Фурията на принцепса

Глава 40

За първи път в историята Алера Империя се подготвяше за война под непрестанните крясъци на безброй ята врани.

Ерен стоеше на балкона с южно изложение в цитаделата на Първия лорд, където Гай беше центърът на кипящата дейност на легионите, готвещи се да защитят града. Оттук той можеше да вижда всички подготвени отбранителни линии, обхващащи града в защитни пръстени.

Алера Империя беше построена така, че да издържи на обсада — първоначално, за всеки случай. Нейните булеварди обхващаха цитаделата в концентрични, низходящи кръгове, с перпендикулярни улици, разположени в права линия от сърцето на града като спици на колело. Всеки булевард минаваше на около петнадесет фута над предишното ниво на града, а фасадите на облицованите с камък сгради бяха променени от инженерите на легиона, за да станат защитни стени. Барикади блокираха всички улици, свободен оставаше само по един булевард на всяко ниво, свързвайки съседни нива, и тези булеварди се редуваха от противоположните страни на града. Сега единственият път към цитаделата беше безкрайно дълъг коридор от улици, пресичащи се с каменни стени така, че дори врагът да превземе една от портите, той ще трябва да се сблъска с много други, преди да стигне до самата крепост.

Тоест срещу обичайна тактика за нападение Алера Империя теоретично можеше да издържи обсада почти неопределено дълго.

Но срещу ворда… Хм. Скоро щяха сами да разберат.

— … и Трети ривански също ще бъде на първо ниво — каза Атис Акватайн, кимайки към портите на града зад действителните, масивни стени от магически камък, далеч под цитаделата. — Първи и Трети акватайнски, Втори и Трети плацидски и Легиона на короната са разположени на лагер в северната част на града, извън стените.

— Не мога да се съглася с такова разположение — каза мъжът, в когото Ерен разпозна старши капитана на родезийските легиони. — Няма да можем да отваряме и затваряме проходите за излази, за да осигурим безопасно отстъпление на нашите воини вътре, когато вордът пристигне.

— Това е правилният ход — каза капитан Майлс. — Мобилните сили могат да се възползват от всяка пролука, която оставя ворда, когато приближи града. Те биха могли да нанесат повече щети, отколкото месеци боеве от отбранителни позиции.

Лорд Акватайн се втренчи в родезийския капитан.

— Разбира се — съгласи се мъжът, като отклони поглед.

Акватайн кимна и продължи да говори, сякаш изобщо не е бил прекъсван.

— Пристигането на нови подкрепления от Форция, Парция и Родес в най-добрия случай е малко вероятно, макар че те биха могли да ударят врага по фланговете в долината.

„Което, макар и потенциално важно в дългосрочен план, няма да им помогне в момента“ — помисли си Ерен.

Първият лорд се прокашля и заговори тихо и ясно.

— На какъв етап се намира евакуацията на цивилните?

— Последните от тях напускат града сега, сър — включи се Ерен. — Във всеки случай всички, които бяха готови да си тръгнат. За осигуряване на безопасност сенаторите предоставиха личните си охрани.

— Не се и съмнявам — измърмори Гай. — А бежанците от юг?

Хората, избягали толкова далеч от домовете си, бяха съкрушени, когато разбраха, че столицата не може да им осигури безопасност. Много от тях бяха твърде болни, уморени, гладни или ранени, за да продължат да бягат.

— Уверихме се, че тези в най-лошо състояние са получили място във фургоните, сър — докладва Ерен. — Освен това им дадохме толкова храна, колкото можеха да вземат със себе си.

Гай кимна.

— Как сме с хранителните запаси?

— Имаме достатъчно, за да храним легионите в продължение на шестнадесет седмици при нормален порцион — отговори Майлс. — Двадесет и четири седмици, ако го намалим веднага.

Никой не отговори на това и Ерен беше сигурен, че знае причината: никой от мъжете там не се чувстваше уверен, че им остават шестнадесет седмици, Първият лорд — най-малко от всички.

Враните кръжаха с дразнещи крясъци.

Ерен влезе в личните покои на Първия лорд и завари Кария Гай да стои до шкафа за напитки.

— Милейди — каза тихо и изненадано. Той направи пауза, за да й се поклони. — Моля да ме извините.

Кария, втората съпруга на Гай, беше висока, привлекателна и петдесет години по-млада от Първия лорд, въпреки че изглеждаше дори още по-млада — често срещан признак на надарен призовател на водни фурии. С дълга тъмнокафява коса и тесни, изчистени черти на лицето, тя беше облечена в синя копринена рокля с безупречна кройка и стил.

— Нима? — каза тя с леден тон. — Какво правиш тук?

— Първия лорд свърши тоника си. За кашлицата му — каза Ерен, почти без да заеква. Въпреки че имаше законно основание да е тук, той се чувстваше неудобно в ситуация да остане сам със съпругата на друг мъж в собствената им спалня. — Той ме изпрати за още една бутилка.

— Разбирам — кимна Кария. — И как е негово величество?

