Фурията на принцепса

Глава 3

Амара, графиня Калдерон, изтри потта от челото си и погледна изтънелия слой облаци с леко чувство на удовлетворение.

За пореден път местните вятърни фурии се бяха опитали да се съберат, за да нападнат жителите на долината Калдерон в една от онези бури, които караха холтърите да се втурват в търсене на каменно убежище.

И отново тя успя да се намеси, преди ураганът да започне да се оформя. Не чак толкова трудна задача, при условие че успееш да се добереш до епицентъра навреме. Твърде много неща трябваше да се случат, преди бурята да достигне такава мощ, че да представлява опасност за хората на съпруга й, и ако Амара успееше да се справи с нея на ранен етап, беше сигурно, че ураган няма да има.

И това истински я удивяваше. Въпреки че на теория не би трябвало. В края на краищата унищожаването винаги е по-лесно от създаването. Като например нейната преданост към Първия лорд. Или като нейната любов и преданост към наставника й — Фиделиас.

Горчивите мисли й донесоха болка и тъга, което беше в противовес с веселите слънчеви лъчи, пробили през разпръснатите буреносни облаци и окъпали Амара в слабата топлина на ранното зимно слънце. Тя затвори очи за момент, поглъщайки цялата възможна топлина. Винаги й ставаше студено, когато се издигнеше на повече от миля, както беше сега, особено само по рокля, вместо в надеждната защита на кожения костюм.

Тя не се преоблече, предполагайки, че решаването на сегашната задача ще отнеме около половин час и няма да се налага да се издига на сериозни височини. След това така или иначе щеше да се върне към задълженията си в Харисън, където графиня Калдерон я очакваше цял списък със страхотно много незначителни, но безспорно важни и изключително удовлетворяващи въпроси, които изискват нейното внимание.

Амара поклати глава, за да прогони мислите си колкото може по-надалеч, и призова Сирус, своята вятърна фурия.

Навремето тя би се втурнала към Харисън възможно най-бързо, но сега подобна проява й изглеждаше крайно неуместна заради грохота и тътена, които щеше да предизвика и които можеха неприятно да изненадат холтърите.

А освен това щеше да разкъса подгъва на роклята и напълно да разроши косата си.

Преди това щеше да е последното, за което би се притеснила — но изявите й сега бяха от значение за хората, с които се налагаше ежедневно да контактува, а когато изглеждаше, както подобава на една графиня, това много улесняваше нещата.

Освен всичко друго, въпреки че съпругът й никога не бе обелил и дума за това, очите му по-красноречиво от всякакви думи свидетелстваха колко му харесва да е такава… елегантна, както напоследък.

Амара се усмихна. Както и ръцете му. И всичко останало.

Тя се насочи обратно към Харисън достатъчно бързо, но не и прекалено стремително, прелетя над разрасналия се град и се приземи в първоначалната крепост, която преграждаше тесния планински проход в източния край на долината Калдерон. Сега тя служеше като цитадела в градче с размер почти колкото имение на лорд, а не на обикновен граф.

Това, което беше започнало като пазар под открито небе с десетина амбициозни търговци, продаващи стоките си на няколкостотин преминаващи номади-марати, постепенно се беше превърнало в регионален търговски център, включващ десетки търговски обединения и привличащ хиляди заинтересувани от търговията посетители, както бледолики варвари, така и амбициозни алерански бизнесмени.

Разрастващият се град изискваше все по-големи доставки на храна и фермерите от холтовете в долината разширяваха своите домакинства и поля и с всеки нов сезон ставаха все по-проспериращи.

Алеранци от други части на Империята, привлечени от възможностите в долината Калдерон, бяха започнали да прииждат и да се заселват, и Бърнард вече беше одобрил създаването на четири нови холта. Амара се намръщи, преди да се приземи. Всъщност, помисли си тя, технически само два от тях бяха наистина нови. Останалите бяха възстановени от руините на холтове, унищожени от вордската зараза преди няколко години.

Амара потрепери при спомена за това.

Вордите.

С помощта на маратите те бяха унищожени за момента. Но все още бяха някъде там. Двамата с Бърнард направиха всичко възможно, за да предупредят всички алеранци за заплахата, която представляват, но малцина бяха готови да се вслушат сериозно. Те не разбираха колко опасни могат да бъдат тези създания. А когато вордът се върне, глупаците може просто да нямат време да осъзнаят грешката си, още по-малко — да я поправят.

Амара вече се беше отчаяла да накара достатъчно хора да разберат. Но нейният съпруг по обичайния си маниер насочи усилията си в друга посока. Бърнард беше направил всичко възможно да предупреди държавата като цяло и не смяташе да хаби повече нерви и време. Вместо това той се прибра в Калдерон и започна да укрепва долината, правейки всичко по силите си, за да се подготви да защити дома си и своя народ от ворда и всяка друга възможна заплаха.

И като се имат предвид данъчните приходи от бързо развиващата се търговия в неговите владения, тези подготовки бяха много впечатляващи.

Тя размени поздрави със стражите на стените и се спусна в двора, преди да се насочи към дома на командира. Кимна на дежурния легионер отвън и влезе, за да намери Бърнард да преглежда планове със своя секретар и двама инженери от легиона. Той стърчеше с цяла глава над останалите и беше по-широк в раменете и гърдите. Въпреки че с течение на времето тъмната му коса се беше покрила със сребро по слепоочията, това ни най-малко не разваляше външния му вид. Все още носеше любимата си къса брада, въпреки че тя вече беше доста прошарена. Облечен в зелена куртка на горски жител и кожени панталони, той изглеждаше като гражданин само благодарение на високото качество на материята и кройката на дрехите. Очите му бяха сериозни и интелигентни, но между веждите му започваха да се появяват бръчки.

