Фурията на принцепса

Глава 20

Ерен стоеше на върха на най-високата кула на цитаделата на Церес и наблюдаваше как Върховен лорд Родес пада и битката се обръща срещу алеранците. Роговете трескаво свиреха отстъпление и рицарите Аери и гражданите се носеха обратно към града на ревящи потоци вятър.

— Вашето мнение, курсор? — измърмори Първият лорд.

Ерен преглътна.

— Честно казано, сър, мисля, че в момента съм прекалено ужасен, за да ви предложа полезно мнение.

— Разбирам — каза Гай с леко неодобрение в гласа. — Когато си възвърнете контрола над себе си, ще ви бъда признателен, ако ме уведомите.

— Да, сър.

Първият лорд сложи ръце зад гърба си и закрачи напред-назад покрай бойниците на върха на кулата, стъпките му бяха премерени, изражението — замислено.

Отстрани, на трийсет фута разстояние и само на десет или дванадесет ярда над тях прелетя двойка рицари Аери, носещи ранен другар помежду си. Младият мъж крещеше в агония, нагръдникът му беше във вдлъбнатини, обграждащи хоризонтален разрез, от който се стичаше алена кръв. Гай хвърли поглед на преминаващото трио, след това погледът му се насочи към битката, или по-скоро това изглеждаше не толкова като битка, колкото като пълен разгром, помисли си Ерен, продължавайки да крачи.

— Курсор — каза Гай, — освободете покрива, ако обичате.

— Сър?

Гай спря и се втренчи в Ерен, едната му вежда се изви подчертано недоволно.

— Както желаете, сър — бързо каза Ерен и с припрени стъпки се насочи към стъпалата, отвеждащи от покрива на кулата.

Той слезе надолу и възстанови дишането си, след което пристъпи към обичайния си успокояващ ритуал за проверка на ножовете си. Това му помогна да се отърве от образа на битката и да подреди мислите си.

Преобладаващата сред тях беше мисълта, че наистина прекалено много вордски рицари се придвижват към града. Ерен предположи, че те ще бъдат не по-малко смъртоносни и ужасяващи при придвижването си през залите на Церес, отколкото в небесата над тях. Не изпитваше никакво желание да проверява колко точно е предположението му.

Не, Ерен не се страхуваше от битката сама по себе си. Да, мисълта и акта от истинска смъртоносна битка го ужасяваше еднакво. Те трябва да ужасяват всеки, който не е идиот или луд. И макар да знаеше, че е добре обучен и много по-способен, отколкото някой би предположил на пръв поглед, той също така добре познаваше предела на своите възможности и макар да не беше нито идиот, нито луд, като цяло предпочиташе идеята да избягва пряко стълкновение…

В такъв случай изглеждаше разумно да напусне града. Смяташе се, че вордските рицари не могат да съперничат на алеранските по отношение на скоростта, с изключение на къси разстояния. Със сигурност Първият лорд в най-скоро време ще извика своя паланкин и те ще се оттеглят към следващата укрепена позиция. В момента не можеше да си спомни името на тази позиция — голям град, на около петдесет мили североизточно по пътя, водещ към Алера Империя.

„Те всички водят към Алера Империя, умнико“ — каза си Ерен. Той прибра последния си нож, поклати глава и изведнъж осъзна от какво в момента се нуждаят повече от всичко друго. Беше очевидно и Първият лорд вероятно вече също го беше осъзнал, но поне мозъкът на Ерен отново работеше. Той се обърна, за да се върне обратно нагоре по стълбите и спря, когато чу гласове на покрива на кулата.

— … до точката — тихо казваше мекият баритон на Гай. — Трябва да се направи.

Женски глас, който Ерен никога не беше чувал преди, му отговори:

— Ще има трайни последици.

— По-лошо от нестабилността, която вече съществува, и каквото друго ще се добави към нея, ако не направите това, което искам?

— Това зависи от гледната точка, дете — развеселено отговори женският глас.

Ерен примигна. Дете? Дете? Кой би могъл да говори така с Първия лорд?

Гай отговори с крива усмивка в гласа:

— Погледни от моята.

— Ммм — промърмори тя замислено. — Някои от вашите хора са сред тях.

— Въпреки това.

— Нямам предпочитания — каза тя. — Не по мое желание. Макар да признавам, че съм доста… свикнала с теб и с подобните ти, дете.

— Не искам никакви изключения — отговори Гай. — Само подходящи условия.

Тя се засмя, леко насмешливо.

— Ти, дете? Стремиш се да победиш? Със сигурност не.

— Времето ме притиска — каза Гай с любезен тон, но в него се усещаше скрита настойчивост.

— При теб и подобните ти рядко се случва по друг начин — тя замълча за момент, след което каза: — Напълно възможно е никога повече да не разговаряме.

— Изказах желанията си.

— Баща ти… как се казва в такива случаи?

— Ще се обърне в гроба — подсказа Гай.

— Да. Напълно възможно е нещо подобно.

— Но ще им отдадеш ли почести?

Ерен отново примигна — не толкова заради думите, които Първият лорд използва, колкото заради интонацията му.

Това беше въпрос. Не заповед.

На кого Първият лорд би могъл да говори по този начин?

— Това никога досега не е правено по този начин. Но предполагам, че може.

Гласът на Първия лорд съвсем се понижи и в него прозвуча облекчение.

— Благодаря ти.

— Благодарност? — попита жената с тих и развеселен тон. — Накъде върви светът?

Ерен, изгарящ от любопитство, направи последните няколко стъпки и отвори вратата възможно най-тихо, като се оглеждаше.

Гай стоеше там, където беше преди. Срещу него стоеше жена с неговия ръст. Кожата й беше тъмен бронз, косата й сребриста, изпъстрена с редки алени и златни нишки, въпреки че лицето й беше по-младо от това на Ерен, решително и красиво по начин, който никога досега не беше виждал. Носеше семпла рокля и шал от нещо, което той първоначално взе за обикновен плат, но когато погледна отново, ужасено осъзна, че всички дрехи са от непрозрачна сива мъгла, гъста и завихрена като буреносен облак, но запазваща твърда форма, сякаш е плат.

Изведнъж жената рязко обърна глава, а погледът й се насочи към него. Очите й бяха златни. Докато Ерен я гледаше, те промениха цвета си до сребърни — като истинско сребро, а не просто сиво — и след миг станаха небесносини, после зелени и оградени като майсторски изрязан изумруд, а после тъмни и блестящи като обсидиан.

Гай също се обърна и жената внезапно изчезна. Нямаше никакво трептене на воал, нямаше размазване на движението, както при призоваване на фурия за ускоряване, нищо. В един миг тя стоеше, гледаше спокойно Ерен, а в следващия просто… изчезна.

Което очевидно беше невъзможно.

— Курсор — каза Гай и кимна спокойно. — Нещо за докладване?

— Сър? — Ерен примигна и се съвзе. — А, да, сър. Извинете, не исках да ви прекъсвам.

Гай вдигна вежди и попита, подчертавайки думата:

— Прекъсвам?

— Вашият разговор…

Гай присви очи.

— Разговор?

Ерен се прокашля.

— Мислех си, сър, че вордските рицари зависят от крилата си, за да летят. Като птици. Птиците зависят от използването на въздуха. Те не могат да летят при буря.

— И аз си помислих същото — отговори Гай с одобрително кимване. — Какво друго?

— Бих препоръчал също така периодично да разрушавате пътя зад нас, когато се оттегляме. На всяка миля или нещо подобно би трябвало да гарантира, че врагът няма да може да го използва.

Гай се намръщи, но кимна.

— Да. Предполагам, че така ще е най-добре.

Студен вятър внезапно удари кулата от север, леден взрив, който се почувства така, сякаш е тръгнал от Защитната стена и е стигнал до Церес, без да пресича пространството, което ги разделя. Първият лорд се обърна към вятъра и за миг затвори очи, протягайки ръка с разтворени пръсти. Ерен го видя да мърмори нещо под носа си, след което кимна веднъж. Ерен отиде до ръба на кулата до Първия лорд и видя как вятърът пресича града отдолу и се понася по полетата зад него. Почти веднага мъгла започна да се издига от потоци и езера.

Ерен видя, че катастрофалният погром във въздуха над полетата по някакъв начин беше спрян и не му отне много време да разбере защо. Втора ярко светеща звезда, светлина от пламтящия меч на Върховен лорд, се беше издигнала в небето и около този ярък източник на светлина разбитата алеранска войска отново се събра.

Ярката алена звезда беше символът на Върховен лорд Акватайн. Той събра всички останали летци в единен отряд и те полетяха в плътна бойна формация, а огромната сила на обединените им въздушни потоци разпръскваше вордските рицари Аери във всички посоки — техника на защитен щит на легион, изнесена сега в небето.

Алени мълнии прорязваха нощта, поразявайки вордите от въздуха и забавяйки напредването на надигащия се прилив. Бягащата за живота си кавалерия започна да се появява изпод сянката на вордите и само смелостта и силата на малкото мъже, останали във въздуха и воюващи с ворда, ги предпазваше от масово унищожение.

Първият лорд вдигна лице към вечерното небе и затвори очи. Нито проговори, нито помръдна, но изражението му стана напрегнато.

Единични вордски рицари започнаха да достигат до градските стени, но бяха незабавно унищожавани от алеранските въздушни стражи. Легионите, защитаващи Церес, се върнаха на позициите си по стените, от които се бяха оттеглили по време на първата масирана атака с помощта на фурии. Рицарите на дърво и огън започнаха да поразяват със стрели и огън вордите.

Един вордски рицар полетя към кулата, където стояха Ерен и Първият лорд, и веднага беше пронизан от половин дузина стрели, изстреляни от рицарите на дърво от Гвардията на короната, които бяха заели позиции на съседните кули. Той веднага започна да пада и със зловещо хрус се удари в крепостните стени — едното му крило все още жужеше безполезно, когато се стовари във вътрешния двор петдесет фута по-долу.

Студеният вятър от север ставаше все по-студен и Ерен потръпна, плащът изведнъж спря да го топли. Той погледна през рамо на север и видя как звездите променят формата си и се превръщат от ярки, ясни точки светлина в мъгляви, размазани петна сребро в нощното небе.

Гай кимна и каза:

— Е, ще започваме ли?

Той обърна длани към небето и с рязък жест ги вдигна.

Ниско разположената мъгла, която се беше образувала над земята, по някаква причина недокосната от вятъра, изведнъж скочи към небето. Тя се закълби над стените на Церес и погълна кулите с внезапен прилив на топъл въздух. Ерен видя мъглата да плува покрай тях и да се издига в небето като някакво огромно одеяло.

Гай въздъхна и свали ръце, раменете му уморено се отпуснаха.

— Да видим дали това ще работи.

Ерен преглътна.

— Сър? Не знаете дали ще работи?

— На теория — да. Но няма как да сме сигурни, докато не проверим, нали?

— А-а — каза младият курсор. — А какво ще правим, ако не се получи?

Гай изви вежди и спокойно каза:

— Предполагам, че ще умрем, сър Ерен. Нали така?

Гръмотевичен тътен отекна през сивата пелена над главите им.

Ерен потръпна, но преди да успее да отговори, усети как първите леденостудени капки дъжд започват да падат. Отначало бяха единични, после започнаха да падат все по-плътно. Той пристъпи и застана до Гай, който гледаше към почти напълно скритото от дъжда бойно поле. Пламтящият меч на Върховен лорд Акватайн оставяше шлейф от пара зад себе си дори когато алеранските летци се снижиха и започнаха да захождат обратно към града.

— Знаехте, че Родес ще бъде убит, когато го изпратите там — каза Ерен тихо.

— Нима? — попита Гай.

— И когато всичко това приключи, Акватайн ще изглежда като човека, който е организирал отстъплението вместо разгрома.

— Няма да споря — промърмори Гай, — но лорд Акватайн е човекът, който е организирал отстъплението вместо разгрома.

Той поклати глава.

— Ще дам това на Атис, той винаги е разбирал, че силата на Върховния лорд, или в този случай — на Първия лорд, е в сърцата и умовете на онези, които го подкрепят.

— Мечът — каза Ерен, — той го използва заедно с огнена магия. Това им дава смелост.

— Мммм — съгласи се Гай, — Родес сам по себе си беше много силен, но никога не виждаше по-далеч от носа си. Точно както и лорд Калар, единствената разлика е, че Родес беше малко по-интелигентен и имаше по-опасни съседи.

— Много по-опасни — каза Ерен. — До такава степен, че животът на Родес беше цената на предаността на споменатия съсед.

Първият лорд се усмихна, замръзналото изражение на лицето му не изразяваше нищо.

— Гражданите са слепи за заплахата, която представлява ворда, и са уверени, че лесно ще бъде преодоляна. Тази арогантност беше толкова опасна за нас, колкото и ворда. След днешния ден това вече няма да е проблем.

