Фурията на принцепса

Глава 23

— В Алера също има замръзнала земя, войнико — излая Валиар Маркус. — Без ограда ще бъдем лесна плячка за първата шайка шуаранци. Така че си домъкни обратно задника и продължавай да копаеш или ще те вържа на позорния стълб, докато яйцата ти не измръзнат и не окапят.

Стреснатият легионер, един от войниците на Свободния алерански, тръгна от мястото си, а досадата на лицето му бързо се превърна в гняв. Копието на легионерите, работещи по този участък от оградата, обърна разярено лице към него.

Кървави врани, помисли си Маркус. Може би не беше много умно да заплашва бивш роб с връзване. Нямаше ни най-малко желание да се изправя сам срещу осемте, но не можеше да допусне открито неподчинение.

Маркус се обърна с лице към мъжете, държейки ги всички в полезрението си.

— Знаете, че дисциплината в легионите е непоклатима. Или би трябвало да знаете.

Непокорният легионер, може би насърчен от подкрепата на другарите си, изсумтя:

— Може би е дошло време за промяна, центурион?

Маркус пристъпи напред, призова земните сили и удари мъжа. Легионерът беше подхвърлен във въздуха и падна върху трупите, които легионите бяха донесли със себе си от Алера. Мъжът и трупите се затъркаляха надолу, образувайки безформена купчина. Легионерът изстена и се отпусна в локва кал.

Маркус го гледа известно време и след това каза:

— Не съм съгласен.

Той насочи поглед към останалите легионери, които стояха смаяни и втренчени, и каза с тих глас:

— Ще трябва да поработите малко повече, господа, за да завършите участъка си навреме.

Висок жилав мъж с шлем на центурион от Свободния алерански приближи, вървейки покрай мъжете, издигащи оградата на лагера, и млъкна, гледайки гневно стоящите пред Маркус хора. Той обходи с поглед всеки от тях и се спря на проснатия легионер. Изсумтя, обърна се към Маркус и кимна в знак на поздрав.

— Първо копие.

— Центурион — отговори Маркус.

— Проблеми с тези мъже?

— Водя им мотивационна беседа — отговори Маркус.

Центурионът от Свободния алерански хвърли поглед към легионера, лежащ в безсъзнание. Изобщо не се усмихна.

— Вие сте големи късметлии. Аз щях да ви вържа всички на позорния стълб да се запознаете с камшика.

— Но… — започна да протестира един от бившите роби.

— И щях да имам пълното право да го направя — отсече центурионът. — Казахме ви, когато се присъединихте към нашите редици, че Свободният алерански не се създава с цел отмъщение. Казахме ви, че редът в легиона ще бъде приведен в съответствие със стандартите на всеки друг легион и че към вас ще се отнасят по същия начин, както към всеки друг свободен войник. Сега си размърдайте мързеливите задници и започвайте да работите, преди да съм решил, че Първото копие е прекалено снизходителен към вас, като интерпретирам действията ви като отказ да се подчините на пряка заповед, докато легионът е на вражеска територия, и не ви обеся всички.

Думите на центуриона сякаш извадиха хората от шока. Във всеки случай те енергично скочиха да работят.

Маркус погледна към стотника и му кимна.

— Благодаря — тихо прошепна той.

— Майната ти, скапан целувач на граждански задници — също толкова тихо му отговори центурионът. — Не познавате тези хора, не знаете през какво е трябвало да преминат. Ако имате някакви проблеми с нашите легионери — дори и с такива идиоти като Бартилус — разрешавайте ги чрез нашите офицери. Сър.

— Тук няма наши и ваши, центурион — присвивайки очи, отговори Маркус. — Всички тук сме алеранци. И ще умрем заедно, ако се стигне до битка с шуаранците.

Центурионът известно време внимателно се взираше в Маркус, след това изсумтя одобрително и се отправи към онези, които продължаваха да строят укреплението. На двама заповяда да занесат все още проснатия в безсъзнание Бартилус при лечителите.

Маркус го проследи с поглед и поклати глава. Кървави врани, явно остарява, щом веднага не е осъзнал колко огромна е разликата между бившите роби и Първи алерански. При други обстоятелства те със същото настървение биха се нахвърлили върху Първи алерански, както сега са готови да се хвърлят в битка с канимите.

