Фурията на принцепса

Глава 13

Амара държеше стрелата в готовност, леко издърпала тетивата, за да гарантира бърз и точен изстрел, но не достатъчно силно, за да се умори ръката й. Това се оказа изненадващо трудно, поне докато мускулите й не укрепнаха достатъчно, за да стреля с лъка, който съпругът й беше направил за нея. Тя бавно пристъпи напред и безшумно отпусна крак, погледът й беше насочен на средна дистанция, но без да се концентрира върху нищо, както я бяха учили.

Гората мълчеше в този час преди зазоряване, но Сирус, нейната вятърна фурия, донасяше всеки шум до Амара така, сякаш се разнася ясно точно до ухото й. Шумолене на дървета при най-малкия порив на вятъра. Пърхане на сънливи птици, шум на пера. Нещо се промъкваше горе по дърветата, може би катеричка се подготвя за ранен старт на деня или някакъв нощен гризач пълзи обратно към гнездото си.

Раздаде се шумолене — може би елен, който си проправя път през храстите. А може би — не. Амара фокусира Сирус върху звука и откри втори шум — този на триене на плат върху плат. Това не беше елен, а нейната цел.

Тя се обърна по посока на звука и бавно се придвижи напред, запазвайки абсолютна тишина, като напълно се фокусира върху своята невидимост. Да се научиш да използваш изработеното от фурии облекло беше много по-просто, отколкото очакваше, и със сигурност много по-лесно, отколкото да използваш създаден от фурии воал. Всичко, което трябваше да направи, беше да се концентрира върху цветовете на заобикалящата среда и да ги проектира върху плата, при което той ги абсорбира и имитира, превръщайки се в още едно размито петно на заобикалящия фон.

Разбира се, дизайнерката-изобретател, която продаваше скъпите дрехи, щеше да събори небето с крясъците си, когато чу как нейното изобретение, разработено като последен писък на модата, ще бъде използвано.

Тази мисъл накара Амара да се усмихне. Съвсем малко.

Все още не виждаше нищо, когато слухът й подсказа къде е нещото, и друго вече нямаше значение. Тя изпъна лъка с бавно, отработено движение, след което пусна стрелата. Стрелата стремително полетя напред и от нищото се появи размита фигура, която в крайна сметка се превърна в тази на съпруга й. Тъпата дървена стрела не представляваше смъртна заплаха, но когато той отметна маскировъчния си плащ и мръщейки се, потърка ребрата си, Амара също изпита болка.

— О — промърмори тя, като свали наметалото си и се показа, — извинявай.

Той се огледа за миг, забеляза я и кимна.

— Няма нищо. Всичко е наред. Какво мислиш?

— Трябваше да използвам Сирус, за да проследя звуците на придвижването ти. Нито веднъж не те забелязах, дори когато знаех къде си.

— Както и аз теб, дори когато те проследих с помощта на земна магия. Бих казал, че наметалата работят — каза Бърнард и я дари с усмивка, която бързо се превърна в гримаса. — Инвидия Акватайн може би не би пожертвала и гарваново перо за Империята, но изглежда усета й за мода става полезен.

Амара се засмя и поклати глава.

— Когато шивачката чу, че искаме да разпори роклите и да ги префасонира в пътни наметала, си помислих, че ще започне да бълва пяна от устата си — още повече, когато едното трябваше да бъде направено за теб.

Бърнард безшумно се насочи през храстите и, както винаги, въпреки размерите си почти не раздвижи клонките и листата.

— Сигурен съм, че достатъчно количество сребро и злато са облекчили симптомите.

— Това зависи от счетоводителите на Гай — самодоволно каза Амара. — Аз имах кредитно писмо с печата на короната. Всичко, което тя можеше да направи, беше да се надява, че не съм някаква хитра измамничка, използвала водно призоваване, за да се превърне в Амара Калдерон.

Бърнард спря за секунда, примигвайки.

— Моето.

Тя наклони глава.

— Какво?

— Това е… името на моя Дом.

Амара набръчка нос и се разсмя.

— Ами да, милорд. Изглежда е така. Всички твои писма са подписани: „Негово превъзходителство, граф Бърнард Калдерон“, нали помниш?

