Фурията на принцепса

Глава 33

Тави бавно се движеше напред, треперейки под мокрото, студено наметало, което скриваше топлината на тялото му. Времето им помогна много. Студеният дъжд, примесен с мокър сняг, продължаваше да вали, вятърът на практика спря, докато нощта бавно покриваше земята със своите ледени лапи.

Докато внезапните нападения възбуждаха, това беше най-окаяното, в което някога беше участвал. Носът му непрекъснато течеше и той си помисли, че сигурно е настинал, както Макс мрачно беше предсказал. Не искаше да подсмърча, но също така не можеше и да се разсейва, за да го избърше. В резултат на това беше сигурен, че лицето му е като на малко сополиво момче, тоест изглежда много по-малко достойно, отколкото подобава на принцепса на Империята.

Кайтай вървеше вляво и леко пред него. Нейните сетива бяха по-остри от неговите и макар да не му харесваше идеята, че младото момиче ще бъде на крачка по-близо до приближаващата опасност, той знаеше, че е по-добре да се възползва от предимството, отколкото да го игнорира. Вдясно и леко зад него крачеше Максимус, с ръка върху меча. Лицето му, сякаш изсечено от камък, беше спокойно, отпуснато, очите му бяха разфокусирани, въпреки че Тави беше сигурен, че Макс напълно контролира случващото се около него. Несъмнено част от призователските му способности бяха в готовност и това отнемаше по-голяма част от волята и концентрацията на младия Антилан.

От другата страна на Кайтай наравно с Тави се придвижваше Дуриас с откровено нещастно изражение на лицето. Разбира се, това можеше да се дължи на факта, че на масивния бивш роб му беше толкова студено, мокро и некомфортно, колкото и на Тави. Но също така можеше да е и защото Тави го водеше в крепостта на орда кошмарни същества в чужди земи на две хиляди мили от дома му.

И Макс, и Кайтай неведнъж се бяха изправяли пред лицето на опасност заедно с него и причините за това невинаги бяха толкова сериозни и реални, колкото тези, пред които се изправяха сега. Дуриас обаче беше нов спътник. Той се беше показал като способен и уверен човек и Тави никога не го беше виждал да постъпва нечестно или да не се вслушва в здравия разум.

Дуриас сигурно се чудеше какво е направил, за да заслужи това.

Сякаш усетил погледа на Тави, Дуриас се обърна и го погледна питащо. Тави му даде това, за което се надяваше, че е успокояващо кимване, и положи усилия да не се усмихне. Просто не беше подходящото време за това.

Зад тях канимите вървяха в широките си обувки, оставяйки чиниеобразни отпечатъци върху дебелата повърхност на кроача. Досега нито една от стъпките им не беше пробила повърхността му. Непрекъснатият студен дъжд едва имаше време да започне да запълва всяка вдлъбнатина, преди тя да изчезне, а повърхността на странното вещество да се възстанови.

Кайтай вдигна рязко ръка и всичките членове на ловния отряд замръзнаха на място.

Дърветата отпред се разтресоха и на не повече от двайсетина ярда от тях се появиха три гигантски жабоподобни ворда. Придвижваха се на широки, олюляващи се крака, а движенията им бяха вълнообразни и едновременно непохватни.

Тави се напрегна и усети как ръката му сама посяга към меча. Те все още не бяха преминали половината път през покритата с кроач зона около тунела на ворда. Ако ги забележеха сега, може би никога повече нямаше да имат шанс да ударят кралицата или да се измъкнат живи от владенията на ворда. Ако някоя от жабите на ворда ги забележи, това можеше да им коства живота.

Но никоя от триото дори не погледна към Тави и неговите спътници.

Тави изпусна треперещ дъх и за миг затвори очи от облекчение. Усети същата реакция и от останалите.

Кайтай изчака, докато вордите изчезнат от поглед, след което хвърли поглед към Тави, кимна и отново тръгна напред. Всички я последваха с внимателна и равномерна стъпка, избягвайки участъците от тънък кроач, които можеха да се счупят по-лесно от другите места.

