Фурията на принцепса

Глава 18

Шуаранските стражи не проявиха насилие или неуважение към тях. Те просто придружиха Варг и алеранците до самия връх на тъмната гранитна кула на Ларарл, затвориха тежката метална врата зад тях и я заключиха, като плъзнаха големи резета.

След това ги оставиха там, на плоския покрив на кубичната сграда. Той беше с размерите на тренировъчно поле на кохорта и щеше да побере всяка друга структура в укрепения град. Тави нямаше нужда да търси, за да разбере, че няма да намери начин да се спусне, а нито една сграда не беше достатъчно близо, за да се прехвърли на нея.

Нямаше нужда нито от решетки, нито от ключалки или от пазачи. Трябва да имаш крила, за да избягаш от тази затворническа килия.

Макс се загледа за момент в затворената врата, след което каза:

— Не изглежда толкова трудно.

Красус кимна.

— Наистина изглежда прекалено просто. Капан?

— Да ни примамват в капан, давайки ни възможност да избягаме и да предупредим хората си? — попита Тави. — За тях това е прекалено умно.

Той поклати глава и погледна Варг.

— Те не знаят за способностите на алеранците, нали?

Варг сви рамене.

— Шуаранците са упорити, горди и тесногръди. Само така могат да оцелеят на тази земя. Те никога не са стъпвали по вашите брегове. Считат нашите доклади за демоните-алеранци като приказки. Те не вярват, че сте способни на нещо, което техните жреци не могат. Нашите жреци не могат да летят. Следователно и вие не можете.

— Мисля, че е добре, че алеранците не са единствените високомерни тъпаци в Карна — каза Кайтай.

Тави й хвърли убийствен поглед.

— Късметът няма да ни съпътства дълго — каза той. — Анаг и някои от шуаранците видяха как нашите рицари Аери излетяха, за да разпръснат онази буря. Рано или късно ще го кажат на Ларарл. Ще разберат, че това е грешка, и ще предприемат мерки — Тави се обърна към Красус. — Колко време ще ти отнеме пътя дотам и обратно?

Красус започна да разсъждава на глас, гледайки облачното небе, от което валеше студен дъжд.

— Зависи от времето. Няма да виждам в тази супа. Ще трябва да следвам пътя, за да стигна до Молвар. Което пък означава, че ще трябва да летя ниско. Това е тежка работа и ще се движа по-бавно. Също така означава, че ще трябва да се крия с воал, за да не получа някой болт в гърба.

Той кимна.

— Ще пристигна в Молвар утре сутринта и ще доведа рицарите Аери по залез-слънце. Може да се върнем и по-бързо, ако времето се оправи.

— Ако някой от нашите липсва, Ларарл може да го приеме лошо — отбеляза Кайтай.

— Мисля, че да бъдеш затворен и осъден на смърт — каза Тави — е нещото, което може да бъде възприето лошо. А ние сме близо до това.

На лицето на Кайтай се мярна бърза, твърда усмивка.

Тави й намигна и се обърна към Красус.

— Каквото и да се случи, трябва да изготвим някои резервни варианти. Намесете се във времето, ако е необходимо, но не действайте срещу шуаранците, освен ако не е абсолютно необходимо. Предайте това на Магнус и на Първото копие.

— Разбрано, ваше височество.

Тави се обърна към Варг.

— Майстор на войната — попита той официално на канимски, — имате ли съобщения, които бихте искали да предадете на вашите хора?

Варг за момент оголи зъби, след което погледна настрани, без да отговори.

— Вие очаквахте подобен развой — заключи на глас Тави. Той погледна Красус. — Тръгвай.

Красус кимна, отдаде чест, плесна с длан брат си по рамото и се намръщи съсредоточено. Той изчезна от поглед зад въздушния воал и миг по-късно се изви миниатюрно торнадо, от което дъждовните капки се разлетяха в ситни, болезнено боцкащи пръски. После вятърът стихна и младият наследник на Антилус се издигна в небето.

Макс стоеше мълчаливо и се взираше в дъжда дълго време, след като брат му беше изчезнал, изражението му беше потиснато. Може би беше заради дъжда. Способността на Тави да усеща емоциите на другите далеч не беше толкова надеждна, колкото би му се искало, но ясно можеше да усети противоречивата смесица от безпокойство, привързаност, тъга, гордост и кипяща ревност, която завладя приятеля му.