Той не й се усмихна в отговор. Изражението му, напротив, беше много загрижено. Той мълча замислено през целия път, докато вървяха обратно към лагера след последното тестване на новата екипировка. Амара крачеше до него, без да казва нищо. Така или иначе това нямаше да откъсне Бърнард от мислите му. Понякога на съпруга й му беше нужно време, за да облече мислите в главата си в думи, така че трябваше — поне обикновено — просто да изчака.

— Това винаги е било моя работа — каза накрая Бърнард. — Мое призвание. Мой дълг като холтър. Източникът ми на препитание.

— Да — каза Амара, кимайки.

Той направи широк жест на североизток, към Рива и домът им в Калдерон.

— И това беше моето място. Гарисон. Градът, крепостта, хората, които живеят там. Проблемите, които трябва да бъдат решени, и т.н. Следваш ли мисълта ми?

— Мисля, че да.

— Бърнард Калдерон беше точно човекът, който да се погрижи всеки да има къде да се скрие по време на буря — продължи Бърнард. — И да се увери, че мъжете, които имат повече свободно време, отколкото здрав разум, не притесняват хората, които се опитват да си изкарат прехраната. И човекът, който се опита да сключи траен мир със съседите си на изток, така че да престанат да хапват земеделци.

Амара се засмя и сплете пръсти с неговите.

— Но Амара Калдерон… — той поклати глава. — Аз… никога не съм го чувал така, на глас. Разбираш ли?

Амара се намръщи и се замисли.

— Не. Предполагам, че е защото отношенията ни дълго време бяха… — бузите й се зачервиха — непристойни.

— Незаконни любовници — прошепна Бърнард, не без удоволствие. — Незаконни любовници, срещащи се доста често.

Бузите на Амара пламнаха още по-ярко.

— Да. Точно така. Но хората, в чието общество прекарвахме по-голяма част от времето си, едва ли бяха склонни да те обвинят в това. Те просто ме наричаха твоя лейди.

— Точно. И сега, както виждаш, вече има нова особа. Амара Калдерон.

Тя го погледна въпросително.

— Коя е тя? — тихо попита Амара.

— Очевидно прелъстителка, която съблазнява женени мъже в спалните им чували под прикритието на нощта, когато само звездите могат да я видят.

Тя отново се засмя.

— Беше ми студено. Останалото, доколкото си спомням, беше твоята идея.

— Изобщо не си го спомням по този начин — каза той сериозно. Очите му блестяха, пръстите му нежно стиснаха ръката й.

— А още тя е съпруга на този мъж от Калдерон. Основателят на Дом Калдерон. Нещо, което… което може да продължи дълго време. Нещо, което може да устои и да расте. Което би могло да направи много добро за много хора.

Амара усети, че започва да трепери, но се овладя.

— За да се случи това, на Дома са нужни деца, Бърнард — каза тя тихо. — А аз не… Ние нямаме… — тя сви рамене. — И в този момент не мога да съм сигурна, че това изобщо някога ще се случи.

— Или можеш — каза Бърнард. — Някои неща не понасят бързане.

— Но какво ще стане, ако не мога? — попита тя без злоба или мъка в гласа си.

След секунда тя с изненада осъзна, че не ги изпитва. Или поне не толкова, колкото ги изпитваше преди.

— Не се опитвам да предизвикам съчувствие, любими. Това е рационален въпрос. Ако не мога да ти дам наследник, какво ще правиш?

— Ще осиновим — веднага каза Бърнард.

Тя изви вежди.

— Бърнард, законите относно гражданството…

— О, враните да ги изкълват тези закони — изплю Бърнард и се усмихна. — Изчетох ги. Като цяло те са най-вече оправдание за гражданите да не дават парите и статута си на никого, освен на собствените си деца. Великите фурии знаят, че ако всичко се основава само на кръв, то всички копелета, като например Антилар Максимус, със сигурност би трябвало да наследят гражданството.

— Да осиновим копеле на гражданин — замислено промълви Амара.

— Те имат толкова голям потенциал за призоваване на фурии, колкото би могло да има и нашето дете — каза Бърнард. — И, врани, такива деца има повече от достатъчно. Защо да не вземем попечителство над няколко от тях? Готов съм да се обзаложа на всеки меч в моя арсенал, че почти всички наемни рицари на Акватайн са извънбрачни деца на граждани.

