Фурията на принцепса

Глава 42

След като лейди Акватайн и вордската кралица се махнаха заедно със свитите си, вътрешният двор стана странно тих. Останаха само шепа ворди, малко на брой пазачи с яки и, разбира се, пленниците. От които, Амара го осъзнаваше съвсем ясно, тя самата в момента беше най-застрашената.

Тя потръпна от студа, мускулите я боляха от напрежение, едва ли можеше да направи нещо повече от това да свие тялото си на топка, за да не се поддаде на треперенето.

— Ти и съпругът ти осакатихте баща ми — каза Бренсис Калар младши с тих, преднамерен тон. Той пристъпи към нея със сребърна яка за послушание в ръце. — Не че между мен и баща ми имаше много любов, но животът ми стана доста по-труден, след като старият слайв беше уловен като в капан в леглото си. Изобщо имаш ли представа колко щети е трябвало да се нанесат на гръбначния стълб, за да го оставите толкова начупен?

— Не трябваше да остане жив — каза Амара. — Ще се радвам да го убия.

Бренсис се ухили.

— Баща ми винаги е оценявал бунтарството на жените си. И въпреки че никога не съм имал такива предпочитания, започвам да виждам привлекателността.

Той приклекна над Амара, яката се поклащаше пред очите й.

— Знаеш ли, Рук беше първата ми. Май бях на около тринадесет. Тя беше с няколко години по-голяма — той поклати глава. — Мислех, че ме харесва. Но по-късно осъзнах, че тя трябва да е действала по заповед.

Той оголи зъбите си в отвратителна гримаса, която изобщо не приличаше на усмивка.

— Точно както трябваше да направи тази вечер.

Амара го изгледа дълго и мълчаливо. После каза:

— Всъщност не си виновен, че си отгледан от чудовище, Бренсис. Може би никога не си имал шанс. И не мога да те виня, че искаш да оцелееш — тя му се усмихна. — Така че ще ти дам последен шанс да постъпиш правилно, преди да те убия.

Бренсис се вторачи в нея за секунда, а в очите му трепна несигурност. След това се изсмя.

— Да ме убиеш? — възкликна той. — Графиньо, след малко ще отида в леглото си и ти ще се радваш да ми правиш компания.

Той бавно огледа двора.

— Може би ще взема някое от моите момичета, за да те изкъпе. Нека видим доколко можем да разширим кръгозора ти.

— Използвай главата си, глупако — каза Амара. — Мислиш ли, че ще оцелееш при ворда?

— Животът е кратък, графиньо — отговори той с горчивина. — Аз вземам от него всичко, което мога. И точно сега ще взема теб.

Не беше забелязала, че той е намазал яката с окървавения си палец и сега я уви около врата й като лента.

И екстазът превърна нейния свят в едно безкрайно бяло петно.

Тя усети как тялото й се извива против волята й и нямаше сили да го спре. Удоволствието беше не само сексуално, въпреки че интензивността му беше просто невероятна. Но на върха на тази наслада имаше слоеве и слоеве от други усещания. Простото удоволствие от чаша топла напитка в студена сутрин. Вълнението, което изпитваше при вида на Бърнард, ако не го е виждала дни или седмици. Радостта от извисяването през тъмни, гъсти облаци в ясното синьо небе. Свирепото удоволствие от победата във Вятърните изпитания при жестока конкуренция, когато беше в Академията. Бълбукащият смях, последвал след третата или четвъртата отлична шега, която беше чула вечерта — и хиляди други, всяко едно щастие, всяка една радост, всяко прекрасно нещо, което й се беше случило, всяко удовлетворение на тялото, ума и сърцето, всичко се сля в едно зашеметяващо цяло…

Бренсис, вътрешният двор, ворда, Империята, дори собственият й съпруг — нищо нямаше значение.

Нищо нямаше значение, само тези усещания.

Знаеше, че ще плаче, ако трябва да мисли за подобни глупости.

Някой й шепнеше. Тя не знаеше кой. Не й пукаше. Шепотът нямаше значение. Важното беше само потапянето в удоволствието.

