Фурията на принцепса

Глава 12

Въздушният паланкин се наклони силно на една страна и изведнъж рязко се спусна надолу. Ако Ерен не беше закопчал предпазния колан около кръста си, щеше да удари главата си в тавана. Стомахът му и така вече беше подскочил до гърлото, а ръцете му сякаш сами се вдигнаха нагоре. Книгата, която държеше, полетя нагоре и се блъсна в тавана на паланкина, отскочи, а след това просто увисна там, докато екипажът продължаваше да пада, все по-бързо и по-бързо.

Вятърът ревеше, но през него Ерен чу как мъжете отвън си крещят един на друг.

— Какво става? — извика Ерен.

Първият лорд съвсем спокойно се наведе, за да погледне през прозореца.

— Изглежда ни атакуват — отговори той, докато паланкинът продължаваше да пада.

— Но ние сме на мили от територията на ворда — възрази Ерен.

— Да — каза Гай. — Изключително безцеремонно от тяхна страна.

Ерен грабна книгата си.

— И какво ще правим?

— Въртенето спря, което означава, че нашето гмуркане е контролирано — отговори Гай и се облегна на мястото си, сякаш водят непринуден разговор, докато чакат чая. — Да оставим рицарите Аери да си вършат работата.

Ерен преглътна и притисна книгата към гърдите си. Няколко секунди по-късно изведнъж беше притиснат към пода на паланкина и той реши, че от внезапното ускорение е започнал да тежи почти два пъти повече. Екипажът рязко зави наляво, после надясно. Отвън се чу агонизиращият вик на един от мъжете.

Нещо се удари в стената на паланкина, окървавени пръсти разбиха прозореца до Ерен и отчаяно се вкопчиха в рамката на прозореца, въпреки острите фрагменти счупено стъкло, които бяха останали по нея. Ерен се наведе и видя млад рицар Аери, който с всички сили се държеше с едната си ръка — лицето му беше пребледняло, а другата му ръка висеше безпомощно.

Ерен се освободи от ремъците си и отвори вратата на екипажа. Отворената врата подейства като спирачка и накара паланкина да завие, а вратата създаде нещо като заслон от въздушния поток. Ерен уви единия ремък около китката си, наведе се през вратата на паланкина и посегна към ранения рицар. Хвана мъжа за кожената яка. Рицарят изкрещя при неочакваното докосване, след което насочи ужасен поглед към Ерен.

Курсорът стисна зъби и с вик задърпа с всички сили, използвайки краката и гърба, както и ръката си. Хрумна му, че ако ремъкът се скъса, той и младият рицар със сигурност ще паднат и ще се пребият, но сега нямаше време да се притеснява за това.

За щастие младият рицар не беше много едър или обременен с броня, така че Ерен успя да го изтегли в паланкина, но не и да го хвърли на пода.

— Вратата! — извика Първият лорд, помагайки му да вмъкне ранения докрай. — Затвори я! Забавя ни!

Ерен залитна в диво люлеещия се паланкин, докато се опитваше да прекрачи над ранения рицар, и се наведе да хване вратата. За миг погледна надолу. Паланкинът се носеше с опасна скорост и се плъзгаше на около тридесет фута над шестфутови треви в централните равнини на долината Амарант. Слънцето беше почти залязло, а небето — алено и тъмносиньо.

И освен това беше пълно с ворди.

Ерен не беше сигурен какво точно вижда. Той лесно разпозна познатите фигури на рицарите Аери, в техните защитни костюми, обвити и поддържани от потоците вятър, създадени от техните въздушни фурии.

Но там имаше още много, наистина много странни тъмни фигури с полупрозрачни зеленикави крила, като на водни кончета. Инстинктивно той вдигна поглед и видя как един от враговете се насочва надолу към него. Имаше секунда, може би две, за да го разгледа.

Изглеждаше почти като човек. Имаше две ръце, два крака, една глава и лице с човешки очертания, което беше ужасно плоско, с изключение на фасетните очи. Над раменете му пърхаха крила на водно конче, а всяка ръка завършваше не с длан, а с лъскав, подобен на коса нокът, дълъг почти два фута — почти със същата дължина, осъзна Ерен, като гладиуса на легионер.

Бронята му също наподобяваше легионерска, въпреки че без никакво прекъсвания преминаваше в кожа и се състоеше от същия лъскав, тъмен хитин.

Това същество всъщност изглеждаше доста подобно на рицар Аери.

