Фурията на принцепса

Глава 15

Маркус спря пред каютата на принцепса, от която се чуваше разговор на висок тон.

— Магнус, какво според теб трябваше да направим? — попита Максимус с рязък глас. — Принцепсът и всеки шуарански каним вярват, че това е необходимо.

— Това е недопустим риск — отговори служещият в легиона с дрезгав глас, който буквално кипеше от старателно сдържан гняв. — Принцепсът на Алера просто не може да ходи по земята на чужда сила сам, уязвим и беззащитен.

— Не е като да е безпомощно дете — отбеляза гласът на Красус Антилус със спокоен, разумен глас. — Може би брат ми е прав, Магнус.

Маркус едва забележимо се усмихна. Досега вече беше успял да опознае достатъчно добре Красус и знаеше, че младежът е твърде разумен, за да се съгласи с Максимус относно пътуването на принцепса до самото сърце на канимската държава.

Но когато Красус капитулира, заставайки на страната на брат си, той ловко унищожи възраженията на Максимус.

— Октавиан е незаменим — заяви Магнус. — Дори ако се наложи животът на всеки човек в тази експедиция да бъде пожертван, само за да може той да се върне безопасно в Алера, наш дълг е да направим всичко по силите си, за да сме сигурни, че това ще се случи възможно най-бързо и ефективно. Ние сме заменими, джентълмени. А той — не.

— Аз не съм джентълмен и не съм заменима — намеси се младата жена-марат. — И не мога да си представя как смъртта на всичките ви хора би могла да помогне на моя алеранец да се върне безопасно у дома. Видяхте го в морето. Наистина ли мислите, че той може сам да управлява кораба?

Настъпи кратко, уплашено мълчание, след което Магнус каза с кисел тон:

— Аз говорех хипотетично, посланик.

— Да — насмешливо каза Кайтай. — Обяснете ми отново разликата между хипотеза и измислица.

— Добре — каза Октавиан със своя звучен баритон. Маркус си помисли, че може направо да усети тежестта на огромната власт в гласа на младия мъж. — Мисля, че точно този гаргант сме го смачкали завинаги.

— Ваше височество… — започна Магнус.

— Магнус — каза Октавиан, — за всички практически цели аз съм просто пленник, както и целият ни флот. Шуаранците контролират пристанището. Ако не отида да се срещна с майстора на войната Ларарл, след като се позовах на честта му, за да поискам защита, те могат просто да обърнат каменометите си към нас и да изпратят всички на дъното на пристанището, включително и мен. Това няма да ми помогне да се върна в Алера безопасно.

— Бихме могли да си проправим път към свободата — сковано каза Магнус.

— Възможно е. Ако нарушим примирието и нашата дума, ако предадем доверието, което са ни оказали, и ги нападнем първи — гласът на Октавиан стана малко по-твърд. — Това няма да се случи, Магнус. Това може да се окаже още по-опасно в дългосрочен план.

— Ваше височество…

Октавиан не повишаваше глас, когато се ядоса. Всъщност речта му ставаше по-спокойна, по-отчетлива, а формулировките — по-ясни и кратки.

— Достатъчно.

Маркус вдигна ръка, почука на вратата и я отвори, без да чака отговор, както правеше обикновено. Появата му изненада всички в каютата и те се обърнаха да го погледнат.

Маркус отдаде чест.

— Ваше височество. Дочух дискусията ви, когато приближавах. Ако това не е твърде нагло от моя страна, сър, мога ли да ви дам съвет?

Веждите на Октавиан литнаха почти до линията на косата.

— Моля.

— Сър, когато Варг беше в столицата, с него нали имаше група като личен почетен караул? Като символ на неговия статут или нещо подобно?

— Точно.

— Струва ми се, че можете да поискате същото.

Максимус се намръщи и поклати глава.

— Канимите му казаха, че трябва да отиде сам.

— Почетен караул напълно подхожда за човек с неговия статут — отговори Маркус. — Какво ще направят? Ще откажат, защото ги е страх от няколко мъже, които е взел със себе си?

Октавиан се усмихна и посочи с пръст към Маркус.

— Точно. Ако се формулира по този начин, те нямат голям избор — или се съгласяват, или изглеждат страхливци. Няколко души не могат да представляват заплаха за шуаранците.

Магнус поклати глава.

— Точно в това е проблемът. Много бих искал телохранителят на принцепса да може да убие поне хиляда нападатели.

Октавиан се изправи.

— Не е нужно да унищожавам хиляди, Магнус. Но няколко мъже биха могли, в случай на усложнения, да ме върнат на кораба, ако са рицари Аери. Или да ни скрият и да ни позволят да пътуваме зад воал, ако са призователи на дърво. Бих казал, че ще трябва да взема толкова хитрост, колкото и сила. Съгласен ли си, Маркус?