— Неговият лекар е… притеснен, милейди — каза Ерен. — Но той определено се справя добре със защитата на Империята.

В гласа й прозвуча лека остра нотка.

— Е, разбира се. Дългът преди всичко — тя се отдалечи от шкафа, след което се обърна да напусне покоите на Първия лорд.

Ерен побърза към шкафа и намери вратата му отворена.

Само по себе си това не означаваше нищо, но Ерен познаваше Гай. Той не беше от хората, които оставят отворени врати зад себе си. Той отвори шкафа и видя различни бутилки, старателно подредени в редове, с изключение на една. Пълната бутилка с тоника на Първия лорд стоеше леко изместена, а коркът, който я запечатваше, беше поставен неправилно.

Но кой би могъл да пипа в шкафа на Първия лорд…

Ерен се обърна и прекоси стаята с няколко дълги крачки, хвана китката на лейди Кария и я завъртя към себе си. Той заби пръсти в китката й и я изви, при което малък стъклен флакон падна от пръстите й на пода. Ерен я пусна и го взе.

— Как смееш! — изръмжа Кария и с опакото на ръката си му нанесе удар, който попадна в гърдите му и го хвърли през цялата стая.

Ерен успя да се приземи безопасно на мраморния под, в противен случай можеше да си счупи нещо. Въпреки това усиленият от фурии удар изкара въздуха от дробовете му.

— Как се осмеляваш да сложиш ръка върху мен, ти, арогантно дребосъче — изръмжа Кария. Тя обърна едната си длан нагоре и между пръстите й пламна огън. — Трябва да те изгоря жив.

Ерен знаеше, че животът му е в реална опасност, но едва можеше да движи ръцете и краката со.

— Първият лорд — изхриптя той — ме очаква да му занеса отварата.

Очите на Кария се спуснаха към гърдите му и обратно към лицето му. Изражението на лицето й се изкриви в нещо като разочарование и тя стисна юмрук, изгасяйки пламналия там огън.

Ерен също погледна към гърдите си. Сребърната монета на огърлицата му, неофициалният знак на курсор, работещ лично за Първия лорд, лежеше открито върху туниката му.

— Предполагам, че сега това едва ли има значение — каза Кария с яростен тон. Тя се обърна и с надменен вид отново се отправи към изхода.

Ерен погледна флакона в ръката си. Беше плътно запушен, пълен с около половин ширина на пръста сиво-бял прах в долната част. Почти сигурно отрова.

— Защо? — изхриптя той. — Защо точно сега?

Кария замръзна на прага и погледна през рамо с лека усмивка на устните.

— Навик — отговори тя с кадифен глас.

И излезе.

— Хелатин — определи Сиреос с твърд тон. Лекарят седеше на маса в преддверието до командния център на Гай, пред него имаше дузина стъклени флакони с цветни течности върху решетки, заедно с вече празния флакон, който Ерен беше взел от Кария. — По-точно, рафиниран хелатин.

Ерен поклати глава.

— Не разбирам. Мислех, че това е лекарство.

— Единствената разлика между лекарството и отровата е дозировката и времето — отговори Сириос. — Хелатинът в малки дози е стимулант. Всъщност той е част от неговия тоник. Тялото може да абсорбира малко количество без абсолютно никакви последствия. По-големи количества обаче… — той поклати глава.

— Това щеше ли да го убие? — уточни Ерен.

— Едва ли — каза Сиреос. — Поне не веднага. Хелатинът, когато се приема в по-големи количества, се отлага в мозъка, гръбначния стълб и костите. И остава там.

Ерен издиша бавно поради болезненото свиване на стомаха си.

— Натрупва се с времето.

— И потиска способността на тялото да се възстановява — каза Сиреос, кимайки. — В крайна сметка до момента, в който…

— … в който органите започват да отказват — горчиво допълни Ерен.

Сиреос разпери ръце и не каза нищо.

— Какво може да се направи?

— Вярвам, че наказанието за отравяне е смърт чрез обесване — отговори Сиреос. — Разбира се, това винаги е след процес от специална комисия, назначена от Сената.

Ерен примига към лекаря.

— А какво се случи с вашата заповед „Първото нещо е да не вредим“?

— Обичам живота — каза Сиреос с твърд поглед. — Никога не бих го отнел. Някога Кария беше моя студентка в Академията. Тя заслужава възмездието на закона за това, че използва тези знания, за да навреди на друго човешко същество. Да, бих затегнал примката около врата й със собствените си ръце.

— Но това няма да помогне на Гай — каза Ерен.

Сиреос кимна.

— Щетите, които нанася хелатинът, се натрупват с годините и са много фини. Трябваше да го търся специално, но за съжаление ефектът на отровата е много подобен на обичайните прояви на старостта.

— Самият Гай не би ли могъл да го забележи? — попита Ерен.

