюдаваше битката мълчаливо.

— За мой срам трябва да призная, че на канимите не им липсва смелост.

— Това не е изненадващо. След това, което нарашанците ни направиха.

Макс махна с ръка.

— И все пак.

Тави кимна.

— Разбирам какво искаш да кажеш.

— Можем ли да им помогнем с нещо?

Тави поклати глава.

— Не мисля. Предвид отношението им към нас. Ларарл е решен да удържа докрай и достатъчно от неговите хора му вярват, за да се задържи на власт.

— Най-вероятно — отговори Макс. — Мисля, че нашите хора биха се държали по същия начин. Повечето Върховни лордове биха предпочели да умрат в битка, отколкото да позволят на някой друг да ги изгони от земите им.

— Ще видим. Няма да се наложи да чакаме дълго.

Думите имаха депресиращ ефект върху Макс. Той млъкна за известно време.

— Какво ще правим с Красус? — попита Макс.

— Ще чакаме — отговори Тави. — Засега. Ако до вечерта не се свърже с нас, ще разгледаме алтернативни варианти.

— Той е добре — каза Макс. — По-бърз е от гладна врана, а полетът му е почти невъзможен за проследяване. Той е добре.

„Ако е така, то къде е тогава?“ И отново Тави не изрази мислите си на глас.

— Тук не забелязах нищо, което би могло да представлява реална заплаха за него.

Макс кимна и въздъхна.

— Може би старият Магнус е замислил нещо. Задържал го е по някаква причина.

— Може би.

Макс изръмжа, скочи и започна да крачи неспокойно по покрива.

— Просто не мога да чакам и да не правя нищо!

Тави бръкна в една от кожените торбички на кръста си и извади пръчка въглен и няколко сгънати листа пергамент.

— Ето — каза той. — Вземи това и нарисувай карта на града. Всяка сграда, която можеш да видиш. Може да ни е полезно, ако по някаква причина се наложи да вървим.

Макс погледна хартията и пръчката.

— Няма да издържите дълго като Първи лорд, ако товарите сингуларите си с домашни задачи, милорд.

— Знам. Но ако съм принуден постоянно да слушам тяхното хленчене, по-добре сам да се намушкам и да улесня живота на убийците.

Макс изсумтя и се отдалечи, огледа канимския град и започна да рисува върху най-горния лист.

Кайтай се появи от заслона и седна до Тави, наблюдавайки битката леко незаинтересовано.

— Това беше много мило то твоя страна.

— Хм?

— Да дадеш на Макс нещо, с което да е заета главата му.

— О, това ли — каза Тави. — Той всъщност е много по-умен, само се преструва. Получаваше добри оценки в Академията в продължение на две години, въпреки че се отдаваше на разврат почти всяка вечер. Ако не му бях дал нещо да прави, щеше да ни подлуди всички.

— Жалко, че тук няма по-уединен ъгъл — промърмори Кайтай. — Със сигурност щях да намеря нещо за правене… за да си държа главата заета.

Тя се усмихна и взе ръката на Тави.

— Ще дойдеш ли с мен?

Тави й се усмихна смутено.

— Не е за дълго.

Кайтай посочи с брадичка към касапницата пред крепостта.

— Писна ми да гледам това. Сигурно и на теб.

Тави за последно погледна битката и поклати глава.

— Вероятно си права, но…

Те станаха и се отдалечиха от ръба на покрива. След като бяха далеч от всички останали, Тави попита:

— За какво мислиш?

— Досега трябваше да получим някакви новини от Красус — каза тя.

— Да.

— Но ти не предприемаш нищо.

— Чакам.

Кайтай се замисли за момент със сериозно изражение на лицето.

— Доколкото те познавам, мога да кажа със сигурност, че най-лошо от всичко ти се получава да стоиш бездеен — тя го погледна в очите. — Особено когато нещо те заплашва, чала.