— В общи линии — каза Маркус. — Да, сър. Дори ако с вас е цялата войска, сър, ние не бихме могли да се сражаваме срещу цяла канимска държава и да победим — но имаме достатъчно войски, за да превземем и задържим това пристанище за известно време, ако е необходимо. Това, от което се нуждаете, е група достатъчно малка, за да не предизвиква тревога сред канимите — но достатъчно силна, за да се измъкне от неприятности, и с достатъчно ловкост и умения, за да се върне тук през враждебна местност, ако е необходимо.

Октавиан кимна рязко.

— Звучи съвсем разумно.

— По стандарта на лудия ли? Разумно за какво? — попита Магнус. Гласът му беше сух, но буквално пропит с горчивина.

— Предложения? — попита Октавиан, гледайки весело и спокойно към Магнус.

— Аз — каза веднага Максимус.

— Съгласен съм — каза Маркус. Големият Антилар беше генератор на унищожение в битка от всякакъв мащаб.

— Аз — каза Красус секунда по-късно.

— Да — каза Магнус. — Казахте, че имате нужда от ловкост.

— Отивам — обяви Кайтай.

— Госпожо посланик — започна Магнус, — би било по-добре, ако…

— Отивам — повтори Кайтай с абсолютно същия тон, стана и тръгна към вратата на каютата. — Алеранецът ще ви го обясни.

Маркус отстъпи встрани, когато жената-марат излезе от каютата, и затвори вратата след нея.

Октавиан поклати глава и въздъхна.

— Това са трима. Кой още, как мислите? Радеус? Един бърз летец може да бъде полезен.

— Дуриас, сър — каза Маркус без колебание.

Веждите на Октавиан се вдигнаха нагоре. Красус се намръщи.

— Той… не е ли Първото копие на Свободния алерански легион?

Маркус кимна.

— Това е смешно — каза Магнус. — Не знаем почти нищо за този човек. Той не дължи нищо на никого в Империята и няма никакъв интерес да пази принцепса. Всъщност той е предател.

— Нека не хвърляме напразно тази дума, Магнус — каза Октавиан. — Никога не знаеш кого може да улучи.

Маркус се усмихна леко и Октавиан му отговори със същото. Младият мъж би искал да си мисли, че Маркус се усмихва, защото си спомня за похода на принцепса предишната година, когато той проникна в Сивата кула в Алера Империя и отвлече посланик Варг изпод носа на Сивата гвардия. Няма значение. Октавиан имаше достатъчно проблеми и без да натоварва съзнанието си с още някакви неприятни знания.

— Защо точно Дуриас, Първо копие? — попита Октавиан.

— Той познава канимите, сър — отговори Маркус. — Работил е в тесен контакт с тях, крачил е в един строй с тях, тренирал е с тях. Той ги познава по-добре от всеки от нас — включително и от вас, сър. Знае възможностите им в сравнение с нашите, познава техните методи, знае как мислят. Той е по-добър от почти всеки в експедицията, в състояние е да ви каже какво знаят и какво не знаят канимите за способностите на алеранците и, ако не се лъжа, той самият не е новак в призоваването на земни фурии или в ориентирането в открита местност.

Старият курсор доста дълго се взираше мълчаливо в Маркус, преди най-накрая да проговори.

— Въпросът е — каза Магнус, — ще бъде ли готов да сподели тези знания с вас, сър. Дуриас не питае любов към Алера или нейните граждани.

— Както щях и аз, ако бях на неговото място и бях живял неговия живот — отговори Октавиан. — Алеранците го поробиха. Хората на Варг го освободиха от оковите и го научиха как да се бори, за да може да защити тази свобода. Бих бил повече от наполовина готов да оставя Алера да бъде унищожена, ако бях израснал при същите условия.

— Точно затова ви съветвам да изберете някой друг — каза Магнус.

Октавиан поклати глава.

— Първото копие е прав, Магнус. Макс и Красус имат всички умения на призователи, от които може да се нуждаем. Кайтай е един от най-добрите разузнавачи и следотърсачи в легиона. Вярвам в способността й да намери пътя обратно към кораба, дори ако канимите й завържат очите и я отведат при майстора на войната в чувал — той замислено забарабани с пръсти по главата. — За нас по-ценно от броя на мечовете или фуриите е знанието. А Дуриас го има. Така че се нуждаем от него.

— И защо решихте, че той ще сътрудничи — попита Магнус.

Октавиан се усмихна.

— Веднъж му направих услуга.

Максимус изсумтя.

— Да. Между другото, носът му никога няма да е прав след твоята услуга.

— Оставете Дуриас на мен — уверено каза принцепсът.

— Магнус, бъди така любезен, предай му съобщение. Покани го при мен възможно най-скоро, ако обичаш.

— Разбира се, милорд.

— Добре. Джентълмени, извинете ме, но трябва да говоря насаме с Първото копие.