Макс свали поглед и видя Тави да го наблюдава. Той отклони очи и Тави го усети как скрива емоциите си.

— Искаше ми се самият аз да летя — каза Макс.

Тави кимна.

— Аз също — той сложи ръка на рамото на Макс. — Макс, имам нужда от твоята помощ тук. Дъждът се усилва, а нощта става все по-студена. Ако не намерим някакъв подслон, можем да замръзнем до смърт.

Макс затвори очи, пое си дълбоко дъх и кимна.

— Добре. Ще се заема с това.

— Дуриас — каза Тави. — Би ли му помогнал?

Якият центурион кимна.

— Да, сър, капитане.

Кайтай отиде до Тави.

— Ти. Бронята. Сваляй.

Тави носеше лориката на легиона толкова дълго, че почти беше забравил за нея, но Кайтай беше права. Температурата бързо падаше. А когато стане достатъчно студено, всяка плът, която докосне бронята, щеше да замръзне. Освен това носенето й в тези метеорологични условия беше като обличане на дреха от ледени шушулки.

Тави се чувстваше изключително уязвим, докато сваляше стоманената си обвивка и се съмняваше, че на Макс и Дуриас им харесва повече.

Двамата мъже коленичиха в центъра на кулата, притиснаха длани към тъмния камък и затвориха очи. Само след миг Тави усети вибрация в подметките на ботушите си, а след това от върха на кулата се издигна гладък кръгъл купол, буквално половин сфера от плътен гранит.

След като това беше направено, Макс и Дуриас се отпуснаха обратно на пети. После Дуриас се изправи, за миг се загледа в осемфутовия купол и с небрежна прецизност прекара пръсти от горе на долу през дебелата инч твърда скала. Прокара върховете на пръстите си хоризонтално по повърхността и повтори процеса. След това се премести надолу по купола и премина през същия процес, докато накрая не се получи груб отвор, водещ към вътрешността на купола.

Макс се поклони и размаха ръка в елегантен жест.

— Вашият летен дворец ви очаква.

Те си събраха нещата и побързаха да се скрият от дъжда. Това съвсем не беше убежището, на което Тави се надяваше. То предпазваше от вода, но вътре по същество си беше една малка пещера и тя съвсем не беше топла. Поне докато Макс не се намръщи съсредоточено, изплезил от усърдие върха на езика си, и не прилепи пръсти към едната стена на купола.

Под ръцете му проблесна огънче — не яростният бял пламък на бойната магия, а нещо безкрайно по-спокойно, едва забележимо, и след минута-две във вътрешността на купола стана топло като в кухнята на хлебар.

Кайтай измърка доволно и се протегна в цял ръст на пода.

— Обожавам те.

Макс уморено й се усмихна и се свлече на земята.

— Би трябвало да издържи известно време. Ако завесим входа, ще е малко повече.

— Ще се погрижа — каза Дуриас и свали простия си зелен плащ. — Всички трябва да поспим.

— Кайтай — каза Тави.

— Не — отговори тя. — Ще го направя.

Макс погледна от единия към другия.

— За какво говорите?

— Аз ще бъда първият часови — каза Кайтай.

Дуриас ги огледа.

— Мислите ли, че е наистина необходимо? Знам, че сме затворници, но Ларарл даде дума, че тази вечер няма да ни навреди. Когато канимите дадат думата си, те държат на нея.

— Варг има Ловци, които според мен използва, за да заобиколи изискванията на своя кодекс на честта, когато те влизат в конфликт с интересите му — каза Тави. — Досега изглежда Варг ги е използвал, за да защити духа на този кодекс, ако не и буквата му. Но си мисля, че би било много малка стъпка за един майстор на войната — да използва Ловците си, за да заобиколи духа, като същевременно спази буквата, ако разбирате какво имам предвид.

Дуриас се намръщи.

— Не смятате ли, че може би съдите неправилно Ларарл?

— Разбира се, че е възможно — каза Тави. — Но е малко вероятно. Той ни даде дума за примирие за тази вечер, но след това ни заключи на покрива при тези условия и ни остави без подслон, храна и вода. Формално той спазва буквата на думата си. Но не и духа й. Така че ще стоим нащрек.

