Фурията на принцепса

Глава 32

Исана се върна в покоите си в Стената няколко минути преди плахото почукване на вратата, последвано от определено не плахата поява на Върховна лейди Ария Плацида.

— Свободен сте, Арарис — каза тя през рамо с неутрален тон. После затвори плътно вратата и скръсти ръце, вперила поглед в Исана.

Исана изви вежди към Ария и с жест я подкани да говори.

По лицето на лейди Плацида пробягаха няколко неоформени до край емоции, нито една от тях не се задържа дълго, преди тя най-накрая да избухне:

— Ти да не полудя?

За собствена изненада Исана избухна в смях. Не можеше да направи нищо със себе си. Тя се смееше и се смееше, докато не седна на края на малкото легло — очите й се бяха насълзили, а скулите я боляха.

Отне й известно време да се вземе в ръце и когато най-накрая го направи, Ария се втренчи в нея с подчертано неодобрително изражение на лицето.

— Исана…?

— Просто си мислех — каза Исана, думите й все още потрепваха на ръба на смеха. — Най-накрая знам какво е чувството да си Тави.

Ария отвори уста, затвори я и въздъхна раздразнено.

— За призовател на вода с твоите способности това е изключително иронично твърдение.

Исана махна с ръка.

— Е, ти знаеш какви са тийнейджърите. В тях са натрупани толкова много емоции, че е трудно да ги различиш една от друга — тя усети, че усмивката й става леко тъжна. — Това беше последният път, когато прекарах няколко седмици около него, знаеш ли. Беше на петнадесет.

Част от твърдостта на Ария изчезна.

— Да. Моите собствени синове отидоха в Академията на шестнадесет, след това в легионите. Едва ли изглежда честно, нали?

Исана срещна погледа на Ария.

— Синът ми вече не живее под моя закрила, но това не означава, че не се нуждае от нея. Ето защо днес предизвиках Рокус.

Ария наклони глава.

— Не съм сигурна, че разбирам какво имаш предвид.

— Без северните легиони вордът може да унищожи всички ни — каза Исана със спокоен и твърд глас. — Когато синът ми се върне у дома, искам Алера все още ще съществува.

— Исана, скъпа. Разбирам защо правиш това. Това, което не разбирам, е как смяташ, враните да те вземат, да постигаш целта си, като се самоубиеш.

— Безполезно е да го убеждавам — каза Исана. — Той е прекалено потопен в този конфликт, в своята мъка. Видя го на погребението.

Ария сложи ръце на корема си.

— Той не е единственият, който го усеща.

— Но той е единственият, който командва тези легиони — Исана се намръщи. — Добре. Предполагам, че Красус или Максимус също биха могли да го направят. Красус има законно право, а Максимус е служил като пехотинец няколко мандата. Подозирам, че това го е направило много популярен сред…

— Исана — спокойно я прекъсна Ария. — Това е празно бърборене. Племенничките ми правят така със сестра ми, когато се опитват да избегнат някакъв труден разговор.

— Не бърборя празни приказки — каза Исана.

— Тогава, с риск да те накарам да се почувстваш глупаво, трябва да отбележа, че и Максимус, и Красус сега са извън пределите на Алера. Дори да имаш късмет в дуела, което аз считам за изключително малко вероятно, какво печелиш тогава? Рокус ще е мъртъв и в този случай легионите със сигурност няма да напуснат позициите си по стените. Всеки, който бъде назначен за заместник до завръщането на Красус, разбира се, няма да направи радикална промяна в политиката. И — добави тя, — ако загубиш, ще умреш. А Рокус определено ще направи същото като преди.

— Нямам намерение да губя — каза Исана, — а той няма да умре.

— В дуел до смърт, който ти провокира? — Ария поклати глава. — Знам, че не си ходила в Академията, но… има едно нещо, наречено дипломация, Исана.

— Няма време — тихо каза Исана, — както нямаше време и тази сутрин, Ария.