— Да предположим, че го направим — попита тя. — После какво?

Той вдигна вежди.

— Отглеждаме ги.

— Отглеждаме ги.

— Да. От теб ще излезе страхотна майка.

— Ха. Толкова просто?

Той се засмя и топлият му смях се разнесе из гората.

— Отглеждането на дете не е трудно, любима. Не е лесно, но не е и трудно.

Тя го погледна и сведе глава.

— Как се прави тогава?

Той сви рамене.

— Просто ги обичаш повече от въздуха, водата и светлината. Оттам нататък всичко останало си идва естествено.

Той спря и нежно я дръпна за ръката, така че да я обърне към себе си. Докосна бузата й, съвсем леко, само с върховете на пръстите си.

— Разбери ме — каза той тихо, гледайки я сериозно. — Аз не съм се отказал от идеята да раждаш децата ми и никога няма да го направя.

Тя спокойно се усмихна.

— В зависимост от това какво има да каже природата — отговори Амара, — може би всичко ще се получи, а може би ще трябва да се примирим.

— Тогава позволи ми да обобщя, Амара Калдерон — прогърмя той. — Аз градя бъдеще. И ти ще бъдеш в него. И ние ще бъдем щастливи. И не съм готов да правя компромиси по този въпрос.

Тя примигна няколко пъти.

— Любими — каза тя с тих шепот, — през следващите няколко дни ще започнем мисия за короната, която по всяка вероятност ще ни убие и двамата.

Бърнард изсумтя.

— Чувал съм го и преди. Ти също.

Той се наведе и я целуна по устните, а тя беше изумена от огромната, топла, нежна сила, скрита зад тази целувка и докосването на ръката му. Усети как започва да се разтапя, връщайки целувка след целувка, усещайки как светлината бавно се променя от сива в златиста.

Когато всичко свърши, тя почувства леко замайване.

— Обичам те — прошепна тихо.

— Обичам те — отговори той, — без компромиси.

Последният хребет между тях и евентуалната им зона на действие беше на върха на дълъг склон и конят на Амара го достигна няколко секунди по-рано от този на Бърнард. Горкото животно усилено се потеше под големите габарити на Бърнард и в продължение на много мили умората се беше натрупвала в него.

Амара застана на върха и погледна надолу към широката долина на няколко мили южно от Церес. Вятърът беше от север, хладен, но без да става неприятен — дори и в дълбока зима суровите ветрове бяха рядкост в защитените южни граници на кралството. Тя обърна лицето си към вятъра и за миг затвори очи, наслаждавайки му се.

Церес лежеше на няколко мили северно от сегашното им местоположение, в края на създаден от фурии каменен път, който пресичаше долината долу. Там тя и Бърнард можеха да изчакат ворда да мине покрай тях, след което да се промъкнат сред тях.

Вятърът изведнъж стана по-студен. Тя потръпна и обърна глава, за да огледа долината под себе си. Небето на юг беше неясно, засенчено от тъмна мъгла. Амара си пое дълбоко дъх, вдигна ръце и призова Сирус. Фурията й преля в пространството между ръцете й и пречупи светлината, което й позволи да вижда далеч по-ясно, отколкото самата тя можеше.

Хиляди кълба дим се издигаха в небето далеч на юг и, врани, бяха толкова много, че от мястото, където се намираха, почти изглеждаха като черни облаци, които се вихрят и въртят над долината.

Амара насочи погледа си към пътя и с помощта на Сирус видя нещо, което не беше забелязала по-рано — че направеният от фурии път беше изпълнен с тълпи хора, които се движеха възможно най-бързо — предимно холтъри, мъже, жени, деца, много от тях полуоблечени, боси, някои носеха багаж, макар че повечето крачеха с празни ръце.

Някои от холтърите караха добитък. Някои се придвижваха с каруци, натоварени с нещо, което приличаше на ранени легионери.

— Твърде рано — въздъхна Амара, — с няколко дни по-рано.

Тя забрави за присъствието на Бърнард, докато той не проговори:

— Амара. Какво е това?

Тя поклати глава и мълчаливо се обърна, протегнала ръце, за да може той да използва лещата, направена от Сирус.

— Врани — изпъшка Бърнард.

— Как се случи това? — попита Амара.