Тя бавно дойде в съзнание в меко осветена стая. Приличаше на хан, доста луксозен. По стените имаше меки завеси и огромно легло. Беше топло, благословено топло след ужасно студения двор. Пръстите на ръцете и краката й бяха изтръпнали толкова силно, че щяха да я болят, ако можеше да усеща нещо, което да е различно от чисто удоволствие.

Тя стоеше във вана, а едно от полуголите момичета сваляше покритата й с мръсотия блуза. Амара беше в блажено безразличие. Момичето започна да мие лицето, врата и раменете й, а Амара се наслаждаваше на топлината, допира на меката кърпа по кожата си и миризмата на сапун във въздуха.

Тя започна да осъзнава, че Бренсис бавно се разхожда около ваната и разкопчава ризата си, докато върви.

Въпреки недостатъците му, помисли си тя, той всъщност беше доста красив. Тя го наблюдаваше, макар усилието да движи главата си да изискваше прекомерни усилия от нея. Накрая остави очите си да го следват, проследявайки движението през миглите си, когато простото удоволствие да се чувства чиста след седмици мръсотия стана почти непоносимо вкусно.

— Прекрасна — каза Бренсис. — Графоньо, ти си прекрасна.

В отговор тя потръпна и затвори очи.

— Не забравяй косата й — каза Бренсис.

— Да, господарю — промърмори момичето. По главата й потече топла вода, а след това върху косата й беше нанесен по-нежен и по-мек ароматен сапун. Амара просто се наслаждаваше.

— Жалко, наистина — каза Бренсис. — Надявах се, че ще се съпротивлявате много по-дълго. Но вие се оказахте слаба, графиньо. Тези, които се поддават толкова бързо и толкова лесно, никога повече не успяват да бъдат предишните. Нали така, малка Лиса?

Амара усети как момичето до нея потрепери.

— Да, господарю. Аз не искам да бъда предишната.

Бренсис спря до нея, леко усмихвайки се.

— Обзалагам се, че тя има прекрасни крака. Много дълги, много стройни, много силни.

— Да, милорд — съгласи се Лиса.

Амара усети, че сънено се усмихва в отговор на Бренсис.

— Свали си панталона, Амара — каза той, в гласа му звучеше тихо, дрезгаво обещание.

— Да, господарю — безразлично отвърна Амара. Мократа кожа беше съвсем неподатлива под вцепенените й от удоволствие пръсти. — Аз… те са твърде тесни, господарю.

— Тогава не мърдай — каза Бренсис с ентусиазъм в гласа. — Изобщо.

Той коленичи до нея и в ръката му се появи кинжал — върхът му омайваше с опасния си блясък.

— Кажете ми, графиньо — промърмори той. — Тук по заповед от Гай ли си?

— Да, господарю — прошепна Амара.

Тя наблюдаваше как върхът на ножа, несъмнено подсилен от фуриите на Бренсис, разрязва с лекота кожените й панталони по шева на глезена. Той започна бавно да се движи нагоре, като срязваше дрехата толкова лесно, колкото момче би белило плодове.

— А съпругът ти — каза Бренсис. — Той не е мъртъв, нали?

— Не, господарю — каза Амара сънливо. Ножът се плъзна по пищяла й.

Тя се зачуди какво ли ще почувства, ако толкова остро острие я пореже. И си помисли, че в сегашното й състояние това ще й хареса.

— Къде е той? — продължи Бренсис.

— Наблизо, милорд — отвърна Амара, докато ножът мина покрай коляното й. — Не съм сигурна къде точно.

— Много добре — одобрително каза Бренсис и целуна голата кожа зад коляното.

Амара потръпна в очакване.

— Какви са намеренията му? — попита Бренсис, връщайки се към разрязването на дрехата.

— Той чака моя сигнал — каза Амара.

Бренсис мрачно се усмихна, а в това време ножът разряза кожения крачол на бедрото на Амара и бавно продължи нагоре към хълбока й.