Тави й се усмихна леко.

— Притесняваш се, че съм се предал на отчаянието.

Тя сви рамене и направи неопределен жест с ръка.

— Това е едно от предположенията. Но най-много ме притеснява, че не се държиш както обикновено. Очаквах, че вече си измислил половин дузина свръх сложни планове за бягство.

Тави поклати глава.

— Не.

Кайтай кимна.

— Защо не?

— Защото трябва да чакаме — каза Тави. Той погледна към града долу. — Въздухът е пълен с тях. Каквото и да направим, то няма да доведе до нищо — засега. Трябва да изчакаме.

— Какво?

Тави сви рамене.

— Честно? Не съм сигурен. Просто…

Той се опита да намери правилните думи, но не успя. И отново сви рамене.

— Инстинкт — каза Кайтай.

— Да — отговори той.

— И преди си го имал.

— Да.

Кайтай го погледна в очите, кимна и каза:

— Достатъчно разумно.

Изведнъж на улицата под кулата прозвуча рог.

Тави направи няколко крачки, за да види източника на звука, идващ от улицата някъде в основата на кулата. Половин дузина таурги, дишайки тежко, се носеха по улицата с пълна скорост, като надаваха жалостиви ревове. Канимите по улицата се пръскаха пред тях, а един от яздещите каними отново наду предупредително рога си. Отрядът воини в сини брони с грохот спря на половината път до основата на кулата, командирът на колоната скочи на земята, без да си прави труда да завърже звяра си, и забързано влезе вътре.

Канимите, останали извън кулата, за да се грижат за животните, изглеждаха изтощени. Бронята им беше покрита с вдлъбнатини и повечето имаха дребни рани. Явно наскоро бяха влизали в сражение. Тави се намръщи. Всички битки се водеха в западните покрайнини на града. А тези рейдъри дойдоха от изток. Което повдигаше естествения въпрос: с кого се беше сражавал този патрул?

Шуаранците не би трябвало да се бият помежду си, не и когато са изправени пред такава заплаха като ворда. Тоест само три други групи биха могли да са замесени в това. Нямаше как таургът да изпревари алеранските рицари Аери, а след две години сблъсъци с Насаг в долината Амарант Тави добре знаеше колко трудно се отказва канимския вожд. Ако Насаг ги беше атакувал, Тави смяташе, че е много малко вероятно толкова много ездачи да са избягали от атаката.

Което оставяше само един заподозрян.

Тави усети, че пулсът му се ускорява и стомахът му се свива на топка.

— Ето — каза той на Кайтай. — Това е.

Час по-късно Анаг и група пазачи дойдоха за тях, за да ги отведат при Ларарл.

— Не — каза Тави спокойно, — няма да отидем никъде. Кажете на Ларарл, че веднъж вече отидохме при него. Ако иска отново да говори с нас, може да дойде тук.

Анаг го погледна за известно време, след което каза:

— Това е кулата на Ларарл. Тук правите това, което казва той.

Тави оголи зъби и скръсти ръце.

— Очевидно не.

Анаг изръмжа и сложи лапата си върху меча.

Тави усети как застаналите плътно зад него Максимус и Кайтай се напрегнаха. Самият той не помръдна, само твърдо се втренчи в Анаг.

Варг пристъпи напред точно когато гневът на Анаг започна да се колебае. Той спря до Тави и каза:

— Ларарл достатъчно се опозори и без ти да добавяш нещо друго, Анаг.

По-младият каним се поколеба, погледът му се насочи от Тави към Варг.

Варг не посегна към оръжието си. Той прекрачи напред, влизайки в обсега на все още неизвадения меч на Анаг, без изобщо да трепне.

— Ще отидеш при Ларарл — каза Варг, — и ще му кажеш, че го чакаме тук.

След което Варг бавно раздвижи ръка и я постави върху оръжието си, демонстративният жест се утежни от факта, че останалата част от тялото му остана напълно неподвижна.