Останалите се сбогуваха и напуснаха помещенията, оставяйки Маркус и принцепса сами.

— Сър? — каза Маркус, щом останаха сами.

— Моля, седни — каза Октавиан и посочи съседния стол.

Маркус го вдигна и седна, мръщейки се.

— Смятате да ме понижите или нещо подобно, сър?

Устните на Октавиан се разтегнаха в усмивка.

— Нещо подобно. Магнус казва, че сте се справил отлично със събирането на информация по време на пътуването. Че сте успял да надзърнете в някои от техните карти и че вие сте този, с когото са контактували ловците, когато са искали да ни предадат информация.

Маркус сви рамене.

— „Чистокръвен“ е най-големият им кораб и техният флагман. Там идват и си отиват много хора, има най-много движение и активност. Мисля, че всеки би могъл да направи това, което направих аз.

— И все пак го направихте вие — каза Октавиан. — Направил сте много повече, отколкото се е изисквало от вас, Маркус.

Той скръсти ръце и се намръщи.

— И аз смятам да ви помоля да отидете още по-далеч.

Маркъс се намръщи в очакване.

— Оставям ви да командвате легионите — каза Октавиан.

Маркус повдигна вежди.

— Сър? Не можете да направите това.

— За каква врана не мога? Аз съм принцепсът на Алера и командирът на тази експедиция. Мога да назнача за командир всеки, когото сметна за подходящ.

Маркус поклати глава.

— Сър, в Първи алерански има достатъчно трибуни, които ме превъзхождат по звание, и изобщо не съм сигурен, че на капитана на Свободния алерански би му харесала идеята центурион на Първи алерански да му заповядва.

— Имаш повече боен опит от който и да е трибун и от двата легиона — отвърна принцепсът. — И няма много живи членове на Кралския дом на храбростта. Дори в Свободния алерански името на Валиар Маркус се ползва с уважение.

Маркус се намръщи и сведе поглед към обсипаните си с белези ръце.

— Тайната, за която и така вече повечето знаят — продължи Октавиан, — е, че Магнус не е обикновен камериер.

— Курсор? — попита Маркус повече за формалност. Все пак на Валиар Маркус му трябваше потвърждение на подозрението. Не беше сигурен на сто процента.

Принцепсът кимна.

— Дядо ми го назначи за мой съветник по политическите въпроси. В мое отсъствие го назначавам да ръководи експедицията по дипломатическите въпроси. Твоите пълномощия включват въпросите по сигурността и военните действия. И в крайна сметка, Маркус, аз разчитам да удържите всичко на място, докато се върна.

Маркус бавно издиша.

— Разбрах, сър.

— Ще проведа кратка среща с трибуните, за да им обясня как трябва да стоят нещата в мое отсъствие, а след това ще се срещна с офицерите на Свободния алерански. С оглед на всичко, мисля, че те ще бъдат достатъчно обезпокоени в обкръжението на враждебни каними, за да бъдат готови да сътрудничат, стига да се отнасят към тях с уважение.

— Ще разбия достатъчно глави, за да им стане ясно, сър — обеща Маркус.

— Добре — каза Октавиан и се изправи, а Маркус го последва.

— Сър? — обади се Маркус. — Може ли да ви задам въпрос?

— Разбира се.

— Наистина ли разчитате да се върнете жив от тази среща с майстора на войната на Шуар?

Лицето на младия принцепс се превърна в непроницаема маска.

— Мислиш, че е решил да се срещне с мен с лоши намерения?

— Ваше височество — каза Маркус, — от това, което чух, кастата на воините тук се ръководи от кръгъл идиот.

— Да — каза принцепсът. — Това е сигурно.

Маркус направи гримаса.

— Тогава те крият нещо, сър.

— Защо говориш така, Първо копие?

— Преценете сам. Ако имате едно единственото укрепено пристанище по цялата крайбрежна ивица, бихте ли оставили някой некомпетентен да отговаря за него? Или ще поставите най-добрия командир, който можете да намерите.

Октавиан се намръщи, веждите му се сключиха.

— Няма никакъв смисъл — продължи Маркус. — Трябва да има някакъв натиск, който да го е принудил да направи това назначение. Което ми казва, че този майстор на войната няма контрола, който би трябвало да има. Ако бях на ваше място, сър, щях да искам да разбера причината. Това може да се окаже важно.

— Прав сте — тихо каза Октавиан. — Не бях мислил за ситуацията от тази гледна точка, но сте прав. Благодаря ви.

Маркус кимна.

— Сър.

— Ще тръгна след два часа — каза Октавиан. — Дотогава искам да подготвите списък с нещата, които според вас ще изискват моето одобрение. Избройте ги точка по точка и аз ще ги подпиша, преди да тръгна.

— Да, сър — каза Маркус. — Успех с пътуването, сър.

— И за двама ни, Маркус. Въпреки това би било по-добре, ако никой от нас няма нужда от него.