Фурията на принцепса

Глава 21

Когато на следващата сутрин слънцето изгря, Исана вече беше будна. Тя изяде набързо простата закуска, която Арарис беше донесъл от столовата на легиона, след което сложи най-топлия си плащ и отново се качи на върха на Защитната стена. Ария се появи и тръгна редом с нея, когато тя мина покрай покоите на Върховната лейди.

Исана веднага усети напрежението и тревогата на Ария, достатъчно силни, за да се промъкнат през нейния самоконтрол. Тя намръщено погледна спътницата си.

— Ария?

— Новини от юг. Първият лорд се е сблъскал с ворда.

Исана размени погледи с Арарис.

— И?

— Вордите са превзели Церес. Легионите отстъпват към Алера Империя, опитвайки се да забавят ворда достатъчно, за да осигурят безопасност за бежанците, които се движат пред тях.

Исана си пое дълбоко дъх.

— Съпругът ти?

— Той е добре. Засега — Ария поклати глава. — Но потвърдиха, че вордът използва фурии, и то в значителен мащаб. Мартин Родес е бил убит в битката. Няколко десетки граждани и близо сто рицари Аери също са убити или в неизвестност.

Исана трепна при последната фраза. В неизвестност. При нормална война обикновено може да се очаква такива войници, изчезнали след битка, да са били убити, а телата им да не са били открити, или да са взети в плен от врага и да са отведени в някакъв затвор. При битка с ворда пленът означаваше нещо безкрайно по-отвратително от смъртта. Още по-лошо — можеше да означава, че вордът е спечелил няколко призователи на фурии, които Алера е загубила.

— Тогава по-добре да се захващаме за работа — каза Исана, като направи всичко възможно да изглежда спокойна и уверена.

Гариус Плацида ги посрещна на горната площадка на стълбите, когато те излязоха там в слабата светлина на зазоряването. Той уставно им отдаде чест.

— Ваше височество. Ако ми позволите, ще ви придружа. Нашите инженери току-що завършиха изграждането на стълба на северната фасада на Стената.

Исана повдигна вежди.

— Нима досега не сте имали изградени?

Гариус се изравни с Исана и поклати глава.

— Не, милейди. Ако оставим постоянни стълби, за врага би било твърде лесно да ги използва срещу нас — той хвърли притеснен поглед на север. — Те са достатъчно опасни и без да им помагаме.

— Гариус — попита Ария, — баща ти свърза ли се с теб?

Гариус се обърна да погледне майка си и мрачно кимна.

— Да, свърза се. Ето тук, милейди.

Той ги заведе до стълби, които се спускаха по северната страна на Защитната стена и към заснежената местност отвъд. После посочи леко възвишение на север.

— Хълмът ето там е мястото, където трябва да се проведе срещата. Ние ще наблюдаваме оттук и вие незабавно ще получите помощ, когато положението стане отчаяно.

— „Когато“? — попита Исана. — Не е ли „ако“?

Гариус поклати глава.

— Милейди… вие не сте била тук. Не разбирате. Може да разговаряте с тях час, или ден. Но в крайна сметка финалът ще е един и същ.

Той докосна с ръка дръжката на меча, за да илюстрира какво има предвид.

— Не смятате ли, че все пак е възможно да се постигне споразумение с ледените?

— Не, ваше височество — каза Гариус без злоба. — Реално погледнато, просто не мисля, че това изобщо може да се случи.

— Кога за последен път някой е опитвал?

Гариус въздъхна.

— Вие просто не…

— Разбирам? — тихо попита Исана. — Не. Не разбирам. Конфликтът между ледените и Алера не е нищо друго освен бедствие за нашата земя. Съмнявам се, че е нещо по-добро и за тях. И като се има предвид това, което ни очаква, нямаме друг избор, освен да осигурим някакво примирие, ако не и мир. Имаме нужда от това, за да оцелеем.

Той й отправи кратка, напрегната усмивка, и кимна.

— Искрено ви желая късмет, ваше височество.

Исана кимна.

— Благодаря ви, Гариус.

Тя се обърна към Арарис.

— Готов?

Арарис, отново облечен в броня и с два меча на кръста, кимна.

— По-добре да вървя отпред — тихо каза той и започна да се спуска по стълбите.

Исана и Ария го последваха.

