Фуриите на Калдерон

Глава VІ

Със спускането на здрача Амара все още беше на свобода.

Цялото ѝ тяло изгаряше от болка. Първоначалният ѝ панически полет от ръба на скалата я беше изтощил сериозно, а вторият, дълъг и продължителен, на североизток, щеше да се окаже невъзможен, ако не беше попътният вятър. Единствено с негова помощ успя да помогне на Сирус и да запази силите си по-дълго.

През целия полет се придържа ниско до короните на дърветата, въпреки издайническото им полюшване под напора на въздушната струя на Сирус. Реши, че ще е по-добре ниско, където може да се скрие в гънките на терена, отколкото високо, пред очите на рицарите Аери.

Последната ръждива светлина на залязващото слънце освети една виеща се сред гористите хълмове блестяща лента: река Гоул. С последните ѝ останали сили Амара насочи Сирус да кацне до нея, но след като напрежението от полета я напусна, с него си отиде и последната капка сила. Искаше ѝ се да намери хралупа в някое дърво, да се свие в нея и да спи цяла седмица.

Вместо това тя се пресегна към полите на окъсаната си рокля, отпра подгъва от едната ѝ страна и извади оттам малък меден диск.

– Река Гоул – прошепна, събирайки последни сили, за да призове водните фурии на реката, – разпознай тази монета и отнеси спешна вест на господаря ми. – Тя хвърли монетата, която се превъртя бавно няколко пъти и образът на Първия лорд проб­лясна върху нея при всяко попадение под последните кървави лъчи на залязващото слънце.

След това Амара се свлече на земята и понечи да потопи длани във водата. Продължителното тичане не беше толкова изтощително, колкото час полет, дори когато си във върхова форма. Тя знаеше, че днес извади голям късмет. Ако ветровете духаха в друга посока, нямаше да успее да достигне Гоул.

Вгледа се в бледото си отражение в повърхността и потрепери. Спомни си как водата плъзна по ръцете ѝ, как се втурна в устата и носа ѝ и сърцето ѝ запрепуска от нов прилив на страх. Амара се опита да прогони спомена и страха, но те отказаха да си тръгнат. Сега ѝ беше трудно дори да си помисли за докосване на вода.

Водната вещица можеше да я убие днес. Амара спокойно можеше да умре, там, на място. Но не умря. Оцеля. Въпреки това все още едва успяваше да намери сили в себе си да не се поддаде на страха и паниката.

Притвори очи и се опита да изхвърли от главата си образа на смеещата се жена. Мъжете, които я преследваха, не я плашеха толкова. Ако я хванеха те, Амара щеше да умре от стоманата в ръцете им, брутално може би, но за това тя беше готова.

Пред очите ѝ се върна усмивката на Одиана, докато водната ѝ фурия я давеше. В очите на онази жена имаше някакъв необуздан, почти детински възторг от действията ѝ.

Амара потрепери. За такава смърт няма какво да те подготви, помисли си.

Но сега трябваше да се изправи срещу ужаса. Да го сграбчи в ръцете си. Службата ѝ го изискваше от нея.

Амара потопи рязко ръце в студената река.

Наплиска лицето си с вода и безуспешно опита да разреши с пръсти обърканата си коса. Въпреки че я носеше по-къса от общоприетото – едва до раменете – и въпреки че светлокестенявата ѝ коса беше мека и идеално права, няколкото часа брулене от силните ветрове в небето я бяха оплели на топка и ѝ придаваха вида на изключително рошав помияр.

Амара погледна отново отражението си във водата. Изпито лице с издялани черти, които, поне се надяваше, с малко грим можеха да минат за просто сурови. Провиснала коса, фина като паяжина, в момента разрошена и щръкнала като купчина сено. Под мръсотията ръцете и лицето ѝ бяха загорели от слънцето до същия оттенък като косата ѝ и от повърхността на водата я гледаше сякаш не отражението на жив човек, а на статуя от светло дърво, леко потъмняла от времето – един цвят от горе до долу. Непретенциозните ѝ дрехи бяха окъсани, протрити по ръбовете от часовете под брулещите ветрове и покрити със солидно количество мръсотия и ръждиви пръски, които най-вероятно се дължаха на тръпнещата от болка рана на ръката ѝ под разпрания ръкав на блузата.

