Фурията на принцепса

Глава 43

Тави стоеше на билото на земния насип и гледаше към хълмистата равнина. Бронята и шлемът му бяха почистени и прясно полирани от камериерите на Първи алерански и блестяха под лъчите на залязващото слънце.

Откакто пристигнаха предната вечер, още хиляди бежанци бяха пристигнали, а потокът от цивилни каними, спасяващи се от ворда, само нарастваше.

Призователите на легионите осигуряваха прясна вода за всички, но храната беше оскъдна и на практика нямаше укрития.

Зад Тави прозвучаха и замряха тежки, целеустремени стъпки.

— Какво има, Маркус? — попита Тави.

— Ваше височество — отзова се Валиар Маркус. Той пристъпи напред и непринудено застана до Тави. — Вие изобщо спахте ли?

— Не толкова дълго, колкото бих искал — отговори Тави. — Но вече свикнах.

Той кимна към насипа, който беше единственото укрепление на Молвар.

— Ти и твоите хора явно сте работили без почивка.

— Това са каними, сър — съвсем сериозно отговори Маркус. — В местната почва има повече камъни, отколкото пръст. Хиляди каними влачеха камъни. Знаех, разбира се, че много от техните воини са доста силни, но… кървави врани…

Той поклати глава.

— Бих ви посъветвал да видите на какво са способни някои майстори. Тези, които се издържат с вдигане на тежести.

— Впечатляват?

— Ужасяват — каза Маркус. — Насипът е наполовина от камъни и наполовина — от пръст. Като се има предвид, че ваше височество изпрати всички земни призователи на друга мисия, хората трябваше да работят като луди, за да поддържат темпото на канимите.

Тави кимна.

— Е, не трябва да се изненадваме. Видяхме достатъчно доказателства за това на какво са способни още при Мастингс, а тук — още повече.

— Да, сър.

— Получихте ли най-новите доклади?

— Доколкото е възможно — отговори Маркус. От думите му лъхаше едва доловим упрек. — Ситуацията с пощата щеше да е по-добра, ако рицарите Аери бяха на наше разположение, сър.

— Те са заети — отсече Тави. — Колко време имаме?

— Отрядите канимски конници срещат ворди все по-близо до пристанището, сър. Те насочват бежанците в тази посока.

— Броят на бежанците?

— Надхвърли шестдесет хиляди.

— Някакви признаци за приближаването на основните сили на Ларарл?

— Не — каза тихо Маркус. — От друга страна, все още няма признаци за приближаване на основните сили на ворда.

— Мисля, че бих се чувствал по-добре, ако ги виждахме — каза Тави. — Вордът има лошия навик да се появява там, където най-малко се очаква.

— Ваше височество става параноичен — каза Маркус. — Аз одобрявам.

— Височество! — извика друг глас и миг по-късно Магнус се качи на върха на насипа.

Косата на стария курсор беше в пълен безпорядък, сякаш току-що е станал от сън, а в ръка стискаше запечатано писмо. Той приближи все още задъхан и го предаде на Тави. Погледът на Магнус остана насочен към Маркус. От своя страна Маркус упорито го игнорира.

Тави взе писмото, поглеждайки от центуриона към курсора и обратно.

— Нещо, за което трябва да знам, господа?

— Нямам представа, сър — отговори Маркус и погледна стария маестро. — Магнус?

Магнус се вторачи още миг в Първото копие, преди да се обърне към Тави.

— Не, ваше височество.

Тави отново ги погледна и двамата, след което отвори писмото и го прочете.

— Ха — каза той. — Красус ще се върне тази вечер. Маркус, спомняш ли си как обсъждахме възможността за изграждане на стълби в скалата при първото ни пристигане тук?

— Да, ваше височество.

— Само че сега ще ги направим три пъти по-широки и на далечния край на носа в рамките на укрепленията, приблизително там, където са нашите запаси.

Тави се намръщи замислено.

— Ще трябва също така да поставим на стъпалата толкова лампи или магически светилници, че да бъдат видими от морето. Ако нашите не са достатъчни, ще поискаме от шуаранците. Те имат фенери, специално направени за работа в мъгла и пръски.

Маркус и Магнус едновременно се втренчиха в Тави.

— Трябва да измислим начин да качим хората и провизиите на корабите — каза им Тави. — Колкото по-широка е стълбата, толкова по-добре. Събуди Максимус. Той е добър в работата с камък.

— Сър — предпазливо попита Маркус, — какви кораби?

— Тези, които ще доведе Красус.