— Ще му кажеш, че не съм склонен да бъда преместван по чиято и да е воля освен моята.

Анаг остана неподвижен още няколко мига, след което наклони глава встрани в знак на признание и изчезна от покрива, като отведе останалите пазачи със себе си.

Макс издиша силно:

— Кървави врани, Тави.

Варг леко обърна глава и се втренчи в Тави. Той, отбеляза Тави, не беше свалил ръката си от оръжието. Гласът му излезе с дълбоко заплашително басово ръмжене:

— Защо?

Тави срещна погледа на Варг и отговори:

— Защото обстоятелствата са се променили. Ларарл има нужда от нас, иначе щеше да ни остави да изгнием тук.

Ръмженето на Варг прозвуча като тътен и Тави инстинктивно зае по-удобна позиция, в случай че му се наложи да отблъсне внезапен удар — но звукът изразяваше по-скоро замисленост, отколкото гняв, и Варг свали лапата си от дръжката на меча.

— Освен това — продължи Тави, — Ларарл злоупотреби с честта и достойнството на вашия народ. Така че не смятам за необходимо да се притеснявам за гордостта му.

Варг отново изръмжа замислено.

— Внимавай, Тавар. Ларарл не е от тези, които прощават лесно. И никога няма да забрави.

— Аз не съм от подчинените му — отговори Тави.

Варг потрепна с уши в знак на съгласие.

— Не. Но току-що обяви намерението си да го отстраниш като водач.

— В известен смисъл — каза Тави и оголи зъби в приятелска усмивка — точно това смятам да направя.

Ларарл се качи на покрива сам.

Той затръшна вратата пред носа на Анаг и няколко други страховити на вид каними и се обърна към Варг.

— Сигурно моите пазачи са оглушали — изръмжа майсторът на войната. — Защото само идиот или луд би изрекъл думите, които ми предадоха.

Варг остана напълно неподвижен.

Ларарл пристъпи напред, за да застане точно срещу Варг, и двамата каними едновременно сложиха ръце върху мечовете си. За минута на покрива се възцари тишина, нарушавана само от звуците на битката, които се засилваха и спадаха с вятъра, като някакъв огромен прибой, блъскащ по морските скали.

— Дайте ми една причина — изръмжа Ларарл, — да не ви убия тук и сега.

— Ще ти дам три — отговори Варг и с движение на главата посочи каменния заслон, който бяха създали алеранците.

Там, в тъмнината, смътно се усети някакво движение, след което от мрака изплува слаб каним в меки сиво-черни дрехи. В следващия миг други двама, също така облечени, но по-млади каними, се появиха след първия и мълчаливо заеха пасивни позиции от двете му страни.

Зад Тави Макс подсвирна изненадано и нямаше нужда да поглежда, за да види, че ръката на Макс е върху дръжката на меча му.

— Кървави врани, ловци.

Тави потисна собствената си изненадана реакция. Той разпозна оборудването на тези каними. Триото, което почти го изкорми по време на войната с Насаг, беше облечено по същия начин.

До него Кайтай присви подозрително очи и Тави почувства прилив на изненада и… досада, помисли си той, докато тя говореше.

— Кога ли са се вмъкнали там? — тя млъкна и в шепота й се промъкна едва забележимо уважение: — Как изобщо са се качили тук?

— Не може да са били там повече от половин час — промърмори Тави. — Това беше последният път, когато някой от нас влезе вътре да се стопли.

— Не видях и не чух нищо — очите на Кайтай искряха, усмивка проблясваше по устните й. — Много добро изпълнение.

Ларарл хвърли поглед към тримата ловци, след което отново се съсредоточи върху Варг.