— Ще застана на пост — каза Кайтай. — Устните ти все още са сини от студа.

Тави се намръщи и погледна тъмната фигура на Макс.

— Сини ли са?

— Не мога да кажа — каза Макс. — Тук е твърде тъмно.

— Виждате ли? — каза Кайтай. — Аз съм единствената тук, достатъчно квалифицирана, за да преценя.

Тя избута плаща на Дуриас настрани и се измъкна от убежището.

Всички останали бяха легионери достатъчно дълго, за да знаят какво да правят по-нататък.

Заспаха за секунди.

Тави се събуди след известно време. Камъните на кулата, върху която лежеше, бяха твърди и неудобни, но болката не беше толкова мъчителна — беше спал не повече от два-три часа. Камъкът беше студен, но, както каза Макс, въздухът в малкото убежище все още беше топъл. В легиона Тави беше имал и по-лоши нощи на открито.

Плащът, покриващ входа на купола, се плъзна встрани и Кайтай се появи в отвора. Тя мълчаливо се прокрадна до Тави, коленичи и го целуна. После му се усмихна сънено и се изпъна на пода.

— Твой ред е.

Тави взе плаща си, изсъхнал след няколкото часа на топло, и го преметна на раменете си, преди да излезе навън под ледения дъжд, примесен със сняг. Той дръпна качулката над главата си и огледа покрива на каменната кула, докато не откри неподвижната фигура на Варг, приклекнала в най-западния край на сградата. Тави тихо се плъзна по мокрия, студен камък, за да спре на няколко метра от Варг така, че да може да го вижда с периферното си зрение, и се загледа в гледката под тях.

Сградата на командния щаб на Ларарл се извисяваше над укрепленията, зад които бушуваше битката с ворда. Доколкото Тави можеше да прецени, битката продължаваше също толкова ожесточено, колкото преди часове. Шуаранците, в своите сини и черни доспехи, се бореха да задържат зъбчатите стени, и въпреки това вордът се придвижваше напред като проблясващ черен прилив.

Отгоре обаче можеха да се видят много повече подробности.

Вордът се беше променил в сравнение с това, което Тави лично беше виждал преди и беше чувал от описания. Някога той срещна само Пазители с много крака — странни, подобни на паяци същества, които охраняваха зеления светещ кроач, особеното вещество, което покриваше цялата земя, където се появяваше вордът. Те бяха приблизително със същия размер като средно големи кучета, тежаха може би по трийсет или четиридесет фунта всеки, ухапванията им бяха отровни и бяха плашещо бързи и пъргави. Но той също беше чел отчетите на своя чичо за воините на ворда, огромни твари, всяко с размерите на бик, прегърбени и приличащи на раци в дебели черупки, с огромни щипци и крила като на бръмбари, които можеха да ги вдигат в небето.

Тези бяха различни.

Всички същества на ворда, които атакуваха укрепленията, бяха покрити със същия хлъзгав на вид черен хитин, имаха същата зловеща ъгловатост на туловищата и същата странна форма на крайниците, но приликата свършваше дотук.

Някои ворди ходеха на два крака, това бяха чудовища с височина над десет фута и с невероятно широки торсове. Те се движеха с бавни, тежки стъпки, вдигаха камъни, които сигурно тежаха над сто фунта, и ги хвърляха по укрепленията с лекотата на хлапе, от скука хвърлящо камъни в езерце. Някои се движеха предимно на четири крака, долните им крайници бяха необичайно дълги и свръхразвити. Те можеха да правят огромни скокове на четиридесет, петдесет или дори шестдесет фута, като огромни, отвратителни жаби или кошмарно увеличени скакалци, хвърляха се върху враговете си и силно ги удряха с покритите си с шипове тела.

Останалите, основната част от атакуващите, имаха мощни рамене и силни ръце, които завършваха не с длани, а със зловещи, подобни на коса куки. Главите им бяха удължени и на пръв поглед без очи, но за сметка на това с чудовищна по размер уста, пълна с извити черни зъби — причудлива смес от вълк и богомолка. Тави с трепет осъзна, че вордът по някакъв начин приема способностите и чертите на врага, с който се сблъсква.

Те донякъде се бяха оформили като каними.

