Фуриите на Калдерон

Глава ХXXV

Амара ядосано свали колана си и започна да чука силно с катарамата по решетките на малкия прозорец на килията, в която я бяха затворили.

– Пазач! – извика тя, опитвайки се да прозвучи колкото можеше по-властно. – Пазач, веднага ела тук!

– Няма смисъл – каза Бърнард, опънал се на сламеника до далечната стена на стаята. – Горе не чуват нищо.

– Минаха часове – отвърна Амара, докато крачеше напред-назад пред вратата. – Какво още чака този идиот Плувус?

Бърнард потри брадата си.

– Зависи колко му стиска.

– Какво имаш предвид?

Тя спря и се извърна към него.

Бърнард сви рамене.

– Ако е амбициозен, ще изпрати свои хора, за да разберат какво става. Ще се опита да се възползва от ситуацията.

– Но ти не мислиш, че е такъв, така ли?

– Не, не и в този смисъл. Най-вероятно просто е сложил Грам на легло и е изпратил куриер с вестта до Рива. И сега чака указания за действие.

Амара избълва една ругатня.

– Няма време за това. Той със сигурност го е предвидил. Разположил е въздушни рицари около долината, за да предотврати излизането на всякакви въздушни куриери.

– Той? Мъжът при брода. Онзи, който стреля по Тави

Въп­реки че интонацията на Бърнард остана непроменена, в тона му се прокрадна мрачна решителност.

Амара скръсти ръце и се подпря на вратата, изтощена, отчаяна. Би заплакала, ако това щеше да помогне по някакъв начин.

– Да, Фиделиас. – Злобата в гласа ѝ изненада и самата нея и тя повтори тихо името. – Фиделиас.

Бърнард извърна глава и се вгледа в нея.

– Ти го познаваш.

Тя кимна.

– Искаш ли да поговорим за това?

Амара преглътна.

– Той… беше мой учител. Моят патрисерус.

Бърнард се изправи, намръщен.

– Той е Курсор?

– Беше – каза Амара. – Сега работи за друг. Изменник. – Тя се изчерви. – Може би не трябва да казвам нищо повече, холтър.

– Не е и нужно – увери я той. – Но ме наричай Бърнард. Докато сме заключени заедно в тази килия, мисля, че можем да пропуснем титлите. Ако вкараме и тях вътре, за нас няма да остане място.

– Така да бъде, Бърнард – усмихна се тя вяло.

– Той ти е бил приятел, този Фиделиас.

Тя кимна и извърна поглед.

– Повече от приятел?

Амара се изчерви.

– Той не го допусна. Бях на тринайсет, когато започнах да се обучавам при него, той беше всичко за мен. Но той не…

Думите замряха в гърлото ѝ.

– Не е искал да се възползва от теб – предположи Бърнард. И когато Амара замълча смутено, той продължи: – Достойно от негова страна.

– Той е добър – каза тя, – способен, имам предвид. Един от най-добрите, с които Короната разполага. Има повече мисии зад гърба си от всеки друг Курсор, а слуховете са, че има още много, за които Короната официално не признава. Някои от нещата, които е вършил, сега са в учебниците. Спасил е живота на хиляди хора, които дори не са подозирали за присъствието му – каза тя и преглътна. – И ако ме беше попитал преди седмица, не бих си и помислила, че може да има някой по-лоялен от него на страната си. – Тя усети как гласът ѝ отново се изпълва с горчилка. – Патриот.

– Може би точно там е проблемът – каза замислено Бърнард.

Амара го погледна учудено.

– Какво искаш да кажеш?

– На света има два вида лоши хора. Искам да кажа, лошотията има много лица, но ако се вгледаш по-навътре, май има само два вида хора, които съзнателно нараняват други хора. Умишлено. Хора, които не осъзнават, че някой друг освен тях е от значение. И хора, които разбират, че има неща на този свят, по-важни от кой да е човешки живот. Дори собственият им. – Бърнард поклати глава. – Първите са навсякъде. Жалки, нищожни души. Светът е пълен с тях. Хора, които не ги е грижа за никого. В повечето случаи злините им не са кой знае какво.

Вторият вид са хора като твоя патрисерус. Хора, за които има нещо по-скъпо от собствения им живот, от живота на който и да е друг. Те ще се борят за него, ще го пазят с цената на всичко, ще убият, за да го защитят, вътрешно убедени, че друг начин няма. Че така е редно. – Бърнард погледна към нея и допълни: – Тези са опасни. Много опасни.

Амара кимна.

– Да, той е опасен.

– Кой каза – избоботи Бърнард и я изгледа изпитателно, – че говоря за Фиделиас.

Амара вдигна рязко глава.

– Човекът е в основата на всичко. Нито кралство, нито идеал биха съществували, без хората да вярват в тях. Да го подкрепят. А кралството съществува, за да защитава хората. Струва ми се малко нелогично да жертваш хора, за да защитиш него.

– Не е толкова просто, холтър.

– Не е ли? Спомни си кой те е научил на това – каза нежно Бърнард, но в тона му имаше достатъчно твърдост и убедителност. – Сега той е някъде там и сигурно си мисли, че пос­тъпва по единствения правилен начин. Хиляди гарвани, та той сигурно си мисли, че е прав. Че само той и никой друг не знае кое е правилно и кое не и затова той трябва да направи правилния избор.

Амара отстрани няколко кичура от лицето си.

– А как да знам аз, че той наистина не е прав?

Бърнард се изправи и се приближи към нея. Сложи ръка на рамото ѝ и я погледна в очите.

– Защото здравото дърво няма гнили корени, Амара. Никое велико начинание не започва с измяна, с лъгане на хората, които ти вярват и те обичат.

Сълзите запариха в очите ѝ и тя ги затвори за миг. Той я притегли леко към себе си и тя се отпусна в топлата му, здрава прегръдка.

– Не знам какво да направя – каза му тя. – Опитах всичко, за да предотвратя това, което предстои. Не беше достатъчно. – А Гай разчиташе на нея. Повери мисията на нея.

– Понякога – каза Бърнард – най-умното нещо, което можеш да направиш, е да не направиш нищо. Понякога, преди да предприемеш каквото и да е, трябва просто да спреш и да изчакаш събитията сами да се развият. Имай търпение.

Тя поклати глава.

– Няма време за това – каза настоятелно. – Трябва да накараме някой да слезе тук. Трябва да ги накараш да ме чуят, иначе…

Бърнард постави големите си ръце на раменете ѝ, стисна я леко и я притисна в тежката дървена врата. След това се наведе с цялата си тежест над нея, притисна я към дървото и долепи устни до нейните. Целувката му бе едновременно настоятелна и непринудена.

Амара отвори широко очи от изненада. Устата му беше толкова мека, топла и тя усети пристъп на възмущение. Да не би той да я мислеше за някоя празноглава хлапачка, чиито брът­вежи можеш с лекота да заглушиш с една целувка?

Вярно, топлината и близостта му бяха утешителни. Вярно, нежността и силата, които струяха от ръцете и тялото му, бяха нещо неустоимо, успокоително и заплашително едновременно. Вярно, ароматът му, смесица от кожата на дрехите му, свежа полска трева и нещо неописуемо, диво и мъжествено, беше достатъчен да я накара да свали дрехите си и да се търкаля гола.

Вдигна ръце, за да го отблъсне от себе си, но дланите ѝ просто се отпуснаха върху едрите мускули на гърдите му и доловиха силата и топлината му. Устата ѝ се вдигна към неговата, устните ѝ се разтвориха и притискаха към неговите, вкусвайки ги, изучавайки ги.

Той издаде тих, настоятелен стон, притисна се още по-плътно в нея и тя усети сърцето си да бие лудо. Все още му беше ядосана. Разбира се, че беше. А я чакаше и работа за вършене. И без значение колко хубаво миришеше той или колко приятен беше допирът на тялото му, нито колко охотно тялото ѝ откликна на неговото…

Тя прекъсна целувката. Той се отдръпна леко и очите му потърсиха нейните.

– Какво си мислиш, че правиш? – попита Амара.

Гласът ѝ беше по-тих, отколкото ѝ се искаше, много по-тих и нисък.

– Мисля, че съм заключен в малка стая с красива жена – отвърна спокойно Бърнард. – И я целувам.

– Аз нямам време да те целувам – каза уверено Амара, но не можа да откъсне очи от устните му и усети своите да се разтварят инстинктивно за нова целувка.

– Но ти искаше да ме целунеш – каза Бърнард.

– Не – каза Амара, – искам да кажа, сега не му е времето.

– Така ли? Тръгваш ли нанякъде?

Той наведе глава и я целуна нежно отстрани по шията. Езикът му пробяга по кожата ѝ и през крайниците ѝ премина тръпка, каквато не беше изпитвала допреди. Усети, как тялото ѝ се разтапя в неговото, противно на волята ѝ.

Внезапно изпълнена с копнеж, Амара зарови пръсти в косата му и яростно придърпа устните му обратно върху своите. Целуваше го, притискаше се невъздържано в него, ръцете ѝ се плъзгаха по гърдите му, по ръцете, раменете. После се отблъсна от стената и все така притисната в него, го изтласка назад. Изтика го към сламеника, докато краката му не се удариха в него.

Устните ѝ не се отделиха от неговите, докато го възсядаше, седнал на сламената постелка. Ръцете му се спряха на талията ѝ, огромни, силни, и копнежът ѝ се удвои. Връхлетя я непосилното желание да почувства тези ръце върху бедрата си, върху гърба, шията, навсякъде.

– Това е само целувка – прошепна тя, притиснала жадни устни в неговите. Не можеше да им се насити. – Това е всичко, само една целувка.

Тя последва желанието си и обсипа с целувки лицето му, преди да ги насочи към по-меката кожа на шията му, към извивката на едното рамо. Впи нежно зъби в кожата му.

– Това е всичко – простена той.

Ръцете му се стегнаха около кръста ѝ и бавно се плъзнаха надолу към ханша.

Амара изпъшка рязко, когато бедрата ѝ се притиснаха в неговите, съсредоточи се върху лицето му, като се опитваше да прочисти мислите си. Но беше трудно – много по-лесно бе да се отърве от дрехите си, от неговите, повече не можеше да понесе нещо между голата му кожа и нейната. Искаше да почувства как тежестта му я притиска, да почувства как горещата му сила се изтласква в нея, да се бори и изпробва силата си срещу неговата и да бъде победена. В нея гореше огън, първичен и примитивен копнеж, нещо, на което не можеше да се противопостави. Обзета от дива, животинска страст, Амара задърпа припряно колана му.

– Чакай – каза Бърнард. – О, о, врани, Брут, глупако. – Той се размърда под нея, вдигна я рязко и я тръшна безцеремонно на сламеника до себе си.

Стана, отдалечи от нея с няколко бързи стъпки и вдигна ръка, за да я спре да го последва. Лицето му се смръщи от напрежение.

– Не. Брут, не – прошепна.

Амара се вторачи в Бърнард от сламеника, охладняла, задъхана, скована от заглъхващия копнеж на тялото ѝ. Дрехите ѝ бяха раздърпани, косата разрошена, а устните – подути от разгорещените му, настоятелни целувки.

Тя вдигна ръка към слепоочието си.

– Ти… ти си използвал фурия върху мен.

– Знам – каза Бърнард и се изчерви, – без да искам. Съжалявам.

– Използвал си земна фурия върху мен.

– Съжалявам – повтори Бърнард. – Брут е… Моята земна фурия е силна. Понякога си мисли, че знае по-добре от мен кое е добро, и се опитва да ми прави такива услуги. – Бърнард се смъкна надолу и седна на пода. – Съжалявам, не знаех, че го прави, в противен случай никога не бих… искам да кажа, аз… – Той разтърси глава и след малко продължи: – Мина много време. И Брут… просто е искал нещо да се случи.

Амара се загледа в него, докато се наместваше на сламеника и се бореше да овладее дишането и емоциите си. Вдигна крака, обви с ръце коленете си и се загледа в обувките си – мокасините, които Исана ѝ обу в Бърнардхолт.

– Бил си женен – каза тихо тя.

– Преди десет години – отвърна Бърнард. Изрече думите тихо, предпазливо, сякаш бяха обрасли с бодли, които можеше да разкъсат устата му, ако ги изговореше твърде бързо. – Тя е мъртва. Болест. Дъщерите ми също.

– И ти никога не…

Амара остави думите неизказани.

Той поклати глава.

– Бях зает. А и не ми се искаше да се сближавам с никого, докато… – Бърнард пое дъх. – Докато не ме целуна снощи. Предполагам, че нещо се е пробудило.

– Предполагам, че е така.

Амара не можа да сдържи огорчението в гласа си.

Бърнард се изчерви още повече и не посмя да вдигне очи.

Амара се изсмя уморено.

– Бърнард, всичко е наред. Не се сърдя.

Не излъга, беше ѝ харесало. Искаше го. Едва се овладя самата тя да не се изчерви. Само споменът за разтапящата нужда от онази целувка беше достатъчен, за да я накара отново да се разтрепери.

– Това не ме оправдава. – Той вдигна очи и Амара видя тревогата и уязвимостта му в погледа им. Разбра колко важно за него бе нейното отношение. – Сигурна ли си, че не ми се сърдиш?

Амара кимна утвърдително.

– