Фурията на принцепса

Глава 27

Амара и Бърнард поеха следващия си голям риск около час преди залез-слънце.

Към малкия, но очевидно успешен холт ги привлече присъствието на няколко подобни на гущери вордски воина, които се мотаеха из двора, вместо да се втурнат в лов като всички създания, които бяха виждали досега. Амара и Бърнард се бяха промъкнали покрай охраната и установиха, че вордът е превзел това място и го е превърнал в нещо като оперативна база.

Рицар-ворд седеше сгушен на главната сграда на холта, неподвижен като статуя. Кроачът се беше разпространил по по-голямата част от земята и вече пълзеше по долната част на стените на всички сгради. Кладенецът беше напълно блокиран от восъчното вещество. Една от вратите на плевнята беше откъсната от пантите и лежеше на земята, вече напълно скрита във восъка.

Бледите восъчни паяци се движеха оживено напред-назад, грижейки се за кроача като пчели — за пчелна пита. Всички те, доколкото Амара можеше да види, изпълзяваха от мрака на плевнята и се връщаха пак там, когато изпълнеха задачата си.

Бърнард пропълзя по-близо и успя да я докосне по глезена. Тя потупа два пъти по рамото си с върховете на пръстите, за да потвърди, че сигналът е приет. След това един по един те нахлузиха удължените обувки, които си бяха направили специално, за да се придвижват по кроача. За ворда восъчната субстанция беше както средство за препитание, така и страж. Тежестта на възрастен човек щеше да счупи твърдата смолиста повърхност, разливайки наоколо слабо блестящата течност, която течеше по кроача като кръв, и така незабавно да привлече вниманието на восъчните паяци, които бдяха отгоре.

Бърнард и Октавиан в кореспонденцията си при планирането стигнаха до идеята за ботуши с удължени подметки, които да разпределят теглото на възрастен на по-голяма площ, като така намалят силата на натиска върху кроача. С тяхна помощ човек би могъл внимателно да се придвижва по кроача, без да нарушава структурата му или да привлича вниманието на пазачите му.

На теория.

На практика тези обувки бяха изключително трудни за използване и Амара изведнъж се почувства много доволна, че беше настояла Бърнард да вгради изработен от кожа и гъвкаво дърво механизъм в ботушите, за да улесни свалянето им. Ако обувките не работеха по начина, по който се надяваха, Амара искаше възможно най-бързо да свали това обемисто изобретение от краката си.

Все още със защитните си наметала, увити плътно около тях, те наистина се разхождаха, помисли си Амара, по вътрешната стена на холта към просторната плевня, докато накрая стъпиха и на самия кроач. Амара вървеше по-предпазливо от всякога — пристъпваше напред с неудобното движение, което обувките изискваха. Първо вдигаше високо сгънатото си коляно, после отпускаше крака си напред върху светещата повърхност, след което бавно прехвърляше цялата си тежест върху предния крак, така че широката подметка на обувката равномерно да разпредели тежестта й. Хрумна й, че ако беше героиня в драматична приказка, щеше да държи ръката си на меча, а с едното око да следи най-близкия от паяците — но това беше абсолютна глупост. Тя много повече се интересуваше от това да запази равновесие и ръбовете на обувката й да не паднат под прекалено остър ъгъл, да разкъсат кроача и така да уведоми враговете — а те по всяка вероятност бяха твърде многобройни, за да имат някакъв шанс срещу тях.

Амара направи една крачка, после друга. Около нея не се чу нито един подсвиркващ, цвъртящ писък. Тя направи пауза, за да погледне назад, точно когато Бърнард пристъпи върху кроача. Съпругът й беше много по-едър и тежък от нея, а обувките му бяха пропорционално по-широки и следователно по-неудобни. Дори от разстояние една протегната ръка Амара едва различаваше очертанията му, но можеше да прецени, че, докато стъпва по кроача, се движи със същото спокойствие и сдържаност, с което правеше всичко останало.

Не последваха писъци. Обувките работеха. Засега.

