Фурията на принцепса

Глава 16

Пътуването от Молвар до Шуар отне четири дни, през цялото време по хълмиста и ветровита местност, обрасла с ниска, пожълтяла трева, надничаща изпод първия сняг между овални черни камъни. До края на третия ден таургът, който Тави яздеше, се беше опитал да го убие само два пъти. По стандартите на канимската кавалерия звярът се държеше превъзходно.

Таургът като цяло много приличаше на бик, реши Тави. Беше малко по-голям и със значително по-изразена и масивна гърбица на раменете. Задницата му също беше много по-мускулеста, а краката му бяха по-дълги и пружиниращи, по структура по-подходящи за заек, отколкото за такова голямо животно. Звярът беше покрит с гъста къдрава козина, чийто цвят варираше от тъмно сиво на тъпата муцуна до синкаво черно на раменете и краката. Вратът му беше дебел, главата — доста малка, а челото му беше наполовина обгърнато от масивен костен ръб, за който канимите твърдяха, че е способен да пробие през каменни стени. Очите му бяха мънички, червеникави и враждебни, от широките му ноздри непрекъснато се точеше течна слуз, а раздвоените му копита удряха със скорост, съпоставима с тази на боен алерански кон — и удряха няколко пъти по-силно.

Анаг вдигна ръка и даде знак на отряда да спре близо до кръг от камъни край пътя — място за лагеруване през нощта. Четиридесет таурга отстъпиха от пътя, олюлявайки се на своите дълги крака, в маневра толкова обичайна, колкото е издигането на лагер за всеки легионер, и започнаха да се събират в кръга от камъни, по три животни до всеки камък. Във всеки камък бяха вградени по три сини стоманени халки — по една за всеки таург.

Тави се плъзна от седлото, държейки се за него с ръка, за да контролира спускането си на земята. Той трепна от удара, отекнал болезнено в мускулите му, когато се приземи. Първите два-три дни в странното седло, направено за огромните канимски ездачи, бяха кошмарни, но тялото му най-накрая започна да се приспособява.

Таургът веднага замахна с глава към Тави, опитвайки се да смаже гръкляна му с тежкия костен ръб на черепа си. Тави избегна този опит, без дори да се замисли, и перна уязвимия нос на животното с краищата на юздите, които още стискаше в ръка. Таургът отдръпна глава и се опита да го ритне със задния крак, замахвайки с раздвоеното копито в опит да го изкорми, но Тави вече се беше плъзнал напред заедно с главата на таурга, дръпна минаващите през хлъзгавия чувствителен нос поводи и здраво ги върза към халката на камъка…

Вързан по този начин, таургът спокойно се отпусна по корем, подобно на повечето други зверове.

— Враните да те вземат, Пържоли — изръмжа Максимус на таурга до Тави. Звярът танцуваше на място, премествайки тежестта си ту наляво, ту надясно, очевидно се опитваше да достигне Макс със задния си крак. — Ако ритнеш още веднъж, ще вървя остатъка от пътя пеша, но пък с пълен стомах.

Тави пристъпи напред, удари таурга в ухото, за да го изплаши, след което го хвана за халката в носа му и силно дръпна. Таургът издаде потресаващо кратък, дълбок рев от болка, и Максимус се появи иззад хълбока на звяра, прокара юздите през халката и ги завърза към камъка, като мърмореше дълги мрачни проклятия през зъби.

— Ще го изпека. Ще го нанижа на хубаво дълго копие и ще го изпека на бавен огън. После ще го сваря. Ще го сваря в котел, достатъчно голям, за да побере цялата му мързелива, упорита, смрадлива задница.

— Приемаш го прекалено лично — тихо прошепна Тави. — Мисля, че Пържоли и нови ботуши вероятно се отнася с теб по същия начин, по който постъпва с всички останали.

— Работата не е в това, че се отнася лошо с мен — измърмори Макс. — А в това, че е прекалено тъп, за да схване нещо, което трябва да знае всеки, имащ достатъчно мозък, за да гледа към небето.

Тави се ухили.

— И какво по-точно?

— Легионерите не се страхуват от вечерята — промърмори Макс и хвърли свиреп поглед на таурга. — Вечерята се страхува от легионерите.

Пържоли и нови ботуши отговори на Макс с безгрижен поглед, легна и започна да преживя.

— Гадина — промърмори Макс и започна да разкопчава ремъците на високото задно седло. — Прекарва цял ден в опити да ме убие и въпреки това получава почивка и храна преди мен.

Темпът и гръмкостта на жалбите му започнаха непрекъснато да нарастват.

— Ако нямах нужда от краката му, щях да ги нарежа на пържоли и да ги сервирам с хубаво червено вино. Макар да съм готов да се обзаложа, че няма да стават за ядене, ако човек поне малко разбира от месо. Така че се обзалагам, че ти би могъл…

Докато оплакванията на Макс за таурга ставаха все по-гръмки и възмутителни, Тави разседла своя звяр, после зверовете на Макс и Дуриас, който беше до Макс, след което започна да ги чисти с гребен след уморителния ден.

— Е? — тихо се обърна той към Дуриас под прикритието на мрънкането на Макс.

Центурионът на Свободния алерански беше доста нисък мъж, но с толкова широки рамене, че изглеждаше почти уродлив. Вратът му беше по-дебел от много женски талии, а ъгловатото му лице беше покрито с фините неправилни белези на човек, прекарал живота си в робство и добре запознат с камшика. Имаше тъмни, проницателни очи, които издаваха много интелигентен мъж, и големи възлести ръце, които веднага започнаха да чистят и навиват ремъците на седлото.

— Днес преброих четири обоза — прошепна Дуриас, — всичките военни, всичките с ескорт и всичките се движеха в същата посока като нас. Не сме минавали покрай нито един от тях преди.

— Значи общо се получават осемнадесет — каза Тави. — Доколко сте уверени в преценката си колко канимски войници се нуждаят от такова количество храна?

— А доколко вие сте уверени в преценката си колко легионери се нуждаят от такова количество храна? — отговори с въпрос на въпроса Дуриас, усмихвайки се.

— Точка за теб — каза Тави. — Днес минахме покрай две селища достатъчно близо, за да ги огледам внимателно, и не видях нито един мъж в тях.

— Аз също — съгласи се Дуриас — Мисля, че теорията ви е вярна, капитане. По всички признаци шуаранските каними са в състояние на война.

Тави харесваше Дуриас. Младият свободен алеранец често беше срещал Тави в качеството му на капитан на Първи алерански легион. Публичното разкриване на произхода му след това беше нещо, което Дуриас смяташе за прекалено смущаващо, за да се изправи директно пред него, и в резултат на това младежът беше един от малкото хора, които все още се отнасяха към Тави по същия начин, както преди, когато Тави все още беше не се беше обявил за наследник на Дом Гай.

— Очаквахме нещо подобно — спокойно каза Тави и се огледа, докато приключваше с последното седло.

Кайтай и Красус се появиха миг по-късно. Красус започна разговор с Макс, чиито оплаквания само набираха гръмкост и красноречие — и искреност. Макс наистина мразеше таурга.

— Анаг беше учтив, но каза много малко — тихо съобщи Кайтай. — Но някои от другите воини наблизо се оказаха по-малко дисциплинирани. Те се радват, че се приближаваме до предната линия. Радват се, че ще могат да видят битка и да се докажат в бой.

— Напомни ми, Дуриас — каза Тави. — Канимите нямат ли навика да изпращат импулсивните млади идиоти в тила именно за да не ги допускат близо до истински бойни действия?

— Точно така, това е доста разпространено — отговори Дуриас. — Идеята е, че ще превъртят. Някой ден.

— Тогава как си обясняваш поведението на Анаг? — попита Кайтай. — Той изглежда съвсем разумен.

Дуриас сви рамене.

— Може би е взет.

Тави поклати глава.

— По-скоро някой е назначил млад, но компетентен подчинен, за да прикрие греховете на некомпетентен старши офицер — той присви очи към мрачното зимно небе, от което вече бяха започнали да падат редки снежинки. — Имам по-добро предположение. Тарш някак си е получил прекалено висок ранг за своите знания и умения. По време на истинска война това ще доведе до големи загуби сред войниците, затова майсторът на войната Ларарл го е поставил на позиция, където неговата некомпетентност няма да пречи на военните действия, тоест да отговаря за банда горещи глави, които трябва да бъдат сдържани. Може би той е изразил съжаление, че е принуден да се лиши от талантлив млад офицер, за да обуздае болшинството от тях, но не може да ги остави съвсем без надзор.

— Би било възможно, ако постът се намира в средата на нищото — парира Дуриас, — но това все още е единственото им стратегически важно пристанище, капитане.

— Вярно — съгласи се Тави. — Освен ако… освен ако Молвар не е станал средата на нищото.

Дуриас се намръщи.

— Какво имаш предвид?

Тави вдигна ръка в знак на мълчание, както правеше, когато разсъжденията му го водеха до някакво плашещо заключение.

Главата на Кайтай рязко се обърна към него, очите й се присвиха, погледът й се фокусира.

— Чала?

Тави поклати глава.

Дуриас се намръщи и огледа двамата.

— Нещо не е наред ли?

— Надявам се, че греша — каза Тави, — но ако аз… имаме проблеми.

Той погледна Кайтай.

— Трябва да говоря с Варг.

Тя стана и излезе без думи.

— … и дори тя не би направила това с теб, независимо колко пари или чували са замесени.

Макс крещеше на кротко лежащия Пържоли и нови обувки и ритна таурга. Съдейки по реакцията на животното, със същия успех би могъл да ритне камък.

Красус сложи ръка на рамото на вбесения си брат и каза:

— Честно казано, Максимус, ти наистина го приемаш твърде лично. Трябва да го погледнеш и от добрата страна.

— Имам мазоли и мускулни крампи на места, предназначени само за докосвания от красива жена — навъсено изплю Макс. — През последните три дни толкова често си прехапвах езика, че сега като издишам, свиря музикални акорди. И със сигурност знам, че миризмата никога няма да изветрее от бронята ми.

Той присви очи и погледна Пържоли и нови обувки.

— Така че, кажи ми, коя по-точно е добрата страна?

Красус го прие сериозно и предложи.

— Ако не друго, то поне този роден от врани звяр ти е дал законно право да се оплакваш.

Веждите на Макс се вдигнаха изненадано и изражението му стана като на човек, който размишлява над нова мисъл.

Минута по-късно Кайтай се върна с Варг.

— Алеранецо — изръмжа Варг. — Как ти харесва Шуар?

— Студен и плосък. И моите хора не питаят любов към таургите — отговори Тави.

— Както и всички разумни същества — съгласи се Варг и седна на пети, неформалната поза сред канимите.

Той хвърли манерка с вода на Дуриас, който небрежно я хвана, отвори я и започна да пие по канимски маниер, като изливаше вода в устата си, без да я докосва с устни. После Дуриас я хвърли обратно към канима с благодарно кимване.

— Варг — каза Тави, — от това, което видях на картата на Шуар, това място представлява едно огромно плато. Естествена крепост.

Варг отпи от манерката и кимна.

— Да. Правилно си забелязал. В платото има три прохода и всички те са силно укрепени. Шуар винаги е бил почти непревземаем — той се прозя и пренебрежително тракна с уши. — Не че някой го иска.

— Това е нещото, което ги прави силни — каза Тави.

— Това и мините в тези планини — каза Варг. — Тук правят оръжия, брони и стоки със съвсем приемливо качество за тези места. Техните воини често влизат в съюзи с други племена, оказват помощ и подкрепа в битка.

— Забелязах, че Молвар е построен с впечатляваща защита.

Варг оголи зъби.

— Шуаранците са господари на планините. Нараш управлява моретата. Шуаранците знаят, че не могат да ни предизвикат там. Но ако има нещо, което техните воини умеят по-добре от всяко друго племе, то това са укрепленията.

Разговорът им беше прекъснат от шум от другата страна на пръстена от камъни, където четирима млади воини очевидно бяха решили да си изяснят отношенията. Оръжията бяха изтеглени и миг по-късно се проля кръв. Може би щеше да стане и по-сериозно, ако Анаг не се беше намесил с пръчка за подкарване на таурги в ръка — по същество това беше тежък боздуган с дълга дръжка и с остър шип, прикрепен към едната страна.

Анаг нокаутира половината от четиримата биещи се каними с два ефективни замаха, дръпна третия на земята, сграбчи го за ухото и започна да налага последния за назидание на останалите.

След като редът беше възстановен, Тави дълго се взира във Варг. После каза:

— Тарш. Защитава Молвар. С такава сбирщина за войска.

Варг замълча и за миг отвърна на втренчения поглед на Тави. После каза с дълбок и едва доловим глас.

— Имаш добро зрение, алеранецо.

Канимът стана и мълчаливо се отдалечи. Дуриас се втренчи подире му с изражение, наподобяващо шок.

Макс и Красус наблюдаваха как Варг си отива. После Макс се обърна към Тави и попита:

— Какво беше това?