Той вдигна поглед към тътнещите небеса, където дъждът продължаваше да вали все по-проливно и добави с иронична усмивка.

— По една или друга причина.

След това залитна и падна на едно коляно.

— Сър — извика Ерен и тръгна напред.

Първият лорд се закашля, звукът беше ужасен и глух, продължи да кашля отново и отново, всеки пристъп разтърсваше тялото му, без да го пуска от прегръдката си.

Ерен коленичи до стареца и го хвана, когато Гай загуби равновесие и залитна.

След известно време пристъпът на кашлица отмина. Първият лорд потръпна и уморено се облегна на младия курсор с отпусната глава. Ерен видя, че устните му са сини, а лицето — бледо и сиво.

— Сър? — тихо попита Ерен.

Гай поклати глава и отривисто каза.

— Помогни ми да стана. Те не трябва да виждат това.

За един удар на сърцето Ерен примигна към Първия лорд, след това плъзна една от ръцете на Гай през раменете си и се изправи, помагайки на по-възрастния мъж да стане.

Гай се облегна за секунда на бойниците, разперил ръце на студения мокър камък. След това си пое дълбоко въздух и се изправи. Лицето му беше безизразно, когато алеранските сили се върнаха в Церес.

Мечът на Акватайн пламтеше все по-силно и ярко, докато той и хората, които беше събрал около себе си, около двеста граждани и рицари Аери, минаха над градските стени и се спуснаха на улиците, насочвайки се към мястото, където легионите бяха планирали да се съберат преди отстъплението. Кавалерията беше недалеч зад тях, изтощените им коне препускаха бързо към града.

Самият Акватайн, вместо да продължи с хората си, полетя към кулата и като потуши майсторски въздушния поток, се приземи като човек, решил да прескочи последното стъпало на стълбището. Той кимна на Ерен, прехвърли меча в лявата си ръка и поздрави Гай, като притисна юмрук към гърдите си.

Въпреки че огънят на меча на Акватайн беше угаснал, металът все още светеше и съскаше при всяка капка дъжд. Бронята му, сложна и красиво изработена лорика, беше покрита с тънък слой лед на раменете и гривните, които предпазваха предмишниците.

— Действа — отвърна кратко Акватайн. — Крилата им не могат да се справят с леда.

— Естествено — спокойно отговори Първият лорд. — Ще се оттеглим към Увартон, като на всяка миля ще разрушаваме настилката на пътя.

Акватайн се намръщи и се обърна, за да погледне на юг.

— Най-голямото им предимство е тяхната мобилност, способността им да летят. Сега е моментът да преминем в офанзива, до последния легионер, и да ги изненадаме.

— Най-голямото им предимство е способността на вордската кралица да координира движенията им — възрази Гай. — Ако изкараме нашите хора навън в тъмното и бурята, ще настане пълна бъркотия. Вордът няма да има такъв недостатък. Ние се оттегляме. Все повече и повече подкрепления ще се присъединяват към нас всеки ден.

— Както и техните — каза Акватайн. — Трябва да ги ударим сега, с всички сили, и да се опитаме да намалим броя им.

— Ако е необходимо, ще ги сваля на земята отново, ваша светлост — погледът на Гай се втвърди. — Ние се оттегляме.

Акватайн се намръщи и дълго гледа Гай. После каза:

— Това е грешен ход.

— Ако бях млад — каза Гай, — и аз бих мислил така. Ако бъдете така любезен, моля уведомете за това другите Върховни лордове. Сър Ерен, моля предайте заповедта на Легиона на короната, както и на Първи и Трети имперски.

Ерен и Акватайн едновременно отдадоха чест на Първия лорд. После Акватайн просто пристъпи към бойниците и скочи от кулата. Миг по-късно те чуха рева на въздушния му поток. Ерен се обърна към вратата, но спря и погледна назад към Първия лорд.

— С вас всичко наред ли е, сър?

Първият лорд, чиято сива коса беше прилепнала към главата от дъжда, погледна надолу към долината на юг и бавно поклати глава.

— С никой от нас няма да е наред — след това погледна Ерен и рязко посочи с брадичка към вратата. — Тръгвай.

— Сър — каза Ерен и се обърна, за да слезе надолу по стълбите и да каже на командирите на легиони по кой път да се оттеглят.