Старият курсор се намръщи.

— И причината, поради която тези кораби не могат да използват съвсем приличното шуаранско пристанище е, че…

Тави се ухили.

— Там няма да се поберат.

И двамата събеседника объркано гледаха Тави.

— А дотогава — продължи Тави, — трябва да съберем всички наши цивилни. Магнус, бъди така любезен да се заемеш с това и да се увериш, че нашите капитани са готови да излязат в морето. След това намерете трибуна по снабдяването и измислете най-краткия маршрут, по който можем да изведем хората от укрепленията до корабите, а след това и в морето.

— Тави — изрече Магнус. — Не бързайте. Наистина ли искате да помолите нашите хора да влязат в бой с ворда, когато нямаме водни призователи, които да се грижат за ранените, и само десетина рицари, които да подкрепят легионерите?

— Ако имат късмет, няма да им се наложи — отговори Тави. — И нашите призователи ще се върнат, преди да свърши нощта. Ако направим всичко достатъчно бързо, ще можем да се измъкнем, без изобщо да се налага да се бием с втората кралица.

Той погледна към залязващото слънце и се намръщи.

— Времето е критичният фактор тук, господа.

Маркус и Магнус удариха с юмруци над сърцата си и след като за последен път си размениха погледи, се върнаха към своите задължения.

— Капитане! — извика Дуриас. Тави погледна надолу и видя набития легионер отчаяно да му маха от гърба на задъхан таург в основата на терасовидната стена. — Те успяха! Тук са!

Тави се обърна и забърза надолу по реката. Той хвана протегнатата ръка на Дуриас и скочи на таурга зад бившия роб.

— Води ме при Варг.

Намериха Варг да обикаля земните насипи от противоположната на Тави страна на града. Опълчението на Варг, макар че едва ли би могло да бъде наречено така след близо двегодишно обучение редом с воините на Варг и конфликтът с легионите на Алера, беше разпръснато около укрепленията, а канимският майстор на войната беше разположил групи тежковъоръжени воини на равни интервали по стената. Опълчението щеше да държи линията, а воините щяха да бъдат използвани като резерв, огромната им сила трябваше да се използва само ако вордът пробие защитата.

— Варг! — извика Тави. — Трябва да ви покажа нещо.

Големият каним погледна надолу от стената, ушите му потрепнаха леко развеселено.

— Какво е?

— Не знам — каза Насаг. Резониращият глас на канима идваше от мястото, където Насаг стоеше на таурга си до Дуриас и държеше резервен звяр за Варг. — На мен не ми каза нищо.

Варг изсумтя.

— Само глупак търси кавга с тавар.

Той се спусна от възвишението, удари по муцуната таурга, който се опита да го ухапе, и скочи отгоре му.

Те препуснаха до единствения проход в земния вал, където минаваше пътят към Молвар.

— Кога инженерите смятат да го затворят? — попита Дуриас.

— Няма да го правят — каза Тави.

Дуриас примигна.

— Защо да изграждаш стена, ако ще оставяш огромни и очевидни дупки в нея?

— Защото това означава, че знаем къде врагът ще съсредоточи силите си — изръмжа Варг. — Нашите отбранителни линии не са дълбоки. А враговете са много. Ако отбраната е еднаква навсякъде, вордът ще атакува хаотично и ние няма как да предскажем къде да концентрираме силите си срещу тях.

— Оставете им голям, очевиден проход за атака — каза Тави, — и можем да бъдем сигурни къде ще атакува основната им сила. Това е мястото, където ще се бият легионите.

Дуриас кимна и се огледа.

— Ето защо правим ниски насипи вътре, по протежението на пътя. Така не могат да ни видят отвън. Когато вордът мине, те ще влязат в смъртоносен капан.

— Ще бъде нещо доста по-лошо — каза Тави. — Никога не сте виждали какво могат да правят призователите на огън в затворено пространство.

Той вдигна поглед към Варг и добави с много меко натъртване:

— Дори вие не сте го виждал, майстор на войната.

Варг срещна погледа на Тави и замълча за момент, преди да отговори също толкова меко.

— Моите шамани също ще бъдат тук, гадара. Би трябвало да е интересно.

Тави внимателно потисна трепета на безпокойство при мисълта за някои от нещата, които беше виждал да правят канимските шамани. Той оголи зъби на Варг и каза:

— Това е за по-късно. Моите разузнавачи са открили нещо, за което мисля, че ще искате да знаете — той посочи към променящия се пейзаж извън укрепленията.

