Фурията на принцепса

Глава 10

Градаш стоеше до Тави на носа на „Слайв“ и гледаше заедно с него. Наблюдателите на мачтата бяха видели земята преди няколко секунди и сега те чакаха да се появи в полезрението им от мястото им на палубата.

Накрая Тави забеляза тъмна плътна сянка на хоризонта.

Градаш присви очи, но мина минута или повече, преди старият сив каним удовлетворено да щракне с уши.

— Аха.

— Радваш се, че си у дома? — попита го Тави. — Е, или поне да се върнеш на родна земя.

Градаш измърмори:

— Все още не сме там. Ще видиш.

Тави вдигна вежди, но Градаш не навлезе в подробности. Мина почти час, преди Тави да разбере.

„Слайв“ приближи до „земята“, която бяха забелязали, и тя се оказа немислимо голямо парче от нещо, което приличаше на мръсен лед.

Флотът беше принуден да се престрои, за да го заобиколи. Образуванието беше с размерите на планина, голяма колкото Алера Империя.

— Айсберг — поясни Градаш, кимайки към ледената планина. — С идването на зимата започва да се образува много лед и някои парчета се откъсват, като образуват ето такива ледени планини в морето.

— Това си заслужава да се види — промърмори Тави.

Канимът му хвърли кратък любопитен поглед.

— О, да. Макар че никой не го е виждал прекалено отблизо — той махна с лапа към леда. — Те са опасни. Понякога се носят под повърхността на водата. Приближават прекалено близо и разкъсват дъното на кораба, все едно е направено от хартия.

— Значи това тук е често срещано нещо?

— В тези води — потвърди Градаш, потрепвайки с ухо в знак на съгласие. — Левиатаните са безразлични към тях, така че всеки каним, който идва в северните райони, може да плава близо до някой от тях, за да избяга от обикалящ звяр или за да пресече миграционния им път.

— Винаги съм се чудил — каза Тави — как твоят народ се справя с левиатаните. Искам да кажа, че когато пресичахме Пътя за първи път, разбрах, че бурята, която ви тласка, пречеше да ви нападнат, и че флотът ви е толкова голям, а загубихте само няколко кораба. Но едва ли бихте могли да осигурите същите условия в родните си води.

Градаш махна веднъж с покритата си с бойни белези опашка, което означаваше безобидна насмешка.

— Няма голяма тайна в това, алеранецо. Ние сме направили карти на техните местообитания около домовете ни. И ги уважаваме.

Тави вдигна вежди.

— И това е всичко?

— Пространството е важно — сериозно произнесе Градаш. — Територията на всеки от тях е определена и нейната защита е важна. Ние разбираме това. Левиатаните разбират това. Така че ние уважаваме границите на техните територии.

— Това усложнява навигацията.

Градаш сви рамене.

— Уважението е по-важно от комфорта.

— И освен това — студено каза Тави, — ако вие не ги уважавате, те ще ви изядат.

— Оцеляването също е по-важно от комфорта — съгласи се Градаш.

Наблюдателят отново извика отгоре:

— Земя!

Канимът изръмжа и те отново се обърнаха, за да погледнат напред.

— Там — изръмжа Градаш, — това е Кания.

Беше мрачна, черна земя, или поне така му се струваше на Тави от неговата гледна точка на палубата на кораба. Бреговата ивица представляваше непрекъсната стена от тъмен камък, издигаше се право от морето и приличаше на отбранителните стени на огромна крепост.

Над отвесните брегове от тъмен гранит се извисяваха мрачните очертания на покрити с облаци планини със снежни склонове, най-високите, които Тави някога беше виждал. Той подсвирна.

— Шуар — изръмжа Градаш, — цялата им забравена от кървавите врани област е една твърда замръзнала скала.

Сивият каним беше взел тази алеранска ругатня от Максимус и я произнесе без запъване.

