Фурията на принцепса

Глава 28

Исана се срещна с племенните вождове на ледените два дни по-късно, на същото място, където бе разговаряла с Големи рамене.

— Това е нелепо — каза лейди Плацида, крачейки напред-назад по падналия сняг. Беше се сгушила под няколко наметала и трепереше. — Наистина, Исана. Не мислите ли, че за толкова векове все някой щеше да забележи, ако ледените притежават умението да призовават вода?

— Не позволявайте на студа да ви кара да треперите — каза Исана, опитвайки се да следва собствения си съвет.

Малко водно призоваване беше достатъчно, за да поддържа кръвта да тече непрекъснато по крайниците и да омекоти студа, така че снегът и ледът вече да не са толкова изгарящо студени за плътта. В съчетание с добро наметало това беше достатъчно, за да се почувства по-комфортно, но само малко. Тя се съмняваше, че на Ария някога й се е налагало да практикува тази комбинация от техники и въпреки че нейните умения почти сигурно бяха по-големи от тези на Исана, Върховната лейди беше тази, която беше принудена да крачи напред-назад.

— Това е проста част от п-п-полевата магия — отвърна Ария, треперейки. Няколко къдрици червена коса бяха изскочили изпод зелената й качулка и танцуваха около лицето й на студения северен вятър. — Толкова проста, че всеки легионер от Северните легиони може да я овладее. И призователи с вашата сила ще разпознаят използването й от разстояние пет фута. Искате да кажете, че ледените не само имат фурии, но и ги управляват не по-лошо от алеранците?

— Не вярвам, че някой, който използва огнена магия, за да се стопли, е в състояние да мисли много ясно, когато ледените са наблизо — каза Исана спокойно. — Предполагам, че има някакъв непредвиден страничен ефект, който е причината толкова лесно да бъдете провокирана на първата ни среща.

Ария поклати глава.

— Мисля, че преувеличавате факта, че…

— Че едва не нападнахте Дорога, съюзник, който беше там, за да ни помогне и защити? — меко я прекъсна Исана. — Бях там, Ария. Усетих го във вас. Това изобщо не беше характерно за вас.

Върховната лейди сви устни, намръщена.

— Ледените още не са пристигнали.

— Не, тук са — спокойно се намеси Арарис. — Просто още ние не го знаем.

Ария вдигна ръка в знак, че отстъпва.

— Тогава защо не се случва постоянно? Защо само когато ледените са наблизо?

Исана поклати глава.

— Не знам. Може би има някакъв резонанс със собствените им емоции. Те изглежда могат да ги проектират един към друг по някакъв начин. Може би усещаме част от реакцията им към нас.

— Значи сега казвате, че те са и огнени призователи? — попита Ария, но очите й бяха замислени.

— Казвам само, че би било по-умно да не мислим, че знаем всичко — каза Исана с равен тон.

Ария поклати глава и погледна Арарис.

— Какво мислите?

Арарис сви рамене.

— От строго логическа гледна точка е възможно. Ледените следват най-силните бури от север, така че се сблъскват с легионерите в най-студеното време. Това води до извода, че почти всеки би използвал затоплящи магии.

— И никой не е обърнал внимание на страничния ефект — каза Исана. — В края на краищата няма нищо странно в това да проявяваш гняв към враг на Алера.

Ария поклати глава.

— Векове на конфликт заради някакъв хипотетичен страничен ефект от призоваване на фурии?

— Достатъчни са и няколко минути в неподходящо време — вметна коментар Дорога от няколко ярда.

Всички се обърнаха, за да погледнат варварина, който стоеше до огромния си гаргант, подпрян на дървоподобния му крак.

— Първите впечатления са важни — продължи Дорога. — Ледените не са като вас. Това ви кара да се изнервяте.

Арарис промърмори:

— Лоша първа среща. Пламнала е ярост. Имало е битка. После още сблъсъци и още битки.

— Продължава достатъчно дълго, вие го наричате война — каза Дорога и кимна.