Исана си помисли, че Защитната стена изглежда значително по-малка от въздуха, отколкото от земята. Външната повърхност на огромната стена, издълбана от годините, времето и войната, нарастваше с всяка крачка по стълбите, надвисваше над тях подобно на стръмен планински зъбер. Когато стигнаха до основата й, те откриха, че земята е покрита с няколко инча сняг. Арарис се обърна и тръгна по снега, проправяйки пътека за Исана и Ария.

Докато следваше Арарис, Исана погледна назад към Защитната стена и сърдито се намръщи. Как ще сключи мирен договор при такова недоверие? Гариус може да е добър войник и добър син, но умът му е изцяло блокиран от нетърпимостта. Не разбира ли младият идиот, че мирът е не просто желателен, а и критичен за оцеляването им? От тези мисли й се прииска да му удари един шамар.

Въпреки че хълмът не беше далеч, отне им четвърт час да стигнат до него през снега, само за да открият, че там никой не ги чака. Внимателно огледаха местността отвъд хълма и видяха няколко обрасли с вечнозелени дървета по-високи хълма, но делегация на ледените не се виждаше никъде.

Ария се намръщи, докато се оглеждаше, и Исана почувства прилива на нетърпение, пробил през сдържаността на Върховната лейди.

— Къде са?

— Ако Дорога е с тях, ще чакат слънцето да се издигне — отговори Исана.

— Защо?

— Маратите считат слънцето за висша сила. Те му се кланят и решават най-важните въпроси само под неговата светлина.

— Разбирам — отвърна Ария. — Предполагам, че варварите имат много странни обичаи.

Исана се пребори със собствения си прилив на раздразнение, опитвайки се да го овладее, преди Ария да го почувства.

— Дорога е много добре възпитан, в повечето значения на тази дума. Освен това на два пъти той се е излагал на опасност за Империята и лично спаси живота на брат ми и сина ми. Ще бъда благодарна, ако се въздържате от обиди по негов адрес.

Устните на Ария се свиха, но тя само кимна и се обърна, за да следи за появата на представителите на ледените. Студеният вятър продължаваше да духа от север и Исана се уви по-плътно в плаща си. Тя погледна назад към Защитната стена, очертаваща се черна и масивна в полумрака.

Тук-там се виждаха тъмните силуети на легионери на пост, очертанията на копията им се открояваха тънки и опасни на фона на сивото небе.

„Как ли изглежда това в очите на ледените?“ — зачуди се тя.

Исана беше виждала повече призователи на фурии в действие от болшинството алеранци, включително изграждане на крепостни стени, но дори на нея Защитната стена й изглеждаше почти нереална заради огромната си маса. Разказваха ли още ледените истории за голите хълмове, които внезапно са били разделени от дълга стена?

Казаха й, че инженерите, които са я правили, са издигали Стената на участъци с дължина от около половин миля — това изискваше толкова масови усилия на призователи, че на Исана й беше трудно да си представи колко занаятчии и граждани са били необходими за построяването й.

Ако Стената правеше такова впечатление на нея, как ли трябва да изглежда за някой от враговете? Като нещо от нощен кошмар, може би — крепостна стена, която се простира през целия континент.

Стена, която се противопоставя на всякакви опити да бъде разрушена, стена, която е винаги нащрек, винаги охранявана, винаги готова да хвърли алерански легионери напред, независимо колко предпазливо или тихомълком се приближават ледените.

Алеранците виждаха Защитната стена като масивно отбранително съоръжение. Как би могла да изглежда за ледените? Масивна затворническа стена? Първата от множество също такива прегради, които могат да се появят, всяка от които посяга на още по-голяма част от тяхната територия? Или може би те просто я виждат като препятствие, което трябва да бъде преодоляно, така както алеранците възприемат за предизвикателство високите планини или непроходимите гори?

Невъзможно беше да се каже, защото никой не ги е питал. Или поне никой от хората, които Исана познаваше.

Зад нея Арарис стоеше непоклатимо, обърнат на север, но очите му неспокойно прескачаха от една група вечнозелени растения към друга.

— Не ми харесва това — измърмори той.

— Отпусни се — тихо прошепна Исана, — не викай бедата.

Той кимна в отговор, но остави ръцете до оръжията си.

Нещо се раздвижи в едно от близките островчета дървета. Арарис пристъпи пред Исана, пръстите му се затвориха върху дръжките на мечовете. В отговор Ария се обърна на другата страна, за да следи зад гърба им — в случай че това се окаже отвличаща маневра от истинското нападение, и Исана съвсем ясно усети нейната предпазливост и напрегнатост.