И летеше право към него.

Ерен пропълзя назад, дръпна вратата към себе си, за да я затвори, и притисна гръб към задната стена на паланкина.

Една от зловещите коси на рицаря-ворд проби дървото на вратата, където той стоеше преди миг. Кошмарно, безизразно лице се появи в страничния прозорец, на шест инча от Ерен, гледайки го през стъклото.

Ерен дори не разбра кога е успял да извади ножа, но в момента, в който видя това лице, той рязко изхвърли дясната си ръка напред, счупвайки прозореца, и заби ножа чак до дръжката в блестящото око на рицаря-ворд.

Вордът изкрещя, стенещият вик беше нещо средно между писъка на разкъсан метал и ръмженето на ранено куче. Зелено-кафява кръв бликна от раната като миниатюрен фонтан.

Ерен пусна ножа и, притискайки гръб назад, изкрещя от напрежение, удряйки с подметката на ботушите си върху косата, все още стърчаща от вратата.

Тя изхрущя, счупвайки се равно, сякаш беше отсечена с нож, и рицарят-ворд изчезна от поглед, изгубвайки се някъде под бързо летящия паланкин.

Гай, който беше коленичил над ранения рицар, вдигна поглед и одобрително кимна на Ерен.

А после се разнесе пронизителния звук на тръба, чийто силен призив се чу дори през рева на вятъра и виковете и възгласите на сражаващите се.

— А — каза Гай, хвърляйки поглед навън. — Отлично.

До паланкина блесна ярка светкавица и се чу оглушителен гръм — и отново, и отново.

Между зашеметяващо силните гръмотевици имаше по-кратки светкавици, придружени от глухи, тътнещи взривове. Ерен се обърна да погледне рицаря-ворд и видя, че крилата му са напълно изгорели, а сбръчканото му, овъглено тяло полита надолу покрай прозореца.

Паланкинът плавно зави надясно и отново започна да набира височина — този път равномерно, вместо резките панически мятания по време на битката.

Миг по-късно някой почука на вратата. Ерен наистина не помнеше кога е успял да извади поредния нож, но се зарадва, че пръстите му действат сякаш от само себе си.

— Свали си ръката — каза Гай спокойно. — Пуснете го, ако обичате, сър Ерен.

Ерен нервно преглътна и отвори вратата на паланкина, за да види възрастен мъж, облечен в много солидна, но доста старомодна броня, който се носеше на въздушен поток успоредно на екипажа. Беше късо подстриган, четината на брадата му беше предимно сива, а очите му бяха хлътнали от умора, но блестяха от непримирима ярост.

— Ваша светлост — заекна Ерен. Той отстъпи от вратата и с кимване покани Върховен лорд Церес да влезе.

— Сър — кимайки, каза Церес, и затвори вратата след себе си.

— Ваша светлост — отвърна Гай. — Изчакайте малко.

Той за момент затвори очи и след това свали ръката си от ранения рицар. Мъжът все още лежеше блед и неподвижен, но дишаше и кръвта вече не се стичаше от раните му.

— Благодаря ви.

— Сър, няма нужда да ми благодарите, защото каквото и да си въобразяват тези чакали, вие сте Секстус, Първи лорд на Алера и мой лорд. Аз само изпълнявах дълга си.

— И все пак ми разрешете да ви благодаря — спокойно отвърна Гай. — Изказвам ви своите съболезнования за Вереус. Той беше чудесен млад мъж.

Върховният лорд погледна през прозореца към настъпващия здрач.

— Верадис?

— В безопасност — каза Гай. — И докато дишам, това няма да се промени.

Церес склони глава и като си пое дълбоко дъх, каза:

— Благодаря ви.

— Няма нужда от благодарности — каза Гай с лека усмивка. — Каквото и да си въобразяват тези чакали, аз съм твоят лорд. Пред дълга всички сме равни.

Той отново се намръщи и погледна през прозореца.

— Следващата седмица ще доведа нашите легиони да подкрепят Церес. Какво можеш да ми кажеш за настъплението на ворда?

Церес уморено вдигна поглед.

— Ускорява се, въпреки всичките ни усилия.

— Ускорява се — избухна Ерен. — Какво имате предвид?

Възрастният Върховен лорд поклати глава и с безизразен глас каза:

— Искам да кажа, сър Ерен, милорд, че моят град няма тази седмица. Вордът ще ни преодолее след няколко дни.