Фурията на принцепса

Глава 37

Амара се събуди от задушаване, носът й се пълнеше с вода. Тя се закашля и се опита да вдигне ръце към лицето си, но не можа да ги помръдне. Всички стави и мускули я боляха и беше ужасно гладна. Тя завъртя глава да се огледа и осъзна, че е почти изцяло потопена в нещо течно и топло.

Очите й панически се разшириха, когато мислите й се изпълниха със спомени за тела, покрити с искрящ кроач, тялото й се напрегна и потрепери в опит да се освободи. Ръцете й се извиха, но отказаха да се движат настрани, а краката й останаха здраво стиснати. Болка изгаряше бицепсите и бедрата й, а топлата течност покри лицето й изцяло, когато тя се плъзна още по-дълбоко в нея.

— … главата й от водата, преди… — извика женски глас.

Звукът прекъсна неочаквано. Тогава някаква ръка я сграбчи за косата и я измъкна от топлата течност.

— … ме предупредила, че тя ще се събуди! — прозвуча раздразнен мъжки глас.

Ръката, която я държеше за косата, продължи да я тегли и изведнъж тя се претърколи през някакъв хлъзгав борд и падна върху студен твърд камък.

Амара изкашля водата, ако това беше вода, прочиствайки носа и дробовете си, и легна задъхана, замаяна и изтощена вследствие на лечението с водни фурии. Погледна надолу към себе си и видя, че ръцете й са вързани отстрани, а краката й бяха стегнати в бедрата и глезените. Все още беше облечена, въпреки че дрехите й бяха изцяло мокри.

— Добре дошла обратно, графиньо — каза гласът на Инвидия. — Известно време се притеснявахме за теб.

— Не и аз — жуженето на вордската кралица прозвуча свръхестествено за Амара.

Амара тръсна глава, примига да махне водата от очите си и ги погледна. Ако не им покаже неподчинението си възможно най-скоро, студеният въздух на дълбоката нощ ще изсмуче топлината от мокрите дрехи и ще я остави трепереща и замръзнала. И тогава, помисли си тя, неподчинението ще бъде по-малко убедително.

Инвидия седеше на стол, донесен от някоя от съседните сгради. Изглеждаше отвратително. Под очите си имаше тъмни кръгове, а кожата й беше с цвят на дълбок, светъл шафран. Вордът-паразит върху гърдите й го нямаше. На неговото място се виждаха дупки като малки отворени уста в бледата плът и от тях беше текла течност, която само смътно наподобяваше кръв.

— Инвидия — каза Амара. — Най-накрая външният ти вид съответства на вътрешното съдържание. Вероломна, страхлива, дребнава.

Инвидия седна на стола си и бавно отдръпна ръка от водата на лечебната вана. Тя наклони глава под ъгъл, който накара Амара ясно да осъзнае факта, че в момента лежи вързана в краката на Инвидия. Освен това единствено движение тя не помръдна, докато не обърна глава към вордската кралица.

— Е? Жива е.

— Да — каза вордската кралица.

Тя мина пред погледа на Амара, бледите глезени и стройните крака с черно-зелени нокти се движеха с умишлена грация, и прекрачи вързаната Амара. Накрая спря зад стола на Инвидия.

Инвидия промени позата си, облегна гръб на стола и стисна слабите си пръсти.

— Графиньо — каза тя. — Както винаги, бързате да съдите.

— Може би сте права — каза Амара. — Трябва да имате много убедителна причина, обясняваща защо днес сте на страната на враговете на Империята и убивате и поробвате нейните жители. Всеки разумен човек трябва да може да прощава и да забравя. Със сигурност.

Инвидия присви очи.

— Мислите ли, че щях да бъда тук, ако имах избор, графиньо?

— Не виждам яка на теб, Инвидия — каза Амара.

За пръв път другата жена сякаш осъзна, че Амара изцяло пропуска титлата й. По лицето й проблесна изненада, след това гняв от обидата, а след това само за миг проблесна нещо като съжаление.

— Хората днес, онези, които ти сломи и пороби, те нямаха избор. Ти го направи вместо тях.

Вордската кралица леко обхвана с пръсти шията на Инвидия. Върховете на нейните зелено-черни нокти се впиха в нежната кожа на бившата Върховна лейди. Тя потръпна и се сгърчи, сякаш някакво друго същество се беше извило в съня си под кожата й. Пръстите й се стегнаха по-силно и тънки струйки кръв потекоха по бледата кожа на Инвидия.