— Това ги прави проклети побърканяци, разбираш ли. Те прекарват малкото летни дни в подготовка за зимата, а след това през цялата проклета зима се катерят по замръзналите планини, така че техните ловци рискуват да намерят безсмислена смърт в някоя пропаст. Когато донесат месото у дома, жените им го приготвят с подправки, от които целият кораб може да избухне в пламъци, и казват на скапаните копелета, че това е за тяхно добро.

Тави осъзна, че се усмихва, въпреки че се стараеше да не показва зъби.

Канимите и алеранците тълкуваха този жест по различен начин.

— Изглежда не ги харесваш много.

Градаш потърка брадичка с тъмните си нокти.

— Е. Това би било прекалено за потъналите в сняг и ядящи слайвове шуаранци, но поне не са мараулци.

— И мараулците ли не харесвате? — попита Тави.

— Любители на мръсотия, пълзящи през блатата, ядат гъби, които растат на дърветата — каза Градаш. — Никой от родените там не заслужава дори това да намери смъртта си в челюстите на полудял левиатан. Но каквото и да кажа за мараулците, те поне не са алеранци.

Тави избухна в смях, като този път показа зъбите си на Градаш. Канимът просто си направи много тънка шега. Или може би бе направил на алеранците завоалиран комплимент, сравнявайки ги с врагове, които Градаш явно уважаваше, след като им отдели толкова време и внимание за обидите си. Вероятно беше направил и едното, и другото. Сред канимите уважението към врага се ценеше също толкова, колкото и уважението към приятел, може би дори повече.

От гледна точка на канимите един ден приятелят може да те разочарова, но на врага си винаги можеш да разчиташ и той няма да те подведе. За канимите да бъдеш обиден в компанията на вече уважавани врагове изобщо не е обида.

Тави се вгледа във върха на скалите, докато флотът се обръщаше, за да ги следва на юг, на разстояние около половин миля от брега.

— Наблюдават ни — отбеляза той.

— Несъмнено — съгласи се Градаш. — Границите между областите винаги се наблюдават, както и реките и крайбрежието.

Тави се намръщи, вглеждайки се в ръба на скалите, и отново си пожела ограничените му умения като призовател да включват способност да вижда надалече с помощта на въздушни фурии.

— Там… има ездачи. Не съм виждал вашите мъже да използват конница.

— Таурги — поясни Градаш. — Те не понасят морски пътувания и не са идвали в Алера.

По палубата мръдна сянка и като вдигна поглед, Тави забеляза спящата Кайтай, изтегната като котка в такелажа на близкия рангоут. Но зеленият проблясък през сребристобелите й мигли му подсказа, че е будна, а лекото извиване на устните издаде задоволството й. Те току-що бяха научили нещо, представляващо безспорен интерес в близко бъдеще.

Тави беззвучно прошепна, обръщайки се към нея.

— Знам. Ти ни говореше за това.

Тя се засмя едва чуто и отново затвори очи, може би този път наистина заспивайки.

— Колко далеч оттук е пристанището, по-големи братко?

— С нашата скорост? Около два часа.

— А колко време ще му трябва на Варг, за да получи отговор от шуаранците, как мислите?

— Толкова, колкото е нужно — отвърна Градаш. Той погледна назад към опашката си. — Макар че колкото по-рано, толкова по-добре. Имаме по-малко от ден, преди да ни удари поредната буря.

— Ако ни предоставят възможност да слезем на брега, моите хора може да успеят да направят нещо с бурята — каза Тави.

Градаш хвърли кос поглед към Тави.

— Наистина? Тогава защо не направиха нищо по време на предишната буря?

— Призователите на вятър трябва да са вътре в бурята, за да й въздействат. Вятърът, който използват за летене, увлича много капки вода от океана, когато приближат до кораба — отговори Тави. — А морската вода съдържа голямо количество сол, която уврежда и наранява вятърните им фурии. При лошо време това прави излитанията и кацанията почти самоубийствена мисия.