Лейди Плацида замълча за момент. После каза:

— Не може да е толкова просто.

— Разбира се, че не — каза Исана, — но дори едно малко камъче може да породи лавина.

— Триста години — каза Дорога, ритайки безцелно снега. — Не заради територия. Не и заради ловни полета. Никой нищо не печели. Вие просто се убивате.

Ария за момент се замисли и сви рамене.

— Наистина изглежда малко ирационално, предполагам. Но след всички тези убийства, всички смъртни случаи… то само се подхранва.

Маратът измърмори:

— Мисля, че преди малко чух някой да казва нещо за лавина. Но може би съм си представял точно това.

Ария раздразнено вдигна вежди към варварина.

Дорога се усмихна.

Ария въздъхна, поклати глава и скръсти ръце по-плътно на гърдите си.

— Нямаш много високо мнение за нас, нали, Дорога?

Варваринът сви рамене.

— Харесвам тези, с които говоря. Но като цяло можете да бъдете доста глупави.

Ария слабо се усмихна на варварина.

— Например?

Вождът на маратите сви устни, докато обмисляше отговора си.

— Готов съм да се обзаложа, че на вашия народ никога не му е хрумвало, че всъщност всичко е наобратно.

— Наобратно? — повтори лейди Плацида.

Дорога кимна.

— Наобратно. Ледените хора не следват бурите, когато атакуват, ваша светлост — той погледна рязко Ария, когато особено студен порив на вятъра вдигна малка, ослепителна снежна завеса.

— Бурите — извика той — следват тях!

Снегът попречи на Исана да види лицето на Ария, но тя ясно усети проблясък на изненада — и загриженост — който внезапно проникна в емоциите на жената.

Вятърът замръзна и внезапно девет ледени ги заобиколиха в разреден кръг.

Веднага Исана усети, че раменете на Арис и Ария я докосват, образувайки триъгълник.

Арарис не излъчваше нищо — нито напрежение, нито притеснение, нито страх. Тя усещаше само твърдата увереност и откъснатостта на майстора на магията на метала, съчетана с неговите фурии, игнориращ всички емоции и дискомфорт, за да бъде готов за всяка заплаха.

Това чувство ободри Исана, даде й самочувствието, от което отчаяно се нуждаеше, и тя успя да огледа по-добре появилите се ледени хора.

Те се отличаваха един от друг, веднага забеляза Исана. За разлика от предишната група с Големи рамене начело, в която всички имаха еднакви оръжия и украшения, тези девет ледени бяха напълно различни един от друг.

Големи рамене също беше тук, навлечен с кожи и с ръчно изработено, но със сигурност не декоративно копие в ръце.

Но леденият до него беше поне фут по-висок и много по-строен, с едва забележим оранжев оттенък на бялата си козина. Въоръжен беше с голяма тояга, направена от нещо, което приличаше на кост от крак на огромно животно, въпреки че Исана нямаше представа какво животно би могло да има бедро, дълго шест и половина фута. В козината около главата му бяха вплетени морски раковинки, в които бяха пробити дупки, за да се превърнат в мъниста.

Леденият от другата страна на Големи рамене беше по-нисък от Исана и три-четири пъти по-дебел от нея. Носеше наметало и нагръдник, който най-вероятно беше направен от кожа на акула. В ръката си държеше голям харпун от нещо, приличащо на кост, а на рамото му висеше колчан, пълен с миниатюрни копия на това оръжие.

Уокър издаде нисък тръбен рев, който беше едновременно поздрав и предупреждение, а Дорога кимна на Големи рамене.

— Добро утро.

— Приятелю Дорога — каза Големи рамене.

Той посочи ледения с червеникавата козина и каза:

— Залез.

После посочи ледения с харпуна и каза:

— Червени води.

Дорога кимна на всеки от тях и обясни на Исана:

— Залез е главен вожд в мирно време. Червени води е главен военен вожд.