Дърветата се разклатиха и разтресоха. Снегът от клоните и листата се посипа на земята. Те отново се разклатиха и в полезрението им се появи масивно същество, избутващо по-малките вечнозелени растения настрани без видими усилия. Гаргантът беше огромен дори за своята порода — голям звяр с тъмна козина, с бивни, дебели като предмишницата на Исана и стърчащи от долната му челюст. Големият звяр беше по-силен от десет бика и Исана беше запозната с чистата, поразителна физическа сила на гарганта, както и с ездача на гърба му.

Той беше марат, един от бледокожите варвари, които живееха на изток от Исанахолт в Калдерон. Подобно на звяра, който яздеше, той беше едър за рода си, почти толкова висок, колкото братът на Исана, и дори по-мускулест. Бялата му коса беше завързана с лента червен плат, а туниката без ръкави от същия цвят, отворена отпред, едва успяваше да обгърне гърдите и раменете му, без да се сцепи. Въпреки снега и студа, с изключение на туниката и панталоните от еленска кожа, той не носеше нищо — нито наметало, нито обувки, нито качулка, с изключение на тояга с дълга дръжка в дясната си ръка.

Изглеждаше се чувстваше доста комфортно на студа и вдигна ръка за поздрав към алеранците, докато гаргантът му продължаваше да се движи през снега към малкия хълм.

— Маратския посредник? — попита Ария.

— Дорога — извика Исана.

Маратът вдигна ръка.

— Добро утро — прогърмя в отговор.

Той хвана плетената кожена връв, която висеше от седлото, покриващо гърба на гарганта, и се плъзна на земята леко като момче, слизащо от ябълково дърво.

— Исана и Белязано лице — каза той и кимна на Исана и Арарис.

Погледна пак Арарис и каза:

— Подстригал си се. Изглеждаш различно.

Арарис склони глава.

— Да, донякъде. Но не много.

Дорога кимна сериозно и за миг погледна Ария.

— Това е някой, когото не познавам.

Исана усети как Ария се напрегна, когато отговори с леден глас.

— По-големият ми брат беше убит в Първата битка при Калдерон. Той загина, защитавайки Гай Септимус от такива като теб.

Исана едва сподави възмутеното си възклицание и се обърна към Ария.

— Дорога е приятел…

Дорога вдигна ръка, неволно прекъсвайки Исана. Той погледна Ария безизразно.

— Баща ми, тримата ми братя, половин дузина братовчеди, майка ми, двете й сестри и най-близкият ми приятел загинаха там — отговори той с равен глас. — Всички сме загубили някого в битката на Полето на глупаците, лейди с леден глас.

— Значи да забравим всичко — изплю Ария. — Това ли предлагаш?

— Няма смисъл да се отварят стари рани.

Той застана пред Ария, чиито очи бяха на едно ниво с неговите, и срещна погледа й. Гласът му прозвуча тихо, тонът му беше спокоен, уравновесен и не на последно място, неотстъпчив.

— Тази битка приключи преди повече от двадесет години. Днес битката се води далеч на юг, където много добри алеранци, собственият ви съпруг е сред тях, в момента се сражават срещу ворда. В случай, че сте забравили, нашата цел тук е да сключим мир.

Очите на Дорога проблеснаха и въпреки че изражението му и за миг не се промени, огромният, покрит с гъста козина гаргант зад него изведнъж издаде предупредителен рев, от който снежинките се вдигнаха от покритата със сняг земя около тях.

— Оставете миналото в покой, алеранке.

Върховна лейди Плацида присви очи и Исана ясно усети напрежението и гнева й. Тя затаи дъх, без да смее да добави нищо към и без това напрегнатата ситуация. Едва ли можеше да си представи, че преговорите ще минат гладко, ако Ария изпепели посредника им — или, предположи тя, ако огромният марат, чийто нос беше само на няколко инча от лейди Плацида, скърши тънката й шия. Исана със закъснение осъзна, че докато произнасяше тези думи, Дорога целенасочено беше скъсил дистанцията, за да е твърде близо и да попречи на Ария да го порази с дългия дуелен меч, който носеше на бедрото си, ако се опита да го изтегли. Маратът не беше глупак.

Ръката на Ария помръдна към дръжката на острието, после тя бавно прокара двете си ръце по бедрата, изглаждайки роклята си. Тя кимна рязко на Дорога, отстъпвайки му безмълвно, след което се обърна, отдалечи се няколко крачки назад и застана с лице към Защитната стена.