Градаш дрезгаво промърмори:

— Ето защо вашите летци доставят съобщения в спокойно време, но използвате лодки и при най-малките вълни.

Тави кимна.

— Те могат спокойно да кацнат на палубата или, ако има малко пръски, могат с минимален риск просто да паднат в морето и да бъдат изтеглени от екипажа на кораба. В противен случай не бих ги рискувал.

— Твоите хора могат ли да спрат бурята?

Тави сви рамене.

— Докато не я видят и не оценят нейния размер и сила, не знам. Но най-малкото би трябвало да я забавят и да я отслабят.

Градаш размърда ушите си напред-назад в знак, че е разбрал.

— Тогава бих искал да им предложа да започват. Това може да е полезно както за твоите хора, така и за моите.

Тави се замисли над думите му и стигна до извода, че Градаш говори за преговорите.

Шуар би имал много по-изгодна позиция да отправя искания към канимите от Нараш и алеранците, ако бурята им дишаше във врата.

— Това може да е добра идея — съгласи се Тави.

— Това е ужасна идея — изръмжа Антилар Максимус. — Дори бих рискувал да я нарека безумна — дори по твоите мерки, Калдерон.

Тави приключи с връзките на бронята си, леко присвивайки очи на оскъдната светлина.

Слънцето още не беше залязло, но за първи път от седмици наличието на обширна суша на запад означаваше истински здрач, а не внезапно настъпващ мрак след морския залез, въпреки че вътре в каютата сенките се сгъстяваха.

Той се наведе, за да надникне през малкия кръгъл илюминатор.

Огромните, тъмни гранитни стени на фиорда се извисяваха над кораба от двете страни, а мятащите камъни оръдия, които много приличаха на старинния римски катапулт, с който те с Магнус бяха експериментирали при руините на Апия, се издигаха от върха на скалите на равни интервали от двете страни.

Подходът към пристанището на Молвар беше смъртоносен капан, ако домакините решат да се разправят с посетителите.

Само на „Слайв“ и „Чистокръвен“ беше разрешено да влязат във фиорда. Останалата част от флота все още чакаше в открито море отвъд фиорда, уязвима за времето, заплашващо от потъмнялото небе.

— Шуаранците не ни оставиха избор, Макс. Те дори не искат да обсъждат правото да влезем, докато не разговарят насаме с командирите на двете части на флота. Имаме твърде много кораби, които няма да оцелеят, ако не намерим безопасно пристанище.

Макс тихо заповяда на единствената магическа лампа в каютата да се събуди, скръсти ръце на гърдите си и се намръщи.

— Влизаш сам в град, пълен с каними. Само защото е необходимо, не го прави по-малко безумно. Тави…

Тави стегна закопчалката на колана и започна да закопчава тежките стоманени скоби към предмишниците си. Той се усмихна на приятеля си:

— Макс. Всичко ще е наред.

— Няма как да го знаеш.

— Канимите са добри в едно нещо — те не се церемонят, когато искат да убиват. Те са директни. Ако искаха да ме убият, вече щяха да мятат камъни по кораба.

Макс се намръщи.

— Не трябваше да изпращаш рицарите Аери. Те щяха да са от полза, ако тези катапулти започнат да ни замерят с камъни.

— Между другото — попита Тави, — има ли новини от брат ти?

— Не. И вятърът се усилва. Рискуваме да загубим хората в морето, когато се върнат, ако не могат да кацнат на твърда земя.

— Още по-голямо основание да отида още сега — тихо каза Тави. — Поне знаем, че са забавили бурята. Красус нямаше да ги държи горе, ако нямаше полза от тях.

— Така е — призна Макс. — Не би го направил.

— Колко дълго могат да останат във въздуха?

— Там са от обяд — каза Макс. — Още три или четири часа, не повече.

— Тогава по-добре да побързам.

— Тави — бавно каза Макс, — а какво ще стане, ако те се върнат преди да се разберем с шуаранците?