Но въпреки това, призна си той, центурионът от Свободния алерански имаше право. Ако тези хора бяха редови легионери от Легиона на короната или Първи имперски, той най-вероятно щеше да се обърне към центуриона, отговарящ за тях, въпреки че формално има право лично да спре подобно грубо нарушение на дисциплината.

Щеше да е в рамките на неговите права, но неразумно. Би вкарало в заблуждение хората от двата легиона, показвайки, че ръководството на експедицията не се доверява на офицерите на Свободния алерански. Трябва да избягва повтарянето на подобни глупости в бъдеще.

— Първо копие!

Маркус се откъсна от мислите си, забелязвайки един от пратениците на Магнус да се приближава към него. Младият мъж притича задъхано до него и отдаде чест.

— Сър!

Маркус сдържано въздъхна и реши да не насочва вниманието на пратеника към факта, че „сър“ се използва по отношение на офицери, а не на центуриони.

— Какво има, синко?

— Сър, сър Магнус ви изказва почитанията си и ви информира, че е пристигнало съобщение от принцепса, сър. Той каза, че ще искате незабавно да бъдете информиран за това.

Маркус кимна рязко.

— Заведи ме при пратеника.

Маркус гледаше как Фос и най-добрите му хора се борят да спасят живота на Антилус Красус. Младият трибун на рицарите, ранен на дузина места, лежеше почти напълно неподвижен в лечебната вана, дишането му едва нарушаваше покоя на водата. По кожата му се виждаха пресни розови белези на местата, където до преди малко сигурно е имал рани, които още не бяха зараснали. Като се има предвид, че най-вероятно е получил тези рани по време на въздушен бой, беше изненадващо, че изобщо е оцелял.

Беше долетял до лагера на легиона почти в безсъзнание и беше рухнал на земята, събаряйки две бели палатки. От мястото на падането той незабавно бил отведен при лечителите, но още не беше дошъл на себе си, за да съобщи нещо.

— Фос? — отново каза Магнус. Старият курсор Калидус стоеше вдясно от лечителя и внимателно наблюдаваше ранения мъж.

Фос раздразнено разтърси широките си рамене и изръмжа нещо под нос. Черната коса и брадата на гиганта бяха по-дълги от предписаното в устава, но трибунът по медицина, честно казано, беше твърде добър в работата си, за да може някой да му търси сметка за това.

— Тук се опитвам да събера песъчинки, Магнус, а ти продължаваш да буташ проклетата ми ръка. Върви при кървавите врани и ме остави да работя.

Маркус се обърна и бързо напусна палатката, прекосявайки открития участък между палатките на лечителите на Първи алерански и тези на легиона на бившите роби. Той влезе в палатката и се огледа.

Трибунът по медицина на Свободния алерански се надигна от малката масичка, където пишеше нещо в книга. Той предпазливо се намръщи на Маркус.

— Първо копие.

— Сър — каза Маркус, поздравявайки мъжа. — Получихме съобщение от принцепса, но пратеникът му е сериозно ранен. Надявах се, че ще ни заемете Доротея.

— Бих го направил — каза другият мъж, — но тя е заета. Изглежда един от нашите легионери е бил доста тежко ранен от някакъв прекалено ревностен центурион.

Маркус погледна покрай трибуна, за да види нещастния Бартилус да лежи в безсъзнание в лечебната вана, долната част на лицето му беше посиняла, а цялата брадичка — отекла. Зад него на колене стоеше жена в обикновена сива домашна рокля, пръстите й докосваха слепоочията му. Беше слаба, с тъмна коса и изключително красива. Не носеше никакви скъпоценности или украшения, с изключение на тънка метална яка за послушание на шията си.

Докато Маркус гледаше, той видя как челюстта на ранения мъж се движи странно под кожата му. Секунди по-късно отокът започна да спада, а синините — да избледняват.

— Това е леко и обикновено нараняване, сър — каза Маркус, — а животът на пратеника може да зависи от най-опитния лечител в лагера. Нашият трибун по медицина работи на границата на възможностите си, но може да не е достатъчно.