— Защото вече е доста възрастен и е трябвало да знае какво е усещането? — докторът поклати глава. — Част от това, което прави хелатинът, е да притъпи способността на Гай да го открие сам. Дори да беше млад, в най-добрия случай бихме могли само да потиснем действието му. А в дадения случай…

— Навик — горчиво каза Ерен. — Колко дълго е продължило?

— Поне шест години — каза Сиреос. — Като се има предвид онази идиотска работа в Калар, аз съм крайно изненадан, че той изобщо е жив и още повече — че е на крака.

— По някаква причина — спокойно каза Гай — намирам утеха да знам, че за другите остаряването не е толкова болезнено.

Ерен вдигна поглед и видя Първия лорд да стои на прага. Той се закашля със свистяща кашлица и направи гримаса, като сложи ръка на гърдите си.

— В моята отвара, казваш?

Сиреос кимна.

— Съжалявам, Секстус.

Гай прие тази новина без емоции.

— Колко време мислите, че ми е отнела?

— Не мога да кажа със сигурност.

— Това се случва рядко — каза Гай с по-строг тон. — Колко време, Сиреос?

— Пет години. Може би десет — лечителят сви рамене.

Лека усмивка трепна на устните на Първия лорд.

— Е, предполагам, че в този случай с нея сме квит.

Ерен се обърна към него.

— Сър…

Гай махна с ръка.

— Отнех й приблизително също толкова — най-добрите й години. Тя беше още дете и се заплете в игри, които не можеше нито да разбере, нито да избегне. Не искам да губя времето, което ми остава, с този въпрос.

— Сър. Това е убийство.

— Не, сър Ерен. Тази информация е само за сведение. Няма време за арести, разследвания и съд — Гай отиде до стенда с оръжия, разположени до вратата, и закопча колана си. — Боя се, че вордът вече е пристигнал.

Гай стоеше на просторния балкон и гледаше как вордът се приближава към Алера Империя. Той измърмори нещо и с помощта на фуриите на вятъра образува огромна леща, опираща в краищата на балкона, която проектира многократно увеличено изображение, щом някой се приближеше и погледнеше надолу. Всичко, което Ерен трябваше да направи, беше да застане до парапета и да погледне определен район от простиращия се долу град, при което изображението веднага се приближаваше, показвайки му външните стени, разположени на повече от една миля разстояние, с кристална чистота.

Това беше малко смущаващо и предизвикваше странно чувство на световъртеж. Сигурно така се е чувствал принцепса на борда на кораба. Ерен си напомни за в бъдеще по-малко да се подиграва на дискомфорта на Тави.

Ако изобщо имаше бъдеще.

— О, така си и мислех — каза Гай. — Виж.

Ерен пристъпи до Първия лорд и погледна в посоката, която сочеше — на юг, към равнините, заобикалящи столицата.

Вордът вече беше достигнал върха на най-отдалечения хълм, който се виждаше от Цитаделата. Движеше се в плътна черна линия, като жива сянка, пълзяща непрекъснато напред. Повечето от сухопътните му войски се състояха от четириногите същества, които вече бяха виждали, но на около дузина такива имаше по едно същество, което приличаше на гигантска маймуна. Чудовищата имаха криви крака и огромни маймуноподобни ръце и се придвижваха напред, използвайки както предните, така и задните си крайници. Бяха огромни — над дванайсет фута височина, покрити с пластове вордска броня с дебелина няколко инча.

— Бегемоти — измърмори Гай. — Ще ги използват за разбиване на портите и стените, вероятно и да предвождат атаките.

Ерен погледна чудовищата и потръпна.

— Погледнете зад тях.

За момент Гай мълчаливо гледаше това, което Ерен беше забелязал.

Зад първата вълна ворди се движеше огромна линия алеранци.

Не бяха живи, разбира се. Благодарение на магията на вятъра Ерен го виждаше много добре. Кожата им беше изпъстрена с трупни петна, а телата им в някои случаи имаха такива осакатявания или рани, с които никой човек не би могъл да се движи. Взетите холтъри — а преобладаващото мнозинство от тях очевидно бяха холтъри, облечени в ежедневните си дрехи, вървяха без никакъв израз на лицата си, с погледи, устремени в нищото.

— А къде са рицарите-ворди? — попита Ерен.

— Извън полезрението ни, най-вероятно се подготвят за атака — каза Гай. — Но едва ли ще са сериозна заплаха.

— Тормозеха ни чак до тук — отбеляза Ерен.

— Абсолютно вярно — каза Гай. — Но за тях престоят във въздуха изисква много енергия. Трябва да се хранят като гарганти, за да могат да поддържат мускулите, необходими за летене — и дори с петната кроач, които предварително тайно са засадили, ще им трябва още много.

Първият лорд поклати глава.

— Лошо снабдената им пехота може да се бие до известна степен. Но мисля, че рицарите им са по-скоро като кавалерия. Ограничи храната им и те стават неефективни много по-бързо. Тя ще ги запази за решителния удар.

— Имате предвид кралицата? — попита Ерен.

Гай кимна.

— Тя е ключът към цялата битка.

