Фурията на принцепса

Глава 41

От Червените хълмове Ария Плацида се взираше към бойните формирования на легионите долу.

Димът покриваше небето толкова плътно, че дори вездесъщите врани не се виждаха. Там, където в дима за няколко секунди се появяваха пролуки, южният небосвод беше осветен от тъмни, алени проблясъци. Какво бедствие би могло да причини това с небето? Само освобождаването на някоя от Великите фурии, разбира се. Но единственото място на юг оттук, където можеше да се събуди една от Великите древни фурии, беше…

— Милостиви фурии — изпъшка тя.

Далеч долу тълпи хора си проправяха път през кошмара.

Преобладаващото мнозинство бяха свободни мъже, жени и поотраснали деца, които се движеха по пътя в стабилното темпо на хора, използващи фурии, като избягваха каруци и конници. Много от тях обаче нямаха възможност да използват пътя, бяха или твърде млади, или твърде стари, за да поддържат темпото на ужасената тълпа бежанци. Доколкото можеха, те вървяха отстрани на пътя, като крачеха най-вече през безплодни зимни полета. Скорошните дъждове бяха превърнали земята в кални ями, простиращи се на много мили. Нещастните бежанци се движеха през тях със скоростта на охлюв. Зад тях, оформили широк правоъгълник от мускули и стомана, маршируваха три легиона, заемайки целия път в плътен строй. Те крачеха бавно, но безспирно, инженерите им се придвижваха пред тях и правеха калта по-проходима с помощта на земни фурии, след което я връщаха в първоначалното й състояние веднага щом преминеха.

Зад легионите вървеше ворда.

Предните редици на преследващия враг представляваха накъсана линия — бързо движещият се ворд го забавяше както лепкавата почва, така и бягащите алеранци. Но колкото по-назад от челните редици стигаше погледа, толкова по-координиран и организиран ставаше ворда. Приличащи на гущери и вълци същества тичаха заедно в редици около огромни, несръчни трупове на воини-ворди или около също толкова големи гиганти, които покриваха разстоянието с огромни крачки. Над тях стотици рицари-ворди жужаха с черните си крила, като непрекъснато атакуваха рицарите Аери, които прикриваха отстъпващите легиони.

Преследвачите значително превъзхождаха трите легиона, но черно-алените знамена на алеранците се развяваха смело на вятъра, а дисциплината поддържаше реда в редиците им, докато врагът се приближаваше.

— Кървави врани — каза Рокус Антилус. — Врани и кървави фурии.

— Ще атакуваме ли? — едва чуто попита лейди Плацида.

Исана Гай, Първата лейди на Алера, пришпори коня си, за да заеме място между Ария и Рокус.

— Разбира се, че да — каза Исана уверено, без да обръща внимание на болката, която все още й причиняваше раната в корема. — Не изминах целия този път с легионите от Защитната стена, за да стоя отстрани и да гледам.

Върховен лорд Антилус й отговори с усмивка, приличаща на вълче озъбване.

— Изглежда днес момчетата ще си отработят хляба изцяло.

— Погледнете знамената в центъра на легиона — каза лейди Плацида. — Знаете ли кой е това?

— Алеранец — каза Исана с равен тон.

Тя почувства постоянното присъствие на Арарис зад себе си и погледна през рамо, за да го намери, на кон, пристъпващ на няколко фута от нея, очите му бяха съсредоточени във всичко и в нищо едновременно.

— Алеранец в беда — тя се обърна към Рокус и каза: — Атакувайте, капитане.

Рокус рязко кимна. Конят му затанцува стъпка настрани, очевидно усещайки вълнението на ездача си.

— Препоръчвам да изчакаме, ваше височество — каза той. — Нека ги пуснем още една миля по пътя и аз ще накълцам тези грозни неща на парчета.

Исана почувства увереността, която се излъчваше от него, и вдигна вежди.

— Сигурен ли сте?

— Те имат армия от около тридесет хиляди. Аз имам три основни легиона, три легиона ветерани опълчение, над хиляда рицари и всички най-свирепи граждани на Антилус. На парчета, ваше височество — отговори Ролус с мрачно удовлетворение в гласа. — Малки.

— Постъпете, както сметнете за най-добре, Върховен лорд Антилус — каза Исана.

Той отметна глава назад и се засмя.

— Ха. Точно така! — той обърна коня си и каза. — Трябва да се подготвим. Моля да ме извините.

Той отдаде чест на Първата лейди и насочи коня си — после се поколеба и погледна назад към Исана.

— Ваша светлост? — отзова се Исана.

— Това е битка. Всичко може да се случи — той извади плик изпод униформата си. Беше кафяв, с петна и намачкан от времето. Рокус й го подаде и каза: — В случай, че не мога да ви го дам по-късно.

Той им се поклони.

— Лейди.

Вземайки плика, Исана проследи как Рокус препуска към главния си центурион и капитаните на легионите.

— Какво е това? — попита Ария.

Исана тръсна глава.

— Мисля, че… — тя бързо разпечата плика и моментално разпозна равния, четлив почерк на Септимус.

Исана се втренчи в писмото и примигна през сълзи.