По време на едно такова заобикаляне Тави се натъкна на повреден участък от кроача. Три успоредни следи от нокти, разположени на около инч една от друга, бяха издраскани в тънък участък кроач близо до паднало дърво. Белезите бяха пресни и се просмукваха с яркозелена течност. Тави ужасено се втренчи в тях.

Восъчните паяци сигурно вече бяха на път. Скоро неговата група щеше да бъде открита, а те дори не бяха виновни за тревогата, която със сигурност ще бъде вдигната. Не мисълта за възможна смърт го притесняваше най-много, макар че, разбира се, го притесняваше. Просто мразеше идеята да умре, защото някой друг глупак е допуснал грешка. Той се втренчи в повредения кроач, докато трескаво съобразяваше, и даде знак на другите да отстъпят.

Всички се подчиниха, с изключение на Варг. Огромният, покрит с белези каним се придвижи напред с прекалено широки, но уверени стъпки, и застина, когато видя какво гледа Тави. Канимът веднага присви очи и започна да оглежда дърветата около тях, устните му се вдигнаха, оголвайки зъбите.

Тави започна да отстъпва, но осъзна, че е твърде късно.

Един от восъчните паяци се приближи, плъзгайки се по земята към тях. Разбира се, имаше прекалено много крака за истински паяк, но това беше най-близкото, което Тави можеше да измисли, за да опише неговата форма и движения. Тялото му беше покрито с полупрозрачен бял хитин и той беше приблизително с размера на средно голямо куче, тежащо някъде между тридесет и пет и четиридесет фунта, въпреки че дългите крайници го караха да изглежда по-голям. Редица гланцови очи блестяха в зелено върху главата му, точно над основата на чифт дебели, подобни на тръни мандибули — зъби, за които Тави знаеше, че съдържаха бързодействаща опасна отрова.

Без да се замисли, Тави сложи ръка върху дръжката на меча.

Огромната ръка-лапа на Варг легна върху неговата.

— Чакай — изръмжа канимът. — И не мърдай.

Тави погледна към канима, а после — отново към паяка. Съществото беше само на десетина фута разстояние. Със сигурност щеше да ги забележи до повредения кроач и да вдигне тревога. Докато Тави гледаше, паякът рязко се насочи към тях, завъртя се на многобройните си крака и започна възбудено да се люлее нагоре-надолу — предшественик на свирещите писъци, с които щеше да предупреди останалата част от ворда.

Преди да успее да издаде звук, нещо изскочи от мрака под дебелите клони на паднал бор, покрита с тъмна козина размазана сянка, която се стрелна в пълна тишина и удари восъчния паяк като камък от древен римски катапулт.

Паякът беше влачен на шест фута по кроача, краката му безпомощно биеха във въздуха, а нападателят му яростно скъса мястото на съединяване на главата с тялото.

Преди Тави да успее да съобрази, че това е нападение, съществото откъсна главата на паяка от тялото и то падна на повърхността на кроача, потръпвайки и размахвайки крака.

Тави примигна. Животното, което уби восъчния паяк, седна върху трупа му. То имаше тъмна козина и дълго, гъвкаво тяло.

Крайниците му бяха силни, здрави и преминаваха в лапи с нокти, като при пума.

Главата му обаче приличаше повече на вълча или мечешка, с широка уста, пълна с остри — и очевидно ужасяващо ефективни зъби — на това, което приличаше на невероятно мощни челюсти.

Тави го разпозна като смъртоносен хищник, когато го видя — макар да тежеше не повече от восъчен паяк, той се разправи с ворда, все едно е заек.

Звярът обърна искрящите си жълти очи към Тави и Варг и мълчаливо оголи впечатляващите си, обагрени в зелено зъби.

— Не го гледай в очите — тихо изръмжа Варг. — Бавно отстъпи. Не вдигай ръце.

Тави погледна канима и двамата започнаха да отстъпват. Тави се огледа и видя, че другите каними ги наблюдават, а ръцете им сами изтеглят оръжията си. Ловците не бяха загубили самообладание, когато вордът приближи към тях, но това същество очевидно заслужаваше повече уважение.