Амара отново се съсредоточи върху собствените си движения, опитвайки се да убеди себе си, че върви като грациозна дългокрака чапла, а не като клатеща се патица в тези огромни обувки. Вратата на плевнята беше на около двадесет фута или малко повече. Независимо от това им отне близо час, за да изминат това разстояние. Разбира се, беше нелепо и Амара не се уморяваше да си го напомня. Гърлото й обаче беше сухо и сърцето й биеше толкова силно, че тя си помисли, че може да чуе ударите му.

Само след няколко мига тя притисна гръб към каменната стена на обора и предпазливо се наведе напред, за да види какво вордът пази толкова старателно.

Това беше килер. Амара трудно можеше да намери друга дума, с която да го назове.

Вътре имаше по-дълбок кроач, издигащ се в кални извивки на ярд и повече над каменния под на обора. Тела на мъртви хора бяха запечатани в него. Амара успя да види малко подробности. Кроачът беше прозрачен, но труповете в него бяха неясни и милостиво размити.

Телата не бяха усукани в позициите, в които ги беше застигнала смъртта. Лежаха съвсем спокойно, като хора, които са срещнали смъртта си насън и сега са положени във восъчни гробници. Някои от най-неясните форми, съвсем навътре в кроача, бяха прекалено тънки, за да са тела, но можеше, осъзна Амара, да са кости, чиято плът вече е изядена от кроача.

С изключение на тримата изправени, залепнали в кроача, покриващ стената срещу входа. Бяха двама мъже и една жена, крайниците им бяха обхванати от восъчното вещество, а телата им бяха сериозно осакатени преди смъртта.

Били са измъчвани, осъзна Амара.

Тя бързо оцени външния вид на трите тела. Не бяха облечени като холтъри, в зелено-кафяви цветове, с горски наметала и кожени дрехи като тези на нея и съпруга й.

Всъщност, като се има предвид измъчените им лица, те бяха умрели от болка…

Усети как по гръбнака й пробягаха ледени иглички.

Тя ги познаваше.

Беше учила в Академията с тази млада жена, Ана, беше от холт близо до Форция. Заедно с нея преминаха основното обучение като курсори, преди да завършат Академията и тя да стане ученичка на Фиделиас.

Вордът беше заловил, измъчвал и убил трима нейни колеги курсори, мъже и жени, избрани за тази мисия специално заради способността им да остават невидими и безшумни. За всички добри неща, които бяха направили.

Стомахът й се сви и тя извърна глава. За секунда се бори с гаденето, опитвайки да овладее стомаха си. После се принуди да погледне отново и да помисли.

Два паяка, осъзна тя, все още поправяха повредения кроач вътре в сградата — от отпечатъци. Човешки отпечатъци. Които водеха от вратата към мъртвите разузнавачи.

Но вордите действаха без съжаление, както и без злоба. Нито едно от досегашните тела нямаше следи от мъчения. Те просто биваха… погълнати.

Алеранци са го направили, осъзна тя.

Алеранци са ги измъчвали.

Амара си представи алеранците, които обграждаха вордската кралица в битката при Церес, и отново потръпна, този път от изгарящ гняв.

Тя усети присъствието на Бърнард, движението му към нея, когато той също разгледа вътрешността на плевнята. Усети същото осъзнаване да достига и до него, тялото му се напрегна и едно от кокалчетата на пръстите му изпука в ръкавицата, когато сви яростно юмруци.

Тя докосна китката му, замразявайки пламтящия си гняв, и двамата започнаха своя мъчително бавен път по кроача, за да излязат от холта.

После свалиха обувките си и се прокраднаха обратно през селото. Без да каже нито дума, Амара отстъпи назад, позволявайки на съпруга си да я води.

Който е измъчвал разузнавачите, го беше правил часове преди Амара да намери телата. Които и да бяха виновниците, те очевидно бяха свързани по някакъв начин с ворда и с алеранците, които му помагаха в използването на фурии.