— Той не знае — промълви Дуриас и погледна към Тави. — Варг не е сигурен какво става, нали?

Тави поклати глава и каза:

— Не мисля, че е сигурен.

— Но ти си сигурен — каза Кайтай спокойно.

Тави направи гримаса.

— Сигурен съм, че утре ще се уверим сами.

Те спаха на студената земя, положили одеялата си плътно един до друг, за да се стоплят.

Въпреки че канимите не използваха огньове, както беше прието в легиона, те слагаха в ями пресовани парчета тор, които тлееха бавно и осигуряваха топлина. Ямите с огън даваха възможност да преживееш нощта, но нищо повече. Макс и Красус бяха запознати с огнените техники, използвани по протежението на Защитната стена, за да се стоплят в лютия студ, но не можеха да ги правят насън, така че нощите им бяха също толкова мизерни, колкото и на всички останали.

Следващият ден започна с рева на гладен таург, който изтръгна всички от съня. Макс, който беше започнал да държи камък до себе си специално, за да го хвърли по първия таург, който започне да реве, не хвърли нищо повече от промърморени проклятия, и денят започна както обикновено.

Процедурата в лагера на канимите сутрин беше много проста: храниш таургите и събираш на купчина всички техни изпражнения, където да изсъхнат и да могат да се използват като гориво за ямите с огън. После животните биваха оседлани и подредени. Воините ядяха сушено месо от дажбите си в движение, докато работеха или пътуваха.

Както и през всички предходни дни, през които бяха на път, те потеглиха енергично, клатушкайки се в седлата, следвайки пътя на югозапад към вътрешността, както бяха правили досега, и спираха само веднъж по обяд, за да се нахранят и да напоят животните.

С настъпването на вечерта вятърът се засили, режещ и леден, а от небето започнаха да падат остри ледени топчета, примесени със студени капки дъжд.

Кайтай насочи животното си към Тави. Таургите веднага изреваха и шумно удариха чела, изяснявайки правото си да бъдат водачи на стадото, макар Тави да нямаше представа кой от тях излезе победител от този кратък сблъсък. Те се държаха точно по същия начин, както преди сблъсъка.

— Алеранецо — тихо попита Кайтай, — усещаш ли миризмата?

Тави бързо я погледна и поклати глава.

— Все още не.

Момичето-марат се намръщи и рязко дръпна ремъците, връщайки таурга си обратно в строя.

— Дръж носа си по вятъра.

Мина може би около половин час, преди не толкова острото обоняние на Тави най-накрая да улови миризмата. Но щом стигна до Тави, космите на врата му се изправиха и проблясъци на отвратителни спомени се мярнаха в съзнанието му.

Изведнъж в главата на колоната се разнесе рев и едно от животните излезе от колоната. Тави вдигна поглед и видя, че Варг използва стимула си, за да пробуди своя таург, лишавайки го от обичайния комфорт на обществото на другите животни, и го принуждава да се движи с такъв алюр, че това дори не беше бяг, а по-скоро непрекъсната серия от къси скокове, които отмятаха разстоянието с невероятна скорост.

Един от младите воини в колоната извади балеста от кобура на седлото на своя таург, зареди болт и вдигна оръжието на рамото си, но Анаг му хвърли стимула си и описвайки дъга, пръчката удари воина и го събори от седлото, преди да успее да изпрати смъртоносния болт в гърба на Варг.

— Спрете! — изрева Анаг, гласът му се разнесе по цялата колона. — Слизайте, задници, или ще ви изтръгна гърлата!

Младият каним негодуващо погледна Варг, след което обърна поглед към колоната.

— Спираме колоната! Слизайте! Пригответе се за проверка, преди да стигнем до укрепленията!

Командата се предаде по цялата колона, но Анаг не бързаше да слиза. Вместо това той подкара таурга си назад, докато не стигна до Тави.

— Алеранецо — изръмжа той. — Мисля, че трябва да съберете хората си.

Тави се намръщи на Анаг, но му кимна. Той даде знак с ръка на Кайтай и останалите и те обърнаха животните си да последват Анаг.

Тръгнаха след Варг, макар и не с такова бясно темпо.

Покритият с тъмна козина майстор на войната беше спрял на върха на малко възвишение на около половин миля от тях. Когато приближиха, фигурата на Варг на гърба на масивния таург заплашително се очертаваше като тъмна сянка на фона на сивото небе.