Погледът на Тави се насочи към защитниците на крепостта. Шуаранските воини предпочитаха брадви пред извитите мечове, които обикновено ползваха нарашанските воини на Варг, и те използваха това оръжие срещу хитиновата броня на ворда с опустошителен ефект. Шуаранците действаха съгласувано, в екипи от по двама или трима воини, докато вордът се опитваше да пробие през стените. Един или двама воини обездвижваха атакуващия с копия, снабдени с тежки напречни накрайници, а третият замахваше с брадвата и нанасяше фаталния удар.

Тук-там сред защитниците Тави забеляза черните фигури на жреци, облечени в обичайните си наметала с качулки. Наметалата им обаче не бяха от бледа кожа, каквито Тави беше свикнал да вижда. Вместо това те бяха направени от лъскави черни хитинови плочи. Жреците, осъзна Тави, носеха наметала, изработени от плътта на враговете им. А това означаваше, че бледата кожа на наметалата, в които бяха облечени Сари и жреците на Нараш, беше свалена от…

Тави потрепери.

Докато гледаше, един от жреците бръкна с ноктестата си лапа в кожената торбичка, която висеше отстрани, и когато я извади, тя беше тъмночервена от кръв. После той хвърли капки кръв върху стената, на която няколко представители на ворда тъкмо се качваха, заплашвайки да пробият отбраната. Тави не можеше да чуе канима от позицията си, но видя как жрецът вдигна муцуна към нощното небе и я разтвори в първичен вой.

Последва светкавица, разпръснатите капчици кръв заискриха в златистозелено и внезапно във въздуха се появи облак отровно зелен газ. Газът моментално обгърна фигурите на вордите, телата им се разтваряха с ужасяваща скорост, разпадаха се, тресейки се в конвулсии, веднага щом зеленият облак ги докосна. Жрецът вдигна изцапаната си с кръв ръка и рязко я спусна надолу, сякаш смачква насекомо с книга, и зеленият облак изчезна също толкова рязко зад ръба на стената.

Тави беше виждал някои от хората си убити от същия този ритуал по време на двугодишните си битки с воините от Нараш. Той не съжаляваше за убитите ворди, но се радваше, че не вижда клането, което жрецът току-що беше причинил сред съществата, които са имали нещастието да се окажат в основата на този участък от стената.

Шуаранците бяха професионалисти. Тактиката им беше прецизна, брутална и ефективна. Те колеха вордите като добитък, когато стигнеха до стените. От това, което Тави можеше да види, четиридесет или може би дори петдесет войни на ворда бяха накълцани на парчета от воините на Шуар само за миг.

Но дори така, помисли си той, вордите се простираха до хоризонта.

Те можеха да си позволят да платят тази цена.

Но Тави не смяташе, че шуаранците могат.

— Кажи ми какво виждаш, алеранецо — тихо изръмжа Варг.

Тави хвърли поглед към сивия майстор на войната. Варг беше увит в тежкия плащ, който носеха всички воини от Нараш. Седеше на пети и плащът го покриваше напълно, предпазвайки го от ледения дъжд, изливащ се като из ведро върху покрива на кулата. Качулката напълно скриваше главата му, с изключение на върха на муцуната.

— Вордът не използва никой от обърнатите — каза Тави замислено.

Варг изсумтя и кимна встрани.

— Там.

Тави проследи посоката и насочи поглед към улицата точно зад атакуваните стени.

Там видя групи от млади каними, предимно тийнейджъри и деца, разположени на всеки десет или двайсет фута. Всички бяха въоръжени с къси бухалки и седяха на пети, скрити под наметалата си от дъжда, както правеше Варг.

— Часови — предположи Тави. — За да не позволят на обърнатите да влязат в града.

— Обърнатите миришат лошо — каза Варг. — Издават странен шум, когато се движат. Младите имат най-изострени сетива. Обърнатите са заплаха само докато не знаеш за тях. Ларарл е разположил младите по целия периметър на града.

Канимът се обърна, за да погледне Тави, очите му святкаха под качулката.

— Но ти знаеш, че не за това питах.

— Не — Тави отново обърна поглед към битката. — Вордът не използва въздушна войска. Може да пробият половин дузина дупки в укрепленията и да принудят Ларарл да се оттегли към следващата отбранителна линия. Но те просто продължават да хвърлят десетки хиляди свои войници на стените. Те чакат нещо.