Тави си пое дълбоко дъх.

— Кажи им да кацнат на брега в полезрението на флота. Призователите на земя ще направят път до тях и те ще се върнат на борда.

— Искаш да се приземят на враждебна територия, докато ние изграждаме мост и използваме стълби, за да преодолеем нещо, което очевидно се смята за част от непристъпна отбрана — Макс поклати глава: — Шуаранските каними може да сметнат това за атакуващи действия.

— Ще бъдем възможно най-учтиви, но ако се наложи, ще действаме. Няма да позволя на нашите хора да се удавят, за да не нарушат протокола.

Той завърши със закопчалките и се изправи, като преметна гадиуса през рамо. След това, след секундно колебание, той взе гладиуса на Кайтай и преметна ремъка му през другото рамо, така че допълнителното оръжие увисна на другото му бедро.

Макс многозначително погледна второто оръжие и въпросително вдигна вежди.

— Един за шуаранците — каза Тави. — И втори за Варг.

Тави и Макс бяха единствените, които се качиха в лодката.

— Сигурен ли си в това, алеранецо? — попита Кайтай с тревога в очите.

Тави хвърли поглед през малкото разстояние, което ги разделяше от „Чистокръвен“, където вече бяха спуснали дълга лодка и тя се поклащаше на вълните. На носа й той разпозна огромната фигура на Варг.

— Абсолютно — каза той. — Доброто впечатление повече от всичко друго може да помогне за решаването на нашия проблем — той срещна погледа на Кайтай. — Освен това, чала, корабите ще се върнат в морето. Ако се стигне до бой, още няколко войника на борда няма да променят нищо.

— Кайтай, ще е по-лесно, ако действам сам — увери я Макс. — Появят ли се проблеми, няма да се церемоня. Ако шуаранците започнат да общуват с нас в стил Сари, просто ще изравня земята с всичко, което не е Негово кралско височество.

— Неговото кралско височество ще оцени това — каза Тави. — Къде е Магнус?

— Все още се цупи, че не позволи на Максимус да заеме твоето място — отвърна Кайтай.

Тави поклати глава.

— Дори да стане мое копие с помощта на водно призоваване, Варг щеше да го разкрие веднага щом застане достатъчно близо, за да го помирише.

— Знам го. И Магнус го знае. Ядосва се, защото е истина.

Кайтай се наклони през борда на лодката и страстно целуна Тави по устните, пръстите й за секунда стиснаха косата му. После тя рязко се отдръпна, погледна го в очите и каза:

— Да оцелеете.

Той й намигна и каза:

— Всичко ще е наред.

— Разбира се, че ще е наред — каза Максимус. — Ако възникнат някакви трудности, Тави ще подпали пожар — много е лесно да направиш пожар, повярвай ми — ще видя дима, ще взривя всички сгради между него и кея, ще отида за него и ще отплуваме. Няма нищо по-лесно.

Кайтай го погледна невъзмутимо. После поклати глава и каза:

— И най-невероятното е… че ти наистина си вярваш.

— Посланик — каза Макс, — неведнъж съм правил невъзможното просто защото не съм знаел, че е невъзможно. И не виждам причина, поради която да не се получи отново.

— Това несъмнено обяснява начина ти на живот, докато беше в Академията — отбеляза Тави. — Готови сме, капитане.

Демос, който отблизо ръководеше операцията, даде заповед на екипажа и моряците на „Слайв“ спуснаха лодката в студените води на фиорда.

Тави преметна аления си плащ през раменете и го закрепи към бронята, докато Макс се настаняваше на кърмата на лодката.

С важен вид Антилар за миг потопи ръка във водата, прошепна нещо и секунда по-късно лодката безшумно се понесе напред, придружена от кипящ поток, който се извиваше зад нея.

Тави се изправи на носа и вятърът развя плаща му зад него, а лодката тихо се плъзна към брега.

— Първи впечатления, а? — промърмори Макс.