Вятърът стана по-силен и по-малко студен, когато приближиха билото. Дъждът, макар и без сняг, се превърна в постоянен жилещ душ, който правеше пътуването на открито почти непоносимо.

И миризмата стана по-силна.

Те стигнаха върха на хълма и погледнаха от платото Шуар към земите под тях.

Тави опита да се подготви за това, което знаеше, че предстои.

Но въпреки това сърцето му се сви от първичен страх.

Възвишението, на което стояха, се издигаше над платото като нос на някакъв гигантски кораб и от него се разкриваше спираща дъха гледка надолу, разваляна единствено от мътната завеса на дъжда. Варг не беше преувеличил, когато каза, че земята им е крепост и че шуаранците знаят как да я защитават. Под тях земята беше прорязана от стотици, ако не и хиляди, остри зъбери и скали, които се спускаха на стотици, ако не и хиляди фута до равнината долу.

На няколко мили пред тях, покрай стената на платото, Тави успя да забележи тъмен процеп в скалата, без съмнение един от проходите, за които спомена Варг. Дори оттук Тави можеше да види очертанията на каменни укрепления, издълбани в скалата в самия проход, над него, около него — цитадела с размерите на град, сложна и величествена по свой си начин, като Защитната стена на Алера. Още укрепления бяха разпръснати по върха на платото.

И те бяха изпълнени с канимски воини.

Тави виждаше знамената, синята и черната стомана на броните им, редица след редица, наредени по зъбчати бойници, парапети, кули и порти.

Тави твърде добре помнеше шока и ужаса от атаката на десет хиляди канима от кастата на воините по време на отчаяната битка за Елинарх. Той помнеше ужасяващата прецизност на движенията им, скоростта, агресията, дисциплината, благодарение на които те помитаха всичко по пътя си.

Разбира се, Тави беше успял да задържи инвазията на канимите, но не си правеше илюзии как го е направил. Когато удържа победа над войските на Насаг при Елинарх, срещу него бяха само канимски рейдъри, еквивалента на тяхната милиция. Той беше използвал кавалерията и фуриите на рицарите, за да ги дезорганизира и да ги лиши от подкрепления. Изтощаваше ги и ги избягваше, нападаше ги там, където бяха най-слаби, и никога не оставяше войските си да стоят на едно място достатъчно дълго, за да бъдат избити от врага. Ако го беше направил, те доста бързо щяха да бъдат смазани от кастата на воините. Въпреки успехите си, Първи алерански никога не е бил в състояние да претендира за нещо повече от незначителна победа във всеки конфликт с десетте хиляди елитни воини на Насаг.

Ако Тави беше прав в преценката си, майсторът на войната Ларарл разполагаше с около четвърт милион такива воини в гарнизона на Шуар.

Но не те бяха това, което толкова го изплаши.

Равнината в основата на платото, докъдето стигаше поглед, светеше с мека зелена светлина.

Равнината беше покрита с кроач.

А кроачът беше пълен с ворди.

Нямаше никакъв начин да ги преброи. Просто нямаше. Бяха прекалено много. Беше като да се взираш в мравуняк. Черните форми се движеха навсякъде, скривайки пейзажа долу, движеха се по организирани канали, които напомняха на Тави за неприятно изглеждаща мрежа от вени, пулсираща с тъмна кръв. Те се простираха от хоризонт на хоризонт и непрекъснато напредваха по масивните укрепления на Шуар.

Канимите се биеха. Те вече бяха натрупали черни хитинови трупове в миниатюрни планини, но въпреки това вордът настъпваше.

И светът зад тях беше изпълнен само с тъмни, чужди сенки и зловеща зелена светлина.

Варг се отпусна на земята с изражение, което Тави никога не беше виждал на нито един каним. Ушите му рязко клюмнаха, притиснаха се в леко различни посоки. Тъмната козина, непокрита от бронята му, сякаш се сгърчи. Той дълго време гледа и минаха няколко минути, преди най-накрая да каже шепнешком:

— Тарш командва в Молвар. Молвар, могъщата крепост. Построена, за да защитава Шуар от моя народ.

Макс съчувствено въздъхна.

Тави просто наведе глава.

Варг вдигна безжизнен мътен поглед към Анаг.

— Кога?

— Преди почти две години — каза Анаг. Той отмести поглед от битката долу. — Нараш беше първият, който падна, майсторе на войната. Останалите области ги няма. Всички заминаха.

— Заминаха? — попита Варг.

Анаг отново погледна към битката, изглеждаше уморен.

— Само Шуар остана.