Усети как бузите й пламват.

— Когато те ударих. Трябва да ти се извиня.

Ария отвори уста, след това стисна устни в една линия и поклати глава.

— Не. Поглеждайки назад… беше за добро.

— От необходимост или не, аз те обидих. Прощавай.

Позата на Ария бавно загуби непоколебимата си твърдост и аурата на сдържан гняв около нея леко отслабна.

— Не можех да мисля ясно — каза тя. — После аз… почувствах как те общуват помежду си. Никога досега не бях чувствала подобно нещо. Ти го усети вчера.

Тя сви рамене.

— Беше права за тях. Аз сгреших… — очите на Ария се разшириха и тя се втренчи в Исана с леко отворена уста. — Велики фурии, Исана. Ето какво е. Ти удари плесница на Рокус, за да привлечеш вниманието му.

— Ако знаех, че един шамар ще свърши работа — Исана се намръщи. — Щях да спра, преди да го предизвикам.

Тя поклати глава.

— Трябваше да го убедя. Да пробия през гнева и гордостта му. А време няма, Ария.

Лейди Плацида стоя мълчалива няколко дълги секунди. После каза:

— Познавам Рокус от четиринадесетгодишна. Бяхме… близки още там, в Академията. И той е опасен, Исана. Много опасен — тя погледна към вратата и обратно към нея. — Ще отида да поговоря с него.

— Това няма да промени решението му за дуела — каза Исана.

— Не — спокойно каза Ария. Тя леко се усмихна на Исана. — Но може би ще се случи чудо и неговият непрегъващ се врат ще се сведе с половин инч.

Тя кимна.

— Най-малкото мога да поставя начало, на което да можеш да се опреш.

— Благодаря ти — тихо каза Исана.

— Ще ми благодариш, ако останеш жива — отговори Ария и тихо излезе от стаята.

Няколко часа по-късно Исана си беше взела храна и четеше докладите от юг, изпратени с водна фурия и преписани за нея и лорд Антилус.

Положението се беше влошило. Церес беше превзет, а вордът изтласкваше алеранските сили, които бяха принудени да влязат в поредица от отчаяни битки, за да забавят настъпващата орда достатъчно, за да позволят на уплашеното население да избяга. Екипи от инженери демонтираха пътищата зад тях, унищожение, което щеше да отнеме десетилетия усилия за възстановяване — ако изобщо някога се стигне до това.

Легионите бяха претърпели огромни загуби — много по-лоши от тези при бунта на Калар или в битките с канимите. В цяла Алера се провеждаше мобилизация, приоритет се даваше на онези млади мъже, които наскоро са напуснали легионите — но на практика всеки мъж в Империята беше отслужил поне един двугодишен мандат в легионите и всички бяха призовани отново да вземат оръжие.

Проблемът, разбира се, беше в осигуряването на оръжия. При напускане на легиона легионерите нямаха право да запазят оръжията и броните си — те ги оставяха за ползване от новобранците, които ще заемат техните места. Повечето легионери се връщаха в своите холтове, където единствените леснодостъпни и нужни оръжия бяха лъковете и евентуално — ловните копия.

В градовете, разбира се, имаше граждански легиони, но те бяха миротворци и следователи, а не войници. Леко бронирани, обикновено по-запознати с бухалките, отколкото с мечовете, те бяха свикнали да действат по съвсем различен начин от армиите на бойното поле. Ставаха по-скоро за организиране на бежански потоци и за предотвратяване на престъпления сред населението, отколкото за реална битка с врага. Лордовете и графовете на градовете обикновено поддържаха малки корпуси от лична стража, но те рядко наброяваха повече от двадесет или тридесет души. По подобен начин имаше и ограничен брой професионални войници, които обикновено обикаляха от работа на работа, изнасяйки търговията с насилие извън твърдата структура на легионите. Но като цяло имаше много по-малко оръжия, отколкото ръце, които да ги размахват, и мирните ковачници в холтовете по цялата Империя отчаяно ковяха стомана за защитата на Алера.