Следователно те бяха основната цел за Амара и Бърнард и най-вероятно бяха оставили следи.

Бърнард поведе. Щеше да ги намери.

Отне им почти два дни непрекъснати, мъчително предпазливи движения, за да настигнат предателите, които бяха измъчвали разузнавачите. Следите ги отведоха до Церес.

Вордът беше превзел града.

Кроачът покриваше стените. Докато слънцето залязваше, то хвърляше потискаща зелена светлина върху сивкавите градски камъни, карайки ги да изглеждат зловещо полупрозрачни, като нефрит, осветен отвътре. От външната страна на стените градът изглеждаше зловещо неподвижен и мълчалив. Не се обаждаха стражи. Не се чуваха камбани. Нямаше чаткане на подкови по настилката. Не се чуваха гласове, нито песни от кръчмите, нямаше майки, които да викат на децата си, докато вечерният здрач започва да измества деня.

Единственото, което можеше да се чуе, беше ромоленето на градските фонтани, които все още работеха, въпреки присъствието на ворда.

И от време на време зловещият, преливащ звук на някой ворд, отекващ по улиците или покривите.

Амара потръпна.

Тя беше достатъчно близо до Бърнард, за да го види и да си разменят знаци. „Цел? Къде?“

Бърнард посочи онова, което е било цитаделата на Върховния лорд в центъра на града, и добави знак „Може би“.

Амара се намръщи. Тя си беше помислила същото. Цитаделата би трябвало да е най-сигурното място. Ако тя беше алеранец сред орда ворди, щеше да предпочете най-дебелите стени и най-сериозната защита около нея, докато спи. „Съгласна съм. Продължаваме ли?“

Бърнард направи знак за съгласие. „Откъде започваме?“

Добър въпрос. Можеха да се справят, без да минават през главната порта, разчитайки единствено на създадените от фурии завеси, за да не бъдат забелязани. Амара, подобно на повечето курсори, знаеше десетина различни начина за проникване в градовете на Върховните лордове, без да привлича внимание. Всъщност в големите градове това беше по-лесно да се направи, отколкото в малките.

Тя даде знак на Бърнард да я последва и се насочи към тунелите за роби, които минаваха под западната стена на града.

Разбира се, преди атаката на ворда тунелите са били запечатани, но, както тя очакваше, сега бяха отворени от панически бягащите жители на града. От всички входове се виждаха изхвърлени навън камъни, преместени набързо от призователи на земя с посредствен талант. Бяха достатъчно широки за възрастен човек с малък ръчен багаж. Най-хубавото беше, че нито един от трите входа в близост не показваше никакви признаци за присъствие на ворди — нито отвън пред входовете, нито в самите тунели.

Единствените следи бяха отпечатъци на обути крака.

Това беше добър знак. По-голяма част от силите на ворда преследваха Първия лорд и легионите, които се оттегляха на север. Това означаваше, че градът най-вероятно е слабо окупиран, вместо да е като жужащ кошер.

Амара се плъзна в тъмния отвор на един от тунелите. Магическите лампи все още горяха вътре, макар да бяха с ниско качество и нарядко.

Щом двамата се озоваха вътре, тя приближи до съпруга си и създаде около главите и раменете им сфера, спираща всякакъв звук.

— Късметлии сме — каза тя със силен шепот. — Все още има достатъчно светлина, за да се придвижим.

Мъжът й я притисна към гърдите си и изръмжа:

— Дори бих казал, че това е прекалено подозрителен късмет.

— Те не могат да имат предимство навсякъде — отговори Амара. — Ако бяха чак толкова много, нямаше да има нужда да гонят Първия лорд така настървено.

Бърнард се замисли и кимна.

— Първият лорд все още представлява заплаха за тях.

Той се огледа внимателно, но уверено.

— Що за място е това?

— Роботърговците в Церес имаха сериозен проблем — отговори Амара. — Готов пазар, но фанатизирани аболиционисти се противопоставяха, като постоянно саботираха пратките с роби и убиваха търговците на роби по всякакъв възможен начин. И роботърговците създадоха тези тунели като сигурен начин за влизане и излизане от града.

