Фурията на принцепса

Глава 14

— Изкуството на дипломацията е изкуството на компромиса — каза лейди Плацида спокойно, когато въздушният паланкин започна своето спускане към Защитната стена. — Ключът тук е намирането на компромис, който да задоволи всички участници.

— Това предполага, че всички участващи са готови да правят компромиси — парира Исана. — Ледените воюват с Алера от векове. Не мога да си представя, че лордове Антилус или Фригия биха били особено склонни към любезности след толкова поколения битки със северните племена.

Ария въздъхна.

— Аз не предполагам. Надявах се, че не си го осъзнала. Помислих си, че е възможно твоето позитивно отношение да извади всички от равновесие толкова много, че да ти позволи да постигнеш нещо.

Исана леко се усмихна.

— Какво можеш да ми кажеш за Рокус Антилус?

— Той е страхотен боец, може би най-опитният тактик в Алера, почти сигурно най-опитният призовател на земя за изграждане на защитни стени в цялата Империя. Той победи в известната битка срещу…

Исана поклати глава и се намръщи. Усещайки, че въздухът е станал значително по-студен, тя се уви по-плътно в плаща си.

— Не това имах предвид — каза тя меко. — Не това трябва да знам. Разкажи ми за самия него.

Ария затвори за секунда очи и виновно поклати глава.

— Разбира се. Извинявай, през по-голямата част от пътуването разсъждавах от военна гледна точка. Как да осигуря постоянна доставка на храна и припаси на моя съпруг и неговите хора, и всякакви неща от подобен род.

— Напълно разбираемо — меко каза Исана. — И така, що за човек е Рокус?

Ария сложи ръце в скута си и за минута намръщено се загледа през прозореца.

— Избухлив — каза тя накрая. — Не мисля, че изобщо някога съм срещала човек, по-необуздан от Рокус. Мисля, че отчасти това прави призоваването му толкова силно. Той страстно вярва в това, което прави. Или прави нещо само защото вярва в него особено страстно. Предполагам, че зависи от гледната точка.

— Лоялен ли е на Империята? — попита Исана.

Ария бавно си пое дъх.

— Той е… привърженик на концепцията за лоялност — каза тя накрая.

— Не съм сигурна, че виждам разликата.

— Рокус вярва, че всеки Върховен лорд дължи и трябва да дължи вярност към Първия лорд — каза Ария. — Той не понася домогващите се до власт — като Акватайн, Родес или Калар, и стриктно ще се придържа към това, което смята за идеал за това как трябва да се държи един Върховен лорд, но той ненавижда Гай. Предпочита да изтръгне собствените си очи, отколкото доброволно да покаже и най-малко лично уважение към мъжа, който в момента носи короната, за разлика от уважението към самата корона.

— Защо? — попита Исана. — Не че Гай не е правил много неща, за да си създаде врагове по негово време, но защо Рокус?

— Когато бяха млади, той и Септимус бяха много близки — каза Ария. — Бяха наистина неразделни след около година първоначални трудности. След смъртта на Септимус той спря да посещава Зимния фестивал, спря да пише в Цитаделата и отказа да отговаря директно на писма от Първия лорд.

Исана усети как очите й се разширяват. Септимус наистина не беше загинал в битката с маратите, така както Империята като цяло беше накарана да повярва.

Той е бил убит по време на битката в резултат на действията на група граждани, конспиратори, достатъчно силни, за да неутрализират фуриите на Септимус и да го направят уязвим за варварите.

Всъщност успешният опит не беше първият, а само последен от половин дузина подобни инциденти.

Исана знаеше, че Септимус е бил сигурен, че е разбрал кой точно стои начело на заговора и тъкмо е събирал доказателства за вината му, когато е умрял.

Ако Рокус и Септимус са били много близки приятели, може би покойният й съпруг е споделил това, което е знаел, с младия тогава лорд Антилус.

— Велики фурии — пое си дъх Исана. — Той знае нещо.

Ария вдигна златисторижите си вежди.

— Знае нещо? Какво имаш предвид?

Исана бързо поклати глава.

— Нищо, нищо — тя се усмихна извинително на Ария. — В момента не мога да споделя нищо.

Ария отвори уста в беззвучно „о“ и кимна. Тя се намръщи и още по-плътно се уви в плаща си.

— Винаги е толкова студено на Стената.

Исана погледна през прозореца, за да погледне към Защитната стена — огромна структура от тъмен камък на около двадесет метра под тях. Беше рано вечерта и кръг светлина отбелязваше мястото за кацане на стената. Околният пейзаж, покрит със сняг, зловещо блестеше в зимния здрач.

— Отговори ми, Ария — каза Исана, — според теб той добър човек ли е?

Ария примигна недоумяващо и погледна Исана. Поколеба се няколко секунди, сякаш се бори с идея, с която никога не се е сблъсквала.

— Аз… — тя безпомощно разтвори ръце. — Не знам какво да кажа. Имало е дни, в които самата аз не се гордея с това, което е трябвало да направя заради дълга.

Исана леко се усмихна.

— И аз съм имала такива дни — каза тя тихо. — Но това не променя нищо, иначе прави въпроса ми неоснователен. Попитай сърцето си. Той добър човек ли е?

Лейди Плацида погледна бавно Исана за миг, преди на устните й да се появи доста измъчена слаба усмивка, заедно с кратък сардоничен смях.

— За един Върховен лорд. Да. Той е бунтар и арогантен, егото му е раздуто до размера на планина, той е инат, често безразсъден, повече от груб понякога, нетолерантен към всеки, когото не уважава, и сдържан към всеки, който го предизвиква. И под всичко това има повече от същото, само че по-добре излекувано — тя поклати глава. — Но въпреки това, да. Изпратих собствените си синове да се обучават под командването на Антилус, когато навършиха пълнолетие. Толкова вярвам на Рокус Антилус.

Исана й се усмихна и каза:

— Благодаря ти, Ария. Това е обнадеждаващо. В крайна сметка може би имаме шанс да постигнем нещо.

— Изглежда не чу повечето от това, което току-що казах — сухо отговори Ария.

Паланкинът меко кацна и вятърът утихна. Секунда по-късно оркестърът на легиона започва да свири Химна на короната.

Исана се намръщи.

— Това е традиция — шепнешком обясни Ария.

— Да, знам — отвърна Исана. — Но мелодията е ужасна. Звучи така, сякаш умира болен гаргант. Защо точно нея са избрали за Химн на короната?

— Традиция — незабавно отговори Ария.

— И очевидно традицията е била единствената причина — каза Исана. — Макар че може би вкусът ми към музиката е просто… необразован.

— О, не, не това е въпросът — възрази Ария. — Запозната съм добре с няколко музикални направления и те уверявам, че Химнът на короната е абсолютно ужасен.

Арарис, който беше седял мълчалив и неподвижен през по-голямата част от пътуването — всъщност спеше с онази котешка лекота, която позволява моментално да се събудиш при необходимост, веднага отвори очи, когато рицарите, които носеха въздушния екипаж, приближиха до вратата и я отвориха.

— Лейди — каза той тихо, — ако ме извините.

Излезе първи от паланкина — както настояваше да прави всеки път — и миг по-късно сведе глава пред вратата и подаде ръка на Исана.

— Моля, лейди.

Исана хвана подадената ръка и излезе навън на осветена от грубо направени факли площадка на върха на Стената. Светлината беше доста по-мрачна и някак по-първобитна от малката чиста синьо-бяла светлина на магическата лампа във въздушната карета. Червената светлина и плътните сенки падаха върху всичко наоколо и тя инстинктивно стана по-предпазлива към всичко наоколо.

Да стоиш на Защитната стена, осъзна Исана, беше все едно да стоиш на път, или на мост, или на която и да е сграда — или, по-точно, като да стоиш на площад в малък град. Стената беше широка петдесет фута, а отгоре й, докъдето поглед стигаше, имаше редица конструкции, обрамчени от четири кули, издигащи се от Стената — стандартно алеранско укрепление, издигащо се на още двадесет фута над нивото на Стената. Няколко каменни стени, високи до коляното, се виждаха тук-там около тях и Исана осъзна, че това трябва да са стените около стълбищните клетки, които са потънали в структурата на самата Защитна стена. Кратката оценка показа на Исана, че частта от Стената, на която са застанали, включва достатъчно структури, за да поберат цял град. Това обяснява, помисли си тя, големия брой легионери, събрани, за да посрещнат паланкина въпреки късния час. Почти две кохорти бяха тук, или, предположи тя, Първата кохорта на легиона, подредена пред паланкина, и поне пет пъти повече легионери, предвид нейния статус, стояха на позиции по зъбците на Стената, на всяко ниво на укреплението, по цялата осветена повърхност, докъдето стигаше погледът й.