— Точно така — каза Тави. — Когато приближим достатъчно, за да те видят, опитай се да изглеждаш така, сякаш изобщо не те впечатляват.

— Разбрах — отвърна Макс.

Лодката промени курса си, за да се изравни с лодката от кораба на Варг. В нейния екипаж имаше седем канима от кастата на воините — шестима бяха на греблата, а седмият — на румпела.

Варг, подобно на Тави, стоеше на носа на своята лодка. Беше без плащ, но в светлината на угасващия ден кървавочервеният камък, висящ на златна обеца на ухото му, все така ярко проблясваше, тук-там червени отблясъци се виждаха и по алено-черната му броня, както и на дръжката на извития меч, висящ на хълбока му.

— Доста кръвни камъни носи — отбеляза Макс.

— Имам впечатлението, че Варг няма много приятели сред шаманите — каза Тави. — Ако бях на негово място, аз също щях да се накича с повечко кръвни камъни.

— Аха, за да не бъде унищожен от червена светкавица или да не изгори в облак киселина. Надявам се, че ти си взел своя камък?

— В джоба ми е. А ти?

— Красус ми даде неговия — кимна Макс. — Наистина ли мислиш, че ако отидем само двама, това ще впечатли шуаранците?

— Може би — отговори Тави. — Най-малкото се чувствам по-добре като знам, че няма да ми се налага да прикривам беззащитни хора от канимското шаманство и няма да оставя никого на дока, за да го заловят или ранят.

Макс изсумтя.

— На кораба не каза нищо подобно.

— Е, не казах.

— Просто искаше да впечатлиш момичето, нали така, ваше височество?

Тави хвърли лукав поглед през рамо.

— Това беше една много страстна целувка.

Макс отново изсумтя, а после те замълчаха, докато не стигнаха до морската порта на Молвар.

Огромни решетки от черно желязо се издигаха от студеното море, подпрени от двете страни от стени, изработени от ръчно изсечени гранитни блокове. Даже без използването на фурии канимите бяха успели по някакъв начин да укрепят морското дъно достатъчно, за да издържи тежестта на масивните стени, издигнати от двете страни на фиорда. Тави дори не можеше да си представи колко физически усилия, колко пот и мускулна сила са били вложени тук, за да бъдат построени те, и какви техники са използвали, дори при невероятната физическа сила на канимските работници, за да преместят огромните каменни блокове. В сравнение с тях руините в Апия приличаха на детска игра.

Когато двете лодки приближиха, морските порти заскърцаха и бавно започнаха да се отварят.

Нагоре и надолу по металните решетки пробягваха фосфоресциращи светлинки и призрачната светлина танцуваше по повърхността на водата. Метал изстърга в метал със зловещо, повтарящо се бум-бум-бум, когато портата се отвори, а водата нахлу в отвора.

Лодките минаха през портата и Тави забеляза няколко канима по стените над тях, в тъмни доспехи и странни дълги и изглеждащи хлъзгави наметала, които почти скриваха останалата част от облеклото им. Всеки от тях държеше в ръцете си устройство за изстрелване на стоманени болтове — смъртоносните балисти, които бяха отнели живота на толкова много рицари и легионери в битките в долината Амарант, че Тави усети отчетливо сърбеж между лопатките, докато лодката минаваше покрай тях. Болтът, изстрелян от това смъртоносно оръжие, можеше да пробие като хартия бронирания му щит, нагръдника и тялото и да запази достатъчно сила, за да убие друг брониран човек отзад.

Тави не можеше да си позволи да обърне глава или да промени правата си уверена поза. Позата и жестът имаха огромно значение сред канимите. Ако някой изглеждаше така, сякаш очаква нападение, то най-вероятно ще го нападнат вследствие неволното, неизказано, но напълно реално изявление, направено от тялото му.