— Както и да е — каза Бърнард с усмивка, — мисля, че сега този проблем е решен веднъж завинаги.

Амара издаде истеричен смях.

— Мисля, че да.

Бърнард кимна надолу към тунела.

— Все пак мирише неприятно. Къде води?

— Аукционната къща, на западния градски площад. Намира се на по-малко от петстотин ярда от цитаделата.

— Отлично — отговори Бърнард.

Погледът му отново се върна към нея.

— Как си?

Амара помисли, че въпросът е само проява на загриженост пред лицето на ужаса, който видяха, и всичко в гърдите й се сви. Беше толкова уморена.

Болеше я цялото тяло, всяка става. Чувстваше глад, слабост, а постоянният страх от такава продължителност започна да губи своята острота и постепенно да се превръща във вцепенение и безразличие.

Това напомняне за свят, в който има нежност и доброта, за време, когато те спокойно биха могли да водят разговор, или да спят един до друг, или да правят любов, избухна в ужасно ярък, опасен огън вътре в нея.

Тя се отвърна от него и отговори с треперещ глас:

— Аз… не мога. Засега не. Все още не сме си свършили работата.

Бърнард я прегърна през раменете и каза с уверен, спокоен глас:

— Всичко е наред, любима. Нека се съсредоточим върху главното. Трябва да решим… легни!

За миг Амата замръзна от изненада и Бърнард я принуди да падне на колене. Тя загуби равновесие и щеше да падне на хълбок, ако той не я беше хванал.

Подчинявайки се на жеста му, тя прекъсна защитното заклинание и веднага бяха залети от звуци, които отдавна щяха да привлекат вниманието им, ако него го нямаше.

В тунела отекваха стъпки и разногласно ехо.

Някой, може би същият, когото самите те преследваха, беше в този тунел заедно с тях, докато те се бяха притаили в тесния коридор като истински глупаци.

Никакви фурии няма да ги спасят, ако някой от привържениците на ворда физически се натъкне на тях.

Гласовете се усилваха. Тунелът правеше речта напълно неразбираема, но тонът й не оставяше никакво съмнение — имаше ожесточен спор.

После две тъмни фигури, осветени отзад от приглушена вълшебна лампа, излязоха от страничен тунел и свърнаха в друг тунел, водещ навътре в смрадливите дълбини, към аукционната къща, далеч от Амара и Бърнард.

Тя се спогледа със съпруга си. После двамата се изправиха на крака и се запромъкваха след отдалечаващите се фигури.

Само след няколко ярда тунелът се разшири и стана значително по-висок, а формата му — много по-правилна, с лек наклон в посока към града. Положението им беше благоприятно. Не им беше проблем да се движат по-бързо, отколкото през деня, а краката им, отдавна свикнали да пристъпват безшумно, не издаваха по камъните по-голям шум, отколкото при ходене по мека земя. Амара усети яростен прилив на възбуда, която се разнесе по крайниците й и накара умората да изчезне, и сложи ръка на дръжката на меча си. Искаше да накаже тези мъже, които и да бяха, за това, че се бяха обърнали срещу себеподобните си, да се разправи с тях възможно най-безмилостно и ефективно. Искаше да отвърне на ужаса, който бе обхванал долината и донесе толкова много болка и разруха на холтърите, живеещи в нея.

Но отмъщението нямаше да върне никого обратно. Ако даде воля на чувствата си, това няма да помогне на Първия лорд да спре ворда. Независимо, че го чувстваше правилно. Тя трябваше да е студена, рационална, точно както винаги я беше учил Фиделиас. Или поне се опита да я научи. Враните да изкълват предателските му очи.

Тя бавно прибра ръката си от меча. Все още имаше задача за изпълнение.

— … и вие знаете какво ще каже тя, когато се върнем — изръмжа мъжки глас от групата пред тях. Бяха се приближили достатъчно, за да разбират разговора им. — Че трябваше да ги върнем всички тук, за да бъдат обработени.