Исана се намръщи.

— Те имат различни вождове?

— Техните правомощия са разделени на мирни и военни задачи — поправи я Дорога.

Присъствието както на мирния, така и на военния вожд е явление, осъзна Исана. Ледените бяха готови за всякакъв резултат от преговорите.

Това можеше да означава, че не искат да предизвикат в нея мисълта, че не са склонни да се бият, или че, напротив, ще саботират всякакви преговори и ще продължат да се бият. Или може би просто искаха да бъдат искрени.

Исана издиша бавно и свали защитите, които обикновено издигаше, за да се предпази от зашеметяващия поток емоции около себе си. Нуждаеше се от всеки проблясък, който би могъл да й помогне да разбере по-добре ледените.

Едва забележимата, строго контролирана тревога на лейди Плацида се превърна в болезнено драскане по възприятията на Исана, както и фината дълбока загриженост на Дорога за дъщеря му.

Зад нея тя буквално усещаше слабото присъствие на алеранци на Защитната стена, обвити от огнените си фурии, които послушно ги предпазваха от студа.

От стената се излъчваше постоянно, тихо, дългогодишно чувство, което балансираше или вече беше преминало границата между гнева и омразата.

— Младият каза, че сте дошли да говорите за мир — тихо започна Залез на развален, но напълно разбираем алерански.

Исана изненадано вдигна вежди и кимна.

— Вярно е.

Никой от тях не помръдна и не реагира на думите й, но Исана усети прилив на безпокойство и подозрение да преминава по кръга ледени.

Исана си пое дълбоко въздух, докосна китката на Арарис, за да му даде знак да остане на мястото си, и направи крачка напред, опитвайки се да изрази емоциите си възможно най-просто и ясно.

Тя направи крачка към Залез и му протегна ръка.

Последва взрив от недоверие и ярост и Червени води веднага се озова между тях, а невероятно острия връх на неговия харпун се оказа притиснат към бузата й.

Звънна стомана, когато два меча напуснаха ножниците си, и Исана усети прилив на светлина и горещ въздух зад себе си.

— Ария, не! — възкликна Исана с тон, нетърпящ възражения. — Не го прави.

Тя се обърна, спокойно и уверено освобождавайки се от докосването на харпуна на Червени води.

Ария и Арарис стояха гръб в гръб, с оръжия в готовност. Лявата китка на Ария беше повдигната и върху нея, готов да излети при най-малкото движение на ръката, стоеше малък ловен сокол от чисто бял пламък.

— Върховна. Лейди. Плацида — в пълна тишина каза Исана, подчертавайки всяка дума. Гласът й се разнесе по ледения ландшафт и отекна от Защитната стена. — Веднага ще сложите оръжието си на земята и ще махнете фурията си.

Ария вдигна ръка още по-високо, фокусирайки се върху един от най-едрите вождове срещу нея.

— Исана…

С две крачки Исана се озова до Ария и леко я плесна по бузата.

Лейди Пласида се ококори от изненада, загуби равновесие и седна в снега.

— Погледнете ме — твърдо, но спокойно каза Исана.

Ария вече я гледаше с широко отворени очи. Исана си помисли, че никой не е говорил с Върховната лейди по този начин от детството й.

— Ние сме тук с цел да сключим мир, Върховна лейди. Трябва незабавно да прекратите опитите си да превърнете запознаването ми с исканията на опонентите ни в кървава баня.

Тя вдигна брадичка и заповяда:

— Разкарайте. Вашата. Фурия.

Малкият огнен сокол с пукот се превърна в дим.

— Благодаря ви — каза Исана. — А сега сложете меча си на земята.

Ария хвърли бърз поглед към събралите се вождове, изчерви се и се подчини.

— Разбира се, милейди.

— Благодаря ви. Арарис?

Исана се обърна и видя, че мечът на Арарис е забит в снега, а самият той стои с носна кърпа в ръка в готовност.

Той спокойно я притисна към бузата й и каза:

— Кървиш.

Резката на бузата й се превърна в проблясък на болка, когато кърпичката я докосна. Тя потръпна. Не беше очаквала това оръжие да е толкова остро.

— О, благодаря — каза тя, притискайки кърпата към бузата си.

Арарис кимна и се обърна да подаде ръка на лейди Плацида, за да й помогне да се изправи от снега.

Исана се обърна към ледените и отново пристъпи към Залез. После спокойно свали окървавената кърпичка и усети как топла струйка се стича по бузата й. Тя съвсем съзнателно позволи на болката и раздразнението си да се покажат на лицето й и се втренчи в Залез.

По-възрастният вожд насочи поглед към Червени води и Исана изведнъж усети рязък, неприятен прилив на неодобрение. Червени води изпита това чувство върху себе си дори по-силно от Исана. Той леко се олюля от силата на тази емоция и отстъпи назад, за да застане до Големи рамене, излъчвайки леко чувство на гняв. Останалите ледени всичко това явно ги забавляваше.

Току-що при ледените се беше случило нещо подобно на това между нея и Ария, осъзна Исана. Залез току-що беше плеснал Червени води, макар през цялото време да не бяха казали нито дума. И почти не помръднаха.

Интуитивно Исана свали наметалото си и разпери ръце, за да покаже, че не е въоръжена. Залез я изучи за момент, после кимна и подаде кокалената си тояга на Големи рамене. След това й предложи огромната си космата ноктеста ръка.

Исана без колебание сложи ръката си върху нея, точно както би изразила доверието си към друг призовател на вода. Каквото и чувство на емпатия да използваха ледените, каквато и да беше природата му, то беше също толкова впечатляващо, колкото и нейното, макар и напълно различно. Не се страхуваше, че Залез ще й навреди. Нивото на емоционален контрол, което беше демонстрирал, когато изрази недоволството си от Червени води, беше смиряващо.

Огромната му ръка нежно стисна нейната, без ноктите да докоснат кожата й. Леденият я погледна безстрастно.

— Тук съм, за да постигна мир между нашите народи — каза Исана, оставяйки чувствата й да се стичат през дланта й в Залез. Тя едва не се усмихна.

Напълно вероятно беше алеранската самоувереност, за която я предупреди Дорога, отново да изиграе жестока шега. Имаше ли основание да мисли, че ще успее да скрие емоциите си от ледения?

Залез въздъхна и наведе глава. Вълна от емоции блъсна Исана и всичките му чувства бяха толкова реални за нея, сякаш бяха нейни собствени: скръб, чувство за загуба и съжаление, които само се засилваха с годините.

Но заедно с тези емоции той излъчваше възторг, облекчение и мъничка, но болезнено ясна искрица надежда.

— Най-накрая — каза той на глас — вашите хора изпратиха мирен вожд.

Сълзи се търкулнаха от очите на Исана, причинявайки й болка в мястото на порязаната буза. Тя безмълвно кимна.

— Няма да е лесно — каза й Залез. — Твърде много…

Вълна от гняв я обля, макар че Залез го държеше под контрол.

Мекото ръкостискане дори не трепна.

— Твърде много…

В него избухна ново чувство — подозрение, дори повече — очакване на предателство.

— Да — тихо каза Исана. — Но е необходимо.

— Заради врага, който ви е нападнал — спокойно каза Залез. — Ние знаем.

Исана го изгледа изненадано.

— Вие… вие знаете?

Той кимна.

— През последните три години бойни действия очаквахме, че врагът ще отслаби вашите сили на юг. Надявахме се, че това ще ви принуди да отзовете защитниците на Стената на юг, за да се бият за земите, които ви осигуряват храна, вие ще си тръгнете оттук и ще ни оставите на мира.

И изведнъж Исана осъзна смисъла на нападенията от последните години и защо зимните виелици и атаките на ордите ледени се случваха в определени моменти, приковавайки северните легиони към Стената.