— След като твоят наставник ме предаде — устата на Инвидия се изкриви в гримаса — и ме остави да кървя на земята с гарово масло във вените си, аз избягах и бях намерена от новата си господарка — тя леко наклони глава към вордската кралица. — Тя ми направи предложение. Моят живот в замяна на моята лоялност.

— Правиш го да звучи като бартер — прошепна кралицата, фасетъчните й очи бяха полузатворени. — Това не е толкова размяна, колкото безсрочна договореност.

После тя затвори очи и отново потръпна, в движението й имаше нещо абсолютно чуждоземно, и Инвидия утихна.

Амара потръпна, но продължи да гледа, в мислите й отвращението се състезаваше с любопитството.

Вордската кралица леко се усмихна, тихо въздъхна и разтвори тъмните си меки устни. От тях започнаха да излизат невъзможно дълги паякообразни крака. Появиха се и започнаха да растат като клони на дърво, но с плашеща бързина. След като достигнаха фут на дължина, те започнаха да мърдат, като бавно се клатушкаха като водорасли, растящи в морето близо до брега.

Кралицата отвори уста по-широко и от нея се появи крушовидно тяло, което се оформи и се превърна в съществото, което Амара беше видяла преди това на гърдите на Инвидия, макар и малко по-малко.

Вордската кралица вдигна ръка към устата си и пое съществото нежно като всяка майка, която държи новороденото си. Тя бавно се приближи до тялото на Инвидия и притисна съществото до гърдите на алеранската жена. Съществото разпери крака, развявайки ги над торса на Инвидия, и с рязко движение удари с всеки крак — близо дузина крайници едновременно се забиха в нея с резки змиевидни движения. Съществото се притисна плътно към Инвидия, след което заби главата си напред, заравяйки дългите си челюсти в плътта на жената.

Инвидия за миг затвори очи, потръпвайки, но без да мърда или да се съпротивлява на съществото. То сякаш мигновено се приспособи, а след това се намести и заби нокътя на всеки от краката си в плътта, извличайки още повече тъмна течност от нея.

За секунди цветът на кожата й започна видимо да се подобрява и Инвидия въздъхна. Тя примигна и миг по-късно отвори очи.

— Благодаря.

Вордската кралица за момент се загледа в Инвидия, след което насочи вниманието си към Амара.

— И така — каза Инвидия. — Докъде бяхме стигнали, графиньо?

— Фиделиас — отговори Амара. Тя с всички сили неуспешно се опитваше да запази гласа си спокоен. Студът беше започнал да се промъква в мокрите й дрехи и тя започна да трепери. Гласът й трепереше заедно с нея.

— Вярно — гласът на Инвидия стана по-уверен. — Скъпият Фиделиас. Предполагам, че не знаете къде е в момента?

— Доколкото ми е известно, той е бил във вашата компания — каза Амара. — Или е мъртъв.

— Нима? — попита Инвидия. — Това едва ли изглежда вероятно. В края на краищата вие бяхте близка с него. Той беше вашият патрицерус.

Амара стисна зъби, за да не каже твърде много.

— Той беше предател.

— Двоен агент — разсъждаваше Инвидия. — Мислех, че така се наричат такива хора, но може би греша.

Тя погледна паразита на гърдите си и раздвижи рамене. Краката му леко се прибраха и Инвидия потрепери.

— Мммм. Едва ли би могъл да удари в по-подходящ момент. Бях инкогнито. Ако беше успял, щях да бъда погребана като безименен придружаващ на легиона, нещастна жертва на войната, и един от най-способните врагове на Гай щеше просто да изчезне. Върховна лейди от Империята, изчезнала безследно.

— Не виждам къде се е провалил — отвърна Амара. — Тук не виждам Върховна лейди.

Инвидия дълго я гледаше в смъртоносна тишина.

Амара се усмихна леко, без намек за хумор.

— Може да сте оцеляла при покушението, но Върховна лейди Акватайн не е оцеляла.

— От нея оцеля достатъчно, за да може да си уреди сметките, графиньо — тихо каза Инвидия. — Повече от достатъчно, за да се справя с вас. И с вашия съпруг.

Амара почувства, че страхът бавно започва да я обзема.

Инвидия се усмихна.