— Враните да я вземат тази благородна кучка — изръмжа друг мъж. — Тя каза, че трябва да разберем какво предвиждат курсорите. Не каза нищо за вербуването им.

Гласът на първия мъж стана жалък, съчетавайки еднакво количество разочарование и безпокойство.

— Бихте ли могли да му обясните? Преди всички да ни убият за некомпетентност?

Отговори му познат женски глас, въпреки че Амара не можа веднага да го разпознае поради ехото в тунела:

— За мен е без значение. Той ще убие и двама ви. Аз имам да му предложа нещо друго.

— Курва — изплю вторият мъж.

— Човек може да се оттегли от блудството — спокойно отговори жената, — а идиотизмът е за цял живот, който във вашия случай ще продължи около тридесет минути.

— Тогава може би просто трябва да се насладя на времето, което ми остава — каза мъжът със заплашителен тон. Чу се рязък звук от шамар, последван от драскане на крака и звук на разкъсване на плат.

— Раниус! — извика първият мъж, гласът му беше висок и уплашен.

— Тя е просто курва — изръмжа Раниус, — която трябва да бъде поставена на мястото си. И твоят ред ще дойде, но първо аз…

Чу се звук на счупване на кост, последван от глух стон.

— Врани! — изпищя първият мъж във фалцет.

— Съдейки по всичко, той приключи, Фалко — каза жената изненадващо спокойно и учтиво. — Твой ред ли е?

— Не! Не, не, не, чуй ме — с треперещ глас изстреля Фалко. — Никога не съм имал проблем с теб, нали? Никога не съм те докосвал. Никога не съм ти казал и дума, докато… разпитвахте затворниците.

Отговорът й беше пропит с презрение.

— Тези хора умряха в името на Алера. Най-малкото, което можеш да направиш, е да наричаш нещата с истинските им имена. Ние с Раниус не ги разпитвахме, Фалко. Измъчвахме ги до смърт. А ти стоя настрана. Врани, ти си просто жалък.

— Просто искам да живея!

— Всички умират, Фалко. Вкопчвай се в живота, колкото си искаш, но в крайна сметка ще свършиш като Раниус, независимо какво правиш.

— Не трябваше да ги убиваш — каза Фалко. — Не трябваше да ги убиваш. Той ще побеснее.

— Те умряха в агония — отговори жената. — Но това беше по-чиста смърт от тази, която биха получили, ако ги бяхме върнали обратно. И по-чиста от тази, която очаква нас.

— Защо не спря Раниус?! — изстена Фалко. — Можеше да го спреш. Знаеше какво ще се случи с нас, когато му кажем за курсорите. Ти си умна. Знаеше…

Гласът на Фалко прекъсна, заменен от напрегната тишина.

— Имаш още половин час — каза жената с равен тон. — Би искал да си мълчиш сега.

— Направи го нарочно — изтърси Фалко. — Искаше курсорите да умрат. За да не могат да говорят. Ти го предаваш.

Той въздъхна рязко и ужасено повтори:

— Ти го предаваш!

Чу се тиха въздишка.

— Враните да те вземат, Фалко…

— Ти го излъга — продължи Фалко със смаян глас. — Как, кървави врани, успя да го излъжеш?

— Лесно е да излъжеш — тихо отговори жената. — Да накараш хората да повярват в това, в което искаш да повярват, е много по-трудно. Помага, ако успееш да ги разсееш с нещо.

— Врани — изстена Фалко. — Имаш ли представа какво ще ни се случи, когато разбере?

Гласът на жената беше спокоен, дори съчувствен, и Амара най-накрая осъзна на кого принадлежи.

— Той няма да разбере.

— Грешиш! — възрази Фалко. — Те ще разберат. Те винаги разбират. Не искам да бъда изкормен и напълнен с тези неща!

— Това няма да се случи — каза тя.

В гласа на Фалко отново прозвучаха панически нотки.

— Махни се от мен!