Варг размени поглед със сина си, след което двамата се изправиха в стремената и се загледаха натам. Известно време гледаха, без да издадат нито звук.

Насаг внезапно изръмжа и плесна таурга, подкарвайки го в разтърсващ земята галоп, който накара другите два таурга да изреват недоволно. Половин дузина току-що пристигнали шуарански бежанци се пръснаха в различни посоки, преди таургът да ги е стъпкал. Дуриас и Варг овладяха своите зверове. Варг издаде ниско ръмжене, хвърли поглед към Тави, след това скочи на земята и хвърли поводите на Дуриас. Тави също се спеши, избягна злобния ритник на таурга на Дуриас и забърза след Варг, който се катереше към върха на насипа до портата, където все още се работеше по увеличаване на земната маса. Тави спря до него и се загледа в Насаг.

Далеч в равнината извън земните насипи плътно се движеше голяма група бежанци. Но за разлика от повечето шуаранци, козината на тези каними беше тъмна. Сред тях се движеха, често с помощта на бастуни или патерици, воини в червено-черна броня, а в центъра на групата над всички се издигаше дълго копие, върху което се вееше просто червено-черно знаме.

— Мои хора — каза Варг с много дълбок и тих глас. — Някои от тях са оцелели.

— Около десет хиляди според моите разузнавачи — тихо отговори Тави. — Знам, че това не е много.

Варг замълча за миг, преди да изръмжи.

— Това е всичко, гадара. Някои от нашите воини са сред тях — той сви едната си лапа, тъмните му нокти яростно щръкнаха. — Не ги провалихме изцяло.

Той погледна към Тави.

— Къде бяха?

— Ларарл ги държеше близо до крепостта.

Варг отново насочи замисления си поглед към равнината, след това присви очи и изръмжа гърлено:

— Шаманите му се нуждаеха от кръв.

Тави не каза нищо.

Малко по-късно Насаг стигна до групата и почти уби своя таург, когато спря. Звярът се опита да го захапе за ръката, когато слизаше от него, но канимът стовари огромния си юмрук между очите му и го зашемети толкова лесно, сякаш е обикновен пияница, прекалил в кръчмата.

Пристигащите нарашанци нададоха викове и вой, когато Насаг стигна до тях и започна да си проправя път през тълпата към знамето в центъра на групата.

— Значи това си имал предвид в залата на Ларарл — каза Варг, — когато му каза, че всички трябва да си тръгнат.

Тави отново не каза нищо.

Варг се обърна към него и продължи:

— Ларарл никога не би се отказал от военен ресурс в такава отчаяна ситуация без причина. Ти го поиска от него, Тавар.

— Не можех да кажа, че са там — тихо отговори Тави. — Вие щяхте да се втурнете към тях, а последствията да вървят при враните.

Варг присви очи и от дълбините на широките му гърди се надигна ръмжене. Което накара Тави да осъзнае колко огромен е канимът.

Тави си пое дълбоко дъх и срещна погледа на Варг. Той вдигна вежди, заставяйки канима да се въздържа от каквито и да било изявления и надявайки се, че няма да стане жертва на изблика на емоции на Варг по повод случилото се.

Варг отново насочи поглед към равнината и ръмженето му стихна. След дълга пауза накрая каза:

— Ти ги защити.

— Както и шуаранците — каза Тави с възможно най-равен глас. — И себе си. Всички се варим в един казан, Варг.

Варг отново изръмжа, но този път в съгласие. След това се обърна и слезе по насипа, насочвайки се към оцелелите нарашанци.

Тави продължи да ги наблюдава. След известно време до него се появи Дуриас и попита:

— Как го прие, когато разбра, че сте го скрили от него?

— Не е във възторг — отговори Тави, — но успя да разбере.

— Това е силата на тяхното мислене — каза центурионът и кимна. — Способността безпристрастно да възприемат чуждата логика.

Дуриас се усмихна.

— Макар че ако беше решил, че вашата логика им е навредила, тогава тази способност нямаше да му попречи да ви изкорми.

— Мислиш, че не го знам ли? — каза Тави. — Но нямах друг избор.

Дуриас присви очи и се вгледа в тълпата нарашанци, след миг очите му се разшириха.

— Кървави врани.

Тави го погледна.

— Какво има?

— Това знаме — каза Дуриас, — то не е обикновено знаме.

— Какво значи това?

— Техните воини рядко използват копия — каза Дуриас. — Свободният алерански имаше проблеми с това, защото нашите знамена се носят на копия, които те считат за женско оръжие.

Тави все още не разбираше.