Трибунът на Свободния алерански се подсмихна.

— Ще я изпратя, щом се освободи.

— С цялото ми уважение, сър — каза Маркус. — Антилус Красус умира сега.

Очите на жената моментално се отвориха и тя срещна погледа на Маркус. Погледът й го прониза. Тя свали ръце от главата на Бартилус, изправи се и приближи до трибуна по медицина.

— Възстанових връзките и премахнах отока, сър — каза тя с тих глас, свела очи. — Ще се радвам да помогна на трибун Антилус.

Трибунът погледна навъсено отначало към нея, после към Маркус, махна неопределено с ръка и каза:

— Не се задържайте по-дълго от необходимото.

— Да, сър — отговори Доротея и хвърли бърз поглед към Маркус. — Първо копие, готова съм.

Маркус й кимна и те забързаха през полето към лечителите на Първи алерански.

— Принцепсът ви е казал коя съм аз — констатира жената.

— Да, ваша светлост.

Тя уморено поклати глава.

— Не, не, не… Аз вече не съм тази жена.

— Заради тази яка — каза Маркус, — трябва да има начин да се свали.

— Не искам да я свалят — каза тя спокойно. — Честно казано, много повече ми харесва човека, който сега съм, отколкото онзи, който бях някога.

— Яката говори вместо вас — тихо каза Маркус.

Доротея, бившата Върховна лейди Антилус, извървя няколко крачки, преди да признае:

— Може би. Факт е обаче, че за Върховната лейди Антилус няма бъдеще, докато Доротея спасява животи, помага на хората и през последните три години е направила повече добро, отколкото през целия си предишен живот.

— Но вие сте в капан там — каза Маркус. — Задължена сте да се подчинявате на командите на другите. Забранено ви е да наранявате дори и за да се защитите.

— И това ми харесва, Първо копие — тя погледна напред към палатката на лечителя. — Колко сериозни са нараняванията на сина ми?

— Не съм лечител — отговори Маркус. — Но съм виждал Фос да се справя с много сериозни рани. Някои от тях бяха мои. Ако сега се мъчи…

Доротея кимна, изражението й остана спокойно.

— Времето ще покаже — тя погледна косо към Маркус. — Синът ми знае ли?

Маркус поклати отрицателно глава.

Тя кимна.

— Бих предпочела да си остане така. Най-добре е за всички.

— Разбира се.

— Благодаря ви — очите на Доротея затрептяха от страх и несигурност, стъпките й, когато приближиха до палатката, се ускориха.

— О — изстена тя. — О, мога да усетя… Той изпитва толкова много болка.

Маркус не я последва. Секунди след като Доротея влезе в палатката, Магнус отметна платнището, покриващо входа, и приближи до Маркус с намръщен поглед.

— Велики фурии, какво правиш? — изсъска той. — Знаеш ли коя е тя?

— Да — спокойно отвърна Маркус.

— И не помисли ли, че тя може да таи обида към короната заради факта, че нейният брат и всичките му владения са унищожени? Че може да е недоволна от сегашното си положение и да си отмъсти точно сега?

— Забранено й е да наранява — каза Маркус.

— Няма и нужда да наранява някой, за да убие принцепса, ако той е в беда. Всичко, което трябва да направи, е да не спаси пратеника. И като се има предвид положението й, кога друг път ще й се предостави такъв шанс да си отмъсти?

— Бих се съгласил с вас, ако във ваната лежеше някой друг — спокойно каза Маркус. — Тя няма да позволи на детето си да умре заради отмъщение, дори да приемем, че го иска.

Курсорът дълго се взираше в Маркус. После каза с приглушен глас:

— А ако грешите?

— Не греша.

Очите на стария курсор се присвиха.

— Обмислили сте го много по-внимателно, отколкото бих очаквал от кадрови офицер.

Напрежението скова врата на Първото копие като желязна яка, но той се застави да не му позволи да се разпространи по раменете и гърба, където Магнус лесно щеше да го забележи.

— Не беше трудно да се отгатне — каза Маркус със спокоен и уверен тон. — Бях там, когато двамата кацнаха, за да се присъединят към Първи алерански. Видях ги заедно. Тя обича това момче.

