Фурията на принцепса

Глава 30

Таургите тичаха на изток с тежък тръс, оставяйки миля след миля под раздвоените си копита.

— Все още не разбирам — промърмори Кайтай в ухото на Тави. Тя яздеше зад него на таурга му, прегърнала го през кръста.

Дори носейки двамата, техният таург беше по-малко натоварен от всеки от другите, които носеха по един каним, и водеше групата в отлично настроение — което означаваше, че се опитваше да ги хвърли почти на всяка миля.

— Защо продължаваме да яздим на изток, когато кралицата, която трябва да унищожим, се намира на юг?

Тави се ухили и й извика назад.

— Най-хубавото на този план е, че не трябва да обяснявам нищо на никого.

Тя пъхна ръка под бронята му и силно го ощипа.

— Не ме карай да те наранявам, алеранецо.

Тави се засмя.

— Добре, добре.

Той погледна назад покрай колоната таурги.

— Шуаранските воини ще пресрещнат ворда на юг от нас. Ще заобиколим бойното поле и ще влезем отстрани.

— И ще срещнем по-малка съпротива от страна на ворда — завърши мисълта Кайтай.

— Или намеса от страна на шуаранците — продължи Тави. — Не може да очакваме всеки офицер на бойното поле да знае, че група нарашански каними с алеранци…

— И с марат — намеси се Кайтай.

— И с един марат — съгласи се Тави, — пътуват на специална тайна мисия с одобрението на Ларарл, дори Анаг е тук за разяснение. Ще бъде по-просто и по-бързо, ако ги избягваме.

Тя се намръщи.

— Кажи ми нещо.

— Хм?

— Не ти ли се струва странно, че вордът сякаш никога не ни забелязва теб и мен, когато сме покрай тях? Как просто приемат нашето присъствие, освен ако пряко не ги атакуваме?

— Искаш да кажеш, когато се бихме с тях в тунелите под столицата — каза Тави. — Да, мисля, че е много странно.

— А чудил ли си се защо го правят?

— Все по-често през последните няколко дни — отговори той.

— Мисля, че е така, защото ние бяхме отговорни за тяхното събуждане — със сериозен тон каза Кайтай.

— Имаш предвид, когато слязохме след Благословията на нощта — каза Тави с горчивина в гласа. — Нямаше как да знаем какво ще се случи.

— Така е — отговори Кайтай. — Но фактът си остава факт: първата кралица се размърда, след като откраднахме Благословията от сърцето на Восъчното дърво. Тя се появи и се опита да ни убие още същата нощ.

— Докато баща ти не хвърли огромен камък по нея.

Кайтай тихо се засмя.

— Спомням си.

— Във всеки случай не бих казал, че всички ни пренебрегват. Кралицата, с която се бих под Цитаделата, определено ме видя и беше повече от готова да се бие с мен.

Тави замислено прехапа устни.

— Макар че слабо интелигентните ворди, восъчните паяци, взетите и другите никога не ме нападаха, освен ако аз не ги нападна пръв. Сякаш си мислят, че ние сме едни от тях, докато не се проявим като врагове.

— Предимство, което може да се използва.

— Може би — каза Тави и кимна.

Известно време тя яздеше мълчаливо, след което приглушено каза:

— Страхувам се, чала.

Тави се обърна изненадано.

Тя сви рамене.

— Кой глупак не би се страхувал? Ами ако те загубя? Или ти — мен?

Тя нервно преглътна.

— Смъртта е реална. Тя може да вземе всеки от нас или и двамата. Не искам да мисля как ще живея без теб. Или как ти ще живееш без мен.

Тави въздъхна и се облегна назад. Ръцете на Кайтай се увиха около кръста му.

— Това няма да се случи — каза й той. — Всичко ще е наред.

— Глупчо — нежно го подигра Кайтай. — Няма как да го знаеш.

— Понякога най-важните неща не ги знаеш — каза Тави. — Просто вярваш в тях.

— В това няма смисъл.