— Не ме интересува, че никой не го е правил преди — каза Бърнард на по-възрастния от двамата инженери. — След като го направите, вече никой няма да може да каже това, нали?

Инженерът скръцна със зъби.

— Ваше превъзходителство, вие би трябвало да осъзнавате…

Бърнард присви очи.

— Осъзнавам, че ако чуя от вас дори още една дума с този снизходителен тон, ще свия тези чертежи и ще ви ги напъхам чак до…

— Ако приемем, че не сте прекалено зает — плавно го прекъсна Амара. — Чудя се дали бихте могли да отделите малко време от натоварения си график лично за мен, милорд съпруже.

Бърнард се взря в инженера, после си пое дълбоко дъх, успокои се и се обърна към Амара.

— Разбира се. Господа, ще продължим ли този разговор след обяд?

Тримата мъже промърмориха нещо утвърдително. Старшият инженер, без да сваля очи от Бърнард, грабна купчината планове от масата, бързо прибра ръцете зад гърба си и започна да ги навива на руло с почти неистово бързане, като едновременно с това отстъпваше назад към вратата.

На Амара той й напомни на язовец, препънал се в спящ тревен лъв и бягащ, за да спаси кожата си.

Тя се усмихна и затвори вратата зад „язовеца“.

— Легионите на Рива — с презрителен тон заговори Бърнард, докато крачеше из просто и функционално обзаведения кабинет. — Толкова дълго време не са държали в ръце оръжие, че спокойно могат да бъдат наричани Строителните бригади на Рива. Винаги си намират оправдания защо не могат да завършат нещо. Най-често — защото не могат да правят нищо както трябва.

— Безполезни паразити — каза Амара, кимайки съчувствено. — Но нима в легионите на Рива няма и твои хора, милорд?

— Тях не ги броя — изръмжа Бърнард.

— Разбирам — каза Амара сериозно. — А самият ти не служиш ли в легионите на Рива, милорд?

Бърнард спря и безпомощно я погледна.

Амара вече не можеше да се сдържа и избухна в смях.

По лицето на Бърнард пробягаха половин дузина различни емоции. После лицето му се разплу в усмивка и той ухилено поклати глава.

— Разбиваш предстоящата буря, преди да набере сила, за да се разрази отново?

— Това е мой дълг като графиня Калдерон — отговори Амара. Тя прекоси стаята, отиде до него, застана на пръсти и нежно го целуна по устните. Той я прегърна през талията и я придърпа към себе си, отговаряйки на целувката — бавно, удължавайки удоволствието.

Когато устните им най-накрая се разделиха, Амара издаде тих доволен звук и с усмивка попита:

— Труден ден ли беше?

— Сега е по-добре — каза той. — Ти сигурно си прегладняла.

— Умирам от глад. Ще хапнем ли?

Направиха само крачка, преди да прозвуча сигнален рог — предупреждение за пристигащи рицари Аери. Миг по-късно друг рог му отговори в далечината и след няколко секунди летящите рицари Аери се гмурнаха отвисоко с максимална скорост — двадесет здрави мъже, носещи паланкин.

— Странно — каза Бърнард. — Двайсет за един-единствен паланкин? За сбруята трябват само шестима.

— Може би ескорт? — предположи Амара.

— С рицари Аери, колкото е щатът на цял легион, като ескорт? Кой може да е толкова важен?

Рицарите изчакаха до последно, преди да забавят и да се приземят в средата на двора, точно срещу щаба на Харисън, като фуриите им вдигнаха ураганен вятър.

— Допълнителни ръце — досети се Амара, когато поривите на вятъра утихнаха. — Летели са с голяма скорост и са се сменяли по пътя.

Бърнард изсумтя.

— Защо ли е това бързане?

Един от рицарите Аери притича до Бърнард и удари с юмрук по нагръдника си в легионерски поздрав. Бърнард машинално върна жеста.

— Ваше превъзходителство — каза рицарят и подаде запечатан плик. — Принуден съм да ви помоля заедно с графинята незабавно да дойдете с мен.

Амара вдигна вежди и се спогледа с мъжа си.

— Арестувани ли сме? — попита тя с неутрален тон.

— Подробностите са в писмото — отговори рицарят.

Бърнард вече го беше отворил писмото и четеше.

— От Първия лорд е — каза той спокойно. — Заповядва ни незабавно да отидем в Алера Империя.

Амара почувства проблясък на гняв.

— Вече не работя за Гай — отчетливо каза тя.

— Отказвате да се подчините ли, графиньо? — любезно попита рицарят.

— Амара… — започна Бърнард.

Амара трябваше да замълчи, но огънят на гнева й се подхранваше от спомените за друг, много по-страшен огън, и болката й надделя.

— Назовете поне една причина защо съм длъжна.

— Защото, ако не го направите — учтиво отбеляза рицарят, — ще трябва да ви арестувам и да ви заведа на съвета в окови, ако е необходимо.

Амара почувства как ставите й пукат в знак на протест, когато стисна пръсти в юмрук.

Бърнард положи голямата си, силна ръка на рамото й и избоботи:

— Ще дойдем.

— Благодаря ви — каза рицарят със сериозно изражение на лицето. — Насам, моля.

— Позволете ми да взема няколко неща за пътуването, ако обичате.

— Две минути — каза рицарят. — Не мога да се задържам повече, ваше превъзходителство.

Амара го погледна.

— Защо не? — попита тя бързо. — Какво е станало?

— Война — кратко обясни той. За момент погледът му стана тревожен. — И ние губим.