Той отново замълча, докато гледаха как вордът изпълва равнините по пътя към столицата.

— Толкова са много — изпъшка Ерен.

За миг очите на Първия лорд блеснаха с дива, безумна светлина.

— Все още не са тук.

Той кимна и се обърна към стоящия наблизо тръбач от легиона.

— Сигнал за атака.

Тръбачът кимна и вдигна тръбата. Чистият й звук се разнесе над притихналия град и легионите отговориха с рев.

Хиляди граждани стояха в редиците им, отзовали се, за да се борят за земята си, да покажат, че имат и задължения, получени заедно с привилегиите на званието. Сред гражданите призоваването на земни фурии беше най-често срещаният талант и сега тези граждани отприщиха фуриите си срещу ворда.

Точно пред редиците на ворда земята се издигна в хълмове и могили от камъни, които експлодираха и изхвърлиха земните фурии на повърхността. Гарганти, вълци, змии, големи кучета и непознати същества — красиви и зловещи едновременно — излязоха, изскочиха, изпълзяха и се хвърлиха в атака изпод земята, сблъсквайки се с първата вълна на чуждата орда.

В битката, която последва, имаше някаква ужасна красота. Фуриите на алеранците, като оживели разярени скулптури, се врязаха в редиците на ворда. Земните фурии, макар и не бързи, бяха чудовищно силни и трудно можеше да им се нанесат сериозни поражения — а вордите, атакуващи Алера Империя, бяха плътно един до друг. Ерен наблюдаваше как сиво-черна мраморна мечка удря с предните си лапи с методична прецизност, смачквайки по един ворд при всеки удар. Гаргант от кремък и глина проби редовете на ворда, без видимо да забави скорост, в резултат на което изпотъпка всички по пътя си. Огромна змия от пясъчник бързо се увиваше около даден ворд, смачкваше виещото същество и продължаваше напред към следващото. Земните фурии чупеха четириногите ворди като клечки, игнорирайки ответните им удари.

Бегемотите обаче се оказаха по-твърди от вордите-гущери. Ерен видя как един от тях, без дори да трепне от двата тежки удара на голямата мечка, просто се наведе в отговор и откъсна тялото на фурията от земята. Гранитът беше натрошен и напълно унищожен, а след няколко секунди трясъка на протестиращия камък стигна до цитаделата. Бегемотът разби мечката в земята, където тя остана като неподвижна купчина отломки.

Гай потръпна.

— Добре ли сте, сър? — веднага попита Ерен.

— Просто съчувствам на този, който призова тази меча фурия — отговори Първият лорд. — Такива неща… оставят следа.

Ерен отново насочи поглед към битката и в продължение на няколко секунди наблюдаваше как вордите стигат до земните фурии и просто ги обгръщат, изливайки се около тях, но игнорирайки присъствието им въпреки смъртта на десетки свои събратя. Земните фурии можеха да се съсредоточат върху задачата си само докато този, който ги принуждава, продължава да го прави, така че колкото повече се уморяваха призователите, толкова техните фурии се движеха по-бавно и по-малко целенасочено. В случаите, когато се срещнеха бегемот и фурия, битките свършваха по един-единствен начин. Огромните чудовища трябва да притежаваха абсолютно немислима сила, за да се справят с такава лекота със същества от жив камък.

— Стига — каза Гай. — Сигнал за отстъпление.

Отново звукът от тръбата се разнесе над града и земните фурии веднага започнаха да изчезват в камъните. Поглеждайки надолу, Ерен видя, че изтощените земни призователи сядат на земята с гръб към бойниците, докато бегачи от легиона им носят вода, а лечителите отвеждат не малко граждани, които са рухнали, най-вероятно от изтощение или защото фуриите им са били унищожени от бегемоти.

Хиляди врагове бяха убити, но те не трепнаха и продължиха да се изливат напред и да преодоляват няколкостотинте ярда, които оставаха до градските стени, през грубите дървените сгради и бараки, които ги заобикаляха.

— Изгорете ги — каза Гай спокойно.

След нов сигнал огънят избухна наведнъж на сто места едновременно, вятърът задуха отгоре и започна да става все по-силен и по-силен. В рамките на минута огънят се разрасна неимоверно, подпали крайните дървени сгради и напълно обхвана предните редици на ворда. Димът, топлината и пламъците направиха невъзможно да се види какво се случва вътре, но Ерен можеше ясно да си представи щетите, които бушуващият огън нанасяше на ворда.

Изведнъж ордата спря — десетки хиляди индивиди едновременно спряха да се движат. Миг по-късно предните редици на противника леко се отдръпнаха от пламъците.

И зачакаха.

— Хм — каза Гай и кимна. — Кралицата трябва да е наблизо, за да ги контролира така. Да видим дали ще изпрати пленените си майстори на фурии, за да се справят с проблема.