Бърнард замълча за момент, след това се разнесе кратък, горчив смях.

— Ами да, разбира се.

Тя вдигна въпросително вежди.

— Нали обсъждахме, че те вече могат да управляват фуриите?

— Да.

Той направи жест към пътя.

— Използвали са фуриите на пътя.

Амара усети как вътрешно изстива. Разбира се. Обяснението беше изключително просто, но до този момент тя дори не се беше замисляла за това. Пътищата на Алера, създадени с помощта на фурии, позволяващи на алеранците да се движат бързо и почти без да се уморяват през селските местности, бяха постоянна част от живота и се бяха превърнали в част от пейзажа. Те бяха също така и най-надеждното предимство на Алера при защита срещу враговете на Империята, чийто брой често превъзхождаше силите на защитниците. Такива пътища позволяваха на легионите да преминават стотици левги на ден — ако ситуацията го изискваше. Това означаваше, че легионите винаги имаха възможност да осигурят максимално количество сили на най-добрите позиции.

Естествено, досега никой от враговете не беше използвал фурии.

Ако Бърнард беше прав и вордът можеше да използва пътищата, Амара си зададе въпроса какво друго още можеха да правят? Могат ли да използват фурии за предаване на съобщения по реките на Империята? Могат ли да управляват времето? Могат ли, кървави врани, да събудят една или повече Велики фурии, както Гай направи миналата година с Калус?

Амара наблюдаваше бързо носещите се холтъри, надигащия се дим и кръжащите врани и сърцето й изведнъж прие простия, но неоспорим факт.

Алера не може да оцелее от това, което приближава.

Може би ако бяха започнали да действат по-рано, заедно, без спорове и преговори, биха могли да се противопоставят. Може би ако повече хора бяха обърнали внимание на техните предупреждения и се бяха отнесли с достатъчно доверие към тях, за да създадат някаква разследваща комисия, нашествието би могло да бъде потушено още в зародиш.

Но вместо това… Амара знаеше — не да се безпокои, не да предполага, а знаеше — че са закъснели.

Вордът беше дошъл и Алера щеше да падне.

— Какво ще правим? — прошепна Амара.

— Ще изпълним задачата — отговори Бърнард. — Ако те използват пътищата, значи си имат призователи с тях. Всъщност това би трябвало да ги направи по-лесни за откриване. Просто ще следваме пътя.

Амара се канеше да отговори, когато конят й внезапно присви уши и направи няколко танцуващи стъпки настрани, пръхтейки уплашено. Трябваше да положи усилие, за да успокои животното, като здраво стисна юздите и тихо му заговори.

Конят на Бърнард реагира по същия начин, въпреки че той беше много по-опитен в опитомяването на животни. Докосването на ръката му, вибрациите на земната му фурия и мърморенето на боботещия му глас почти веднага успокоиха коня.

Амара погледна наляво и надясно, опитвайки се да види какво толкова е изплашило конете.

Отначало усети миризмата му — воня на разложение и гниещо месо. Секунда по-късно тя видя и тревния лъв, който изплува от сенките под стволовете на извисяващите се борове. Звярът беше дълъг осем или девет фута, златистата му козина беше покрита със зеленикави ивици, които прекрасно се сливаха с високата трева в долината Амарант. Беше мощно същество, много по-мускулесто от всяко животно, приличаше на обикновена домашна котка, горните му зъби стърчаха като извити ками от горната челюст, пробивайки през долната устна, дори когато устата му беше затворена. Или, по-точно, зъбите на жив тревен лъв биха го направили. Този тревен лъв вече нямаше долна устна. Тя беше откъсната или отхапана. Около него жужаха мухи. На места кичури козина бяха опадали, разкривайки подута, гниеща плът, пулсираща от движенията на личинки или други насекоми. В едното му око беше забит трън. На мястото на другото се виждаше празна кухина. От ноздрите и ушите му се стичаше тъмна течност, оцветяваща рядката козина около тях.

И въпреки това той се движеше.

— Взет е — пое си дъх Амара.

Една от най-отвратителните тактики, използвани от ворда, беше способността им да изпращат на враговете си дребни животинки. Те проникваха в жертвите си, убиваха ги и поемаха контрол над труповете им, така както човек управлява марионетка.