Исана се втренчи в Ария, все още шокирана от реакцията на жената. Със сигурност присъствието на Дорога не беше изненада за нея. Беше ли обзета от емоции при вида на един марат, въпреки всичко? Върховните лордове и лейди, честно казано, бяха майстори в контролирането на емоциите си, но Ария едва ли не открито нападна Дорога. Исана беше сигурна, че ако той беше проявил някаква агресия в отговор, освен хладнокръвно да отстоява себе си пред лицето на заплахата, почти сигурно щеше да последва насилие.

Тя реши, че би било най-разумно да разглежда инцидента като приключил. Също така би било чудесна идея да игнорира начина, по който снегът на една ръка разстояние от краката на Ария бързо се беше стопил.

Тя се обърна към Дорога, за да установи, че той намръщено наблюдава Върховната лейди, а тъмните му очи бяха замислени. Погледите им се срещнаха и тя ясно усети озадачеността и безпокойството му. Той също беше открил нещо странно в реакцията на Ария.

„Не“ — помисли си Исана. — „Варварският вожд определено не е глупав.“

Исана му се усмихна и посочи към слънцето.

— Ние стоим пред Единствения, Дорога. Кога ще пристигнат ледените?

Дорога небрежно се облегна на тоягата си и отвърна:

— Гадрим-ха са тук преди всички ни.

Той се обърна настрани и извика нещо на език, който тя не разбираше.

Очите на Исана се разшириха, когато шест купчинки сняг на тридесет фута от тях се размърдаха и се надигнаха, приемайки формата на бели космати ледени хора. Те просто стояха, като мъже, които току-що са се пробудили от сън, и се изтръскваха, пръскайки фин прахообразен сняг от кожите си. Макар че никой от тях не беше толкова висок като Дорога, дългите им ръце и прекалено развитите рамене подсказваха за същата огромна сила. Носеха груби бойни брадви и копия, направени от дърво, кожени ленти и камъни — но Исана си отбеляза, че тези оръжия изглеждат много по-масивни и по-тежки от всичко, което дори най-силният алеранец може да притежава, без да използва земна фурия.

Тя също така отбеляза, че ледените се издигнаха в кръг около алеранците. Арарис на мига се озова до нея, с вдигнат в ниска защитна позиция меч. Очите му бяха фокусирани на средно разстояние, като така следеше всички движения с периферното си зрение, вместо да гледа само един от враговете. Ария, задвижвайки се в същия миг, обърна гръб към Арарис със собствения си меч в ръка.

Ледените приключиха с отърсването и се обърнаха към Исана, движейки се в синхрон. Един от тях, малко по-голям от другите, изръмжа на Дорога. Маратът изръмжа нещо в отговор. Водачът на ледените повтори ръмженето си, разклащайки копието си за по-убедително.

— М-да — каза Дорога, поклати глава и се обърна към Исана. — Големи рамене казва, че сте изтеглили оръжията си. Действията ви казват, че не сте дошли да говорите за мир.

Исана се загледа за момент в ледените. После облиза устни и каза:

— Мога да кажа същото заради начина, по който са се подредили навсякъде около нас.

Дорога изсумтя развеселено и изръмжа на ледените, явно предавайки думите й.

Големи рамене, очевидно водачът на групата, силно присви очи и впери поглед в Дорога. След това огледа и кръга на ледените.

Исана усети прилив на емоции, смесица от чувства, толкова сложни и заплетени, че не би могла да им даде име. Нямаше източник на чувството, а само усещане, толкова силно и ясно, толкова чисто, сякаш емоции на бебе, внезапно огладняло или чувстващо се некомфортно. Ако това беше физически звук, той щеше да остави ушите й да звънят. Въпреки това усещането беше поразително. Тя потръпна и се олюля.

Междувременно ледените едновременно се раздвижиха, като внимаваха да не приближават до алеранците, и се събраха зад Големи рамене, наблюдавайки алеранците изпод гъстите си рошави вежди.

Никой от тях не проговори.

— Добре — каза Дорога и кимна на Големи рамене, след което се обърна към Исана. — Ваш ред е, алеранци. Приберете оръжията си.

— Изпълнявайте — тихо прошепна Исана.

— Исана… — започна Ария с присвити очи.

— Това не беше молба, ваша светлост — тихо, но твърдо каза Исана. — Приберете оръжията си, и двамата.

Исана си помисли, че може да чуе как зъбите на Ария скърцат, но и двамата с Арарис прибраха мечовете си в ножниците.