Водната повърхност се раздвижи и от нея се оформи фигура, но не тази на Първия лорд на Алера, както очакваше Амара, а женска фигура. Кария Гай, съпругата на Гай Секстус, изглеждаше млада, не по-възрастна от самата Амара. Беше облечена с великолепна туника с висока талия, а косата ѝ беше сплетена на множество тънки плитки, които от своя страна бяха грижливо подредени в сложна прическа. Няколко умишлено оставени свободни кичура коса се виеха изящно около лицето ѝ. Жената беше красива, но и нещо повече – в движенията ѝ имаше грация и финес, а осанката ѝ излъчваше воля и власт.

Амара на мига се почувства като някоя дръглива крава.

– Ваша милост – каза тя и опита с всички сили да скалъпи нещо като реверанс, докато ръцете ѝ повдигаха мърлявите краища на роклята ѝ.

– Академ – промърмори жената, – не са минали и двайсет дни откакто съпругът ми ти даде тази монета, и ти вече прекъсваш вечерята му. Убедена съм, че успя да подобриш всички рекорди. Фиделиас, доколкото ми е известно, не си позволи да измъкне мъжа ми от леглото или масата повече от месец, след като получи своята монета.

Амара почувства как се изчервява.

– Да, Ваша милост. Извинете ме за настойчивостта.

Вирнала брадичка, Първата дама на Алера я огледа от глава до пети. Амара усети как цялата пламва от срам и едва се сдържа да не се сгърчи на земята под погледа на жената.

– Не ми дължиш извинение – каза лейди Кария. – Но в бъдеще може да опиташ да подбираш по-добре времето за разговори със съпруга ми.

– Да, милейди. Много моля, Ваша милост, трябва на всяка цена да говоря с Първия лорд сега.

– Невъзможно – поклати непреклонно глава лейди Кария. – Боя се, че ще трябва да опиташ по-късно. Може би утре.

– Но, милейди…

– Той е претрупан с работа – каза първата дама, натъртвайки на всяка отделна сричка. – Академ, ако смяташ, че става дума за нещо важно, можеш да кажеш на мен, а аз ще му предам съобщението при първия удобен момент.

– Моля да ме извините, милейди, но ми беше казано, че ако някога се наложи да използвам тази монета, трябва да говоря единствено и само с него.

– Мери си приказките, академ. – Веждите на Кария се сключиха сърдито. – Не забравяй с кого говориш.

– Това е заповед на Първия лорд, милейди. Опитвам се единствено да я спазя.

– Похвално. Но Първият лорд не е любим учител, при когото можеш да се отбиваш, когато ти скимне, академ. – Тя натърти леко последната дума. – Той се занимава с важни, държавни дела.

Амара преглътна тежко, но не се отказа.

– Моля Ви, Ваша милост. Няма да отнема много от времето му. Нека той прецени дали злоупотребявам с тази привилегия. Моля!

– Не – отвърна Кария и изящната ѝ като статуя фигура се извърна да погледне през рамо. – Вече отне достатъчно от моето време, академ Амара. – В тона на Първата дама се прокрадна нотка на раздразнение и припряност. – Ако това е всичко…

Амара облиза тревожно устни. Ако успееше да я задържи само още малко, може би Първият лорд щеше да чуе разговора.

– Ваша милост, преди да Ви оставя, може ли да Ви предам съобщение за Първия лорд?

– Накратко.

– Разбира се, Ваша милост. Ако обичате, предайте му просто…

Амара не можа да продължи. Лицето на водната фигура на Първата дама се изкриви в гримаса и очите ѝ я стрелнаха с гневен поглед.

Повърхността на реката до Първата дама се раздвижи и оформи втора водна фигура. Беше на висок мъж, чиито рамене някога са били едри и здрави, но сега бяха увиснали с тежестта на годините. От неговата осанка не лъхаше гордост, но всяка гънка на тялото му говореше за увереност и контрол. Водната фигура на Първия лорд не беше прозрачна като тази на лейди Кария, издигна се от реката в пълната гама цветове и Амара имаше чувството, че пред нея стоеше не просто водна фурия, а самият човек. Косата му беше тъмна, прошарена, зелените му очи изглеждаха някак уморени, а погледът в тях отнесен.

– Е – заговори фигурата със звънлив, плътен глас, – какво има, скъпа? – После фигурата на Гай се обърна към Амара и примижа насреща ѝ. – А, ясно. Поздрави, Курсор.

