Фуриите на Калдерон

Глава ХXVI

Тави хвърли поглед през рамо към Фейд и излезе от шатрата след Дорога. Ослепителната светлина на първия зимен ден го обля. Слънчеви лъчи падаха от кристално ясното небе и почти идеално чистият сняг, който покриваше земята, искреше с ослепителен блясък. Бяха му нужни няколко секунди, преди да се огледа, с присвити срещу светлината очи. Фейд го последва навън и се вкопчи в ръката му.

Озоваха се сред стотици марати.

Мъжете, повечето с яката структура на Дорога, седяха около накладените за готвене огньове или просто зяпаха, а ръцете им бяха близо до дръжките на копията, върху каменните ножове или кованите алерански остриета. Подобно на Дорога те носеха само лека бедрена препаска и въпреки времето не показваха никакви признаци на дискомфорт. Някои от тях носеха наметала от щавена или все още с животинския косъм кожа, но изглежда, бяха носени просто като украса или да придадат войнствен вид на собствениците си, отколкото да предпазват от студа и влагата. Тук-там тичаха деца, облечени със същите дълги кожени туники като тази, която носеше синът на Дорога, и оглеждаха непознатите с неподправен интерес.

За голямо учудване на Тави жените не носеха повече дрехи от мъжете и наоколо цареше изобилие от дълги, стегнати бед­ра, голи, силни рамене и ръце, и други неща, които едно благовъзпитано алеранско момче не би трябвало (но много би искало) да види.

Тави почувства, че се изчервява, и бързо закри очи, преструвайки се, че слънцето все още го заслепява.

Един от младите войни наблизо подхвърли нещо, явно смешно, защото наоколо се разнесе остър, накъсан, подобен на кашлица смях. Лагерът, отбеляза Тави, беше разположен на полегатия склон на един гол, без всякаква растителност хълм. Почувства, че се изчервява още повече, и извърна поглед към Фейд. Робът стоеше до него с безизразно лице и отнесен поглед, сложи ръка на рамото на Тави и го стисна, сякаш да се увери, че момчето беше там.

Дорога изчака търпеливо, след това кимна към хребета на хълма. Тръгна натам, като явно очакваше да бъде последван. Тави огледа младите войни, които подмятаха оръжия в ръце и се преструваха, че не го забелязват, но всъщност го наблюдаваха с жив интерес. Тави премести поглед върху две възрастни маратски жени, които си говореха и слагаха дърва под шиш за печене. Една от тях се обърна и го погледна, вдигайки загрубял палец, който след това сравни с дължината на шиша.

Тави преглътна и забърза нагоре по хълма след Дорога, следван по петите от Фейд.

На върха на хълма имаше дузина огромни каменни блокове с размерите на малка къща, подредени в широк кръг, някои полегнали настрана и подпрени на други. Ръбовете им бяха огладени от ветрове, дъждове и сезони, но стените им упорито бяха устояли на стихиите, гладки, без пукнатина по повърхността им.

В центъра на кръга имаше вода, заобиколена от седем бели камъка. Очевидно бяха предназначени за сядане, защото двама марати вече бяха заели местата на тях.

Тави беше поразен от разликата във външния им вид. Дорога, огромен и набит, се насочи към един от камъните, минавайки покрай изпита жена, чиято светла коса беше обръсната от двете страни на главата и оставеният гребен в средата се спускаше като копринена грива от върха на главата ѝ. Тя също носеше само бедрена препаска върху слабините, но това, което Тави забеляза първо, не бе толкова голотата ѝ, а алеранската кавалерийска сабя, висяща на легионерски колан около кръста ѝ, а също трите потъмнели сребърни сокола, които красяха колана. Кожата ѝ беше по-тъмна от тази на повечето марати и изглеж­даше загрубяла и твърда, а тъмните ѝ очи блестяха хладно, докато изучаваше новодошлите с поглед. Докато главатарят на гаргантския клан минаваше покрай нея, тя вдигна юмрук и той докосна кокалчетата на пръстите си в нейните.

Настани се на съседния камък, скръсти ръце и погледна смръщено към третия марат на хълма.

Тави също погледна към него. Мъжът беше среден на ръст, сух и жилест. Косата му, въпреки че беше светла като на оста­налите марати, растеше на дива, настръхнала грива, която падаше до раменете и продължаваше надолу покрай ушите и се сливаше с брадата по протежението на челюстта му. Очите му бяха странен нюанс на бледосивото, почти сребристо. Той седеше сковано и от позата му струеше напрежение. Маратът забеляза, че Тави го гледа, присви очи и оголи зъби. Тави се стресна, виждайки огромните, предназначени за разкъсване, заслужаващи напълно името си, кучешки зъби в устата му. От дълбините на гърлото му се разнесе ръмжене и той се надигна от камъка.

– Главатарят на драхга-ха ще оскверни ли мира на хорто? – викна Дорога и скочи на крака.

Маратът с кучешките зъби извърна свирепия си поглед от Тави и го насочи към Дорога. Гласът му беше гърлен и звучеше като животинско ръмжене, нисък, груб, едва разбираем. Ако вълците можеха да говорят, помисли си Тави, щяха да звучат точно така.

– Вождът на сабот-ха вече оскверни неговата святост, като доведе тези непознати.

Дорога се усмихна.

– Хорто приветства всички, които идват с мир. – Устните му се разтегнаха още малко. – Въпреки че може би бъркам. Мис­лиш ли, че е станало така, Скагара?

– Струва ми се, той мисли, че бъркаш, Дорога – каза жената, без да се изправя.

Скагара изръмжа към жената и очите му предпазливо зашариха между нея и Дорога.

– Не се меси, Хашат. Не ми е нужно нито ти, нито кеврас-ха да ми казват какво мисля.

Дорога направи крачка към Скагара. Едрият марат стисна юмруци и пръстите му изпукаха заплашително.

– Това е между теб и мен, вълк. Мислиш ли, че бъркам?

Скагара се озъби отново и на хълма настъпи дълга и напрегната тишина. Накрая изръмжа злобно и отмести поглед от Дорога.

– Няма нужда да занимаваме с това Единствения.

– Тогава, стига вече – каза Дорога и без да откъсва поглед от другия мъж, бавно се разположи върху камъка.

Скагара го последва. Тогава Дорога промърмори:

– Изправяме се пред Единствения в този хорто.

Той обърна лице към слънцето със затворени очи и промърмори нещо на собствения си език. Другите двама марати нап­равиха същото, всеки на своя език, различен от другите. Тишината завладя хълма в продължение на няколко секунди, след това маратите сведоха погледи.

– Наричат ме Дорога, главатар на сабот-ха, кланът на гаргантите – обяви тържествено той.

– Казвам се Хашат, вожд на кеврас-ха, кланът на конете – обяви жената.

– Казвам се Скагара, вожд на драхга-ха, кланът на вълците. – Скагара се изправи нетърпеливо. – Не виждам нужда от този хорто. Сред нас има пленени врагове. Да поемем силата им и да тръгваме на бой.

Дорога поклати сдържано глава.

– Да. Тези са наши врагове. Така казва и Атсурак от сишкрак-ха. – Той се обърна с лице към Тави. – И никой не е казал дума срещу неговата.

Тави преглътна и пристъпи напред. Гърлото му се беше стегнало на топка, но той се насили да говори и гласът му отекна сред камъните на хълма, ясен и силен.

– Казвам се Тави, от Бърнардхолт, в долината. И аз казвам, че не сме врагове на маратите.

За кратко там, на върха, настъпи тишина. После Скагара скочи на крака с бесен рев. Изведнъж, от подножието на хълма, ревът му бе подет от десетки гърла, на мъже и жени, постепенно заглушен от дълбокия отекващ хор на вълчи вой.

В същото време и Дорога се изправи на крака с пламнал пог­лед и въпреки че дори не отвори уста, внезапният басов рев на десетки гарганти проехтя като гръм през зимното небе и се примеси с цвиленето на безброй коне.

По склоновете на хълма, към камъните на върха се втурнаха марати, но никой не посмя да пристъпи в кръга им. Струпаха се около тях с широко отворени, блеснали от вълнение очи, стискайки оръжия, блъскайки се да видят какво ставаше вътре. Но въпреки че бяха скупчени рамо до рамо, стояха разделени на три отделни групи: маратите от клана на гаргантите с мощни рамене и здрави мускули; кланът на вълците, притихнали, с оголени кучешки зъби и гладни погледи; и кланът на конете, високи и жилави, с обръснати глави и развени от вятъра бели гриви. Изведнъж самотният връх на хълма се оказа в центъра на кипяща тълпа, развълнуван шепот, размахани оръжия и заплашителни погледи. Въздухът се нажежи от напрежение и стаено насилие, като впримчена в окови светкавица, напрягаща сили да се освободи.

Дорога се изправи, стъпи върху камъка си и вдигна ръце високо над главата си.

– Тишина! – изрева той и гласът му заглуши шума на върха на хълма. – Тишина на хорто! Мълчанието е поставено като въп­рос пред Единствения!