Междувременно останалата част от ордата продължи да приближава към предните редици, като се разстла встрани и постепенно запълни празните пространства пред огнения пръстен. Отне им само минути най-източните им части да достигнат до бреговете на река Галия, реката, която течеше покрай столицата. След това вордите се съсредоточиха върху разширяването на позициите си на запад. Чудовищната черна маса постепенно поглъщаше града.

След четвърт час Гай промърмори:

— Очевидно не.

Той се обърна към най-близкия рицар и каза:

— Уведомете лорд Акватайн за разположението на врага.

Мъжът отдаде чест и веднага се издигна във въздуха, политайки към северната част на града, противоположно на местоположението на ордата.

Ерен преглътна.

— Какво ще правим, сър?

— Същото като тях, курсор — каза Гай спокойно. — Ще чакаме.

Останалата част от деня и първите три часа на нощта бяха необходими, за да изгорят външните постройки. Димът от тях увисна като мъгла над града и сякаш това не беше достатъчно, от реката плъзна мъгла. Цитаделата сякаш се носеше в облаците — облаци, които отдолу бяха оцветени от адските проблясъци на горящите сгради на столицата. През цялото време враните се въртяха над главите им, радваха се и крякаха една на друга в тъмнината.

Гай се беше оттеглил в преддверието, където Сиреос направи всичко възможно, за да подсили умиращия Първи лорд. По настояване на Ерен той хапна още малко и дремеше на дивана, когато в мъглата от невидимия град долу призрачно засвириха рогове.

Първият лорд незабавно се събуди и от мястото си наблизо Ерен видя лицето на Гай да се сгърчва от болка. Тогава старецът затвори очи, пое си решително дъх и стана от дивана, за да пристъпи към балкона. Ерен веднага се изправи да го последва.

Гай за миг се заслуша в звуците и кимна на себе си.

— Те преминават. Точно тук ще форсираме събитията, курсор — той посочи тръбача, без да поглежда назад към него, и каза: — Свирете атака.

Призивът за атака, общ за всички легиони, оглуши Ерен и беше подхванат от стотици рогове в града долу.

Гай вдигна ръка и извика, а студеният северен вятър изведнъж се издигна до внезапна буря, която заплашваше да събори Ерен. Вятърът се изви над града и отнесе завесата от дим и мъгла, като отново раздуха пламъците на пожарите.

Ерен тръгна по балкона от страната на Гай и видя, че вордът е обградил почти половината периметър на града и се е втурнал напред в обща атака.

За пореден път земните фурии се вдигнаха на бой, сред огньовете и разрушените сгради, пренебрегвайки жегата. Освен това сред тях започнаха да се пръскат сфери от горещ бял огън, много от които бяха достатъчно големи, за да погълнат както чудовищните бегемоти, така и гущерите около тях. Рицари Аери изригнаха в небето над целия град, а групи мъже се прокраднаха над отдалечените сгради, използвайки въздушните си потоци, за да разпалят огньовете и да съборят разрушените сгради върху враговете.

Настъплението на ворда се забави не защото бяха започнали да се колебаят, а просто защото алеранците ги убиваха по-бързо, отколкото можеха да се придвижват напред. Ерен се взираше в това чисто унищожение със страхопочитание и ужас. Сякаш самата земя беше погълната от огън, породен от фуриите на гражданите на Алера, които гребваха парчета земя толкова лесно, сякаш гребяха масло от кутия. Вордите пищяха, гърчеха се и умираха, а Ерен чуваше техните писъци дори от височината на терасата.

Междувременно Първият лорд се взираше в града, а очите му търсеха.

— Кървави врани — измърмори той под нос. — Кървави врани да изядат тази арогантна слуз. Къде е той?

— Кой, сър?

— Акватайн — изръмжа Гай. — Сега е моментът да бъдат ударени, когато всички са концентрирани напред към стените. Имаше достатъчно време да се придвижи на правилната позиция. Къде е той?

Преди Гай да довърши последната дума, могъщата Галия изведнъж се надигна. Пълноводната река, блестяща като сребро под пълната луна, излезе от бреговете си и рязко потече към задната част на позициите на ворда. Водата се изля в равнината извън града, покривайки редиците на ворда, изтласквайки някои от тях напред, а други отблъсквайки назад.

Тогава, колкото и невероятно да беше, от празното корито на реката прозвучаха рогове и с оглушителен яростен рев пълната сила на пет легиона изскочи от окопа, който представляваше коритото на реката. Те се забиха във фланга и ариергарда на вражеската орда и започнаха да изблъскват вордските редици.

— Кървави врани! — почти изкрещя Ерен.

Дори Първият лорд вдигна вежди при гледката.

— Сигурно е използвал своите призователи на вода, за да накара реката да тече около и над войските. Магия на въздуха — за да поддържа въздуха в балона свеж. И земна магия — за да укрепи тинята, позволявайки им да ходят по нея — Гай поклати глава. — Впечатляващо.

Защитниците на града изреваха предизвикателно. Тъй като съпротивата на гражданите отдолу започва да отслабва, вордите се приближиха до външната стена и легионерите започнаха да заемат позиции, за да ги посрещнат с меч и щит върху бойниците. Врагът веднага започна да променя формацията си, като най-западните му войски се обърнаха, за да подкрепят застрашената източна половина и да се противопоставят на легионите на Акватайн — но Алера Империя беше голям град и щеше да им се наложи да пътуват мили, за да помогнат на своите събратя. През цялото това време Атис Акватайн и легионите под негово командване щяха да режат ворда на кървави парчета.

Ерен се съсредоточи върху битката, надежда затрептя в сърцето му, когато алената огнена звезда, белязала острието на Върховен лорд Акватайн, примигна и блесна. През призмата на въздушната фурия на Гай Ерен можеше да види самия Акватайн в челните редици на своя легион, заобиколен от тежко бронирани телохранители. Докато Ерен гледаше, Върховният лорд атакува два бегемота. С едно движение на ръката му малка огнена сфера излетя и се блъсна в муцуната на едно от огромните животни и докато то ревеше от болка, Акватайн се отклони от ужасяващата сила на удара на другия. С няколко танцуващи стъпки той отряза ръката и крака на втория бегемот, пращайки го на земята, а връщайки се в редиците, довърши изгорения, крещящ звяр, преди той да успее да се възстанови от болката. Хората му извикаха яростно и насърчително и цялата войска възобнови неумолимото си настъпление като една-единствена огромна коса, косяща житни класове.

Тогава вордската кралица нанесе ответния си удар.

Взетите алеранци се обърнаха като един, за да атакуват редиците на Акватайн. Когато се приближиха, огън, земя и вятър се втурнаха към тях, унищожавайки първите няколко дузини.

Но стотиците, които дойдоха след тях, вдигнали ръце и издавайки зловещи писъци, обърнаха огъня, земята и вятъра обратно към редиците на легиона. Мъжете умираха с писъци от избухналия огън или биваха придърпвани под земята от отвратителни фигури, за да не се появят никога повече на повърхността. Вятърът хвърли гъсти облаци прах и пепел в лицата им и войската започна да се колебае. Пристигаха все повече и повече взети алеранци и ожесточения натиск върху силите на Акватайн се удвояваше и удвояваше отново, тъй като всеки нов взет сякаш се подхранваше от освободените енергии, добавяйки своите към битката.

— Нека рицарите Аери да им помогнат — спокойно каза Гай. — Фокусирайте се върху вражеските призователи и използвайте само остриета срещу тях.

Друг куриер подаде сигнал за излитане и за едно мигване на окото няколко кохорти рицари Аери се издигнаха над града и се понесоха към бойното поле. За секунди те се приземиха сред взетите и атакуваха, използвайки само стомана срещу тях. Легионите на Акватайн осъзнаха какво се случва, когато натискът върху тях започна да намалява. Те се втурнаха напред в отчаяни усилия да стигнат до рицарите Аери, преди те да бъдат погълнати от идващата орда.

И в този момент рицарите-ворди атакуваха.

Те внезапно излетяха от мястото си от другата страна на течащата в новото си русло река, където, най-вероятно, тайно бяха заели позиция веднага щом слънцето беше залязло. Бяха само на половин миля от битката и се нахвърлиха върху алеранските рицари Аери като рояк пчели. Рицарите внезапно се оказаха обкръжени от всички страни и постъпиха като всеки здравомислещ човек на тяхно място — призоваха фуриите си и се приготвиха да излетят.

Докато взетите не започнаха да хвърлят сол по тях.

Въздушните призователи закрещяха в агония, когато солените кристали разкъсаха дупки във фуриите им, като ги отслабваха и разпръсваха. Някои успяха да излетят и да отстъпят, но повечето — не. Въпреки че легионите се опитваха да пробият, за да защитят уязвимите рицари Аери, те се придвижваха прекалено бавно, за да стигнат до тях навреме. За броени секунди господарите на небето на Алера бяха почти удавени под бронирани тела и раздробени крайници.

И тогава тя нанесе истински фаталния удар.

Десетки хиляди врани изведнъж се гмурнаха по улиците, сградите и покривите на столицата. Няколко същества дори паднаха върху камъните на балкона, на който стоеше Ерен. След като се приземиха, враните се загърчиха в причудливи спазми, след което утихнаха.

Ерен и останалите се втренчиха озадачено към балкона и града.

— Велики фурии — възкликна Ерен. — Какво беше това?

Замисленото изражение на Гай изведнъж замръзна. Очите му леко се разшириха и той каза:

— Не. Курсор, пази се!

От телата на враните изскочиха ворди-превземачи.

Не бяха впечатляващи на външен вид. Всеки беше с размерите на скорпион и външно бегло приличаше на него, с изключение на дузината извиващи се израстъци, които изникваха от цялото му тяло. Те обаче бяха бързи като уплашени мишки и половин дузина същества се плъзнаха по балкона като размазани петна зелено-черен хитин.

Ерен се завъртя и смачка един от превземачите с крак, а втори събори от задната част на бедрото си. Стъпвайки върху превземащ, един от куриерите пропусна и загуби равновесие. Веднага трима превземащи се покатериха по тялото му и когато куриерът извика от изненада и отвращение, един от тях се пъхна в устата му.

Мъжът отново изкрещя, след това падна назад и се загърчи в конвулсии, а очите му се завъртяха. Следващият писък заглъхна в началото, след което безжизнените му очи се насочиха към Първия лорд. Той се изправи на крака и се хвърли към Гай.

Ерен се хвърли между Първия лорд и взетия куриер. Той хвана мъжа за туниката и с паническо усилие на цялото си тяло младият курсор преметна обречения куриер през парапета на балкона.

Блесна ярка светкавица, после пращене и остра миризма на озон. Когато кръговете спряха да се носят пред очите на Ерен и той успя да се огледа, няколко мъртви превземача лежаха свити и мъртви на балкона. Първият лорд стоеше над тях с протегната дясна ръка, мълнии все още танцуваха между пръстите му.

— Врани — уморено каза Гай, поглеждайки към почти празното небе. — Не им обърнах внимание.

Писъци започнаха да отекват из града. Минута по-късно сграда или градина на едно ниво под цитаделата избухна в пламъци.

На бойното поле извън града се появиха призователи с яки. Те започнаха атака срещу силите на Акватайн и реката, която беше променила своето русло, започна да се криви като огромна жива змия.

Зад гърбовете им, в дълбините на цитаделата, предсмъртните писъци не секваха.

— Няма да има друг шанс — каза Гай и тихо въздъхна. После повиши тон. — Напуснете балкона.

Всички освен Ерен се подчиниха. Гай отиде до края на балкона и погледна отчаяното положение на легионите на Акватайн.

Върховният лорд вече беше осъзнал сложността на положението си и хората му се оттегляха с бой, опитвайки се да се измъкнат от ворда, докато не са ги нарязали на парчета, удавили или погребали живи.

Гай за известно време склони глава, след това вдигна поглед и мълчаливо извади два запечатани плика от вътрешния си джоб и ги подаде на Ерен.

Ерен ги изгледа изненадано.

— Сър?

— Първият е за моя внук — каза Гай. — Вторият е за Акватайн. На долния етаж, в стаята ми за медитация, зад масата е скрит вход към тунел за бягство. Изходът е на две мили северно от града, до пътя за Червените хълмове. Вземи писмата и Сиреос и върви.

— Сър — каза Ерен, — не, не мога… Трябва да тръгнем всички. Можем да се оттеглим към Акватайн или Рива и да организираме…

— Не, Ерен — тихо отговори Гай.

Още един писък отекна в цитаделата.

— Докато успеем да изградим нова крепост, аз вече ще съм мъртъв. Освен това източникът на моята сила е тук — каза Гай. — Тук мога да им причиня най-голяма вреда.

Очите на Ерен се премрежиха от напиращите сълзи и той сведе поглед.

— Тогава трябва да свирим отстъпление?

— Ако направим това — каза Гай тихо, — кралицата никога няма да се появи лично. Техните войски ще ни смажат и унищожат, а после ще се пръснат да ни преследват и пътищата ще се превърнат в касапници — Гай обърна отсъстващия си поглед към защитниците на града отдолу. — Нуждая се от тях. Ако има дори и най-малък шанс… аз трябва да се възползвам.

— Сър — промълви Ерен. Макар да нямаше чувството, че плаче, той усети как сълзите капят по ръцете му.

Гай сложи ръка на рамото му.

— За мен беше чест, млади човече. Ако отново видиш внука ми, моля те, кажи му… — за миг старецът се намръщи, преди устните му да се разтеглят в тъжна, крива усмивка. — Кажи му, че има моята благословия.

— Ще му кажа, сър — тихо каза Ерен.

Гай кимна. След това развърза ремъка, държащ ножницата на кинжала с гербовия печат — символът и печатът на Първия лорд.

Той подаде кинжала на Ерен и каза:

— Успех, сър Ерен.

— И на вас, сър — отговори Ерен.

Гай му се усмихна. После сложи ръка на дръжката на меча си и затвори очи.

Кожата на Гай се промени. Отначало тя стана много бледа. После започна леко да примигва на лунната светлина. След това придоби сребрист блясък, а след няколко секунди започна да сияе като току-що полирана стомана. Гай извади меча си и пръстите му иззвъняха със звука на стомана върху стомана.

Ерен не можеше да отмести поглед. Досега дори не беше чувал за такова умение във владеенето на фурии, камо ли да е виждал.

Гай погледна Ерен в лицето и отново се усмихна. Движението накара блестящия му стоманен облик да стене като стомана под стрес, макар зъбите му да изглеждаха нормални, а езикът му беше просто неестествено ярко розов.

— Всичко е наред — каза той на Ерен. Гласът му беше груб и странно монотонен. — И без това не планирах да живея много повече — усмивката му избледня. — А сега върви.