— Очевидно битката с врага е замъглила мозъка ти — каза Варг. — Ще ти обясня ситуацията. Може и да успееш да ме убиеш. Но не можеш да си сигурен, че ще успееш да спреш моите ловци да предадат вестта за това на Насаг. Дори някак да успееш, Насаг е най-мъдрият ми ученик. Той със сигурност ще предположи, че си ме убил, и ще реагира съответно. Ако можеш да броиш, то можеш да видиш, че един от алеранците липсва. Без съмнение той вече се е върнал в легионите и е докладвал какво си направил. Сигурен съм, че те остават затворени до голяма степен от уважение, въпреки че не са били третирани с дължимото уважение — Варг оголи зъби. — И накрая, възможно е да те убия, и в този случай твоите хора ще останат без майстор на войната. Нищо от това, което ще направиш с помощта на оръжие — заключи Варг, — няма да помогне на твоите хора. Или ги оставяш без майстор на войната, или си създаваш още повече врагове. Това ли искаш за тях, Ларарл?

Канимът пред него трепна и Тави видя как яростта му го напуска.

Ларарл изпусна кратък, силен рев и се обърна, отстъпвайки няколко стъпки назад.

Варг махна ръката си от ефеса на меча и хвърли поглед към Тави.

Тави повиши тон:

— Вашата защита е най-впечатляващата от всички, които съм виждал, майстор на войната.

Канимът погледна към Тави, очите му бяха гневни и предпазливи.

— Но впечатляващи или не, те са просто укрепления. Не можете нито да ги преместите, нито да ги изградите наново, и всички те са разположени така, че да предотвратяват навлизането на врага в земите ви. Но и най-високата стена в света е напълно безполезна, ако врагът може да я заобиколи.

Тави си пое бавно дъх. Ако предположението му беше правилно, следващите му думи щяха да го покажат. Ако не… какво пък. Поне е въоръжен.

— Как вордът е заобиколил защитата ви?

Очите на Ларарл се присвиха още повече.

— Не съм казал, че го е направил.

— Пристигналите воини бяха сериозно ранени — каза Тави. — Ако се бяха сражавали с моите хора, нямаше да успеят да избягат с таургите. Ако се бяха били с воините на Варг, ти щеше да заповядаш той да бъде екзекутиран или просто ще го оставиш да изгние на този покрив. Вместо това изпрати Анаг, към когото основателно изпитваме уважение и доверие, което не може да бъде проява на отмъщение или гняв.

Тави кимна към мястото, където се водеше битката.

— Врагът ви превъзхожда по численост. И след като се окаже от тази страна на укрепленията, ще му е достатъчна само малка част от силите му, за да ви изтрие от лицето на земята.

Ларарл не каза нищо.

Гърлото на Тави пресъхна.

— Майстор на войната — продължи Тави, — за мен е очевидно, че се нуждаете от нашата помощ, за да защитите своя народ.

Ларарл оголи внушителни по размер зъби. Тави с всички сили запази невъзмутимо изражение на лицето си. После канимът със златиста козина извърна поглед. Ушите му едва забележимо трепнаха в знак на съгласие.

Тави бавно издиша. Облекчението беше много по-трудно да се скрие от страха преди.

Продължителната тишина бе прекъсната от Ларарл, който заговори яростно.

— Моите сили са съсредоточени на входовете на крепостта. Вордът прокопа тунели под тях. Сега огромен брой от тях са в мирната част на града. Сеят смърт.

Варг яростно изръмжа.

— Те прииждат постоянно — продължи Ларарл. — Скоро ще ни превъзхождат както в тила, така и по укрепленията. И тогава…

Протегна ръце напред, сплете пръсти и стисна, сякаш изцеждаше сок от плод.

— Имате нужда от нашата помощ — тихо каза Тави.

— Помощ? — каза Ларарл. Гласът му едва не се разпадна на истерични нотки. — Каква помощ? Какво можете да направите?

Той извади меча си и го насочи към пълчищата, изпълващи пространството долу.

— Зависи от това, кое в тази ситуация бихте възприели като победа, майстор на войната — тихо каза Тави.