— За какво?

— За да освободим пленниците, милорд.

Бренсис се засмя.

— Ама че си амбициозна. И какъв трябва да е сигналът за него? От теб ще е останало малко, но когато го хванем, най-малкото ще се погрижа да му шепнеш в ухото, когато го заловим и започнем да го вербуваме…

Металът застърга по метал и Бренсис спря, мръщейки се в недоумение.

Амара погледна надолу и видя, че ножът му е разпорил кожената дреха над горната част на бедрото й, където няколко часа по-рано Бърнард беше сложил яка за послушание, която рязко се открояваше на бледата кожа.

Очите на Бренсис се разшириха от шокиращо осъзнаване.

Амара призова Сирус, ръцете й стремително се задвижиха. Тя хвана Бренсис за китката на ръката, която държеше ножа, и я изви към палеца му — движение толкова бързо, че го изненада и той нямаше време да се съпротивлява с нормалната си сила, още по-малко с усилена от фурии. Ножът се освободи от хватката му и Амара го улови с мързеливата прецизност на собствените си ускорени сетива, преди да е започнал да пада.

Тогава Бренсис призова своите вятърни фурии и започна да вдига ръце, за да се предпази, но не беше достатъчно бърз. Амара плесна ръката му с една ръка и с едно движение на китката си прекара острия кинжал през двете артерии на гърлото му.

Кръвта бликна като фонтан. Пръсна по голия крак и тялото на Амара, гореща и отвратителна, тя се спъна и загуби равновесие от скоростта на собствените си движения и падна обратно във ваната, далеч от обсега на ръцете на Бренсис.

Младият алерански лорд изви гръб, размахвайки диво ръце. Един от юмруците му удари дървената рамка на ваната и я счупи, при което сапунената вода, оцветена от пръскащата кръв, се разля по пода. Той се изви, залитна към Амара и с потръпващото си рамо удари смаяната Лиса в корема, отхвърляйки я назад като кукла.

— Сигналът? — изсъска Амара, тялото й пееше, засияло от ярост и сребристото блаженство, струящо от металната яка около бедрото й. — Сигналът е твоят труп, предателю. Никога няма да докоснеш съпруга ми.

Той може би се опита да каже нещо, но не излезе нито звук — кинжалът беше прерязал и трахеята му.

Беше почти невъзможно да се убие толкова силен призовател като Бренсис, без да се използват магически сили със съпоставимо ниво.

Точно така, почти.

Последният потомък на Калар рухна на пода на хана, свивайки се като бавно изпразващ се пикочен мехур. Кръвта му се смесваше с ароматната вода на пода.

Нито един звук не издаде убийството.

Амара облегна гръб на стената, опитвайки се да отблъсне еуфорията, която яките все още й налагаха. Искаше, нетърпимо, просто да се плъзне на пода и да остави удоволствието да я завладее още веднъж — но при самата мисъл за това яката на бедрото й спря да изпраща импулсите на екстаза в съзнанието й. По нейно настояване й бяха зададени други инструкции. Ако тя пренебрегне тези инструкции, скоро щеше да почувства чудовищна болка вместо блажен екстаз, и Амара усети лека вълна на паника, която я прониза дори само при мисълта за това.

Тя се застави да пристъпи към гардероба, съзнавайки, че ококорените очи на Лиса следят движенията й. Момичето с яка беше отворило ужасено уста, сълзи се стичаха по лицето й и чертаеха дири през капчиците кръв, опръскали лицето й. Амара го отвори и грабна една от туниките на Бренсис, бързо я навлече върху себе си, след което преметна един от плащовете му през раменете си. Всичко й висеше като чувал, но нямаше избор. Няколко секунди по-късно тя с бързо движение извади меча на Бренсис от колана на бедрото му, притеснена, че неподвижността му може да е хитрост, но мъртвият не помръдна. Подобно на дрехите, мечът беше твърде голям, за да го носи удобно, но както при дрехите, тя нямаше голям избор.

— Съжалявам — изхлипа Лиса, — съжалявам, много съжалявам.

