Фурията на принцепса

Глава 2

Валиар Маркус размишляваше над това как да информира гордия млад канимски офицер, че има голяма разлика между това да кажеш на един алеранец, че обонянието му е лошо и това да му кажеш, че мирише лошо.

Маркус осъзнаваше, че младият каним се стреми да се прояви в уроците пред такива личности като Варг, безспорният лидер на канимския флот, и неговият син Насаг, следващ по старшинство.

Ако Маркус изкара младия офицер глупак, това би било обида, която канимът нямаше да забрави до смъртта си. Предвид невероятно дългата продължителност на живота им, това означаваше, че действията на Маркус могат да се отразят добре или зле на поколения, които дори още не са родени.

— Въпреки че фразата ви е правилна — внимателно и бавно отговори Маркус на ясен алерански, — някои мои съотечественици могат да реагират не съвсем адекватно. Нашето обоняние, както забелязахте, е развито много по-слабо от вашето, така че формулировката, свързана с това, може да се изтълкува не точно така, както е прието при вас.

Варг издаде слабо ръмжене и промърмори:

— Няма значение дали е алеранец или каним, той трябва да знае, че миризмата му е нежелана.

Маркус обърна глава към озлобения стар водач на канимите и сведе глава по алерански.

— Както кажете, сър.

Имаше само частица от секундата, преди смутеният млад офицер да изръмжи и да се хвърли към Маркус с оголени зъби.

Маркус бе разпознал признаците на онази болезнено крехка гордост, която, както се оказа, беше също толкова широко разпространена и често проявяваща се сред младите амбициозни каними, колкото и сред алеранските младежи.

Маркус беше почти на шестдесет и никога нямаше да е достатъчно бърз, за да се справи с канима, ако разчиташе само на сетивата си, за да го предупредят — но предвидливостта винаги се оказваше далеч по-надеждна защита, отколкото скоростта сама по себе си.

Маркус очакваше това агресивно избухване и жаждата за насилие.

Канимът представляваше осем фута стоманени мускули, зъби и здрави кости и тежеше два или три пъти колкото Маркус — но като се хвърли напред, той не успя да извие челюсти и Маркус го сграбчи за ухото с мазолестата си ръка, след което бързо дръпна настрани. Канимът се извъртя и се претърколи. Ръмженето премина във висок агонизиращ писък и той инстинктивно се премести към източника на болката, за да облекчи натиска върху чувствителното си ухо. Маркус се възползва от движението, за да наруши равновесието на канима, и влагайки цялата си тежест, го удари в брадичката, сваляйки го с трясък на палубата. Младият каним замря там замаян, очите му бяха изцъклени, езикът му висеше от устата и кървеше леко сцепен.

Маркус се изправи и оправи туниката си.

— Да имаш по-слабо обоняние — продължи Маркус, сякаш нищо не се е случило, — не е съвсем същото като да ти кажат, че миришеш лошо. Може да се случи някой по-чувствителен да го приеме като обида. Аз например, като обикновен стар центурион, твърде бавен, за да представлявам сериозна опасност в битка, не намирам нищо обидно в това изявление. То не ме ядосва и аз не бих направил нищо, дори и да бях разстроен от него. Но се опасявам, че някой по-малко толерантен и по-боеспособен може да ви навреди, докато вие просто се опитвате да бъдете дружелюбен. Разбирате ли ме?

Младият офицер погледна Маркус с невиждащи очи. Той няколко пъти примигна.

После ушите му трепнаха в едва различим знак на разбиране и съгласие.

— Това е добре — каза Маркус на груб, но разбираем канимски, като леко показа зъби в усмивка. — Радвам се, че постигнахте такъв напредък в опитите си да разберете алеранците.

— Добър урок — изръмжа Варг в потвърждение на думите му. — Свободен сте.

Младият каним се изправи, оголи гърлото си в знак на уважение към Варг и Насаг и неуверено излезе от каютата.

Маркус се обърна към Варг. Канимът беше великан дори за представител на своя народ, висок около девет фута, и „Чистокръвен“ беше построен в съответствие с него. Тази кабина, която за канимите беше толкова тясна, колкото и всяко друго помещение на кораба, за Маркус изглеждаше огромна. Едрият каним, чиято черна козина беше пресечена с бели ивици от многобройните белези, беше приклекнал на пети, което беше един вид поза за отпускане. В лапите си държеше тежък свитък, разтворен по средата, където четеше по време на урока по алерански.