— И?

— Знаме с тези цветове на копието означава, че начело е самка от висша воинска кръвна линия — разясни центурионът. — И аз…

Гласът му потъна в безсловесния вой, изтръгнал се от хиляди канимски гърла, и макар да не беше човешки, Тави можеше да разбере какви емоции го предизвикаха — неистово ликуване, неочакван изблик на радост.

Тави и Дуриас се спогледаха, след което продължиха да наблюдават.

Когато Варг стигна до малкото ликуващо море каними, то се раздели и от него се появи Насаг, който вървеше стиснал за ръка канимска жена, висока като него и със същата тъмна козина. Зад тях от тълпата се отделиха половин дузина млади каними, единият не по-голям от алеранско дете, и се втурнаха към Варг, отчаяно скимтейки. Майсторът на войната клекна и миг по-късно потъна в потока ликуващи пухкави кученца и размахани опашки. Последва кратка схватка, при която Варг прикова всяко кученце на земята с лапа и леко захапа коремчетата им, предизвиквайки писъци на протест и възторг.

— Кървави врани — възкликна Дуриас.

Младият центурион се обърна към Тави и каза:

— Ваше височество, ако не греша, вие спасихте семейство Варг. Съпругата на Насаг и техните деца. Фурии, на практика сте ги върнали от мъртвите.

Тави известно време гледа към равнината, наблюдавайки как самката хваща и издърпва паленцата от дядо им, след което разменя дълбоки наклони на главата с Варг, демонстрирайки уважение на уверен подчинен към високо почитан началник.

След това те се прегърнаха по канимски маниер, муцуните им се докоснаха, главите им се наведоха една към друга, очите им се затвориха.

— Може би — каза Тави. Гърлото му се стегна. — Засега е още рано да се каже.

Нощта беше ясна и когато звукът от въздушните потоци на рицарите Аери на легиона се понесе над укрепленията, Тави излезе от командната шатра, вдигна поглед и видя силуетите на своите рицари на фона на почти пълната луна. Часовите също ги забелязаха и в лагера прозвучаха рогове, предупреждаващи офицерите за връщането на алеранските летци.

— Да! — изръмжа Тави, когато Маркус излезе от палатката след него. — Те са тук! Магнус!

Старият курсор вече бързаше към палатката от мястото наблизо, където си отдъхваше, като пътьом си оправяше туниката.

— Ваше височество!

— Веднага качвай всички, които не участват в битката, на корабите. Не искам да губя нито минута.

— Добре, ваше височество!

— Градаш!

Старият каним със сива козина, майстор на лова, излезе от палатката буквално по петите на Маркус, като хвърли поглед към приближаващите призователи на въздух.

— Тук съм, Тавар.

— Мисля, че сега трябва да кажете на своите хора да тръгнат към кея, както обсъждахме по-рано.

— Добре.

Той се обърна към двамата куриери, млади канимски бегачи, които чакаха наблизо, и им изръмжа заповеди.

— Маркус — продължи Тави. — Искам вие с хората си да заемете прохода. Щом видите сигнала, върнете се в Молвар и стигнете до корабите.

— Сър — отвърна Маркус, удряйки с юмрук по бронята. Първото копие се обърна и изкрещя заповеди, след което скочи на коня и препусна в галоп към земните укрепления.

Кайтай и Максимус излязоха от щабната палатка и застанаха до Тави, наблюдавайки как рицарите Аери кацат на земята на две групи. Едната се приземи на площадката на легиона на бившите роби, другата — в Първи алерански — с изключение на една бронирана фигура, която кацна на не повече от двадесет ярда от командния пункт.

— Красус! — извика Тави и се ухили. — Изглеждаш добре.

— Сър — каза Красус, усмихвайки се в отговор. Той отдаде чест на Тави, който повтори жеста му, след което стисна ръката на младия офицер. — Радвам се да видя, че сте се върнали цял.

— Разказвай — напрегнато каза Тави.

— Работи — прошепна Красус, очите му триумфално блестяха. — Отне ни кърваво много работа, за да го направим, а на магьосниците изобщо не им е удобно, но работи.

Тави усети как устните му се разтягат в жестока усмивка.

— Ха!

— Кървави врани! — каза Максимус с раздразнение и възторг, преплитащи се в гласа му. — В името на всички велики фурии, за какво говорите вие двамата?

Красус се обърна към полубрат си, ухили се и го прегърна през раменете.

— Хайде — каза той. — Ела да видиш сам.