Студена струйка пот се стече по гръбнака му. Сега не беше моментът да съсипе с жест потенциално добрия ден. В края на краищата се канеше да напусне това проклето море за първи път от няколко седмици. Той се усмихна при тази мисъл и се успокои, докато лодката му, заедно с лодката на Варг, пресичаше малварското пристанище. А то беше огромно — поне половин миля широко и достатъчно голямо, за да приюти всички негови кораби и флота на канимите. Освен това в угасващата светлина той забеляза най-малко тридесет бойни кораба на канимите, чиято конструкция беше малко по-различна от тези, които бяха проектирали и построили корабните дърводелци на Варг.

Гранитни скали обграждаха цялото пристанище с изключение на местата, откъдето започваха дълги каменни кейове, които бяха по-големи от всички, които Тави някога беше виждал в Алера — и там стояха на котва военни кораби и съдове, които по форма приличаха на търговски.

Един кей беше отделен от останалите. В края му бяха запалени факли, които горяха много по-интензивно от който и да е нормален огън. Той беше претъпкан с каними, също в странните им мокри плащове, но Тави забеляза отблясъци на тъмносиня стоманена броня под тях и подобно оцветено оръжие в ръцете им.

Лодката на Варг се насочи към този пристан и без да му бъде казано, Макс леко промени посоката, за да направи същото. Двете лодки акостираха от противоположните страни на кея в почти абсолютна тишина. Единственият звук беше скърцането на дърво и метал, докато гребците в лодката на Варг прибираха греблата.

Вдигайки поглед към кея, Тави си помисли, че там определено има много повече каними, отколкото буквално преди миг. Освен това сега изглеждаха малко по-високи. И оръжията им изглеждаха много по-остри. Несъмнено, помисли си той, това е просто игра на светлината и сенките.

— Без паника — тихо прошепна той и направи дълга крачка, прекрачвайки от лодката на студения шуарски камък.

Застаналият срещу него Варг направи същото, макар да изпитваше по-малко затруднения да се качи на кея. Той кимна леко на Тави, който му кимна в отговор с абсолютно същата дълбочина и забавяне, след което те едновременно се обърнаха към воините, събрани на пристана.

Възцари се тишина.

Напрежението нарасна.

Никой и нищо не помръдваше.

Тави си помисли да каже нещо и да разчупи крехкия лед на тишината. По време на занятията му в Академията, при обучението за курсор отдаваха дължимото внимание на дипломацията и протокола. И двете сфери предлагаха няколко потенциални насоки, при чието следване той можеше да успее.

Обмисли ги за миг, след което напълно се отказа от тях, отдавайки предпочитание на урока, който чичо му Бърнард го беше научил в холта: че е много трудно човек да бъде причислен към глупаците, ако си държи устата затворена.

Тави мълчеше и чакаше.

Миг по-късно се раздаде звук от стъпки и се появи тичащ каним. Това беше млад каним, слаб и бърз, скоростта му беше сравнима с тази на кон.

Козината му имаше странен цвят, какъвто Тави никога не беше виждал при воините — нещо подобно на бледо златисто кафяво, преминаващо в бяло по върховете на ушите и опашката. Той изтича до края на кея, обърна доста силно незащитеното си гърло към един от воините и изръмжа към канимски:

— Действаме, както се уговорихме.

Воинът, към когото се обърна, трепна с уши в знак на съгласие и пристъпи напред. Той приближи до Варг, спирайки на няколко инча от мястото, където Варг би могъл да го достигне с меч, ако е необходимо, доколкото Тави можеше да прецени.

— Варг — изръмжа странният каним, — тук не сте добре дошли. Вървете си.

Очите на Варг се присвиха, а ноздрите му се разшириха за няколко секунди.

— Тарш — изръмжа той с глас, изпълнен с презрение, — да не би мозъкът на Ларарл да е замръзнал, щом сега ти командваш тук?