— Да — съгласи се Тави. — Но е вярно.

Тя промени позата си и сложи глава на гърба му. Късата й коса гъделичкаше врата му.

— Лудият ми алеранец. Дава обещания, без да знае дали може да ги изпълни.

Тави въздъхна.

— Каквото и да се случи — каза й той, — ще бъдем заедно. Това мога да го обещая.

Тя отново го стисна в обятията си, толкова здраво, че той трябваше да се напрегне, за да си поеме дъх.

— Ще държа на това обещание, алеранецо.

Тави се обърна към нея, което беше доста неудобно на широкото седло, но достатъчно, за да я целуне. Тя отвърна яростно на целувката.

В същия момент таургът изрева, ритна във въздуха и ги хвърли двадесет фута напред в огромна локва шокиращо студена дъждовна вода, дълбока почти два фута. После огромният звяр изрева победоносно и се понесе по пътя, размахвайки рога и ритайки във въздуха през цялото време.

Шокът от ледената вода беше толкова силен, че Тави с усилие си пое дъх, докато се изправяше на крака и излизаше от локвата. Той се обърна към Кайтай и видя, че тя все още е в калната локва, а зелените й очи се присвиха, когато го погледна.

— Заседнах — каза му тя, — ти си виновен.

Останалите ездачи ги настигнаха, таургите им спряха, ревейки протестиращо.

Макс и Дуриас, всеки със свой звяр, спряха най-близо до тях. Изражението на Дуриас беше почтително неутрално, но очите му игриво проблясваха. Макс се ухили.

— Милорд — каза той, изпълнявайки особено подчертан поклон направо от седлото, жестикулирайки при това със свободната си ръка, — трябва ли да разглеждаме това като място за почивка?

Тави хвърли гневен поглед на Максимус. После се обърна, потопи ръце в калта, хвана ръцете на Кайтай в своите и дръпна силно, освобождавайки я от калта. Тя излетя като тапа, краката му загубиха стабилност и двамата цопнаха в студената кал, Кайтай се оказа отгоре.

— Бихме могли да поставим параван, за да можете да се уедините, милорд — сериозно каза Дуриас.

Канимите на своите животни спряха на няколко ярда от тях и никой не гледаше в посока на Тави, но всички седяха с отворени челюсти и с оголени зъби, така че усмивките им не се нуждаеха от превод.

Тави въздъхна.

— Просто ни остави на мира, Макс. И хвани този проклет таург, преди да стигне до океана.

— Чу ли това, Пържоли? — каза Макс на собствения си таург. — Това не е грешка на принцепса. Проклетият ти приятел е бил прекалено буен. Просто наблюдавай какво се случва, когато кралското недоволство падне върху нахални бунтовници.

— Максимус — каза Кайтай, — студено ми е. Ако кажеш още само една дума, ще те удуша със собствения ти език.

Макс се засмя и извади навито ласо от чанта на седлото си.

Местността, в която вордът беше излязъл от тунелите, заобикаляйки защитата на Шуар, се състоеше от скалисти хълмове, нарядко покрити с борови дървета. Още преди обяд тримата ловци на Варг бяха осъзнали какво прави Тави и се придвижиха напред в широка дъга. Въпреки техните безформени сиви наметала беше очевидно, че са въоръжени до зъби — всеки мълчалив каним носеше голяма раница на гърба си, пълна с кой знае какви други инструменти за убиване.

След като ловците поведоха групата, Тави просто ги последва, разчитайки на факта, че те познават района много по-добре от него. Следобед излязоха от пътя и тръгнаха напряко. Скоро напуснаха равнината и стигнаха до първия от залесените хълмове, отбелязани на картата на Ларарл във вътрешността на платото Шуар.

Привечер намериха ворда.