При споменаването на титлата лейди Кария стрелна с укорителен поглед мъжа си, после погледът ѝ се върна върху Амара.

– Тази тук искаше да говори с теб и аз тъкмо ѝ казвах, че закъсняваш за важна вечеря.

– Ваше Величество – промърмори Амара и направи реверанс.

Гай въздъхна дълбоко и махна вяло на жена си.

– Ти върви, скъпа. Аз идвам след малко.

– Но, съпруже мой – брадичката на лейди Кария се вирна във въздуха, – ще предизвикаме небивало смайване, ако не се появим заедно на вечерята.

– В такъв случай, скъпа, ако предпочиташ, изчакай ме някъде, за да влезем по-късно заедно.

Първата дама стисна устни, но кимна грациозно и в следващия миг водната ѝ фигура се стовари със силен плясък в реката. Вдигналият се фонтан обля Амара до кръста и тя не успя да сподави изненадания си вик. После безуспешно се засуети да изтръсква водата от подгизналата си пола.

– О, моля за извинение, милорд – каза тя и отново се изправи.

Гай въздъхна и махна с ръка към нея. Водата сякаш изскочи от плата на полата ѝ и се посипа по земята на едри капки, които се събраха на малки кални локвички, а те от своя страна потекоха към реката. Полата на Амара отново беше суха и, ако не друго – доста по-чиста.

– Аз те моля да извиниш Първата дама. Последните три години не бяха много милостиви към нея – промърмори Гай.

„Трите години, откакто е омъжена за вас, милорд“, помис­ли си Амара, но вместо това каза просто:

– Разбира се, Ваше Величество.

Първият лорд пое дълбоко въздух и кимна подканващо. След последната им среща беше обръснал брадата си и сега тъмните сенки на бръчките около очите и устата се очертаваха на иначе запазеното му лице. Гай изглеждаше на около четирийсет, в разцвета на силите си, но в действителност, Амара знаеше това, беше почти два пъти по-възрастен. Знаеше също, че когато преди пет години пристигна в Академията, в косата му нямаше сребърни нишки.

– Докладът ти, Курсор – каза Гай. – Да го чуем.

– Да, милорд. Както наредихте, двамата с Фиделиас се опи­тахме да се вмъкнем в лагера на бунтовниците. Успяхме да влезем. – Тя усети как устата ѝ пресъхна и преглътна тежко. – Но… Но той…

– Той те предаде – кимна с мрачно изражение Гай. – Оказа се, че предпочита да служи на каузата на бунтовниците, вместо да остане верен на своя лорд.

Амара замига невярващо.

– Да, милорд. Но откъде…

– Не знаех – сви рамене Гай. – Но подозирах. Когато достигнеш моята възраст, Амара, започваш да виждаш хората в истинската им светлина. Те изписват намеренията и очакванията си със своите постъпки, с лъжите си също. – Той поклати глава. – Забелязах нещо във Фиделиас още когато беше малко по-възрастен от теб. За съжаление, това семе избра крайно неподходящ момент да покълне и разцъфне.

– Подозирали сте го? Но защо не ми казахте нищо?

– Щеше ли да опазиш тайната от него? Щеше ли да успееш да го залъгваш през цялото това време, него, човека, който те е обучил, по време на цялата мисия?

Амара стисна зъби. Предпочете да замълчи, вместо да даде воля на гнева си. Гай беше прав. Никога нямаше да успее да скрие такова нещо от Фиделиас.

– Защо ме изпратихте на тази мисия? – попита хладно тя.

– Защото си най-бързият Курсор, когото някога съм виждал – усмихна се уморено Гай. – Защото беше превъзходна като ученик в Академията, изобретателна, упорита, способна да действаш на мига. Защото Фиделиас те харесваше. И заради лоялността ти към мен.

– Примамка – изстреля думата Амара. – Използвали сте ме за примамка. Знаели сте, че няма да устои на изкушението да ме привлече на своя страна.

– Точно така.

– Били сте готов да ме пожертвате.

– Ако не се върнеше, щях да знам, че си се провалила в мисията си, вероятно изцяло заради Фиделиас. Или, че си минала на тяхна страна. Но в крайна сметка щях да съм сигурен в това, на чия страна е Фиделиас.

– Което всъщност е била целта на цялата тази мисия.