Септимус. Чуваше гласа му, докато четеше писмото.

Тя подсмръкна, преди нещо да капне върху хартията, и погледна датата на писмото. В плика имаше още едно писмо. Тя го отвори и го прочете.

Почеркът не беше на Септимус. Беше ъгловат, с остър наклон надясно и на места хартията беше разкъсана, сякаш перото беше притискано твърде злобно към повърхността на фината хартия, върху която беше написано.

— Милейди Исана? — тихо я повика Арарис.

Исана примигна и вдигна поглед от писмото.

Зад тях антилските легиони се подготвяха за битка, мъжете се втурваха наоколо със спокойната бързина на опитни професионалисти. На полето долу ворда се беше ангажирал с оцелелите легиони. Исана наблюдаваше как Първи акватайнски, с личните знамена на Върховен лорд Атис Акватайн, буквално се хвърли в зъбите на преследващия ворд и напълно спря тяхното настъпление само на сто ярда от най-бавно бягащите бежанци.

— Атис Акватайн никога не му е бил враг — осъзна Исана с вцепенен глас. — Родес. Калар.

— Исана? — попита Ария.

Исана безмълвно й подаде писмата.

— Седмица. Той го е написал седмица преди нашата сватба. Той беше почти на същата възраст, на която е Тави сега.

Ария прочете писмата. Исана изчака, докато отново вдигне поглед.

— Родес и Калар — каза Ария. — Гай лично уби Калар. И точно той изпрати Родес да бъде убит в месомелачката при първата атака на ворда.

— Отмъщение — каза тихо Исана. — Отне му повече от две десетилетия, но при стареца всичко е така — тя поклати глава. — А Инвидия Акватайн е потърсила брак със Септимус. Не знаех. Той никога не го е споменавал.

Исана се усмихна леко горчиво.

— И той я е отхвърлил. Заради момиче от холт в забравена от фуриите пустош.

— Тя е била част от това — прошепна Ария. — От заговора, който го уби. Това означава писмото на Септимус. Ако четеш между редовете.

— Граждани и лордове — въздъхна Исана. — Уязвена гордост. Амбиция. Отмъщение. Техните подбуди изглеждат толкова… посредствени.

Ария се усмихна тъжно и кимна към Рокус, който беше в епицентъра на трескавата подготовка.

— Мисля, че самата ти имаше предостатъчно възможности да забележиш, че гражданите и лордовете могат да бъдат идиоти също толкова често, колкото и всеки друг. А може би и по-често.

Исана посочи писмата.

— Прочети го. Има го във всяка буква и дума. Атис мрази Гай. Мрази корупцията и амбициите на неговите сановници.

— И е станал това, което мрази — тихо каза Ария. — Предполагам, че и преди него се е случвало на много хора.

Огън цъфна в средата на Първи акватайнски, светлината на горящ меч, който се виждаше ясно дори от това разстояние, посред бял ден. Легионът изрева в отговор, звукът наподобяваше звук от вълни, които се удрят в скали. После те се вклиниха в масата на врага, убивайки и мачкайки. Огнени копия полетяха към най-едрите ворди, сфери от горещ бял пламък обгърнаха главите на бегемотите и те падаха на земята, сплесквайки други ворди.

Кавалерийски крила се изстреляха от двете страни на Първи акватайнски и се забиха в процепа, тормозейки и смазвайки обърканите ворди, докато легионът се прегрупира и оттегли под прикритието на внезапната кавалерийска атака. Легионът се оттегли на около триста ярда от първоначалното си положение срещу ворда и възстанови линиите си, след което кавалерията на свой ред отстъпи зад тях.

Отново легионът се сблъска с вордите, които сега настъпваха по-плътни и по-координирани. От двете страни на Първи акватайнски се присъединиха братските легиони — Втори плацидски, реши Исана, и Легионът на короната, съдейки по знамената. Отново вордите бяха отблъснати назад. И отново кавалерията нахлу и прикри оттеглянето на пехотата. Още триста ярда бяха спечелени — но все повече и повече бронирани фигури оставаха на земята, неподвижни и безмълвни, под наплива на безмилостния враг.

Исана наблюдаваше как легионът повтаря своята маневра срещу врага, но всеки път вордите идваха в по-гъсти редици и всеки път легионите отвоюваха все по-малко земя, преди да се наложи да се връщат и отново да встъпват в бой.

— Защо Антилус още не е нападнал? — попита Исана. Тя погледна през рамо към Арарис, който търпеливо чакаше отзад. — Ако не се появят скоро, легионите долу ще бъдат унищожени.

Арарис поклати глава.

— Не. Акватайн ги удържа точно там, където ги иска.

Той посочи плътните редици на ворда.

— Той ги изкушава да се концентрират, за да се подготвят за финално настъпление.

— Точно така, кървави врани — каза Рокус Антилус, без да откъсва поглед от бойното поле, приближавайки с коня си. — Неговите летци ни забелязаха. Той събира всички тези големи гадости на едно място, за да мога аз…

Той удари с юмрук в отворената си длан — звукът прозвуча шокиращо силен в царящата тишина на върха на хълма.