Ловците ги бяха довели до канимския еквивалент на холт. Подобно на сградите на укрепленията, той приличаше на правоъгълна каменна сграда, вероятно на три етажа — или може би два, предвид по-високите тавани на канимите. Те вкараха таургите през сравнително тясна врата и установиха, че долният етаж на канимския холт представлява една огромна, подобна на пещера зала, очевидно използвана като обор, ако разпръснатите изпражнения бяха някакъв индикатор. Не се виждаше никакъв добитък, въпреки че ароматът им все още се носеше във въздуха.

Един от ловците скочи на земята, завърза звяра си за халка в стената и взе странен безформен кол, дълъг почти осем фута. Започна да прави нещо с него и Тави осъзна, че размотава телената мрежа, увита около кола. Ловецът размота напълно кола и вкара единия му край в гнездо в пода. Тави забеляза, че около залата има много такива колове и телени огради.

— Умно — каза той.

Зад него Макс изсумтя:

— Какво е това?

Тави посочи ловеца, който издигаше втора стена около уморения таург.

— Това им позволява да използват пространството, за да ограждат добитъка, когато е необходимо, а когато не е, могат да го използват за други цели. Така могат да променят размера на кошарите или да ги нагласят така, че да отделят някои от животните, а останалите да оставят в кошарата. Доста е удобно.

Дуриас се втренчи в Тави.

Макс изсумтя.

— Не казвай на никого — прошепна той на центуриона, — но нашият принцепс е израснал в холт. Пасял е овце, можеш ли да повярваш?

Дуриас изглеждаше скептичен, но тонът му беше учтив, когато попита:

— Каква порода?

— Риванска планинска бяла — отговори Тави.

Веждите на Дуриас литнаха нагоре.

— Тези чудовища? Тежка работа.

Тави се ухили на бившия роб.

— Да, какви дни бяха.

— Тавар — изръмжа Варг. Двамата с Анаг стояха до стръмно каменно стълбище в далечния край на сградата. — Най-добре вижте какво може да се види.

Тави кимна и ритна леко таурга в тила. Съществото отметна глава и изрева, а докато беше разсеяно, Тави прехвърли юздите на Кайтай и тя бързо ги дръпна, преди животното да разбере, че вече не е под строг контрол. После Тави се плъзна от гърба на таурга на земята и се качи по стълбите с Варг и Анаг.

Минаха втория етаж, очевидно жилищен. Беше също така тих и празен, както приземния. Стълбите продължиха нагоре към покрива на сградата.

Дори пространството горе беше усвоено. Дълги каменни корита бяха запълнени с тъмна, плодородна почва. По време на несъмнено краткото лято там можеше да се отглежда голямо разнообразие от зеленчуци, като се използва максимално слънчевата светлина. Лебедка и скрипец с голяма кофа на ръба на покрива показваха, че напояването на градините на покрива изисква усилия, но не е невъзможно. Това, разбира се, не беше алерански холт, но практичната, традиционна мисъл зад неговия дизайн беше същата. Тави се чувстваше странно уютно тук.

Анаг и Варг приближиха до западния край на покрива и известно време стояха втренчени. Тави ги последва и скочи върху едно от каменните корита с пръст, така че главите им да са на едно ниво.

На около две мили на запад, където земята леко се издигаше, през редките дървета се виждаше зеленото сияние на растящ кроач.

Анаг изръмжа в чиста, тиха омраза.

Варг хвърли поглед на Тави.

— Колко бързо расте?

— От това, което прочетох в изследванията на Ларарл, зависи от няколко неща — температурата, климата, растителността по земята и колко голям е вече — Тави поклати глава. — Може би и от други неща, за които не знаем. И проклетите восъчни паяци също го разпространяват, когато искат да покрият нова област.

— Не е далеч — тихо изръмжа Анаг. — Не се разрастваше, докато не се появи вордът.

— Той е прав — каза Тави. — Миля, най-много две. Ние сме близо до тяхната дупка. Обзалагам се, че днес на дневна светлина вероятно сме минали покрай десетки по-малки петна, без да ги забележим. Разположили са ги като аванпостове.

— По-скоро като засяване на семена — изръмжа Варг.