– Не бих казал. Също така имах нужда от сведенията, за които ви изпратих.

– Значи, сте рискували живота ми, за да ги получите?

– Да, Курсор – кимна Гай. – Положила си клетва да отдадеш живота си в служба на Короната, нали така?

Амара сведе поглед. Лицето ѝ почервеня и усети как объркването и разочарованието свиват на топка стомаха ѝ.

– Да, милорд.

– Докладвай тогава. След малко наистина трябва да тръгвам за тази вечеря.

Амара пое дълбоко въздух и без да вдига очи, започна да опис­ва събитията от изминалия ден – всичко, което беше видяла, каквото беше научила за бунтовническия легион, особено за това, каква численост наброяваше и с колко рицари разполагаше.

Когато свърши, вдигна поглед и ѝ се стори, че Гай изглежда видимо остарял, сякаш думите ѝ бяха изстискали частица от младостта и силата му.

– Бележката – поде Гай. – Онази, която са ти позволили да прочетеш.

– Заблуда, милорд. Сигурна съм. Опит да отклонят подоз­ренията ни в грешна посока. Не вярвам лорд Атикус да е замесен в това.

– Вероятно си права. Но не забравяй, че бележката е била адресирана до командващия втори легион. Това би означавало, че срещу мен заговорничат най-малко двама от Върховните лордове. Това може да е и опит на единия да хвърли цялата вина върху другия.

– Ако предположим, че са само двама, милорд.

– Да. – Бръчките около очите на Гай се вдълбаха още повече. – А ако предположим, че не всички заговорници действат заедно? – Беглата му усмивка се стопи. – А след като са искали от теб сведения за охраната в двореца, значи, са способни на убийс­тво и директно узурпиране на властта.

– В никакъв случай, милорд. Те не могат да Ви убият.

Гай сви рамене.

– Не и ако съм подготвен за това. Но силата и властта да местиш планини не са от никаква полза, ако ножът вече е наполовина забит в гърлото ти. Явно е някой от по-младите лордове. Няма как иначе. Всеки с малко повече години зад гърба си би използвал времето като убиец. Аз съм стар човек.

– В никакъв случай, Ваше Величество. Вие сте…

– Стар човек, Амара. Стар човек, женен за властна, но политически изгодна жена, която може да ми е дъщеря. Стар човек, който не може да спи нощем и който не трябва да закъснява за официални вечери. – Той огледа Амара от глава до пети. – Нощ­та наближава. В състояние ли си да пътуваш?

– Мисля, че да, милорд.

– Нещо голямо предстои да се случи в Алера. Усещам го с мозъка на костите си, момичето ми. Чувам стъпките на маршируващи крака, движението на животни. Огромните зверове по западните брегове вече пеят песните си в мрака, а дивите фурии на Севера ни готвят студена зима. Много студена зима… – Първият лорд пое дълбоко въздух и затвори очи. – Чувам гласовете им по-силно. Усещам напрежението, което се струпва. Всички фурии – земни, въздушни и дървесни – нашепват едно: че нещо страшно наближава, че мирът, на който се радвахме през последните петнайсет години, е към края си. Железните фурии точат остриета и събуждат ковачите край пещите. Реките и дъждовете тръпнат в очакване да потекат отново червени. Огньовете обагрят нощта в синьо и зелено, вместо в алено и златисто. Предстоят промени.

– Може би е само съвпадение, милорд. Може би не е…

Устните на Гай отново се разтегнаха в усмивка, но тя беше напразна, само накара лицето му да придобие зловещия вид на череп.

– Не съм чак толкова стар, Амара. Не още. Имам работа за теб. Слушай внимателно.

Амара кимна и се съсредоточи във водния образ пред себе си.

– Наясно ли си със значимостта на долината Калдерон?

– Разположена е веднага след провлака, между Алера и равнините. През планините има само един проход и пътят до него минава през долината. Ако някой иска да навлезе в страната по суша, ще трябва да мине през Калдерон.

– Естествено, под „някой“ разбираш маратите. Какво друго знаеш за това място?

– Каквото съм учила в Академията, милорд. Много плодородна земя. А също и че там маратите са убили сина Ви.