— Шуар не може да бъде спасен — изръмжа Ларарл.

— А какво е за вас Шуар? — попита Тави. — Хълмовете, скалите и дърветата? Реките, стените и кулите?

Ларарл се втренчи в Тави.

— Или все пак хората? — попита тихо Тави. — Твоите хора, майстор на войната.

Ушите на Ларал трепнаха в отговор, такава проява на езика на тялото на канимите Тави никога не беше виждал.

— Какво — изръмжа Ларарл — искаш да кажеш?

— Вашите хора могат да бъдат спасени, сър. Или поне част от тях.

— Как?

Тави разпери ръце.

— Все още не знам, имам нужда от повече информация.

— Каква информация?

— Всичко, което има отношение към войната с ворда, всяка незначителна дреболия. Всичко има значение.

Варг също се взираше напрегнато в Тави.

— Какво очакваш да научиш?

— Не мога да ти кажа това.

— По каква причина — продължи да настоява Варг.

— Защото врагът има най-малкото една кралица. Кралиците на ворда са способни да усетят мислите на другите, ако успеят да се приближат достатъчно близко. Твоите ловци доказаха, че е възможно да се приближиш много близо до хората на Ларарл. Напълно възможно е и най-вероятно е точно така, кралиците да са събирали информация директно от мислите на шуаранските офицери, вероятно дори от вашите собствени мисли, майстор на войната Ларарл.

Ларарл издаде замислено ръмжене.

— Ти познаваш този враг.

— Не бих се изразил точно така — каза Тави. — Но ги познавам по-добре от теб. И в момента би било най-правилно да съхранявате всичките си тайни за тях на едно място.

Той потупа с пръст слепоочието си.

— Вярвам, че е възможно да помогна на теб и хората ти, майстор на войната. Ако ми се доверите малко повече.

Ларарл се втренчи твърдо в Тави, но запази мълчание.

— Очевидно е, че само силата на оръжията не е достатъчна. Трябва да ги надхитрим, да ги надиграем — Тави хвърли поглед към Варг и леко наклони глава настрани. — Както направих със Сари в Алера.

Погледът на Ларарл се насочи към Варг.

— Какво?

Варг бавно кимна на Тави, избирайки алеранския жест, за да предаде отношението си.

— Ларарл. Ти сам каза, че не виждаш начин да победиш врага. Ако това беше моята територия и моят народ, аз щях да го послушам — той погледна шуаранския си събеседник. — Тавар със сила малко над седем хиляди се сражава със Сари, който имаше на разположение около петдесет хиляди новобранеца плюс десет хиляди воина на Насаг. И ги задържа в продължение на две години. Дай му каквото иска.

Ларарл замълча още малко. Тръби изреваха в града и няколкостотин канима пришпориха таургите си към източния край на града — там, където се бяха събрали по-големи сили от спешени каними и се подготвяха да навлязат по-навътре в Шуар.

Златистият каним отново потръпна. След това мръдна с уши в знак на съгласие, завъртя се изцяло към Тави и с кратък жест го покани да го последва към вратата, водеща обратно в кулата.

— Демон… — изръмжа той, оголвайки зъбите си. — Тавар. Ела с мен.

— Врани — нечуто изпъшка Макс.

Едрият Антилан свали ръката си от меча.

— Как разбра за ворда?

— Предположих.

— Предположил си? — изсъска Макс. После поклати глава: — Разчиташ твърде много на предположения, Калдерон.

— Беше необходимо — каза Тави. — Освен това се оказах прав.

— Някой ден ще сгрешиш.

— Не и днес — каза Тави. — Останете тук, Красус може да се свърже с вас.

Макс притеснено се намръщи. После отдаде чест на Тави.

— Бъди внимателен!

Тави сложи ръка на рамото на приятеля си. После се обърна и последва Ларарл в мрака на кулата.