Магнус издаде звук, който изглеждаше като неохотно съгласие. Притесненият му поглед се насочи от Маркус към палатката на лечителя.

— Предпочитам да съм вътре, в случай че Красус се събуди.

— Ами отидете — каза Маркус.

Той хвърли поглед през откритата земя към стените на град Молвар, едва на половин миля от тях.

— Все още има много работа по издигането на оградата тук и искаме да я завършим, преди да преместим запасите от корабите.

Магнус кимна.

— А нарашанците?

— Те правят лагер от срещуположната страна на града — каза Маркус. — Уреждам да установим система за комуникация между нашите лагери.

Магнус вдигна вежди в мълчалив въпрос.

— Те са най-близкото нещо до съюзник, което имаме — каза Маркус.

— Врагът на моя враг е мой приятел? — попита курсорът.

— Врагът на моя враг е просто враг на моя враг — отговори Маркус. — И е глупаво да очакваме нещо повече. Но имаме общи интереси, свързани със заплахата, породена от по-голям враг. Ако отношенията между нарашанци и шуаранци се влошат, Насаг е достатъчно практичен, за да се приеме всяка възможна помощ.

— И ако нашите отношения с шуаранците се влошат, все пак ще има връзка между Насаг и Свободния алерански — промърмори Магнус. — Ще бъде ли достатъчно, за да ги убеди да ни помогнат?

— Не знам — отговори Първото копие. — Но не може да навреди да поддържаме съществуващите отношения.

— Съгласен съм — каза Магнус. — Ще изпратя куриер веднага щом разберем нещо. Междувременно уведомете рицарите Аери, че услугите им може да са необходими по всяко време.

— Ще бъде направено.

Възрастният курсор кимна и се върна в палатката на лечителите.

Маркус го изпрати с поглед, размачквайки схванатите мускули на врата си. Врани, какво му ставаше днес? Магнус беше прав, проявявайки подозрителност. Валиар Маркус може да е превъзходен воин, смел ветеран, но от такива хора не се очакват подобни рисковани и опасни залози, касаещи безопасността на някой от ранга на принцепса — а ако е така, то залогът трябва да бъде направен много внимателно. Какво си мислеше, когато взе решение да доведе лейди Антилус да помогне на Красус, без първо да измисли убедително обяснение защо я е повикал?

Първото копие се обърна на пети и тръгна обратно към оградата, като избра маршрут, който щеше да му позволи да мине близо до казармата на рицарите на легиона.

Имаше много работа, която да ангажира съзнанието му — което вероятно беше проблемът.

Красус оцеля.

Маркус влезе в палатката на лечителя три часа по-късно и видя младия трибун да лежи на кушетка, покрит с одеяло. Лейди Антилус не се виждаше никъде, но Магнус седеше на сгъваем стол до кушетката — проста дървена рамка с изпънато върху нея платно, която изпълняваше ролята на легло. Фос се въртеше наоколо и сякаш беше зает с почистването на ваната — но Маркус почти усещаше, че гори от желание да им каже да оставят пациента му да се възстанови на спокойствие.

Магнус кимна на влезлия Маркус.

— Сега дреме — каза тихо. — Но исках ти да си тук, когато го помоля да говори.

— Непременно.

Маркус приближи до Магнус и застана до него, гледайки намръщено към младия мъж.

Красус беше блед, но цял. Там, където имаше три или четири рани по раменете и главата, сега се виждаше само розовата кожа на прясно излекувана плът. Всички наранявания представляваха прободни линии с ширина не повече от два инча и бяха зейнали като отворени уста над дълбоките рани. Ако инцидентът беше станал на някоя алеранска улица, Маркус би помислил, че са нанесени с кинжал.

Но какви врани бяха нанесли такива рани в небето над земята на канимите?

— Красус — започна Магнус тихо, докосвайки рамото на младежа. — Трибун. Докладвайте.

Красус отвори очи. Отне му малко време, за да съсредоточи погледа си, първо върху тавана на палатката, а след това и върху Магнус.

— Принцепсът. Той е под арест на върха на кула. Изпрати ме да ви уведомя какво става и да върна рицарите Аери, за да бъдат готови да го измъкнат, ако е необходимо.