Преди няколко години в долината Калдерон, по време на първата инвазия на ворда — тази, която беше спряна, преди да стане твърде масова, за да не може да бъде овладяна, Амара и Бърнард бяха принудени да се бият с десетки взети холтъри, а след това и да унищожат останките им. Взетите не обръщаха внимание на болката, бяха бързи и невероятно силни — но не особено умни.

Тревният лъв спря и се загледа в тях за около секунда. След това за още една.

След това, движейки се със скорост, която живо същество просто не може да развие, той се обърна и изчезна сред дърветата.

— Разузнавач! — изсъска Бърнард, пришпори коня си и го последва. — Трябва да го спрем.

Амара за миг примигна недоумяващо, но след това плесна по шията на коня си отляво и отдясно и го пришпори след Бърнард.

— Защо? — попита тя.

— Вече убихме една вордска царица — извика Бърнард. — Предпочитам този, който командва тези войски, да не разбере, че сме наблизо, и да не започне активно да ни издирва.

Амара вдигна ръка, за да защити лицето си, когато клоните започнаха да я удрят.

— Безполезно е — изплю тя и извика: — По-добре да се издигна във въздуха!

— Давай!

Амара грабна лъка и колчана си, извади краката си от стремената, издърпа ги на седлото, след което плавно се изправи и продължавайки започнатото движение, скочи във въздуха. Подчинявайки се на мълчаливия й призив, Сирус се втурна в пространството под нея, подхвана я и се издигна с нея.

Нейната вятърна фурия отместваше клоните на дърветата от пътя й, докато тя не се изстреля на открито над хребета и не се насочи на юг, за да последва пътя на бягащия разузнавач на ворда. Тя веднага забеляза Бърнард и насочи вниманието си пред него, докато не видя размазано движение на тридесет или четиридесет ярда отпред. Взетият тревен лъв бягаше не така, както би го правил истински тревен лъв. Такъв звяр, носещ се през трева и дървета, би бил почти невидим дори за Амара, движейки се с гъвкава и безшумна грация през естественото си местообитание. Обладаният от ворд тревен лъв просто тичаше по права линия. Пробиваше през гъсталаците, без да обръща внимание на клони и тръни. Минал през храстите, той се насочи към младите фиданки, променяйки курса само за да избегне дърветата и камъните, които не можеше да пречупи или прескочи.

Въпреки че му липсваше грация, той беше бърз. Истинският тревен лъв не беше добър бегач, въпреки че можеше да се движи много бързо на къси разстояния. Взет от ворда, той се движеше неуморно с максимална скорост, оставяйки коня на Бърнард все по-назад.

Работата на Амара беше да спре разузнавача. Бърнард беше прав — мисията им и без това е достатъчно опасна. Ако вордът разбере, че са тук, и изпрати дори относително малка част от силите си да търсят Бърнард и Амара, мисията им щеше да стане невъзможна. Както Амара беше демонстрирала на Бърнард тази сутрин, ако вордът знае дори приблизително къде се намират, никой воал нямаше да ги защити дълго.

Амара се издигна малко по-високо, за да огледа напред, и видя, че праволинейният път на бягащото същество излиза на поляна в гората. Това би било най-доброто място за удар. Тя стреляше добре с лък, но без да има осезаем опит в призоваване на дърво и дума не можеше да става да улучи мишена, носеща се през гората, докато тя самата лети като ураганен вятър.

Разбира се, трябва да си луд или отчаян, за да застанеш на пътя на бягащ тревен лъв със среден по големина ловен лък — и доста слаб срещу взет от ворд тревен лъв. Амара предположи, че отговаря на поне една от тези дефиниции, макар да не се замисли на коя точно. Ускори и светкавично стигна до поляната, където се приземи на тревата.

Имаше съвсем малко време. Тя извади от колчана две стрели, заби едната в земята близо до крака си, а другата постави на тетивата. След това си пое дълбоко дъх, за да се успокои, вдигна лъка и разузнавачът на ворда изскочи от храста.

Тя призова Сирус, за да заеме бързина от фурията, и времето сякаш се забави, давайки й векове и векове да насочи стрелата.