Тави огледа реакцията, която предизвикаха думите му, и осъзна, че се е обърнал и е притиснал гръб в гърдите на Фейд. Ръцете и краката му трепереха. Поглеждайки през рамо, видя, че лицето на Фейд отново беше придобило онова отнесено изражение като преди, с вперен в празното пространство поглед. Едната му ръка стискаше Тави през гърдите, а пръстите на другата се впиваха в рамото му.

– Фейд – прошепна Тави, – добре ли си?

– Тихо, Тави – също шепнейки, отвърна Фейд. – Не мърда.

Над хълма се спусна тишина, нарушавана единствено от стоновете на вятъра. С крайчеца на окото Тави видя Скагара. Беше приклекнал до своя камък и се взираше в него, а в очите му се четеше нещо, доста наподобяващо омраза. Някакъв инстинкт предупреди Тави да не го поглежда в очите, каза му, че това може да предизвика и разгневи марата, че останалите от клана на вълците неминуемо щяха да последват своя главатар и каменният кръг щеше да се превърне в кървава касапница.

Тави не помръдна. Едва успяваше да си поема дъх.

– Ние, марат – каза Дорога, завъртайки се в бавен кръг. – Ние сме един-и-много-народи под властта на Единствения. Подготвяме се за поход срещу алераните. Тръгваме на война по думите на Атсурак от сишкрак-ха. Атсурак Кървавия. – Думите му бяха просмукани от злоба, а в следващите Тави долови дързост и презрение. – Атсурак, убиец на кутрета.

Ръмженето от десетки гърла отново се надигна на върха на хълма и за пореден път долетя ниският, пронизващ вълчи вой някъде отдолу, докъдето погледът не стигаше.

Дорога се обърна и застана с лице към вълчия клан. На лицето му нямаше и следа от страх.

– Нашият закон му дава това право, ако няма някой, който да пристъпи напред и да каже, че той бърка. Да го предизвика на кърваво изпитание. – Показалецът му се стрелна към Тави. – Този алеран казва, че Атсурак греши. Този алеран казва, че неговите хора не са враг на клановете.

– Той не е от клановете – изръмжа Скагара. – Той няма глас тук.

– Неговият народ е обвинен – отвърна Дорога. – А обвиненият има глас в хорто.

– Само ако главатарите на кланове го решат – каза Скагара. – Аз казвам, че той няма глас. Ти казваш, че има. – Той присви очи и се вторачи в Хашат. – Какво казва конският клан?

Едва сега Хашат наруши отпуснатата стойка, с която беше седяла досега, изправи се и погледна Скагара за момент, без да промълви и дума. Вятърът развя гривата ѝ като знаме. Пос­ле се обърна, пристъпи зад Дорога и скръсти ръце.

– Нека момчето говори.

Развълнуван шепот премина през тълпата от марати на върха на хълма.

– Фейд – прошепна Тави. – Какво става?

Фейд поклати глава.

– Не знам. Внимавай.

Дорога се обърна към Тави и каза:

– Кажи мислите си, момче от долината. Изкажи ги пред Единствения.

Тави преглътна. Погледна назад към Фейд и се измъкна от ръцете на роба, като се опита да изпъне доколкото може гръб. Огледа кръга и маратите, които се взираха в него с любопитство, презрение, омраза и надежда.

– Моите хора – започна той, но се задави, закашля се, стомахът му се обърна и за момент беше абсолютно сигурен, че ще повърне отново.

– Ха – кресна Скагара. – Вижте го. Твърде изплашен е дори да говори. Твърде изплашен, да изкаже пред Единствения мис­лите си.

Дорога погледна главатаря на вълците през присвити клепачи. След това се обърна към Тави:

– Момче от долината, ако ще говориш, сега е времето.

Тави кимна, преглътна киселия вкус в устата си и се изправи отново.

– Аз не съм враг – каза той. Гласът му секна и той се покашля. Този път излезе по-силен, отеквайки ясно сред камъните. – Аз не съм враг. Моят народ не търси кавга с маратите от времето, когато аз още не съм бил роден. Не знам кой е този Атсурак, но ако е казал, че ние искаме да ви навредим, значи, е лъгал за нас.

Думите отекнаха сред камъните и насред тишината – странна, изпълнена с объркване. Тави погледна към Дорога и видя, че главатарят на гаргантите го гледа недоумяващо, килнал на една страна глава.

– Лъгал – повтори той объркано. – Лягал?

Намръщи се и сниши глас:

– Не вярвам Атсурак някога да е лягал с някой от твоите хора, ако това казваш. Той не ляга с алерани.