— Маркус — промърмори Варг; басовото му ръмжене звучеше заплашително, както винаги. — Очаквам да поискаш обяснение за това нападение.

— Вие имате млад офицер, който би бил обещаващ, ако не беше непоносимо арогантен глупак, убеден в непобедимостта на вашия вид и, като следствие, в непобедимостта на самия себе си.

Ушите на Варг весело се размърдаха напред-назад. Той хвърли поглед към Насаг — по-набитата и мускулеста версия на своя водач. Устата на Насаг беше широко отворена, разкривайки белоснежни зъби и изваден в канимска версия на усмивка език.

— Казах ти — каза Варг на канима. — Майсторът на лова си е майстор на лова.

— Сър? — вдигна вежди Маркус.

Той разбираше отделните значения на думите, но не и общия им смисъл.

— Стари кучета — обясни Насаг на Маркус. — Които обучават новобранци. Навремето те са формирали ловни глутници и са учели младежта да ловува. Такива учители ги наричали майстори на лова.

— В наши дни — изръмжа Варг, — с този термин наричат тези, които подготвят отряди от млади войници и обясняват на новобранците мястото им в бойните формирования. В легионите също имате нещо подобно.

— Центуриони — съгласи се Маркус, кимайки. — Разбрах.

— Паленцето нямаше да те убие — отбеляза Насаг.

Маркус погледна право в лицето на младия каним.

— Не, сър — отговори той твърдо. — Не би могъл. И от уважение към желанието на принцепса да пътуваме мирно аз съхраних живота му.

— Защо така, майсторе на лова? — изръмжа Варг опасно спокойно.

Маркус се обърна към него, без да трепне.

— Защото по-скоро бих оставил зад себе си мъртъв глупак, отколкото жив враг, който е успял да се поучи от грешките си. В бъдеще ще го считам за любезност, ако не ме използват по тъмно за онези уроци, за които и без това съм упълномощен да давам.

Варг оголи зъби в друга версия на канимска усмивка.

— Приятно е да виждам, че се разбрахме един друг. Моята лодка чака да ви върне на вашия кораб, Валиар Маркус.

— Да, сър.

Варг наклони глава и шия в алерански стил.

— Тогава върви по своя път и добър лов.

— И на вас, сър.

Маркус едва успя да се обърне към вратата, когато тя се отвори и влезе кльощав каним с червеникава козина, прекалено дребен за своята раса.

Без предисловие той оголи гърлото си пред Варг и каза:

— Наближава голяма буря, вожде мой. Имаме по-малко от половин час.

Варг посрещна това съобщение с ръмжене и с кимване на глава отпрати моряка. Той погледна Маркус.

— Лодката няма да има достатъчно време да ви откара и после да се върне — каза той. — Изглежда ще трябва да останете още известно време.

— Сър — изръмжа Насаг.

В тона му имаше предупреждение, помисли си Маркус. Не беше толкова трудно да се досети за причините за предпазливостта му.

Маркус стигна до заключението, че няма да е особено щастлив да се окаже в капан на непознат кораб с гневен млад офицер, който все още не се е откъснал от получения урок.

— Носовата каюта — каза Варг.

Опашката на Насаг трепна в жест, който Маркус разпозна като жест на изненада. Но по-младият каним бързо се съвзе и се изправи.

— Центурион — избоботи той, — моля ви да дойдете с мен. Ще е по-добре да не се мотаете наоколо, за да могат моряците да си вършат работата. Ще направим всичко възможно да се чувствате удобно.

Маркус с лека насмешка си помисли, че в този случай „удобно“ е синоним на „лесно дишане“. Но доста бързо си спомни, че канимите си имат собствена гледна точка, различна от тази на алеранците.

Той последва Насаг по палубата на „Чистокръвен“. Цялата обшивка на кораба беше боядисана в черно, което никога не би се случило с алерански кораб. Всъщност — точно обратното. Алеранските кораби по правило бяха бели. Това подобряваше зрението на екипажа, когато се работеше през нощта и особено при лошо време, когато оставаха само няколко източника на светлина.

Черното дърво наоколо създаваше мрачно, траурно впечатление, което безусловно изглеждаше внушително, особено в съчетание с черните платна. Нощното зрение на канимите обаче далеч превъзхождаше алеранското. Най-вероятно те не изпитваха никакви проблеми с работата през нощта, независимо с какъв цвят е боядисан техният кораб.