– Да. Загина от ръката на предводителя на маратската орда. И с убийството на Принсепса сложи началото на поредица от събития, които ще задръстят лекционните зали на Академията и ще тормозят учениците векове напред. Родът Гай управлява Алера от близо хиляда години, но когато аз си отида, това ще е краят на управлението му. Всичко, което ми остава сега, е да се погрижа властта да попадне в отговорни ръце. Но явно някой иска да вземе това решение вместо мен.

– Знаете ли кой, милорд?

– Подозирам – отвърна Гай. – Но не смея да кажа повече от това, в случай че обвинението ми се стовари върху невинен човек – не искам да загубя подкрепата на всички лоялни Върховни лордове наред с тази на предателите. Ще отидеш в долината Калдерон, Амара. Има раздвижване сред маратите. Знам го. Усещам го.

– Какво искате да направя, милорд?

– Ще наблюдаваш движението на маратите в региона. Ще говориш с главите на местните холтове, за да научиш какво става.

Амара наклони замислено глава.

– Подозирате, че маратите и бунтовническите легиони са свързани по някакъв начин ли?

– Маратите са лесен за манипулиране материал, Амара. Подозирам, че някой е изковал от него кинжал, който се готви да забие в сърцето ми. – Очите на Първия лорд проблеснаха гневно и водната повърхност около основата на водната му фигура се накъдри. – Ще прехвърля властта на някой, който я заслужава, но дотогава, докато още дишам, никой няма да я вземе насила.

– Да, милорд.

Гай се усмихна мрачно.

– Ако се натъкнеш на някаква връзка между маратите и бунтовниците, веднага ме извести. Едно, макар и нищожно доказателство, което да представя пред Върховните лордове, и ще съм в състояние да предотвратя кръвопролитията.

– Както заповядате, милорд. Ще бъда там възможно най-скоро.

– Още тази вечер.

– Не съм сигурна за тази вечер, Ваше Величество – поклати глава Амара. – Изтощена съм.

– Ще поговоря с южния вятър – кимна разбиращо Гай. – Ще ускоря придвижването ти.

Амара преглътна тежко.

– Какво да търся в долината, милорд? Какво точно подозирате? Ако знам за какво да си отварям очите, ще…

– Не. Искам очите ти отворени, но непредубедени. Иди в долината. Каквото има да става, ще се случи там. Искам да представляваш интересите ми в Калдерон.

– Ще се изправя ли пред смъртоносни опасности, милорд? – В тона на Амара се прокрадна частица острота.

– Безсъмнено, Курсор. Искаш ли да изпратя друг вместо теб?

Амара поклати глава.

– Но искам да ми отговорите на един въпрос, милорд.

– И какъв е той? – повдигна озадачено вежди Гай.

– Откъде знаехте? – Амара прикова поглед във водната статуя. – Откъде знаехте, че ще остана вярна на Короната?

Гай сключи вежди и по лицето му се оформиха нови бръчки. Замълча замислен.

– Има хора на този свят, които никога няма да разберат пълния смисъл на думата „лоялност”. Разбира се, те могат да обяснят с думи този смисъл, но никога няма да прозрат истината зад думите. Никога няма да вникнат в смисъла им. За тях не съществува свят, в който има лоялност.

– Хора като Фиделиас.

– Да, като Фиделиас. Но ти, Амара, си рядка находка. Ти си пълната противоположност на тези хора.

– Имате предвид, че аз знам какво означава лоялност? – сбърчи чело Амара.

– Нещо повече. Тя живее в теб. За теб няма свят, в който лоялността не съществува. Ти не си в състояние да предадеш нещо, в което вярваш, точно както не можеш да заповядаш на сърцето си да спре да бие. Аз съм стар човек, Амара. Хората са като прозрачни статуи пред мен. – Той се замисли за момент. – Никога не съм се съмнявал във верността ти. Единствено в способностите ти да оцелееш по време на мисията. И във връзка с това мисля, че ти дължа извинение, Курсор Амара. Смятай финалния си изпит за успешно издържан.

Амара усети прилив на гордост, на необяснима радост от похвалните думи на Първия лорд. Гърбът ѝ се изправи и брадичката ѝ се вдигна гордо.

– Очите и ушите ми са на Вашите заповеди, милорд.

Гай кимна одобрително и храстите и дърветата зад Амара зашумяха и зашепнаха в хор под напорите на надигналия се вятър.

– Желая ти попътни фурии, Курсор. За Алера.

– Ще открия всичко, от което се нуждаете, Ваше Величество. За Алера.