Доколкото тя знаеше, мнозина подозираха съюз между ледените и канимите — но нямаше случайности или зловещи заговори. Всичко беше част от внимателно обмислена стратегия.

— Този враг се промени — каза Исана. — Това не го знаете.

— Този враг или друг — свивайки рамене, каза Залез. — За нас това няма голямо значение.

Дорога се намеси за първи път в разговора им.

— А би трябвало. Вслушайте се в думите й.

— Врагът, който се изправя срещу нас сега, не е нация. Не се интересува от земи или власт. Тук е единствено за да унищожи всичко, което не е част от него самия. Нападна ни без предупреждение, без колебание, без милост. Не преговаря. Убива наред невинни и воини — и така ще бъде с всеки, когото срещне по пътя си и не е ворд.

Залез я погледна за момент. После каза:

— До днес бих казал, че вашите хора се държат по същия начин. Мнозина ще го кажат и сега.

— Името на врага е ворд. И когато той приключи с нас, ще дойде ред на вас и вашият народ.

Залез погледна Дорога.

Маратът кимна.

— И на моя. Алеранците накараха вашите племена да оставят настрана раздорите помежду си. Те бяха по-голям враг. Сега идва друг враг, който ще ни унищожи, ако не оставим настрана различията си.

Дорога се облегна на тоягата си и заговори напрегнато:

— Трябва да им позволите да се оттеглят с мир. Да позволите на защитниците на Стената да отидат на юг, за да се сражават с нашия общ враг. И да не закачате хората им тук.

Залез за известно време съсредоточено гледаше Дорога.

— И какво реши твоят народ?

— Да оставят алеранците да се бият — каза Дорога. — Моите хора не могат да победят ворда — не и сега. Той е твърде силен и многоброен. Знаете, че моите хора не обичат алеранците. Но няма да ги нападнем, докато вордът е навсякъде.

Червени води гневно каза:

— Значи трябва да оставим техните воини да напуснат, но да не прогонваме хората им от тези земи? И когато битката приключи, техните воини ще се върнат ли и отново ще вдигнат оръжие срещу нас?

Залез въздъхна. Погледна от Червени води към Исана.

— Той зададе въпрос.

Исана се намръщи и погледна Червени води, търсейки правилните думи.

Арарис пристъпи до нея, леко се поклони на Залез, после и на Червени води.

— Моите хора имат една поговорка — каза той. — По-добре враг, който познаваш, отколкото враг, който не познаваш.

Червени води за миг се втренчи в Арарис. Тогава Големи рамене избухна в лаещ смях, който поразително приличаше на човешки. После смехът беше подет от всички ледени в кръга, докато накрая Червени води не поклати глава и твърдото му поведение малко се смекчи.

— Нашите воини също имат подобна поговорка — каза Червени води.

Той кимна към капките кръв, замръзнали в алени кристали на върха на харпуна му.

— Но това, което казват мирните вождове, невинаги е това, което правят военните вождове. Нека видим вашите воини да си тръгват. Тогава ще говорим отново за мир.

— Антилус и Фригия никога няма да се съгласят с това — измърмори лейди Плацида. — Никога.

— Идвате при нас с молба за мир — каза Червени води. — Но не предлагате нищо в замяна.

Исана срещна погледа на Червени води.

— Мисля, че мирът не е подарък, който може да се подари. Той може само да се разменя между две страни.

Отчетлив импулс на одобрение дойде от Залез.

Червени води му отговори с вълна от тъга и предпазливост.

Залез въздъхна и кимна. Той се обърна към Исана и измърмори:

— Както казах и преди. Няма да е лесно.

— Твърде много гняв — каза Исана. — Твърде много кръв.

— И от двете страни — съгласи се Залез.

„Той е прав“ — помисли си Исана. Разбира се, лорд Антилус не беше готов да приеме възможността за мир. Най-многото, което той смяташе за възможно, беше да дезорганизира ледените и да ги разклати достатъчно, за да изпрати един легион на юг.