– Не – каза Тави. Стомахът му пак започна да се обръща нервно. – Лъгал. Казвал ви е лъжи.

Дорога премигна отново. След това кимна, сякаш изведнъж разбра. Възвиси отново глас и каза:

– Смяташ, че той говори грешно.

– Точно така – каза Тави. – Не, чакай! Не, лъжата е различно нещо от грешката…

Но думите на Тави не бяха чути заради крясъците, които маратите около хълма нададоха.

Скагара скочи върху своя камък и вдигна ръце за тишина.

– Нека предизвиква! Нека това алеранско кутре изпробва убежденията си пред Единствения! Нека се изправи пред изпитанието на кръвта заедно с Атсурак и да реши въпроса! – Скагара се подсмихна подигравателно на Тави. – Атсурак ще му разпори корема, преди да успее да извика.

– Атсурак не е тук – каза Дорога, като вдигна гордо глава. – Аз съм най-възрастният от присъстващите главатари. И като такъв е мое задължение да приема предизвикателството към Атсурак вместо него.

Очите на Скагара се ококориха.

– Атсурак няма да одобри.

Дорога оголи белите си зъби.

– Атсурак – повтори той – не е тук. Ще защитавам неговата дума подобаващо.

– Както кажеш – изръмжа Скагара. – Силата на Дорога е доб­ре известна. Той ще прекърши алеранското кутре в изпитанието на неговия клан, точно както Атсурак щеше да направи в изпитанието на кръвта.

– Така би станало – каза Дорога, – ако аз застана срещу него в това изпитание. Но това няма да се случи.

– Само ти, аз или Хашат можем да защитим Атсурак – изръмжа Скагара.

– Освен ако не се позова на правото моят наследник да заеме мястото ми в изпитанието пред Единствения.

Скагара се втренчи смаяно в главатаря на гаргантите.

– Кайтай – избоботи Дорога, – влез в хорто.

Тави видя момчето, което го поряза в шатрата, да пристъпва нервно през тълпата, иззад редиците на конския клан. Дорога също го забеляза и се намръщи.

– Влизай вътре, кутре.

Кайтай се поколеба за момент на границата на кръга, след което побърза да влезе вътре. Отправи се с бързи стъпки към баща си и застана до камъка на Дорога, който сложи ръка на рамото му.

– В това изпитание аз искам да влезеш вместо мен. Ще го направиш ли?

Кайтай преглътна и кимна безмълвно.

Скагара се озъби зловещо.

– Тогава начертайте кръга – викна той. – Съблечете участниците. Нека кутрето на Дорога покаже силата на баща си. Алеранът не е достоен противник в изпитанието на сили, дори и за твоето кутре, Дорога.

– Изпитанието на клана на гаргантите е изпитание на сила – каза Дорога. – Но Кайтай все още не е обвързан с клан. А изпитанието на клана на лисиците, кланът на майката на моето кутре, е изпитанието на ума. Кайтай може да приеме предизвикателството в един от двата. И аз казвам, че в този случай изпитанието на лисиците служи най-добре на интересите на марат.

Хашат се намръщи, сякаш не беше разбрала съвсем, но каза:

– Подкрепям Дорога. Нека поставим въпроса пред Единствения.

– Не – озъби се злобно Скагара. – Клана на лисиците вече го няма.

Дорога се извърна към Скагара и пристъпи към него. Ръцете му се свиха в юмруци и пръстите му изпукаха. Стисна зъби и челюстите му изхвръкнаха заплашително. Спря пред водата, точно срещу главатаря на вълците, който трепереше от усилие да се овладее.

– Според мен Дорога смята, че бъркаш, Скагара – каза тихо Хашат. – Според мен той иска да поставите въпроса пред Единствения в кървавото изпитание на вълчия клан.

Скагара хвърли поглед към Хашат и скочи тромаво от камъка.

– Това няма да го забравя, Дорога – каза той с напрегнат, писклив глас. – Атсурак ще разбере как изопачи законите ни за собствените си цели.

– Махни се от очите ми – каза тихо, но заплашително Дорога.

Скагара се оттегли зад стена от неспокойни войни от клана на вълците и тръгна надолу по хълма.

Сред маратите около кръга се надигна тревожен шепот и Дорога се обърна към тях.

– Върнете се долу. Хашат и аз ще организираме изпитанието. Ще оставим Единствения да реши по кой път да тръгнем.

Маратите започнаха да се разотиват мирно и тихо, но тревожните разговори не секнаха. Вълците заслизаха колебливо, оголили кучешки зъби, предупреждавайки всеки доближил се до тях с глухо ръмжене.