Чуха се стъпките на бягащ човек. А после и свистене във въздуха, очевидно някой беше хвърлил нож, реши Амара.

Фалко издаде агонизиращ писък, препъна се и падна. Последва звук от бързи, леки стъпки, след това и приглушена въздишка.

Амара бавно се придвижи напред, докато не видя ясно жената.

Тя определено не беше красавица, но имаше чисти, привлекателни черти на лицето. Не беше висока, но осанката й беше много уверена, а движенията — бързи и прецизни, създавайки усещане за абсолютен професионализъм. Беше облечена в кожени панталони за летене и тъмна блуза. Последната беше копринена и разкъсана, разкривайки гладка кожа. Очите бяха с цвета на земята след дъжд. На лицето си имаше пръски кръв.

Тялото на едър мъж лежеше на пода на тунела, главата му беше извита под неестествен ъгъл, езикът му висеше от устата. Беше Раниус. Втори мъж лежеше проснат в краката й. Технически той все още беше жив, но струята кръв, която бликаше от прерязаното му гърло в локва на пода на тунела, бавно се забавяше. Малък нож за хвърляне стърчеше забит до дръжката точно в центъра на задната част на коляното му.

Жената приклекна над него и бавно го погали по косата.

— Съжалявам, Фалко — каза тя тихо. — Не мога да позволя да ме предадеш. Съжалявам, че трябваше да се страхуваш толкова дълго. Но всъщност животът ти приключи още преди седмици.

Мъжът на пода издаде тих стон, който се превърна в хриптене. Накрая и този звук прекъсна с ужасяваща окончателност.

Жената наведе глава за миг, отдръпна ръката си от косата на мъжа и каза нещо като погребална реч.

— Да си страхливец не е най-лошото нещо, което може да ти се случи. Аз ти направих услуга.

След това избърса кръвта от ножа в ръката си в дрехите му. По същия начин издърпа ножа за хвърляне от крака на трупа и го почисти. После бързо се изправи, след което замръзна.

Амара не помръдна и не издаде звук, но жената хвана ножа по-удобно и се обърна с лице към тунела, към нея. Леко присви колене и протегна ръката с ножа, готова да го хвърли всеки момент. Очите й бяха присвити, търсеха надолу и нагоре по тунела, главата й леко се наклони с едното ухо малко по-напред, ноздрите й се разшириха в търсене на миризми.

Амара дори леко се забавляваше. Във всеки друг тунел, който не водеше към робските кошари, нейната миризма, съвсем не очарователна след седмици полева работа, със сигурност щеше да я издаде.

Тя сложи ръка на гърдите на мъжа си, за да го предупреди да не мърда, и направи две крачки напред, нарочно стъпвайки шумно по камъка и постепенно премахвайки воала.

Жената замръзна за миг, след което очите й се разшириха от изненада.

— Графиня Амара?

— Здравей, Рук — тихо каза Амара.

Тя пристъпи напред, вдигна празни ръце и застана лице в лице с бившия шеф на Кървавите врани на покойния Върховен лорд Калар, предводителката на личните му убийци.

Дезертирането на Рук и последвалото сътрудничество с короната бяха една от основните причини за падането на Калар.

Но какво правеше тя тук?

След малко Амара попита.

— Ще хвърлиш ли този нож?

Рук веднага свали ножа и бавно се изправи от приклекналата си стойка, правейки дълго, равномерно издишване. После тя скри оръжието и погледна встрани.

— Не говори с мен.

— Всичко е наред — бавно каза Амара. — Аз съм курсор. Разбирам какво направи. Знам, че не ти си врагът.

Рук издаде нисък, горчив, хриптящ звук, който можеше да се интерпретира като смях. След това вдигна брадичка, все още без да поглежда Амара, и дръпна яката на скъсаната блуза, оголвайки шията си.

Там блестеше обикновена стоманена лента, добре познато устройство за роби.

Яка за подчинение.

— Тук грешите, графиньо — тихо каза Рук. — Аз съм.