— Така — с удовлетворение каза Дорога. — Сега всички се държите като нещо повече от жадни за слава паленца.

Той направи жест към Исана.

— Кажи му какво искаш.

Исана повдигна вежди.

— Какво имаш предвид?

— Алеранците обичат да правят всичко сложно — каза Дорога и поклати глава. — Трябва да видиш всички документи, които някой от писарите от Секстус продължава да ми изпраща за подпис… Не можех да ги прочета дори след като се научих да чета. Какъв е смисълът на писмата ви, ако не ги използвате, за да се разберете?

Исана объркано погледна марата.

Дорога направи нетърпелив жест с ръка.

— Кажи му какво искаш, Исана. Това не е толкова трудна задача.

Исана се обърна към Големи рамене.

— Искаме мир — каза тя на ледения. — Искаме нашите народи да спрат да се бият помежду си.

Дорога тихо изръмжа. От Големи рамене Исана почувства прилив на изненада, след това объркване, а накрая и възмущение. Тежките му вежди се свъсиха още повече. Дорога каза още нещо, изричайки бързо непознатите думи.

Големи рамене насочи копието си към Защитната стена, говорейки с ясен, изпълнен с гняв глас.

Дорога кимна и каза на Исана:

— Той иска да знае дали думите ти ще обвържат Огнения меч.

Исана погледна неразбиращо марата.

— Върховният лорд, който е на Защитната стена — поясни Дорога.

— Да — отговори Исана. — Аз говоря от името на Първия лорд. Върховен лорд Антилус е длъжен да приеме думите ми като думи на самия Секстус.

Дорога предаде думите й на Големи рамене, който се облегна на края на копието си, докато го слушаше и се мръщеше. Леденият мълчаливо се втренчи в Исана в продължение на минута.

Под въздействието на импулс Исана свали контрола над емоциите си, който обикновено поддържаше. Тя се обърна към Големи рамене. Думите й нямаше да са важни, някак си осъзна тя. Решаващо значение имаха намеренията, скрити зад тях.

— Знам, че е пролята много кръв. Но сега сме изправени пред лицето на заплаха, която може да се окаже смъртоносна и за двата ни народа. Искаме да сключим мир, така че повече от нашите хора да могат да се борят с този враг. Но това е и възможност за създаване на траен мир между нашите народи, така както това сега се случва с нас и маратите.

Големи рамене безмълвно я гледа още минута, докато Дорога предаваше думите й. Леденият погледна встрани към Дорога, когато той свърши. Няколко пъти си размениха думи, докато накрая Дорога кимна, изражението му беше спокойно.

Големи рамене изсумтя. След това последва нов изблик на емоции, прекалено бърз, концентриран и неясен, за да може тя да го разбере, след което ледените като един се обърнаха и се отдалечиха през снега.

Те влязоха в най-близката горичка и изчезнаха от поглед.

Исана бавно си пое дъх и осъзна, че ръцете й треперят не от студа.

— И така — каза Ария, — те отказаха.

— Не съм сигурна в това — отвърна Исана. — Дорога?

Дорога сви рамене.

— Големи рамене ти повярва. Но думата му не е думата на всички гадрим-ха. Той е най-младият в своята база, най-малко влиятелен. Сега той отива на преговори с останалите военни водачи.

— Не са си направили труда да изпратят сериозен представител? — попита Ария.

— Предположиха, че това е капан — вдигайки рамене, обясни Дорога — и действаха по съответния начин.

— И колко време да чакаме? — попита Исана. — Кога ще се върнат?

— Толкова, колкото трябва — спокойно каза Дорога. — Търпението е важно, когато си имате работа с гадрим-ха.

— Времето има решаващо значение — тихо отговори Исана.

Дорога изсумтя.

— Тогава може би Гай Секстус е трябвало да изпрати някого тук по-рано от днес — той им кимна, след това се върна при гарганта Уокър и бързо се изтегли по въжето горе. После вдигна тоягата си в знак на поздрав и каза: — Ще дам сигнал на вашите легионери, когато се върнат.

— Благодаря — каза Исана.

Маратът им кимна и промърмори нещо на Уокър. Гаргантът се обърна и закрачи спокойно през снега, следвайки стъпките на ледените.

Исана го проследи как си отива, след което издиша тежко и кимна.

— Хайде — каза тя на своите спътници.

Очите на Ария се задържаха на дърветата, зад които изчезнаха ледените.

— Къде отиваме?

— Обратно към Стената — отговори Исана. — Има въпроси, които се нуждаят от отговори.