Амара се обърна да погледне момичето и улови собственото си отражение в огледалото, окачено на стената. Цветът на тъмнозелената й туника и наметало беше в рязък контраст с почти изцяло покритите й с алени петна лице, коса, ръце и гола кожа на крака. В едната си ръка стискаше окървавен нож, в другата — блестящ меч, а очите й бяха диви и пълни със заплаха. За момент Амара се уплаши от отражението си.

— Стой тук — каза тя на момичето с твърд и ясен глас, — докато не ти бъде наредено друго.

— Да, милейди — каза Лиса, като се просна сервилно на пода. — Да, да, ще го направя.

Амара се обърна към прозореца, отключи го и го отвори. Той гледаше към двора на робския пазар, който изглеждаше като последния път, когато го видя — пълен с пленници, макар и с доста по-малко пазачи, отколкото преди. Виждаха се само няколко ворда, но зеленото сияние на кроача в различни части на Церес беше по-ярко от предишната нощ.

Тя не можеше да бъде сигурна за нито един от подчинените алеранци. Някои от тях биха могли да сътрудничат, както го направи Рук, когато двете се сблъскаха. Някои може би бяха по-дълбоко подчинени от модифицираните яки спрямо други. Някои може да бяха в състояние да се противопоставят на контрола на яките и да им помогнат — но Амара нямаше как да ги различи един от друг.

Затова трябваше да счита всеки от тях за враг.

Амара застина за момент на прозореца, напълно осъзнаваща, че може да я видят на светлината на свещите в стаята.

Неясните очертания на женска фигура, появяваща се в този прозорец, несъмнено бяха позната гледка за онези отдолу и тя нямаше как да разбере къде е Бърнард, за да му даде по-ясен сигнал. Можеше само да се надява, че той е проследил къде са я отвели и ще е в състояние да наблюдава сградата, за да я види да стои там като мишена. Тя бавно преброи до тридесет и дръпна завесите.

Амара излезе на пръсти от стаята, скривайки се зад въздушен воал, който би трябвало да я направи невидима за всеки извън обсега на меча й — силно предимство, ако тя реши да атакува, но не и непреодолимо. Достатъчно квалифициран призовател на метал не би се нуждаел от очи, за да усети къде е нейният меч, а изглежда, че всички, които вордът беше оставил живи, притежават умения поне на рицар от легионите.

В главната зала на хана имаше няколко алеранци с яки, явно нямаха работа. Трима гледаха как едно от шепнещите момичета на Бренсис танцува под музика, която само тя чува. Други трима вяло играеха на карти, докато мълчалива двойка, забили носове в чашите си, пиеше с мрачна, методична съсредоточеност. Амара тръгна през стаята, използвайки всяка унция маскировка, която можеше да създаде. Замаяна от еуфоричното влияние на двете яки за подчинение, тя се притесняваше за баланса си. Успя да премине покрай тях, без да привлича внимание, и излезе на робския пазар.

Насочи се право към каменните клетки, в които държаха пленените призователи на въздух.

За щастие клетките бяха без ключалки и ги държаха затворени с обикновени болтове. В сегашното си състояние тя не беше сигурна колко бързо ще успее да отвори по-сложен механизъм, въпреки че все още носеше инструментите си в джоба на панталона. От някои клетки се чуваше хъркане.

Бренсис трябва да ги е приспал, като е добавил наркотик във водата. Просто ще трябва да се надява, че някои от алеранците вътре са били достатъчно наясно и са отказали водата, надявайки се на шанс да избягат.

Амара и Бърнард щяха да им го дадат. Или поне тя искрено се надяваше, че Бърнард ще го направи.

— Чувате ли ме? — изсъска Амара в една пролука под горната плоча на първата клетка.

След миг забавяне отвътре попитаха.

— Кой е там?

— Аз съм курсор — прошепна Амара. — И говорете по-тихо, враните да ви вземат.