Тарш отметна качулката на плаща си, разкривайки още един каним със златиста козина. Другата страна на муцуната му беше силно белязана, включително странно изглеждащ белег, преминаващ през черната кожа на носа му. Липсваше му половината ухо и Тави забеляза, че вместо меч на кръста си е сложил брадва с дълъг опасен шип, стърчащ отзад.

— Внимавай, Варг — рязко изплю той. — Една моя дума и кръвта ти ще се разлее в океана.

— Само ако някой те послуша — отговори Варг. — Не преговарям с такива нещастни подлизурковци като теб, Тарш. Заповядай на подчинените си да се подготвят да приемат моите хора. А аз ти обещавам мир. Ще слезем тук и ще направим лагер извън градските стени, за да се чувствате в безопасност. Спешно ще ми предоставите куриер, за да мога да съобщя на Ларарл за идването ни и за необходимостта от присъствието на някой, който е подходящ за мен по статут, за да можем да преговаряме.

Тарш оголи зъбите си.

— Това не е Нараш, тук не се катерят по дървета. Тук ти си никой.

— За Ларарл аз съм гадара, Тарш — изръмжа Варг. — И всеки воин в твоя строй знае това. Ларарл ще прегризе гърлото на всеки, който го лиши от удоволствието да ми пусне кръв.

Тарш промърмори.

— Разбира се, аз ще изпратя куриер до Ларарл. Но това е всичко. Можеш да останеш тук и да чакаш отговор. Вашите кораби ще останат там, където са.

— Неприемливо!

Тарш изръмжа насмешливо.

— Ще го приемеш, Варг. Тук аз съм водачът на глутницата.

— Идва буря — каза Варг. — Имам много повредени кораби. Ще бъдат напразно погубени животи, ако не ни бъде осигурен подслон в пристанището.

— Какво са за Шуар нарашките примати? Моите воини си имат свои заповеди. Ако вашите кораби се опитат да се скрият във фиорда, ние ще ги унищожим.

Устните на Варг се надигнаха, разкривайки зъбите му.

— Това ли е шуаранското гостоприемство? Шуаранската чест?

— Ако не ви устройва — предложи Тарш, а в гласа му се усещаше открита подигравка, — потърсете си друго място.

Очите на Варг се присвиха още повече.

— Ако честта не ме задължаваше да уреждам споровете с Ларарл, вместо с водачите му, щях да ти изтръгна гърлото.

Подигравателното ръмжене на Тарш стана още по-самодоволно.

— Много стари и ужасени същества са използвали това извинение, за да скрият своята слабост.

Вместо да отговори, Варг само за миг хвърли поглед назад към Тави.

Тави примигна.

Обидите, които Тарш нанесе на Варг, бяха нещо повече от обикновено предизвикателство за битка, те на практика я изискваха. При нормални обстоятелства всеки каним, който говори по подобен начин, можеше да разчита на незабавна и агресивна реакция. В частност Варг не беше от тези, който спокойно търпят както обиди, така и глупаци, а от видяното от Тави той явно не знаеше как да отстъпи от битката. Във всеки случай това означаваше, че, изхождайки от понятията за чест на канимите, Варг не можеше да действа срещу този глупак.

Но може би Тави би могъл.

Изглежда моментът на дипломацията беше настъпил.

— Варг е прав — спокойно каза Тави и пристъпи напред. — Няма време за тези глупости. Неговите и моите хора търсят място, където да се скрият от бурята, и ние ви даваме дума, че намеренията ни са мирни. Трябва да измислим най-добрия начин да ги вкараме в пристанището преди началото на бурята.

Всички погледи на кея се обърнаха към Тави, тежестта им се усещаше физически.

— О, кървави врани — прошепна застаналият зад него Максимус.

— Това същество — каза Тарш след малко. — Това ли е водачът на алеранците?

— Аз съм — отговори Тави.

Тарш изръмжа и се обърна към воините зад него.

— Убийте го.

„О, кървави врани“ — мислено изстена Тави.

Чичо Бърнард все пак беше прав.