След като Тави и Варг се изравниха с ловците, всички продължиха заедно да се оттеглят, докато не се отдалечиха на около петдесет-шестдесет ярда от мястото на убийството — едва тогава ловците сякаш се отпуснаха и прибраха оръжията си.

— Приключи — каза Анаг.

— Какво беше това? — тихо се обърна Макс към Тави. — Не можах да видя.

Тави накратко описа звяра на Макс и се обърна към Варг.

— Това животно тук ли обитава?

— Среща се навсякъде в Кания — отговори Варг. — Един от най-добрите ловци. Силен, бърз, интелигентен.

— Достатъчно интелигентен, за да подготви капан за ворда — замислено каза Тави. — Нарочно беше разкъсал кроача с нокти, за да привлече восъчния паяк.

Варг размаха уши в знак на съгласие.

— Това не ме изненадва. Те са достатъчно разумни, за да използват такива трикове.

— Те са луди — каза Анаг. Канимът със златиста козина приклекна, взирайки се внимателно в посока на малкия ловец, езикът на тялото му говореше за напрежение и предпазливост.

— Луди? — попита Тави.

— Смели до лудост — каза най-старшият от ловците.

Тави се обърна към канима, който беше останал безмълвен през цялото време, докато разговаряше с Варг на покрива на щаба на Ларарл.

— Той ще се бие с всеки, за да защити територията си, докато не бъде убит. Бие се без да се замисля, без страх, без колебание.

Тави вдигна вежди.

— Но той е толкова малък.

Канимите се спогледаха, езикът на тялото им изразяваше насмешка.

— Алеранецо — каза Варг, — не се заблуждавай от размера му. Виждал съм как убива възрастен, въоръжен воин. Този звяр уби глупака, като му разкъса гърлото, и изчезна, преди тялото да удари в земята. Дори да се биеш с него и да го убиеш, той ще направи всичко възможно да те вземе със себе си. Никога не съм чувал някой от тях да е бил убит, без да е оставил белези.

— Вижте — каза Кайтай тихо.

Тави вдигна очи и видя още три восъчни паяка да се приближават до мястото. Хищникът не се виждаше никъде, както и тялото на убития паяк. Въпреки това, вместо да нададат писъци, вордите-работници просто се заеха да поправят повредения кроач, след което бързо се отдалечиха.

— Дори вордите не искат повече проблеми с него тази вечер — изръмжа Варг.

Ловецът кимна и каза с тон на някой, който цитира поговорка:

— Само глупакът търси кавга с тавар.

Тави изненадано примигна, първо към ловеца, после и към Варг.

— Ела, Тавар — изръмжа Варг. — Да заобиколим и да оставим малкия ти брат да се храни.

Още два пъти Кайтай им дава знак да спират и още два пъти вордът ги подмина. Единият път това бяха множество жабоподобни същества, които вече бяха виждали. Втората група беше много по-далеч, по-многобройна и по-малко различима. Нито една от двете срещи не предизвика тревога.

Тави беше сигурен, че се приближават, когато се натъкнаха на първите активни восъчни паяци, които безшумно се плъзгаха между светещите зелени борове в редица, простираща се далеч на север, като мравки, придвижващи се между мравуняка и паднало плодово дърво, всеки с подут корем със светещ зелен кроач, частично видим през полупрозрачните им тела.

Не беше трудно да си представи къде отиват — ще сложат желатиноподобното вещество върху телата на мъртвите. За паяците нямаше значение дали труповете бяха от техния вид или убити в бой шуарански воини. За ворда всяка мъртва плът беше просто храна, която кроачът трябва да покрие и усвои.

След кимване от Тави Кайтай промени курса и те тръгнаха по обратните следи на восъчните паяци в търсене на изходната им точка. Като го направиха, те видяха други ворди, които се движеха в плътна колона от другата страна на паяците, също насочени на север. Тези същества обаче бяха много по-големи. Някои бяха високи, слаби, като канимите, които бяха видели в укрепленията. Тънкокраките жаби съставляваха мнозинството. Други бяха по-големи от всеки от предишните — много по-големи, почти с размерите на гаргант, но се движеха като раци или омари. Сигурно бяха воините, които чичо му описваше след нахлуването на ворда в долината Калдерон, но сега бяха твърде далеч, за да ги огледа по-добре. Той продължи с повишено внимание.