— Все още си мисля — как така. Къде е нашият скъп граф Калдерон? Дори не мога да си представя, че той би ви позволил да участвате сама в такава мисия.

— Той загина — отговори Амара, опитвайки се да запази гласа си възможно най-равен.

— Лъжеш — моментално и без колебание отговори Инвидия. — О, би могла да ме измамиш за много неща, дете. Но не и за него. Той е твърде близо до сърцето ти.

Тя бавно се изправи и отново погледна паразита на гърдите си. Този път той беше неподвижен, докато тя се движеше.

— Не е нужно да си причинявате повече неприятности, отколкото вече имате, графиньо.

— Предполагам, че това означава, че за мен е много по-добре да започна да ви сътруднича — каза Амара.

— Точно така.

— Вървете при враните. Заедно с приятелите си.

Усмивката на Инвидия се разшири.

— Е, къде е съпругът ви, графиньо?

Амара мълчаливо я гледаше, само катарамата на колана й стържеше по каменния под, докато трепереше от студа.

— Казах ви — каза Инвидия, усмихвайки се още по-широко.

— Много представители на вашия народ разбират ситуацията адекватно — каза кралицата и пристъпи напред, за да погледне Амара. — Но други ни отхвърлят. Дори когато им се даде шанс да оцелеят, те пренебрегват собствените си интереси в името на… нематериални активи. В това няма смисъл, няма полза, няма цел.

Амара и преди беше усещала докосването на вордската кралица в съзнанието си, въпреки че по онова време не знаеше какво е това.

Това беше нещо, едва доловимо, трепет от мисли и емоции, толкова слаби и леки, като нишки на паяжина, опъната по горска пътека.

— Къде е Бърнард? — тихо, но настойчиво попита Инвидия.

Амара стисна зъби и се съсредоточи върху заобикалящата я среда, на това колко й е студено, абстрахирайки се от собствените си емоции, сякаш си има работа с опитен призовател на вода.

И тогава мислите й отразиха всеки спомен за Бърнард, който тя можеше да събуди, мълчаливото му спокойствие на полето, тънкият му хумор, когато на вечеря й разказваше за събитията от деня, каменната сила на тялото му, с която се притискаше към нея в спалнята им, смехът му, очите му, начинът, по който късата му брада гъделичкаше врата й, докато я целуваше, и стотици други спомени, един след друг създаващи неговия образ.

Вордската кралица бавно въздъхна и каза:

— Умът й е под контрол. Тя го крие от мен.

Бледото същество със странни очи се отвърна от нея и Амара усети как нейното съприкосновение с мислите й изчезна.

— Интересно.

— Дайте ми час — каза Инвидия. — Когато прекараме известно време заедно, ще й бъде трудно да се концентрира.

— Имаме прекалено много работа и прекалено малко време за подобни изследвания — отговори кралицата.

Тя се обърна и погледна Амара с искрящи тъмни очи.

— Да вървим.

Инвидия се изправи, но присвитите й очи не се откъсваха от Амара.

— Това ще ни коства разума й, заедно със съдържанието му.

Вордската кралица дори не забави движението си.

— Вероятността тя да знае нещо по-полезно от това, което вече сме получили, е много малка. Рискът е оправдан.

— Разбирам — каза Инвидия.

Тя още известно време гледа Амара, после поклати глава.

— Сбогом, графиньо. Мисля, че следващата ни среща вече ще се проведе в по-приятелска атмосфера.

Страх обзе Амара и сърцето й трепна.

— За какво говорите?

Писъкът на вордската кралица отекна из двора и след няколко секунди въздухът се изпълни с шума от крилата на воините-ворди, издигащи се във въздуха на черно-зелените си крила.

— Бренсис свърши добра работа по ребрата, белите дробове и стомаха ми — каза Инвидия. — Така че не се страхувайте, графиньо. Оставям ви в добри ръце.

Бренсис стоеше над неподвижния труп на Рук. Лицето му не изразяваше нищо друго освен странна, откъсната топлина. Той бавно обърна разфокусирания си поглед от трупа към Амара.

— Бренсис — каза Инвидия, когато алеранци с яки започнаха да се събират около нея, преди да излети в небето. — Сложете й яка.

Писъкът на Амара в знак на протест и ужас се удави във воя на дузината вятърни потоци, които отнесоха Инвидия и нейния ескорт далеч от падналия Церес.