Ерен се поклони на Първия лорд. После се обърна, стиснал писмата, и хукна.

Един час по-късно Ерен и Сиреос излязоха от тунела и се насочиха към пътя, за да се опитат да настигнат бягащите бежанци. Пътуването, което им отне почти целия следващ час и което те извършиха с непринудената лекота, дарена им от фуриите, ги отведе в хълмовете северно от Алера Империя, началото на Червените хълмове, и там спряха, за да погледнат назад.

Столицата гореше.

Вордът се роеше навсякъде в нея, като някаква блестяща плесен. Очевидно легионите на Акватайн бяха успели безопасно да се оттеглят — въпреки че бяха останали само три вместо първоначалните пет. Те бяха успели да прекосят Галия, след това да я върнат в нормалното й русло и сега се изтегляха на север.

Бяло-виолетов огън, какъвто Ерен никога не беше виждал, изведнъж избухна от върха на кулата на Първия лорд. Вордски рицари се втурнаха към нея. Рицари Аери, вероятно вражески, също се устремиха натам, вдигайки буря, която звучеше глухо в далечината. На върха на кулата внезапно пламна звезда от алена и синя светлина — мечът на Първия лорд се събуди за живот.

Ерен вдигна ръце и фокусира въздуха между тях. Неговите познания за призоваване на въздушни фурии бяха в най-добрия случай скромни. Не би могъл да вижда толкова добре, колкото през лещата на Гай. Но нямаше какво друго да направи.

Не можеше да види много повече от блясък на сребро и пламтящ меч на върха на Цитаделата, но знаеше, че това трябва да е Гай. Вордските рицари се въртяха около кулата като молци около фенер, толкова нагъсто, че понякога почти напълно закриваха светлината.

Светкавици се спускаха от небето, за да ударят кулата, но веднага отново светваха нагоре, отразявайки се като светлина от огледало. Стотици ворди започнаха да се изкачват по стените на кулата от всички страни.

Тогава фигурата на върха на кулата вдигна двете си ръце над главата си и земята се разтресе и разтърси като жребец при ухапване от конска муха. Ерен загуби равновесие и падна на земята, като загуби зрението си, но не можеше да отмести поглед.

Земята се вълнуваше като повърхността на море, разрушавайки сгради като клечки за зъби. Големи, зеещи пукнатини разкъсаха земята, разпространявайки се на мили от крепостта във всички посоки — и тогава червена светлина започна да ги изпълва отвътре. Трусовете спряха, за миг всичко замря и стана абсолютно тихо. И тогава пламък, какъвто Ерен никога не беше виждал, и скала, толкова гореща, че беше започнала да тече като течност, изригна от земята в стълб, широк буквално миля. Магмата се изля в небето като фонтан на градски площад и стотици, после хиляди, а след това десетки хиляди крилати фигури се отделиха от огнените пръски — орли, които разпериха големите си крила и се понесоха във въздуха, оставяйки след себе си пламтящи огнени следи. Вятърът рязко смени посоката си, прегрятият въздух реагира на изригването на вулкана и огнените орли се понесоха в големи кръгове, надавайки крясъци, които изглеждаха тихи от разстояние.

Пламъци обхванаха небето над Алера Империя. Огнени циклони се завъртяха далеч от града, смъртоносни фунии, които сякаш вдигаха всичко, до което се докосваха, над земята, само за да го изпепелят.

Земята под града и на много мили около него започна да се изкривява. Падащите стени и сгради добавиха свои собствени писъци към нощната какофония. Вордите загиваха с хиляди, стотици хиляди, погълнати от лакомия пламък и ненаситната земя.

С последен писък Алера Империя рухна в земята, спусната като труп в гроба си и погълната от бушуващия огън там.

Така умря Гай Секстус, Първият лорд на Алера, и погребалната му клада освети Империята на петдесет мили във всяка посока.

Ерен седеше зашеметен, гледайки края на Империята. Трите легиона, избягали с Акватайн, почти бяха стигнали до тях. Техните ездачи препуснаха нагоре по пътя и един от тях спря до Ерен.

— Господа — каза ездачът, — трябва да ви помоля да се раздвижите или да освободите пътя, за да могат легионите да преминат.

— Защо? — попита тихо Ерен. — Защо да бягаме сега? Нищо не би могло да оцелее в това.

— Да — отговори с приглушен глас ездачът. — Но някои от техните неща не бяха достатъчно близо, за да изгорят. Те идват.

На Ерен отново му прилоша.

— Значи това, което Гай направи… е било напразно?

— Врани, разбира се, че не, младежо — отговори мъжът. — От тях са останали не повече от пет процента, но ние имаме само три изтощени легиона и нямаме силна отбранителна позиция. Това е повече от достатъчно, за да ни довършат.

Той им кимна, пришпори коня и препусна по пътя.

— Сър Ерен, какво ще правим сега? — уморено попита Сиреос.

Ерен въздъхна и наведе глава. После се застави да стане.

— Оттегляме се. Хайде.