Няколко минути по-късно Тави и Фейд останаха сами с тримата марати. Дорога разкърши рамене и издиша продължително.

– Така – каза той. – Хашат, какво според теб е подходящо изпитание?

– Обичайното за това хорто – вдигна рамене главатарят на конете.

Кайтай си пое шумно дъх.

– Знаеш какво се опитвам да направя.

Лицето на Дорога се изкриви в гримаса.

– Вълкът е прав за едно нещо. Ти се изправяш, ако не срещу закона, то срещу традицията. Ако преминеш границата, ще загубиш подкрепата и на собствения си клан, и на моя. Мисля, че ще е най-добре, ако отсега нататък се придържаш към традицията колкото се може повече.

Дорога погледна първо Тави, а след това Кайтай.

– Достатъчно големи ли са за това?

– Чакай малко. – Тави пристъпи напред. – Направих това, което ми каза да направя. В какво се забърках, Дорога?

– Алеран – обърна се към него Хашат. – Вие сте живи, вместо да станете храна. Трябва да благодариш на Дорога за това, а сега замълчи.

– Не съм съгласен – отсече Тави. – Досещам се какво можеше да стане тук. Вие ме използвате и мисля, че ще е хубаво поне да ми кажете как. И защо.

Хашат присви очи и сложи ръка върху дръжката на сабята си, но Дорога поклати глава.

– Не. Той говори истината. – Върна се на камъка си и се отпусна тежко. – Момче от долината, ти се съгласи да участваш в изпитанието на ума с Кайтай. Приема се, че победителят в изпитанието получава от Единствения правото да вземе решение по въпроса, който ти повдигна.

Тави се намръщи.

– Искаш да кажеш, че ако спечеля, аз съм прав и моите хора не са враг на маратите.

Дорога изсумтя в знак на съгласие.

– Моят клан и кланът на Хашат ще отхвърлят водачеството на Атсурак, който ни води срещу твоя народ.

Очите на Тави се разшириха.

– Шегуваш ли се? И половината маратска орда ще изчезне просто ей така? – Той се обърна към Фейд. Сърцето му щеше да изскочи от вълнение. – Фейд, чу ли т…?

– Все още не си спечелил изпитанието – каза злобно Кайтай, – а няма и да го спечелиш.

– Моето желание е ти да спечелиш – каза Дорога на Тави и погледна намръщено сина си. – Така ще мога да изведа хората си от този конфликт. Но може би не такова ще е желанието на Единствения.

– Знам, че моето не е такова – каза Кайтай. Младият марат кимна към баща си, после се обърна към Хашат: – Предложението ти още ли важи?

Главатарят на конете погледна Дорога и след това кимна на Кайтай:

– Разбира се.

Кайтай отвърна на кимването, приближи се към Тави и го погледна с присвити пъстри очи.

– Ум или сила, за мен няма значение, алеран. Ще те победя.

Той хвърли ядосан поглед на баща си и закрачи надолу по хълма. Тави премигна.

– Но аз си мислех, че той ще е на твоя страна – каза, поглеждайки Дорога.

Маратът сви рамене.

– Моето кутре ще се опита да те победи. Така и трябва да бъде. Това е добро изпитание пред Единствения.

– Но – преглътна Тави – изпитание на ума. Какво е това?

– Погрижи се да са подготвени – каза Дорога на Хашат, пос­ле се обърна и последва сина си надолу по хълма.

Хашат скръсти ръце върху гърдите си и огледа Тави.

– Е? – попита той. – Какво да правя сега?

– Ще тръгнете още тази нощ. Трябва да се върнете от Долината на дърветата с Благословията на нощта – каза просто Хашат. – Който пръв се върне с нея, е победител в изпитанието. Последвайте ме.

Жената тръгна с плавни, широки крачки по склона на хълма.

– Благословията на нощта, Долината на дърветата, хубаво. – Тави се обърна, за да я последва, но Фейд го спря, като го хвана за ризата. Тави го погледна намръщено. – Какво има?

– Ти не правиш това. Аз се явя на изпитание.

Тави премига отново.

– Ъъъ, Фейд, това е изпитание на ума, помниш ли?

Фейд поклати глава.

– Долината на дърветата. Това помня.

Тави се намръщи и се обърна към Фейд.

– Какво си спомняш?

– Така маратите наричат Восъчна гора. – Фейд погледна през рамото на Тави към отдалечаващата се Хашат и белязаното му лице се изопна от ужас. – Един от вас със сигурност умре.