Тави хвърли остър поглед на големия каним и кимна.

— Тогава е възможно да сме били наблюдавани — каза Анаг.

— Със сигурност — поправи го Варг.

— Ако е така, тогава защо не са ни нападнали?

— Защото не ги интересуваме — каза Тави, усмихвайки се леко. — Все пак сме по-малко от дузина. Каква заплаха бихме могли да бъдем? Оттук не сме в състояние да ги нараним, а ако искаме да направим нещо, което да им създаде неудобства, ще трябва да пресечем кроача, за да го направим. Това ще ги предупреди и те ще имат достатъчно време да действат.

Опашката на Анаг се замята наляво-надясно.

— Тогава как ще намерим и убием това същество — кралицата? Дори не знаем къде точно се намира.

Варг потупа с пръст по черепа си.

— Майстор на войната?

По-възрастният каним изръмжа развеселено.

— Обясни му, ако обичаш, Тавар.

— За разлика от Ларарл — каза Тави — вордската кралица няма доверен подчинен, когото би могла да остави, за да охранява такъв жизненоважен обект като входа на този тунел. Без нейния контрол вордите са далеч по-малко ефективни, но докато тунелът в контролираната зона е отворен, тя може да хвърля в битка толкова неуправлявани войски, колкото вашите воини могат да убият. И винаги ще има още, за да ги замени. Но ако тунелът бъде затворен, вордът ще бъде отрязан от подкрепления и доставки.

— Тя е длъжна да го защитава на всяка цена — изръмжа Варг, мърдайки с уши в знак на съгласие. — Ще я намерим там.

— Тя ще бъде строго охранявана — отбеляза Анаг. — И ще се стреми да ни избягва.

— Абсолютно — каза Варг.

— И още ворди ще се изсипват от тунела в постоянен поток.

— Несъмнено.

Анаг кимна.

— Тоест трябва да пробием през нейните пазачи, през всички ворди в близост и през онези, които тя ще призове, когато стигнем до кроача и ги предупредим за пристигането си. В същото време ние сме съвсем малко. Това изобщо възможно ли е?

— Ако нямаш друг избор — каза Тави, — има ли изобщо смисъл да се чудиш?

Изчакаха три часа, докато се стъмни напълно.

Ловците поеха стражата, а останалите се постараха да отдъхнат до настъпването на нощта, когато заваля леденият дъжд, който дотогава се изливаше през ден. Едва тогава групата тръгна пеша през кишата и мрака, ориентирайки се по светлината на кроача.

— Ще настина — измърмори Макс. — Тези наметала попиват вода като кърпи.

— Защото те са кърпи, Макс — отговори Тави с приглушен глас. — Нощем вордът усеща топлината на телата ни. Тези наметала ще попиват студена вода и ще ни помогнат да се скрием от него.

Макс кисело погледна Тави.

— Бронята ми ще ръждяса. Сигурен ли си, че това работи?

— Правил съм го и преди — каза Тави с пълна увереност.

— Но дали работи?

Един от ловците се обърна към тях и оголи заплашително зъби.

Макс измърмори нещо за някой, който смърди като мокро куче, но млъкна.

Стигнаха до границата на кроача и Тави потръпна. Високите, тъмни силуети на канимите бяха също толкова заплашителни, колкото и зловещия пейзаж. Кроачът изглеждаше точно както преди — покритие като капчици восък от неизброим брой свещи, покриващо земята, камъните и дърветата със слабо светеща зелена обвивка. Простираше се пред тях, кошмарно красив, притеснителен и чужд.

Нищо не се движеше вътре, но това означаваше малко. Десетки ворди можеха да се спотайват директно върху повърхността на кроача и да останат невидими, сякаш скрити под магически воал.

Тави даде знак с ръка на Кайтай и двамата се придвижиха до ръба на кроача. Намръщен, Тави се приведе ниско до земята, за да го разгледа. Той привика Кайтай, която го следваше като призрак — зелените й очи неотклонно наблюдаваха проблясващата гора от сянката на мокрото наметало.

— Виж — прошепна Тави. — Кроачът тук е по-дебел, отколкото беше във Восъчната гора.

Тя се наведе и бързо го проучи, преди да се върне към наблюдението на гората пред тях.

— Прав си. Но защо?

Тави сви устни и се намръщи.

— Тук вордът се е настроил според канимите. Воините му са по-големи и много по-тежки, но въпреки това са по-малки от канимите. Кроачът тук е по-дебел, вероятно за да издържи тежестта на вордите, но не и на канимите — той погледна към Кайтай. — Това е една от причините, поради които е необходим кроача. Той е като пазач. Вордът променя формите. Модифицирал е кроача, за да удовлетворява по-добре потребностите му.

Кайтай го изгледа внимателно. После кимна и каза:

— Хайде тогава да проверим.

И преди Тави да успее да възрази, тя стъпи на повърхността на крака.

Тави затаи дъх.

Краката на Кайтай не счупиха повърхността, въпреки че тя леко потъна под тежестта й, след като тя премина, бавно възстанови първоначалната си форма. Тя направи десетина крачки с приведено тяло, светлите й очи продължаваха да гледат гората, след което се обърна към Тави и прошепна:

— Твой ред е.

Тави я погледна. След това се изправи и провери повърхността на кроача с подметките си, доволен, че е избрал по-лекия чифт, а не тежките, обковани с пирони пехотински ботуши. Повърхността на кроача леко поддаваше и едва забележимо пружинираше, когато вдигаше крак, по подобие на направените от фурии пътища, но много по-слабо. Тави даде знак на Макс и Дуриас да се приближат, което те и направиха. Макс, подобно на Тави, носеше ботуши за езда, но Дуриас имаше само пехотински ботуши. Той направи гримаса, започна да събува ботушите си и миг по-късно стъпи на кроача с боси крака.

— Е — внимателно оглеждайки се, измърмори Дуриас, — така поне е по-топло.

— Дотук добре — прошепна Тави. — Сега е време да тестваме новите обувки на канимите.

Първи приближи Варг. Като най-едър от канимите, вероятността той да разкъса повърхността на кроача и да привлече восъчните паяци, които го укрепват и ремонтират, беше най-голяма. Големият каним се приближи с гигантски крачки, ушите му бяха наклонени по начин, който Тави досега не бе виждал при нито един от воините-вълци. Широките дискове, почти като чинии, от зелено-черния хитин на ворд бяха здраво прикрепени към краката му.

— Тези… — той потърси алеранската дума — обувки.

Той тръсна глава.

— Не мога да се движа нормално с тях.

— Те ще разпределят тежестта ти — каза му Тави. — Надявам се, че ще успееш да се придвижваш по кроача, без да го увредиш.

— Как ти хрумна да използваш тези неща, Тавар?

— Някои от моя народ използват подобни, за да се придвижват по-лесно в дълбок сняг — отговори Тави. — Въпреки че оригиналните се правят от дърво и кожа, аз сметнах, че хитинът ще е по-подходящ.

— Може би ако все пак счупя кроача, вордът няма да разбере, че са го направили външни нашественици — изръмжа Варг.

— Заслужава си да опиташ — каза Тави. Изчака за миг, след което добави — точно сега.

Варг го погледна сериозно. След това огледа близката гора с червените си очи и направи бавна, предпазлива крачка по кроача.

Обувките работеха. Издържаха го.

Варг изръмжа удовлетворено и направи знак на другите каними. Анаг и тримата ловци стъпиха върху примигващия кроач и с почти комична предпазливост започнаха да преместват обутите си в хитин крака.

Тави им кимна и се обърна към Кайтай, която му отвърна с дива усмивка и мълчаливо започна да си проправя път през гората като разузнавач и пионер.

Останалите я последваха във фосфоресциращата зелена нощ към създателя и центъра на този зловещ нов свят.