Мисълта за това обезсърчи Исана. Там, в нейния собствен холт — бившия й холт, помисли си тя с тъга — всичко би трябвало да е в трескаво движение. Реколтата е събрана още преди няколко седмици. Старецът Фредерик сигурно е в старата ковачница на Арарис и изработва оръжия вместо подкови. Децата би трябвало да събират тънки клонки, да ги чистят и подреждат в снопове, докато по-големите им братя и сестри са били научени как да закрепят пера, да правят прорези в краищата на стрелите и да закрепват в тях върховете.

Исана наведе глава и остави докладите настрана. Беше видяла какво може да направи войната с холтовете в долината Калдерон. Беше видяла изклан добитък, разрушени постройки, захвърлени осакатени тела. Досега Исанахолт беше избягвал косата на Смъртта. Но това можеше лесно, толкова лесно, да бъде собствения й холт, унищожен, собствените й сгради, собствените й хора, натрупани в тъжни купчини празна плът на окървавената земя.

Беше ли егоистично да се тревожи за хората от собствения си холт, когато толкова много други холтове са в опасност? Когато толкова много други холтове вече бяха унищожени от врага? Тя беше провъзгласена за Първа лейди. Тя имаше отговорност към много повече хора, отколкото хората от един малък холт, макар че и те бяха алеранци.

Освен това, имаше ли наистина някакъв избор? Би ли могла да не се страхува за тях?

На вратата рязко се почука и Исана вдигна очи, за да види как тя се отваря и Рокус Антилус влиза. По камъка в коридора отвън се чуха стъпки. Беше очевидно, че Върховният лорд, приел предизвикателството, е придружаван от сингулари. Исана не беше сигурна дали да се забавлява от факта, че той може да се е почувствал достатъчно застрашен, за да се нуждае от тях. По-вероятно ги беше довел в качеството им на свидетели, за да потвърдят, че той не се е опитал да извърши неправомерно действие, когато е дошъл да говори с нея.

Или да възпрат Арарис, докато той извършва споменатото неправомерно действие.

Високият антилански Върховен лорд изпълни вратата — широкоплещ, красив мъж, който външно, осъзна Исана, приличаше много повече на Максимус, отколкото на своя законен син Красус. Това обясняваше много за възпитанието на Максимус.

Тя се изправи и сведе глава с толкова самообладание и сдържаност, колкото можеше да покаже убедително.

— Ваша светлост.

Рокус стисна зъби, докато отговаряше на поклона й, след което заговори с глух и твърд глас:

— Ваше височество.

— Дошли сте, за да признаете, че сте сгрешили и сте готов да ме придружите на юг заедно с вашите легиони, сър?

— Не.

Тя вдигна вежди.

— Тогава какво ви води тук? Казано направо, трябваше да изпратите вашия секундант да говори с моя.

— Вече говорих с вашия секундант — отвърна Раук — и аз не изпращам други да правят това, което е мое задължение.

— Ах — каза Исана. — Не съм изпращала Ария при вас, сър. Ако тя е говорила с вас, направила го е по свое желание.

Тя се замисли за секунда, след което добави:

— Това е типично за нея, струва ми се.

Устните на Рокус се извиха в усмивка, в която имаше повече горчивина, отколкото радост, и той поклати глава.

— Тя не можа и вас да откаже, нали?

— Нещо подобно — съгласи се Исана.

— Дойдох, за да ви дам шанс да си тръгнете — каза Антилус с твърд тон, думите му бяха подчертано неутрални. — Вземете Рари и лейди Ария и напуснете земите ми. Няма да споменем за вашето предизвикателство. На никого.