На нагръдника на всеки легионер се виждаха три алени диагонални ивици — знакът на легионите на Антилус — въпреки че върху няколко шлема и щита Исана забеляза по-цветно хералдическо изображение, явно рисувано от самите легионери: три разкъсни кървави рани, сякаш нанесени от ноктите на някоя огромна полярна мечка.

Мъж с по-фин нагръдник и изкусно направен шлем на трибун пристъпи напред и отдаде чест. Беше висок, спретнат и изглеждаше като професионален военен от главата до петите.

— Ваше височество, ваша светлост. От името на моя господар, негова светлост Рокус Антилус, добре дошли на Стената. Аз съм трибун Гариус.

Исана склони глава. Студеният въздух я накара да потръпне въпреки топлите дрехи и тежкия плащ, който носеше.

— Благодаря ви, трибун.

— Позволете да попитам, трибун — каза Ария, — защо лорд Антилус не е тук, за да ни поздрави лично?

— Той съжалява, че неговите задълженията му попречиха да бъде тук — отговори мъжът без колебание.

— Задължения? — попита Ария.

Гариус я погледна с нетрепващ поглед и посочи южната страна на Стената.

— Вижте сами, ваша светлост.

Ария погледна към Исана, тя й кимна и двете пристъпиха към южната страна на Стената, придружени от Гариус и мълчаливия Арарис.

Първото, което Исана забеляза само след няколко крачки беше, че температурата забележимо се повиши — поне с няколко градуса. Второто беше, че пространството от другата страна на Стената беше ярко осветено. На земята долу бяха пръснати около стотина мъже, които работеха под светлината на факли. Те очевидно току-що бяха завършили изграждането на някаква ниска дървена платформа, която да поддържа няколко десетки сандъка, а след това с потръпване, което нямаше нищо общо със студеното време, Исана осъзна, че сандъците не са просто сандъци.

Това бяха ковчези.

Мъжете — инженери от легиона, както сега осъзна, застанаха в редица с лице към ковчезите, поставени върху дървената платформа.

— А — тихо каза Ария. — Сега разбирам.

— Изгарят мъртвите? — попита Исана.

Ария кимна спокойно.

— Легионерите със сигурност. Тези, които са загинали в битката срещу ледените, почти винаги се покриват със слана. Сред легионерите е традиция да обещават на своите другари, че каквото и да се случи, те никога няма да ги оставят замръзнали на земята.

Висока мълчалива фигура с широки плещи и пурпурен плащ се появи сред инженерите, положи ръка на рамото на сивокос ветеран, очевидно командира на инженерния полк, след което пристъпи напред и махна с ръка. Факлите избухнаха с горещ, зловещо безшумен огън, който нарасна и се разпространи с почти нежно обмисляне от тях, превръщайки се в сфери, които обгърнаха рамката и ковчезите долу.

Върховният лорд долу — Антилус, в което Исана изобщо не се съмняваше — събра дланите си в чаша и рязко ги вдигна към небето, при което горещият огън се издигна и изведнъж се превърна във фонтан, който се разпръсна в нощното небе, сякаш разлетелите се огънчета се бяха присъединили към звездите.

Миг по-късно обичайните цветове и блясък на зимната нощ се върнаха. На земята под стената не остана нищо от ковчезите, телата и рампата — дори пепел. Нямаше нито сняг, нито трева — нищо освен гола земя. Огънят напълно беше изчистил земята.

— Всъщност — с безжизнен глас обясни Гариус, — това не бяха легионери, ваша светлост. Изгубихме близо двеста легионери в последната ни битка с ледените и ги изгорихме преди три дни. Тези хора бяха ветерани. Преди два дни ледените прескочиха стената на няколко места. Тези хора паднаха, защитавайки своите холтове и семейства, преди нашата конница и рицарите да успеят да им се притекат на помощ.

Той продължи със същия спокоен, безстрастен тон:

— Но те се сражаваха и загинаха като легионери. И заслужиха да бъдат погребани като легионери.

На земята долу Върховен лорд Антилус наведе глава и покри лицето си с две ръце. Той стоя така минута, без да помръдне. Дори оттам Исана можеше да почувства ехото на неговата скръб и чувство за вина, както и болката, обхванала мъжа, сякаш можеше да я види — мъж, който очевидно го беше грижа за тях.