Насаг го заведе до каюта на носа на кораба — една от най-малко желаните, както Маркус знаеше. По ветроходните кораби вятърът, като правило, духа от кърмата и всеки, който е от подветрената страна, получава представа за всички аромати на кораба — а те изобщо не бяха малко.

Вратата на кабината беше ниска, едва колкото Маркус, но вместо просто да влезе, Насаг спря и почука — и след това изчака вратата да се отвори. А когато се отвори, зад нея се оказа напълно неосветена тъмна каюта без прозорци. Тих глас попита:

— С какво можем да служим, сине на Варг?

— Този алерански майстор на лова е под закрилата на Варг — каза Насаг. — Моят господар ти заповядва да го пазиш, докато не се върне при своите хора след бурята.

— Ще бъде направено — отговори гласът. — Той може да влезе, сине на Варг.

Маркус вдигна вежди и погледна Насаг. Канимът с муцуна посочи към каютата.

— Вашите покои, центурион.

Маркус погледна към тъмния отвор, после към Насаг.

— И тук ще бъда в безопасност, нали?

Ушите на Насаг трепнаха от удивление.

— Повече от където и да е другаде на този кораб.

Едно от най-важните неща, които алеранците бяха научили за канимите, главно благодарение на принцепса, беше, че за канимите езикът на тялото играе много по-важна роля, отколкото за хората. Думите може да не означават нищо, но позите и движенията играеха ролята на много по-надежден индикатор за истинските намерения. В резултат на това не си струваше да показваш на воините-вълци признаци на физически страх, ако не искаш да бъдеш изяден, например. Така че Маркус уверено заглуши инстинктивната си подозрителност, която разбуди в него невидимия събеседник, кимна спокойно на Насаг и влезе в каютата, затваряйки вратата зад себе си.

В тъмнината той изведнъж усети колко тънки са туниката и панталоните му и за първи път, откакто корабът напусна пристанището преди повече от месец, усети, че му липсва надеждната тежест на бронята. Не сложи ръка на меча си — жестът щеше да е твърде очевиден. Ножовете, които криеше по себе си, в такъв мрак биха били по-полезни в бой от каквото и да е друго. Всичко щеше да се случи в ужасяваща теснота.

— Ти не си майстор на лова — отбеляза все още невидимият каним. Той изръмжа насмешливо: — Не, ти не си воин.

— Аз съм центурион от Първи алерански легион — отговори той. — Казвам се Валиар Маркус.

— Едва ли — отговори гласът. — По-скоро ви наричат Валиар Маркус, доколкото мога да съдя.

Маркус усети как напрежението сковава плещите му.

— Знаете ли, ние наблюдаваме вашите шпиони. Те до голяма степен са необучени. Но до вчера дори не подозирахме, че и вие сте един от тях, разбрахме го съвсем случайно. Вятърът раздели завеса и бяхте забелязан да четете един от свитъците на Варг, когато той излезе от каютата.

Друг глас някъде отдясно и отгоре каза:

— Бяхте разкрит напълно случайно.

Трети глас, отдолу и отляво, добави:

— Признак за умения в занаята.

Маркус присви очи замислено.

— Варг не докара онзи избухлив младеж, за да му даде урок чрез мен — констатира той. — Направи го, за да забави заминаването ми, докато бурята не ме принуди да остана тук.

— По наша молба — потвърди първият глас.

Маркус изсумтя. Но Варг беше изиграл цялата ситуация, сякаш просто се възползва от добър шанс. Което означаваше, че по някаква причина Варг иска да запази този разговор в тайна дори от собствените си хора. Което от своя страна предполагаше разногласия в техните редици — винаги полезна информация.

От което на свой ред следваше друг извод.

— Вие сте Ловци — каза той тихо. — Като онези, които се опитаха да убият принцепса.

Чу се тихо движение в тъмното и един от канимите свали плътен плат от купа, пълна с някаква течност, която излъчваше червена светлина.

Маркус видя трима стройни канима със сива козина и с малко по-големи, по-лисичи уши от тези на повечето техни воини. Бяха облечени в свободни сиво-черни дрехи. В миналото, когато канимите бяха забелязани в долината Амарант, ги описваха точно в такива дрехи.

Каютата беше тясна, имаше само две двуетажни койки. Единият каним се беше сгърбил на пода над купата. Вторият се беше изпънал на горната койка от едната страна на каютата, а третият седеше в странна поза на долната койка от другата страна. И тримата каними бяха абсолютно еднакви, козината им беше с еднакъв оттенък и плътност, което подсказваше роднински връзки, вероятно бяха братя.

— Ловци — каза първият каним. — Значи така ни нарича твоят народ. Аз се казвам Ша.

— Неф — изръмжа вторият.

— Кох — каза третият.

Появи се вятър, който увеличи люлеенето. В необятното море тресна гръм.

— Защо ме доведоха тук? — попита Маркус.

— За да ви предупредим — каза Ша. — В земите на Нараш за вас няма опасност да ви нападнат. Но на другите територии няма да сте в безопасност. Те ви смятат за един вид паразит, който трябва да бъде унищожаван на място. Варг може да ви защити само до определен момент. Ако отидете по-нататък, ще го направите на свой риск и за своя сметка. Варг смята, че вашият принцепс трябва да обмисли възможността да се върне сега, а не да продължава пътя си.

— Принцепсът — каза Маркус, — изключително негативно възприема опитите да му влияят с разсъждения за възможна опасност.

— И все пак — каза Ша.

— Защо ми го казвате това тук? — попита Маркус. — Защо не изпратихте пратеник на кораба?

И тримата се взряха в Маркус с неразгадаеми изражения.

— Защото ти си враг, Валиар Маркус. Варг е от кастата на воините. На него по-скоро ще му поникнат нови зъби, отколкото неговият дълг да му позволи да оказва помощ и да дава съвет на враг.

Маркус се намръщи.

— Е, мисля, че разбирам. Варг не може да направи това, но вие можете.

Ша мръдна уши в знак на потвърждение.

— Нашият дълг е да се подчиняваме и да постигаме резултати, независимо от методите. Ние служим. Ние се подчиняваме.

— Ние служим — промърмориха Неф и Кох. — Ние се подчиняваме.

Отново удари гръм, този път плашещо близо, а поривите на вятъра се усилиха и вече звучаха като непрекъснат вой.

Някъде далеч зад звуците на бурята се разнесе друг звук — тежък, колосален вой, по-дълбок и продължителен от гръм. Маркус беше чувал нещо подобно само веднъж, преди много години.

Това беше рев на левиатан, който охранява своята територия, един от морските гиганти, който с лекота можеше да превърне в трески дори кораб с големината на „Чистокръвен“.

Бурята го беше събудила, а за призователите на вода на корабите беше трудно да поддържат завесата над корабите си, когато морето е неспокойно.

И хора, и каними можеха да загинат в тази буря. Маркус преглътна буцата страх и приклекна с гръб към стената, затваряйки очи.

Ако Ловците смятаха да му навредят, вече щяха да са го направили. Така че единственото, за което трябваше да се тревожи, беше разгневеният левиатан, който може да превърне „Чистокръвен“ в облак трески, изхвърляйки всички на борда в бурния океан.

Маркус определи тази възможност като умерено опасна. Всичко е относително, предполагаше той. Такава смърт е ужасна, но поне безпристрастна. Съществуваха и по-лоши начини да се умре.

Например принцепсът да разбере това, което бяха разбрали Ловците: че Валиар Маркус не е обикновен, макар и заслужен центурион на алерански легион. Че той всъщност е това, което го нарекоха, а именно — шпионин, действащ инкогнито. Че той е бил изпратен от смъртните врагове на принцепса още в Алера, въпреки че това Ловците нямаше как да знаят, но ако някой от обкръжението на принцепса или, великите фурии да го пазят, самият Октавиан научи, че Валиар Маркус е просто маска на курсор Фиделиас, служещият на Акватайн предател на короната, той ще бъде призован да си плати.

Фиделиас вече не беше на служба при Акватайн.

Всъщност той смяташе, че е подал най-еднозначната молба за напускане в живота си, чийто единствен недостатък беше, че не лиши Върховна лейди Акватайн от безсърдечния й живот.

Това впрочем вече нямаше значение. Щом го разкрият, животът му ще свърши. Фиделиас го знаеше и се беше примирил. Каквото и да предприеме, това няма да промени факта, че е нарушил клетвата към короната и е свързал съдбата си с предатели, които възнамеряват да узурпират властта на Гай.

Един ден той ще плати за делата си.

Но дотогава той знаеше кой е и какво трябва да прави.

Валирар Маркус затвори очи и с майсторство, присъщо само на най-опитните войници, веднага потъна в сън.