От клетката се чу объркано мърморене и несвързана реч на сънливи гласове. Те незабавно бяха заглушени от други гласове, които вероятно издаваха повече шум от всички объркани мърморения, взети заедно.

— Тихо — изсъска Амара, оглеждайки се наоколо, сигурна, че всеки момент някой ще забележи приглушената суматоха. — Ще ви изведем оттук, но трябва да освободим колкото се може повече хора. Останете нащрек. Всеки, който може да лети по права линия, трябва да е готов.

— Отвори клетката! — избухна някой.

— Бъдете готови — отговори Амара. — Ще се върна.

После тя се плъзна към следващата клетка и повтори диалога. И към следващата. И към по-следващата.

Вордът я откри, когато стигна до петата клетка.

Тъкмо успокояваше пленниците в последната каменна клетка, когато една от гущероподобните форми на ворда на двайсетина ярда от нея вдигна глава. Задуши с нос, след което издаде пронизващ вой, който се понесе над камъните в двора.

„Сигурно е подушил кръвта по мен“ — помисли си тя. Повечето животни реагират остро на миризмата на кръвта на жертвата.

Трябваше да използва момента и да се почисти по-добре — но вече беше прекалено късно.

Сега всичко се решаваше от скоростта.

Амара хвърли воала, за да се възползва от скоростта на Сирус, и се втурна да отваря клетките, преминавайки от една към друга и повтаряйки процеса.

— Алеранци! — извика тя, заради променените й възприятия думите звучаха странно разтеглени. — Алеранци, на оръжие!

Тъкмо отвори и последната клетка, когато около тях се разнесе хор от пронизителни вордски писъци. Пленените въздушни призователи започнаха да се измъкват от клетките, като крещяха собствени призиви.

— За Алера!

— Бийте се, жалки гадини!

Само засилените сетива й позволиха да види трептенето във въздуха над себе си, където гражданите бяха затворени под многослойни пластове защита в съответствие с техните магически способности. Избухна малка експлозия от искри, когато стоманата удари стомана — и пореден взрив от искри, когато втората стрела с невъзможна сила и прецизност удари друга от пантите на окачената клетка и дузина граждани внезапно се изсипаха от височина петнадесет фута върху каменния под на двора. Искри избухнаха и от втората окачена клетка на гражданите и се разнесоха още викове.

— При мен! — извика Амара и скочи върху най-близката клетка. — Алеранци, елате при мен!

— Курсор, пазете се! — извика някой в тъмнината.

Амара се завъртя с меча в ръка, за да посрещне ворда, който пръв беше вдигнал тревога. Тя изчака, докато той се озове във въздуха, отстъпи настрани и удари с меча на Бренсис. Усети как острието със звучно хрус се вряза в хитиновата броня на ворда. Но не беше преценила добре замаха и загуби равновесие, враните да ги вземат тези проклети яки, след което падна на камъните до кървящия с гнусна тъмна течност ворд, който се мъчеше да я намери. Раздаде се пукот като от миниатюрна гръмотевица и съществото се отпусна мъртво, сякаш смачкано от огромен чук. Една от стрелите на Бърнард стърчеше от основата на черепа му, потънала чак до зелено-кафявото оперение.

Амара вдигна поглед и видя съпруга си да скача от нисък покрив върху задната част на някакъв фургон и оттам на двора до нея. Той пристъпи до най-близката дървена клетка, вероятно пълна с призователи на метал, и прокара ръка по нея. Дървото веднага изскърца, изкриви се и се разпадна, освобождавайки пленниците вътре.

— Добре ли си? — попита Бърнард и протегна ръка към нея с широко отворени от притеснение очи. — Ранена ли си?

Тя го хвана за ръката и той й помогна да се изправи.

— Аз… да, предвид всичко случващо се. Искам да кажа, добре съм. Кръвта не е моя. На Бренсис е.

— О — възкликна Бърнард, лицето му се отпусна в почти комично облекчение. — Добре.

В отговор на одобрението му вълна от удоволствие премина през тялото й, излъчваща се от яката за послушание на бедрото й.