Настойчива, жужаща враждебност откъм Защитната стена облъхна чувствата й. В Исана се надигна внезапно, ужасно подозрение, и всички ледени в кръга около нея изведнъж застанаха нащрек.

— Лейди Плацида — каза тя тихо. — Можете ли да ми кажете дали над нас има някакви рицари Аери?

Ария изви веждите си с цвят на светла мед. После кимна, затвори очи и вдигна лице към снежното небе. Миг по-късно тя рязко си пое дъх.

— Фурии. Повече от сто. Всички рицари Аери под командването на Антилус. Но защо…

Изведнъж тя широко отвори очи, оглеждайки събралите се вождове на ледените.

— Залез — каза Исана, — трябва да тръгвате. Вие и вашите хора сте в опасност.

— Защо?

— Защото това, което казват мирните вождове, невинаги е това, което правят военните вождове.

Изведнъж отгоре се раздаде гръм.

Червени води изръмжа и направи бърз, рязък жест. Вождовете се събраха около него и Залез. Големи рамене мълчаливо върна костената тояга на Залез.

Залез погледна Исана и изпрати вълна от съжаление. После стисна оръжието в ръце, обърна се и започна да си проправя път през снега, другите вождове го последваха, а вятърът отново се усили.

— Твърде късно — изсъска Ария.

Гърмът се затъркаля по-силно, облаците се завихриха в широк кръг и се разделиха, разкривайки пръстен от рицари Аери горе — малки черни фигурки на фона на сивите облаци, с кръг от синьо небе далеч над тях. Мълния запрескача от облак на облак и се събра в широк кръг, танцувайки между рицарите като спиците на огромно колело. Исана усети как енергията се натрупва, докато мълнията се готви да се стовари върху оттеглящите се вождове.

Ария изруга под нос и се изстреля нагоре, вятърът изрева, докато я издигаше в небесата — но в същото време мълнията заслепи погледа на Исана и удари в земята на няколко ярда зад вождовете на ледените. Колелото на рицарите горе се измести и мълнията започна да прогаря пътя си до ледените, прокопавайки огромна бразда в земята, докато се местеше.

Исана гледаше с ужас, безпомощна и яростна, отчаяно търсеща в съзнанието си някакво решение. Но там нямаше нищо за ледените. Думите и добрите намерения означаваха по-малко от нищо в тази сурова земя от каменни стени и стоманени мъже, покрити с лед и…

Сняг.

Исана свали ръкавицата си и пъхна ръка в снега, призовавайки Рил. Все пак снегът беше вода. А по време на отчаяната битка в морето миналата година тя установи, че е способна на много повече, отколкото някога е вярвала. В холта никога не е имало причина, която да изисква способностите й до краен предел, освен при лечение — и тя никога не се беше проваляла. Когато се нуждаеше от наводнение, за да спаси живота на Тави, тя сама го призова, макар по това време да вярваше, че това е просто резултат от познанството й с местните фурии.

Но в океана тя осъзна нещо друго. Границите, които беше познавала досега, никога не са й били налагани от Алера. Те бяха предположения на собствения й ум. Всички знаеха, че холтърите никога не са били наистина силни, дори в диви места като Калдерон, и тя остави това несъзнателно предположение да формира нейното самовъзприемане. Но там, потънала в безграничното необятно море, тя беше открила, че е способна на много повече, отколкото някога бе вярвала.

Снегът беше вода. Защо да не му заповяда като на всяка друга вълна?

Тя беше Първата лейди на Алера, Велики фурии, и няма да позволи това да се случи.

Исана изкрещя и безкрайното снежно поле около ледените се издигна като живо море, откликвайки на нейната решителност и воля. Тя вдигна ръка, усещайки призрачното напрежение около раменете си, когато снегът се издигна около ледените и се натрупа в огромна могила зад тях. Мълнията се вряза в това снежно море, бълвайки огромни вълни пара, а топлината й се удави, преди да може да навреди.