Красус ги отведе до скалите, които гледаха към морето под Молвар. В сребърната светлина на луната морето беше черно-бяла картина: черна вода и бели шапки от пяна по вълните, а върху това тъмно море се поклащаха три бели кораба, толкова огромни, че за момент Тави си помисли, че очите му го лъжат. А знаеше какво да очаква.

Той се обърна, за да види изумените лица на останалите, които просто невярващо се взираха в огромните бели кораби.

Те наблюдаваха как миниатюрни фигурки се движат по палубите на корабите без платна — инженерите на Първи алерански, чиито малки силуети на бялата палуба показваха истинския размер на корабите: всеки от тях беше дълъг почти половин миля и повече от четвърт широк.

— Кораби — приглушено каза Макс. — Истински. Големи. Кораби.

— Всъщност, баржи — поправи го Градаш, гласът на стария каним беше сдържан и тих. — Без мачти. Какво ги кара да се движат?

— Фурии — отговори Тави. — Магьосниците използват морска вода, за да ги изтласкват.

Той се обърна към Красус.

— Колко палуби имат?

— Дванадесет — отвърна Красус леко самодоволно. — Малко тесни за каними, но ще трябва да се поберат.

— Лед! — възкликна внезапно Кайтай с изключително доволен тон. — Направил си кораби от лед!

Тави се обърна към нея и кимна ухилено. След това каза на Градаш:

— Спомних си айсбергите, които ми показа, когато пристигнахме. И ако левиатаните наистина ги избягват, не би трябвало да имаме проблем с тях по обратния път към Алера.

Старият каним се взираше в корабите, а ушите му трептяха.

— Но тези айсберги… Те се преобръщат като таурги, когато ги почешат по гърба.

— Киловете стигат достатъчно дълбоко и са допълнени с камък — увери го Красус. — Би трябвало да са стабилни, при условие че голяма вълна не ги удари отстрани. Така че няма да се преобърнат.

— Ще се преобърнат, врани — изплю Максимус. — Нали ледът се топи.

— Той също така и плава — каза Тави, чувствайки се леко самодоволен, макар че вероятно не го заслужаваше. В края на краищата не той се беше довеждал до пълно изнемощение през последните няколко дни, за да се получи това.

— Призователите на огън правеха хладилни камъни без почивка — каза Красус на Макс. — Сега там има достатъчно, за да се предотврати топенето на корабите в продължение на три седмици, а през това време те ще направят още, а инженерите подсилиха корабите с гранитна рама. Те вярват, че корабите ще издържат, ако успеем да избегнем най-лошото време.

Тави удари с юмрук по бронираното рамо на Красус.

— Добре направено, трибун — похвали го той.

— И така — каза Кайтай, усмихвайки се. — Натоварваме всички на кораби и оставяме вора зад гърба си — да вие разочаровано. Това е прекрасен план, алеранецо.

— Ако времето се задържи — мрачно каза Макс.

— За това си има рицари Аери — спокойно възрази Красус. — Това е тежка работа, но ще я свършим. Трябва да я свършим.

От земните укрепления прозвучаха роговете на канимите, вибрирайки в странни, лаещи сигнали. Тави вдигна ръка, призовавайки за мълчание, и погледна Градаш.

Старият каним се заслуша в сигналите и докладва:

— Появил се е авангардът на основните сили на редовната армия на Ларарл, Тавар.

Макс подсвирна:

— Образцово, враните да го вземат, отстъпление, ако са останали заедно по целия път от крепостта.

Тави кимна в знак на съгласие.

— Това също така означава, че вордът също не е далеч. Трябва да побързаме, хора. Врагът е близо.

Той започна да раздава бързи заповеди и да събира двама куриери, за да ги изпрати до правилните части на легиона, когато прилив на ужасено осъзнаване от страна на Кайтай го удари като юмрук в корема. Той спря по средата на изречението и се обърна към нея.

— Алеранецо — извика тя, вперила поглед в прохода през укрепленията, където бяха позициите на Първи алерански.

Тави рязко се обърна и видя как атакуват Първи алерански. Огромните каними в сини брони, които досега мирно минаваха през позициите им, внезапно бяха скочили в атака. На ярката лунна светлина Тави видя как шуаранците се нахвърлят на изненаданите легионери, действайки в перфектен синхрон и с абсолютно безразличие към собствения им живот. Пое си рязко дъх и осъзна какво се е случило.

— Взети — изплю той. — Тези шуаранци са взети от ворда.

Той се обърна към останалите и изкрещя:

— Вордът не е близо. Той вече е тук.