— Ох — прошепна Ария, — ох, Рокус.

Сивокосият центурион изръмжа заповед и инженерите отдолу започнаха да маршируват в строй.

Миг по-късно Антилус също тръгна към подножието на Стената и изчезна от поглед.

— Ще му напомня, че сте пристигнали — измърмори Гариус.

— Благодаря, Гариус — тихо отговори Ария.

— Няма за какво, мамо — младият трибун бързо се отдалечи.

Няколко минути по-късно Рокус Антилус се изкачи по една от стълбите, забелязани по-рано от Исана — Гариус го следваше зад лявото му рамо, а сивокосият центурион се държеше зад дясното.

Върховният лорд приближи право към Исана и учтиво се поклони. Първо на нея, после на Ария.

— Ваше височество. Ваша светлост.

Исана върна жеста възможно най-грациозно.

— Ваша светлост.

Рокус беше едър, мускулест и жилав мъж, приличащ на къща, построена от необработено дърво. Ъгловатото му лице поразително напомняше на Исана за младия приятел на Тави Максимус, белязано от печата на години на тревога и дисциплина, подправени с горчивина и ярост. Косата му беше тъмна, с мяркащи се сиви кичури, а очите — хлътнали от умора и мъка.

— Съжалявам, че не успях да ви посрещна лично — каза той с вял глас. — Имах задължения, които изискваха моето присъствие.

— Разбира се, ваша светлост — каза Исана. — Аз… Моля, приемете моите съболезнования по повод смъртта и страданията на вашите хора.

Той кимна с жест, лишен от какъвто и да е реален смисъл.

— Здравейте, Ария.

— Здравейте, Рокус.

Той посочи към голото парче земя и в очите му засия нещо опасно и неприятно.

— Видяхте ли какво направих току-що?

— Да — отговори Ария.

— Ако моите мъже не си бяха поставили за цел да откраднат мечовете си и да ги вземат в домовете си след края на службата, докато аз се старая да гледам на другата страна, в огъня щяха да горят жените и децата от тези холтове — изръмжа той.

Ария сви устни и сведе поглед надолу към краката си, без да каже нищо.

Антилус отново обърна строгия си поглед към Исана и каза:

— Съществува само един вид мир, който можете да постигнете с ледените.

Исана леко вдигна брадичка и бавно си пое дъх.

— Какво имате предвид?

— Те са животни — изплю Антилус. — С животни не преговаряш. Или ги убиваш, или ги оставяш на мира. Можете да говорите каквото си искате, Първа лейди. Но колкото по-скоро осъзнаете истината, толкова по-скоро ще можете да помогнете на мен и на Фригия да направим необходимото, за да окажем някаква реална помощ на юг.

— Ваша светлост — предпазливо каза Исана, — това не е това, което Първият лорд…

— Първият лорд — изплю Антилус и презрението клокочеше във всяка сричка. — Той няма понятие какво е да се живее тук. Той няма понятие колко легионери съм погребал — повечето от тях — шестнайсет-седемнайсетгодишни хлапета. Той няма понятие какво представляват ледените или на какво са способни. Той никога не ги е виждал. Никога не е измивал кръвта им от себе си. А аз го правя. Всеки ден.

— Но…

— Не смейте да мислите, че можете да се разхождате тук половин час и после да ми говорите за моите собствени владения, ваше височество — изръмжа Антилус. — Няма да позволя да бъда тормозен от домашния любимец на Гай…

— Рокус — рязко каза Ария. Гласът й беше съвсем малко по-силен от шепот, но въздухът между тях тримата затрептя от мощта му.

Върховният лорд затвори уста и се загледа в лейди Плацида. После отклони поглед и поклати глава.

— Може би трябва да си починете — предложи Ария.

Рокус изсумтя. Секунда по-късно той каза, обръщайки се към Исана:

— Вашите диваци са тук. Разположили са се на лагер заедно с моите диваци. Трябва да се срещнете с тях утре сутринта. Гариус ще ви придружи до вашите стаи.

Той се обърна, отметна аленото си наметало и се отдалечи от светлината на факлата.

Исана отново потръпна и потри длани.

— Дами — каза Гариус, — ако ме последвате, ще ви покажа стаите ви.

Изкуството на компромиса?

Как тогава трябва да намери компромис, когато най-малкото едната страна на конфликта просто не иска да търси мирно решение?