— Не е зле — добави той едновременно със завист и възхищение в гласа си — за някой, който не е много повече от аматьор.

— Още колко време? — попита го Арарис.

Рокус сви устни.

— Пет минути. След следващото отстъпление те ще преминат в атака и ще са наши — той даде знак на един от офицерите на легиона, който чакаше наблизо, и извика. — Пет минути!

Думите му бързо и координирано се разпространиха по редиците на войници и офицери. Антилус кимна на себе си, чувство на увереност и удовлетворение се излъчваше от него. Сега той беше достатъчно близо до Исана, за да усети тя емоциите му. Върховният лорд прочисти гърлото си и каза:

— Ваше височество?

— Да?

— Мога ли да поговоря с вас насаме за минута?

Исана вдигна вежди, но наклони глава към него.

— Лейди Плацида. Арарис. Бихте ли ни оставили за минута, моля?

Ария и Арарис измърмориха нещо утвърдително и се отдалечиха на конете си на няколко ярда встрани.

Разбира се, те не бяха сами, но разговорът им беше възможно най-уединен, доколкото това беше възможно в армия, която се подготвя за атака.

— Никога не си ме питала — започна директно Рокус — Никога не сте ме питала защо съм заповядал на моите легиони да се отправят на юг. Защо избрах да се доверя на думата ви за безопасността на хората ми. Щом станахте от леглото, и веднага поискахте кон, за да дойдете тук.

— Учтиво — каза Исана. — Поисках учтиво. Ясно си спомням, че използвах думата „моля“.

Рокус се засмя, показвайки зъбите си.

— Кървави врани и фурии. Изглежда, че все пак Септимус е знаел за какво говори.

Исана отвърна на усмивката му.

— Предполагах, че ще ми кажете, когато станете готов.

— Също така не попитахте защо бях… така настроен против вас, когато дойдохте на Стената.

— Помислих си същото.

Той посочи писмата, които тя стискаше в ръка.

— Прочетохте ли ги?

— Разбира се.

— Вие можехте да бъдете една от тях — каза той просто. — Можехте да бъдете един от онези вероломни слайвове, които са го убили. Да родите дете от него, да го убиете и да поставите детето на трона веднага щом то порасне.

Исана си пое дълбоко дъх.

— Все още ли мислите така?

Рокус поклати глава.

— Последвах ви тук след това, което ми показахте там, в подножието на Стената.

— И какво е то?

Върховният лорд я погледна за момент, а след това и отчаяната битка, която се водеше недалеч от тях.

— Всеки човек, който има мозък в главата си, търси три качества в своя предводител: воля, ум и мъжество.

Погледът му стана далечен.

— Гай имаше първите две. Той е стара страховита котка.

Той посочи към себе си.

— Аз имам първото и последното качество. Но това не е достатъчно. Гай никога не се е интересувал много от своите поданици. Достатъчно му беше уважението и страха им. Но не и тяхната любов. Аз се грижа за хората си, доколкото мога. Но грижейки се за тях, аз спрях да забелязвам какво се случва наоколо.

— Все още не разбирам — деликатно каза Исана.

— Септимус притежаваше всички тези качества, лейди — отговори Рокус. — Вие ми показахте волята си, когато се противопоставихте на атаката ми над ледените, когато ме предизвикахте и не отстъпихте. Кървави врани, дори когато прекрасно знаехте какво би ви струвало. Вие ми показахте своето мъжество по начина, по който се сражавахте с мен — до смърт, без снизхождение. Когато лежахте и кръвта ви изтичаше…

Той поклати глава, сякаш искаше да прогони видението, но се застави да продължи.

— С моя меч в корема си. Но вие се притеснявахте единствено за мен. Усетих го във вас. Това не беше игра, лейди. Вие бяхте готова да умрете, за да отворите очите ми. Там нямаше никакъв сценарий, никакви заучени думи. Вие казахте това, което мислихте.

— Да — просто каза Исана.

— Вече са две — каза Рокус. — Но когато осъзнах, че вие сте организирали цялото действие там, където ледените, кървави врани, могат да видят и усетят всичко, което се случва, вие ми показахте, че имате и ум. Залез дойде в личните ми покои, след като се погрижихме за вашите рани, и ми даде ръката си и думата си, че неговият народ ще спазва примирието, докато се върнем от битката с ворда.

Рокус поклати глава и в гласа му се прокрадна малка нотка, която звучеше като изненада.

— И той не лъжеше. Всичко няма да бъде решено за една нощ. Може би дори не и докато съм жив, но…

— Но началото е поставено — каза Исана.

— Началото е поставено, ваше височество — каза Рокус. — Септимус, моят приятел, избра вас. И е бил прав — той сведе глава пред нея и просто каза: — Аз съм на вашите услуги.

— Ваша светлост — каза Исана.

— Ваше височество?

— Тези чудовища унищожават нашите земи. Убиват нашите хора — Исана вирна брадичка. — Дайте им, каквото заслужават.

Когато Рокус Антилус вдигна поглед, погледът му беше твърд, студен и ясен.

— Може да сте сигурна.