Исана обмисли предложението за момент. Това беше значителен жест. Много хора от южните райони на Империята често се присмиваха над склонността на по-консервативната част енергично да защитават такива понятия като чувство за лична доблест, но факт е, че в разкъсвания от войната север те са жизненоважно качество. Без лична смелост в лицето на врага — и което беше още по-важно — вярата на неговите легионери в тази смелост — Рокус Антилус би се сблъскал с множество проблеми, които иначе биха могли да бъдат избегнати. На бойното поле хората не можеха да си позволят да проявяват малодушие, смелостта им сама по себе си беше оръжие, толкова смъртоносно за врага, колкото мечовете и стрелите.

Предлагайки на Исана просто да си тръгне, Рокус рискуваше да покаже на хората си лекомислено отношение към приетото предизвикателство — особено след сблъсъка на магиите им пред стените по-рано същия ден. Несъмнено, ако Исана си тръгне тихо и никой повече не спомене нищо за това, щетите щяха да бъдат сведени до минимум, но тогава със сигурност ще тръгнат слухове.

Тя предположи, че от гледна точка на Рокус това има смисъл. Човекът просто не можеше да признае, че заплахата пред Империята е по-голяма от тази, на която беше отдал целия си живот — и животът на кой знае колко още негови легионери.

— Съжалявам — каза тя спокойно. — Не мога да го направя.

— Вие сте силна — каза той със същия откъснат, безстрастен тон. — Ще ви отдам дължимото. Но вие не сте по-силна от мен.

Той се втренчи в нея.

— Ако отидете докрай, аз ще ви убия. Не си мислете, че няма да го направя.

Исана посочи масата.

— Вие видяхте докладите. Знаете заплахата.

Неговите черти се промениха едва доловимо, ставайки по-твърди.

— През целия си живот водя война, за да могат хората на юг да живеят спокойно. Погребвах мъже, за когото там никой не скърби. Виждах опустошени холтове. Знам през какво преминават, ваше височество. Виждал съм го повече от веднъж, заедно с моите хора.

— Тогава това трябва да ви накара повече да искате да го спрете, а не по-малко.

В очите му внезапно блесна гняв.

— Ако махна легионите си от Стената, ледените ще избият хиляди холтъри, които не могат да се защитят. Толкова е просто. Няма значение какво ще се случи с останалата част от Алера, ако ледените решат да ни изтласкат на юг и ни смелят на прах между двама врагове.

— Ами ако са готови да не го правят?

— Искат го — изръмжа Рокус. — Каквото и да сте говорили днес в продължение на половин час, послушайте някой, който цял живот се е занимавал с тях. Те ще се бият. Това е всичко.

— Често използвате тази фраза — каза Исана. Тя се изправи и повдигна брадичка, срещайки очите на Ракус. — Ами ако грешите, милорд?

— Не греша.

— Ами ако грешите? — настоя Исана с все още нежен глас. — Ами ако можете да постигнете примирие с ледените и да отведете силите си на юг, за да помогнете на Първия лорд? Ами ако можете да спасите хиляди животи в момента — но не го правите?

Погледът му не трепна. Мина дълъг, мълчалив момент.

— Ще се погрижа екипажът ви да е готов — каза той тихо. — Тръгнете си преди сутринта, Първа лейди.

Той отново й се поклони, гърбът и раменете му бяха сковани, след което се обърна и изхвърча от стаята.

Миг по-късно Исана усети, че започва да се тресе, това беше просто реакция от напрежението и стреса. Тя направи гримаса и сложи ръце в скута си, затвори очи и призова Рил в тялото си, за да успокои нервите й. Накара кръвта си да се движи по-спокойно, докато преминаваше през ръцете и краката й, и почувства как ръцете й се стоплят. Прекоси стаята, за да седне до малкото огнище, след което протегна ръце и си пое дълбоко въздух, докато треперещите й пръсти не се успокоиха.

Арарис влезе тихо и затвори вратата. Той стоеше и тя усети мълчаливото му присъствие, загрижеността му изглеждаше незначителна в сравнение с неизменната топлина на любовта му.