Варг отново започна да наблюдава внимателно битката.

— Когато двамата бяхме млади, се опитах да науча Ларарл да играе лудус. Той отказа. Каза, че да се научиш да воюваш можеш само на война. Тези игри и книги са просто загуба на време.

Тави поклати глава.

— Той наистина ли ще нападне хората ти?

Варг кимна.

— С противник като този, способен да унищожи всички нас, той наистина е готов да екзекутира други от собствения си вид. Това ми изглежда глупаво — каза Тави.

Варг сви рамене.

— Шуар едва ли би могъл да произведе достатъчно храна, за да се издържа дори в добра година. Обикновено те внасяха храна от други области. От гледна точка на Ларарл моите хора така или иначе са обречени на гладна смърт. Това е срамен начин да умреш. Много по за предпочитане е тяхната смърт да послужи на някаква полезна цел.

— Ако бях на мястото на Ларарл, бих използвал всяко възможно оръжие, което успея да намеря, срещу такава заплаха.

— Ако ти беше Ларарл, този, от чиито решения зависи животът на децата, би използвал оръжие, за което знаеш, че може да унищожи врага. Ще бъдеш принуден да избираш кой да живее и кой да умре, алеранецо. И като се има предвид какъв е изборът — да пожертваш живота на собствения си народ или този на съседа, който също е в опасност — ти би защитил своите хора, както аз защитих моите — и Ларарл прави точно това — Варг поклати глава. — Той се страхува, че ще подкопае доверието на своите хора. Това го прави почти сляп. Той не вижда какво ще се случи по-нататък.

Тави въздъхна.

— Въпреки че току-що каза, че той възнамерява да принесе в жертва всичките ти хора, включително собствения ти син, въпреки че наруши думата си за примирие, като ни остави тук при това време, ти пак го защитаваш…

От гърдите на Варг се изтръгна заплашително ръмжене.

— Не, не го защитавам — каза канимът. — Разбирам го. Има разлика.

Тави кимна и замълча за известно време, наблюдавайки битката долу. После попита:

— Какво ще прави той по-нататък?

Ушите на Варг леко потрепнаха, което показваше, че обмисля отговора.

— Ларарл знае, че когато Сари е избягал, е взел със себе си десет хиляди воини. Той ще си мисли, че Насаг има не повече от десет хиляди под свое командване в Молвар. Въз основа на това той ще изпрати тридесет хиляди свои воини да ги нападнат и да ги принудят да се предадат.

— Те ще се предадат ли? — попита Тави.

— Десет хиляди воина срещу тридесет хиляди, на враждебна територия? Само глупак би пожертвал живота на своите воини в такава безнадеждна ситуация — Варг се ухили. — Но Ларарл не знае, че Насаг е обучил нашите селяни да се бият като воини. Неговите тридесет хиляди ще срещнат съпротивата на близо шестдесет хиляди. И Насаг ще ги накара да бягат с подвити опашки.

— И после какво? — попита Тави.

Варг леко наклони глава, гледайки в упор Тави.

— Какво ще правят хората ти след това? — попита Тави. — Ще превземете Молвар? Ще се укрепите в него? Ще изчакате, докато вордът пробие защитата на Ларарл и ви обсади? Ще се биете, докато не ви избутат обратно в морето?

Варг се върна към съзерцанието на битката.

— Какво предлагаш да направя?

— Върни се с мен в Алера — каза Тави.

Варг изсумтя, очите му блестяха.

— Ти прекара години, убеждавайки ни да се махнем.

Тави посочи надолу и каза тихо:

— Това беше преди да видя всичко това.

— И това те кара да ни помагаш, алеранецо?

— Ако това ще помогне, нека кажа, че смятам, че ти и твоите хора вече сте мъртви. И вие знаете също като мен, че е само въпрос на време вордът да нахлуе в Алера. Просто искам да похарча смъртта ви по-изгодно за собствения ми народ.

Ушите на Варг потрепнаха, което означаваше крайна степен на веселие, а устата му се отвори за секунда.

— Моите хора в Молвар също са в опасност — продължи Тави. — Има смисъл да си помагаме един на друг, докато не се измъкнем от тази каша.

— Предлагаш ми съюз — каза Варг.

— Да.

Канимът замълча за няколко секунди. После кимна веднъж и каза:

— Добре.