През дърветата пред тях се издигнаха очертанията на нещо, което приличаше на огромен тумор върху гладката повърхност на кроача. Беше с размерите на малка сграда и Тави веднага го позна. Спирали и бримки от зловещото восъчно вещество бяха натрупани, за да оформят постройката. Две такива вече беше виждал и преди — веднъж във Восъчната гора близо до Калдерон и веднъж в лабиринта от пещери под Алера Империя.

В краката му навсякъде около него имаше стотици по-малки структури, почти идентични по форма, но значително по-малки по размер, приблизително колкото голяма халба за бира. Най-близката от тези форми беше на не повече от трийсет фута и Тави внимателно се взря в нея.

Нещо вътре се размърда конвулсивно, движение на сенки по зелената луминесценция, и отново замря. Малко петно зелено-черен хитин се притисна към повърхността, полупрозрачна като мътно зелено стъкло.

Тави вдиша бавно, осъзнавайки.

Това беше инкубатор.

Сега беше моментът да приведе плана в действие.

Той даде знак на останалите да заемат позициите си и за негова изненада те се подчиниха — дори Кайтай. Това беше частта, за която беше най-загрижен, най-непредсказуемата част от плана. Той беше обмислил редица различни непредвидени обстоятелства, които можеха да станат неизбежни, но изглеждаше, че основните събития от последните няколко дни бяха набрали някакъв импулс. Те му се подчиниха без въпроси.

Един проблем по-малко, помисли си той.

Той бавно продължи напред, разглеждайки очарован най-близкия извънземен мехур или яйце, или каквото там беше, сравнявайки го с много по-голямата структура на кошера наблизо. Всяка от по-малките форми съдържаше някакъв вид ворд, може би хранещ се от кроача, който го обграждаше. Помисли си, че може да види неясната форма на вордска жаба, в миниатюра, в най-близкия мехур. На няколко ярда встрани, втори мехур от кроач съдържаше половин версия на восъчен паяк. Кралицата, изглежда, вече работеше по създаването на повече от своя род.

Тави продължи бавно напред. Всеки кошер заемаше кръг от кроача с размери около пет фута и той виждаше светещото вещество във восъчната обвивка, което се вливаше в кошера — храна за бебето ворд вътре. Тави преброи кошерите в близост и направи няколко изчисления наум. Ако приеме, че тази кралица е била заета да създава повече от този вид тук, откакто вордът се е появил преди няколко дни, това означаваше, че тя може да създава стотици ворди всеки ден — може би дори повече. Нещо повече, те биха могли да излизат с много по-малко суетене и безпокойство, отколкото техните колеги в Алера, и то напълно въоръжени и готови за битка.

Кървави врани. Не е изненадващо, че вордът беше унищожил канимите. Въображението му нарисува пейзажи на завладени територии, греещи от кроач и покрити с кошери, бълващи хиляди новоизлюпени кошмари. Веднага след като тези… инкубатори бъдат посети и узреят, новите ворди ще се появят и ще са готови да заменят избитите от канимите. Ако им дадат шанс да се закрепят, ще бъде почти невъзможно да се отърват от тях.

Изведнъж тишината на покритата с кроач борова гора му се стори твърде потискаща и смазваща.

„Коя майка някога е оставяла децата си без надзор — помисли си Тави, — ако има някакъв избор?“

Едва тази мисъл се мярна в съзнанието му и кроачът се раздвижи, след което половин дузина ворди с форма на каними се изправиха безшумно около него, огромни и заплашителни. Високи осем фута и слаби като канимите, ръцете на вордите завършваха с дълги, изкривени нокти, а подобните на клюн муцуни бяха назъбени и внушаваха ужас.

— Прав си, разбира се — каза спокоен, чужд глас някъде наблизо — вордската кралица, Тави беше сигурен. — Не бих оставила децата си незащитени.

Тъмна фигура с очи, светещи със собствена зелено-бяла светлина, се появи зад масивните фигури на вордите-каними.

Тави реши, че вижда слаб отблясък на светлина върху острите бели зъби.

— Убийте го.