Взетият лъв бягаше с увиснал полуизгнил език. Ушите му, които обикновено щяха да стоят твърди и изправени, висяха и се развяваха като изсъхнали листа от маруля. По зъбите му имаше израснал някакъв зеленикав мухъл или лишей. Веднага щом влетя на поляната, получи внезапен удар в рамото и ситен дъжд трески избухна във въздуха, разкъсвайки бездушната плът без никакъв ефект.

Амара пусна стрелата. Тя елегантно прелетя четиридесетте ярда между нея и тревния лъв, удари в черепа над челото му, плъзна се по здравата кост и се заби в средата на мощните му прегърбени плешки.

Вордският разузнавач не трепна.

Амара грабна другата стрела.

Буци земя хвърчаха изпод лапите на лъва, изхвърляни от грубата сила на краката му. Амара се опита да не мисли какво ще се случи, когато четиристотин фунта гниещо месо и твърди кости я ударят като таран, ако звярът стигне до нея.

Тя сложи стрелата на тетивата, докато ята птици, уплашени от бягащия лъв, излетяха от тревата в забавена паника, с разрошени пера, размахани крила и стъклени очи.

Тя се отпусна на едно коляно, изпъна тетивата до откат и задържа така, като наблюдаваше всеки скок на взетия лъв и проследяваше движението на тялото му, чакайки най-подходящия момент.

Двадесет ярда. Петнайсет. Десет.

Когато той беше на десет фута от нея, тя пусна стрелата и се хвърли настрани, падайки на хълбок.

Стрелата влетя право в отворената уста на лъва и широкият й връх се заби в гърлото му.

Предните крайници на лъва внезапно се подкосиха, муцуната му рязко се отпусна и челюстите му се врязаха в земята, изоравайки плитка бразда, когато инерцията го придвижи напред. Гръбнакът му се изви, задните крайници се замятаха във всички посоки, след което той рухна на земята, при което Амара трябваше бързо да свие колене към гърдите си, за да не бъдат смазани краката й от тежестта на падналия звяр. От удара вътрешностите на тревния лъв се разкъсаха и облак отровни газове я обгърна. Стомахът й се сгърчи от отвращение и тя изпълзя по-далече, преди да е повърнала.

След няколко неприятни секунди тя се огледа и видя, че лъвът все още се тресе. Осъзна, че чува… нещо, което издава слаби хрипове от болка. Вордът-нашественик. Когато някой от тях обитаваше тяло, той като правило се установяваше някъде в черепа. Сигурно стрелата го беше ранила.

Работата не беше свършена. Не тревният лъв бе заплахата, а нашественикът. Не можеше да му позволи да се върне при останалата част от ворда.

Тя се огледа наоколо, докато не забеляза камък, голям почти колкото главата й. Взе го, стараейки се да не обръща внимание на вонята, и се върна към все още потрепващия труп на тревния лъв. Вдигна камъка и с всички сили го стовари върху черепа на тревния лъв.

Хрипливите болезнени звуци спряха.

Тя вдигна поглед и видя Бърнард с лък в ръце да изплува иззад дърветата и рязко да задържа коня си. Той се взря в нея за няколко мига. След това пъхна лъка обратно в калъфа му на седлото и отново подкара коня напред. Собственият й кон беше продължил да следва коня на Бърнард.

Тя тръгна да го посрещне и да се измъкне от тази воня.

Той й подаде манерка с вода. Тя изплакна устата си и изплю, за да се избави от неприятния вкус, след което отпи голяма глътка.

Той погледна сериозно и внимателно тревния лъв.

— Отличен изстрел.

От неговата уста не прозвуча като празен коментар.

— Благодаря — отговори тя.

Бърнард цъкна с уста, привиквайки коня й, и той послушно се приближи към протегнатата му ръка. Хвана поводите и ги подаде на Амара.

— По-добре да се махаме оттук. Там, където има един разузнавач, може да има и други.

— Бърнард — каза тя, гледайки трупа. — Не искам да свърша така. Не искам да ме използват срещу собствените ми хора. Предпочитам да умра.

Тя се обърна към него.

— Ако се стигне до това, искам лично ти да ме довършиш.

— Това няма да се случи — каза Бърнард.

— Но ако все пак…

Погледът му стана суров.

— Това няма да се случи — каза той с твърда увереност и почти хвърли поводите в гърдите й. — Никакви компромиси, графиньо. За никого. Включително и за ворда.