— Ох — изпъшка тя. — Любов моя, моля те. Внимавай с думите си.

Бърнард примигна недоумяващо, после явно разбра. Намръщи се и пристъпи към нея, като остави лъка настрана. Изръмжа гърлено, хвана стоманената яка около врата й и я скъса с голи ръце.

— Така и не намерих ключа за нея — каза той и коленичи. Яката на бедрото й беше по-плътно прилепнала и тя усети топлите и груби пръсти на Бърнард да се плъзват под нея. — Не мърдай. Може да те пореже.

Видя го да спира за момент и си помисли, че е изкушен. В крайна сметка той може да не свали яката от нея, нали? Никой друг освен него не може да го направи. Ами ако той просто я остави? При самата мисъл яката отново запулсира с чисто блаженство и Амара се олюля, докато се опитваше да си спомни защо това да е лошо.

И тогава се чу нов звук на разкъсване на метал и мислите й внезапно отново се проясниха.

— Отвратително нещо — изплю Бърнард и се изправи със счупената стоманена яка в ръка.

— Ворд! — изкрещя един от все още заключените в дървени клетки пленници.

Една от гущероподобните форми се беше покатерила на близката стена и сега скочи надолу върху една от наводнените с вода клетки с призователи на огън, като се опита да ги достигне с ноктите си.

Бърнард се завъртя, вдигна стоманената гривна и я хвърли с увеличена от фуриите сила.

Металът удари ворда между крайниците и го разкъса като хартия. Вордът падна, като пищеше и пръскаше с мръсно изглеждаща кръв всичко около себе си.

Амара хвърли меча си на един от освободените призователи на метал, докато множество ворди се изкачваха по стените. Тя посочи към другите клетки и заповяда:

— Освободете ги!

— Да, милейди! — извика той в отговор.

После се обърна към най-близката окачена клетка с призователи на земя и я разряза с тънкото стоманено острие, а решетките се разделиха сред дъжд от искри, след което бързо премина към тази до нея.

Амара видя как Бърнард отново вдигна лъка си и хладнокръвно свали от стената два приближаващи ворда.

— Не можем да ги задържим — извика той. — Освободи призователите на въздух и отлети заедно с тях.

— Не говори глупости — възрази Амара. — Всички тръгваме заедно.

— Те са прекалено много, а нашите хора не са въоръжени. Половината от тях едва стоят на краката си — каза Бърнард.

Отгоре се спусна рицар-ворд и той го простреля право в гърдите. Съществото падна на земята буквално като ранена птица и един от освободените земни призователи го довърши с тежкия железен прът, изтръгнат от стените на клетката, в която доскоро беше затворен.

Но идваха все повече и повече ворди. Те изпълзяваха над стените от всички страни. Околният въздух завибрира от бръмченето на крилата на рицари-ворди и половин дузина кошмарни крилати същества се материализираха отгоре, след което веднага се насочиха към все още замаяните и беззащитни пленници.

Сфера от нажежен до бяло пламък внезапно избухна във въздуха — не сред ворда, а непосредствено над и зад тях. За миг Амара си помисли, че призователят на огън е пропуснал, но от горещата вълна относително нежните крила на ворда почерняха и се сбръчкаха, а поривът горещ вятър от въздушните призователи ги накара да се завъртят неконтролируемо и да изпопадат на земята.

— Проклети буболечки! — изрева дрезгав глас и едър старец, в чиято сива коса все още се виждаха останки от яркочервени кичури, се появи накуцвайки, подкрепян от слабата, дрипава млада жена, която Бренсис наричаше Флора.

— Греъм? — удивено възкликна Бърнард, а лицето му грейна възторжено.

Старият огнен призовател присви очи, когато разпозна Бърнард.

— Бърнард! Какво, враните да те вземат, правиш на юг?

Бърнард застреля един от падналите рицари-ворди, който беше оцелял при сблъсъка със земята и се изправяше на крака.

— Очевидно те спасявам.

— Ба — изръмжа Греъм и Амара най-накрая разпозна в стареца предишния граф на Калдерон.