Магнус изкрещя:

— Ако е необходимо? Той е арестуван. Това не е ли достатъчно?

Първото копие едва се въздържа да не започне своето изречение с думата „очевидно“.

— Може би той смята, че може да има някакво предимство, ако остане там, където е сега — каза Маркус.

Красус го погледна и кимна. После накратко, с прости изречения, той описа пътуването им до укрепения град Шуар, това, което бяха научили за събитията от последните три години в Кания и за срещата им с техния владетел.

— Той търси информация — обобщи Магнус. — Всичко, което шуаранците знаят за ворда. Враните да я вземат тази негова арогантност! Това момче ще ме доведе до инфаркт. Той никога не трябва да се излага на такава опасност. За това си има курсори!

— Той е принцепс — твърдо каза Маркус. — Красус, какви са заповедите му?

— Да върна рицарите Аери с мен до Шуар — отговори Красус. — Но той не знае всичко.

— Е, поне някой осъзнава това — мрачно измърмори Магнус.

Първото копие едва се сдържа да не разтърси курсора.

— Какво видя по пътя до тук?

— Оцелели — каза Красус. — Оцелели нарашанци. Двадесет, може би тридесет хиляди. Държат ги в лагер на около десет мили от Шуар. Шаманите на Ларарл източват кръвта им, за да подхранват магията си.

— Кървави врани — изпъшка Маркус. — Ако Насаг чуе това…

— Ще потегли с всичките си сили в рамките на час — мрачно завърши курсорът вместо него. — Там ли те раниха, синко?

— Не, сър — отговори Красус. — Нападнаха ме, когато бях на около половината път назад.

Маркус стисна зъби и не каза нищо.

— Ворди — продължи Красус. — Всички сили на Ларарл са съсредоточени в Шуар, за отбраната на крепостта. Но вордите са прокопали тунел под него до центъра на платото. Бликат от земята като мравки.

Той направи гримаса.

— И някои от тях могат да летят. Изненадаха ме, когато се опитах да преценя по-добре разположението на силите на земята.

Настъпи абсолютна тишина.

Магнус започна да говори, спря, преглътна, облиза устни и изстреля:

— Колко са?

— Не мога да кажа точно. Най-доброто ми предположение е, че там има около осемдесет, може би деветдесет хиляди ворда. И се движат към Шуар. Ще стигнат след ден, максимум два.

— Кървави врани — изпъшка Фос.

Маркус се обърна и видя лечителя да се взира в Красус.

— Така — каза Магнус, гласът му беше монотонен. — Така, така, така. Първо копие?

Маркус шумно издиша.

— Бих казал, че дипломатическата мисия минава на заден план. Трябва да върнем принцепса тук и да организираме завръщането му в Алера, преди вордът да погълне Шуар и да тръгне към нас. Трябва да изпратим рицарите Аери за принцепса и неговите спътници. Ще ускорим ремонта и ще се разкараме от тази ледена планина.

Красус се надигна и спусна крака от кушетката.

— Ей! — извика Фос. — Не бива да се движите! Бързо лягайте, докато раните не са се отворили отново.

Красус поклати глава.

— Трябва да тръгна с тях.

— Глупости! — отговори Фос. — Лягай. Това е заповед.

Магнус с жест спря лечителя.

— Красус е прав, Фос. Нашите рицари Аери нямат никаква представа къде се намира този град, да не говорим къде се намира принцепсът. И предполагам, че ще са още по-видими, отколкото е бил Красус. Така че ще трябва да заобиколят местоположението на ворда.

Красус кимна на Фос.

— Ако тръгнат без мен, шансовете изобщо да стигнат до принцепса са нищожни, и още по-малки — че ще успеят да го намерят и върнат цял.

Фос поклати глава.

— Ако тръгнете точно сега и смятате да летите и да се биете, сякаш нищо не се е случило, раните отново ще се отворят.

Лечителят пристъпи до леглото, сложи ръка на рамото на Красус и го погледна в очите.

— Чувате ли ме? Ако не останете, най-вероятно ще умрете.

— Да — уморено и спокойно отговори Красус. — Къде ми е бронята?