Исана го усети, когато небето над тях внезапно се промени, мълнии се стичаха от целия хоризонт, от всички посоки, за да се концентрират във въртящото се око на вихъра отгоре, Цветът му се промени от синьо-бял на ярко златисто зелен. Блясъците на мълниите се сгъстиха и засилиха и Исана усети прилив на енергия зад тези мълнии, сякаш някой огромен беше вложил и своята сила в удара.

— Антилус — изпъшка тя.

Тежестта върху нея притисна гърдите й и я принуди да падне на едно коляно — но тя не отстъпи.

Тя отново изкрещя и вдигна ръка — и снегът, парата и ледът, които продължаваха да прикриват отстъпващите ледени, се събраха и оформиха огромен огледален образ на пръстите й, след което ръката й се вдигна в жест на предизвикателно отричане.

Безкрайният студ на севера се сблъска с огъня на южното небе и от стълкновението избухна пара, която започна да се разпространява навсякъде, скривайки всичко от поглед.

— Исана! — чу тя Арарис да вика. — Исана!

Той я разтърси за раменете и тя учудено го погледна.

Не знаеше колко дълго е поддържала защитата срещу ударите на Рокус Антилус, но вече не виждаше рицарите Аери. Гласът на Арарис звучеше странно далечен.

— Исана! — отново я извика Арарис. — Всичко е наред. Ледените си отидоха! В безопасност са!

Тя отпусна ръце и чу зад себе си ужасяващо силен тътен. Обърна се и видя през парата, че финият рохкав сняг се вихри в огромен облак, сякаш вдигнат от внезапна лавина.

Дорога дълго време внимателно гледаше парата и утаяващия се сняг, и мълчеше. После преценяващо погледна Исана.

— Ако някога отново реша да нападна Калдерон — каза той, — ще е през лятото.

Исана го погледна уморено и каза:

— Тогава ще се погрижа никога повече да не получаваш онези пайове с месо, които толкова много харесваш. Никога.

Дорога я дари с убийствен поглед, изсумтя и каза на Уокър:

— Алеранците никога не се бият честно.

— Помогни ми да стана — каза Исана на Арарис. — Той идва.

Арарис веднага се приближи до нея.

— Кой?

— Просто стой до мен — каза тя. Тя улови погледа му. — И ми вярвай.

Арарис вдигна вежди, но й помогна да се изправи. После, вместо да отговори, той се наведе и я целуна.

След известно време се отдръпна от нея и каза:

— Докато съм жив. Винаги.

Тя намери ръката му и много силно я стисна.

Секунди по-късно вятърът изрева и две фигури рязко паднаха през мъглата и праха. Рокус Антилус се приземи тежко, вдигайки облак снежен прах. Лейди Плацида се отпусна до него и веднага сложи длан на ръката му, сякаш се опитваше да го удържи.

— Рокус — каза Ария. — Враните да те вземат, Рокус, почакай!

Облеченият в тежка броня Върховен лорд се отърси от ръката й и гордо тръгна към Исана.

— Ти, малка идиотко! — изръмжа той. — Това беше нашият шанс да ги изтласкаме назад, да ги накараме да се реорганизират достатъчно дълго, за да можем да изпратим някакво подкрепление на юг! Какво си мислиш, че правиш тук, ти, своеволна…

Когато той се приближи, Исана отстъпи назад и хладнокръвно му удари плесница. Със сила.

Главата на Рокус отлетя настрани, а когато той отново я погледна, долната му устна беше сцепена в един от зъбите му и леко кървеше. Изненадата в очите му започна да отстъпва място на още по-силен гняв.

— Рокус Антилус — каза Исана, докато той идваше на себе си. — Обвинявам ви в малодушие и коварство срещу авторитета на Първия лорд и честта на Империята. И тук, пред тези свидетели, официално ви предизвиквам на юрис макто.

Тя си пое дълбоко дъх.

— И нека враните пируват с несправедливия.