Той вдигна ръка и махна в кръг, при което ярки пламъци се появиха по стените, обграждащи двора — огненочервена завеса, появила се от нищото, която предизвика вопли на болка и протест от десетки все още невидими ворди.

— Премести се в долината, вика Гай. Оттегли се да си изживееш старините в богатство и комфорт, казва. Приключение на мой гръб, враните да го отнесат проклетия стар измамник — той присви очи към Бърнард. — Измисли някакъв изход от тази каша, момче. Не мога да държа това повече от половин час или около това.

— Половин час? — попита ухилен Бърнард.

— Дървените клетки — каза Амара. — Можем да ги използваме като въздушни екипажи, поне докато излезем извън града.

Бърнард се обърна към нея и силно я целуна в устата. След това той извади меча си и го хвърли на друг освободен призовател на метал. Посочи към него и към човека, който беше взел меча на Амара.

— Ти и ти. Вие сте стражата. Убивайте всичко, което премине — той посочи с пръст към освободените призователи на земя. — Въоръжете се с нещо и помогнете.

После се обърна към гражданите, които се бяха събрали около лорд Греъм.

— Всеки, който има някакви познания във водно призоваване, да направи всичко по силите си да помогне на останалите да се прочистят от афродина, като започваме с гражданите и призователите на въздух.

Един от гражданите, мъж, който щеше да е помпозно впечатляващ, ако беше чист, поддържан и стоеше в цивилизованата част на света, попита със замаян глас:

— За кого се мислите вие?

Бърнард пристъпи напред и заби юмрука си в устата на протестиращия. Мъжът се свлече на земята като чувал.

— Аз — каза Бърнард — съм човекът, който ще спаси живота ти. Вие двамата, хвърлете го в една от дървените клетки. В безсъзнание той ще ни бави по-малко. Размърдайте се, хора!

— Правете това, което ви казва! — извика лорд Греъм.

Гражданите се втурнаха да изпълняват.

— Кървави врани — изсумтя Амара. — Знаеш ли кой беше този?

— Идиот — каза Бърнард, очите му горяха. — Може после да ме предизвика, ако иска. Не е ли време да се захващаме за работа?

— Какво трябва да правя?

— Въздушни призователи и карети. Подготви ги.

Амара кимна.

— Бърнард, а робите…

— Ще вземем всеки, който хвърли оръжие и иска да си тръгне — каза Бърнард. — Ако се намери място — той се наведе и отново бързо я целуна, след което изръмжа: — Когато те измъкна оттук, графиньо…

По тялото й премина тръпка, която нямаше никакво отношение към изработените от фурии яки.

— Но само след като и двамата се изкъпем. А сега не ме карай да те пляскам по устните, ваше превъзходителство.

Той й намигна, след което се обърна да изреве заповеди към освободените алерански граждани и рицари, подготвящи бягството им.

Половин час по-късно десетки импровизирани въздушни екипажи се издигнаха от превзетия град, съпровождани от безполезните протестиращи писъци на ворда. Около десетина вордски рицари се опитаха да ги спрат, но бяха прогонени от половин дузина призователи на огън, а миг по-късно въздушните екипажи бяха твърде високо и се движеха твърде бързо за всяко крилато същество, което би се опитало да ги настигне.

Амара смътно си спомняше безкрайните, безумно изтощителни усилия да удържи един от паланкините в полет и след това да осигури твърдо, но безопасно кацане призори. После някой пъхна в ръката й изсушено парче хляб, което тя лакомо изяде. Миг по-късно тя усети топлината на огън — истински огън, създаден от фурии — и топлината му я обгърна с благословено блаженство.

Бърнард внимателно я сложи на разстлано на земята наметало и каза:

— Почини си малко, графиньо. Скоро ще трябва отново да потеглим. Аз ще пазя.

Амара започна да възразява, че той също трябва да си почине, наистина започна, но огънят беше толкова красив, и горещ, и…

И за първи път от много седмици Амара се почувства в безопасност.

И тя заспа.