— Той те нарече Рари — каза Исана, без да се обръща.

Не трябваше да го вижда, за да разбере, че леко усмивка пробягва по недокоснатата част на лицето му.

— Бях в първи курс в Академията, а той и Септимус бяха във втори. Постоянно се влачех след тях. Рокус ми купи първото… — той се прокашля и тя усети лекото смущение, излъчвано от него — питие.

Исана тръсна глава и беше доволна от усмивката на лицето си.

— Преди цели тридесет години. А сякаш е минало съвсем малко време.

— Времето тече — отговори Арарис. — Но наистина. Аз също не чувствам, че е било толкова отдавна.

Устните му се извиха в усмивка.

— Но после усещам болката в коленете и виждам в огледалото сивите нишки в косата си.

Тя се обърна и го погледна. Той се облегна на вратата, скръстил крака и сложил ръце на гърдите си. Исана отиде до него и леко прокара ръка през косата му, изглаждайки среброто, което беше поръсило тъмната му коса.

— Според мен си красив.

Той хвана ръката й и нежно целуна пръстите й, преди да прошепне:

— Ти не си на себе си.

Усмихвайки се, тя поклати глава и се притисна към Арарис, полагайки глава на бронираните му гърди. Миг по-късно той я прегърна.

— Поемаш ужасен риск — каза й той.

— Нямам голям избор — отговори тя. — Само с помощта на Рокус Защитните легиони могат да бъдат отведени на юг. Познаваш този човек. Мислиш ли, че той е способен да убие хладнокръвно невъоръжена жена?

— Когато го познавах, не. Но той вече не е човекът, който беше на младини — каза Арарис. — Станал е по-суров. По-твърд. Знам, че искаш да се опиташ да стигнеш до него, Исана, но, кървави врани…

Исана не каза нищо, само го прегърна.

— Може би трябва да обмислиш предложението му — каза Арарис. — Може би има друг начин.

— Например?

— Отведи го на юг. Нека сам да види ворда. Четенето на доклади е едно. Да видиш всичко със собствените си очи — съвсем друго.

Исана си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Няма полза от отворените очи, когато умът зад тях е затворен.

Арарис я погали по косата.

— Вярно е.

— И… и няма време.

„Защо тече толкова бързо, когато най-много се нуждаеш от него?“

— Ако той… те нарани — спокойно каза Арарис, — аз ще го убия.

Тя вдигна рязко глава и срещна погледа му.

— Не бива.

Обезобразеното му лице беше напълно неподвижно.

— Не бива?

Тя обхвана лицето му с ръце.

— Смисълът на това е да се достигне до сърцето му, Арарис. Той е изградил слоеве и слоеве защита около емоциите си — и бидейки тук, е лесно да се разбере защо. Насочил е страстта си към защита на своите хора, борба със заплаха, която е точно тук, пред него. Дори и да умра, опитвайки се да стигна до него, мога да постигна целта си. Мисля, че под белезите и външната безчувственост се крие достоен човек. Ако кръвта ми е необходима, за да ги отмие, така да бъде.

Арарис дълго я гледа.

— Кървави врани — прошепна той накрая. — Никога не съм срещал жена като теб, Исана.

Тя осъзна, че лицето й пламва, но не можеше да отвърне поглед от неговия.

— Обичам те — каза той просто. — Няма да се опитвам да те отведа, преди да имаш възможност да излезеш и не си ранена. Няма да се опивам да променя това, което си.

Тя не се довери на гласа си. Затова просто го целуна. Те се прегърнаха и времето полетя на крилете на сокол.

Когато най-накрая прекъсна целувката, в гласа му имаше нещо студено и твърдо.

— Но и аз няма да се променя — каза той със същия спокоен, равен глас. Очите му блеснаха и се втвърдиха. — И ако той те нарани, любов моя, ще оставя трупа му там, на снега, в подножието на скъпоценната му Стена.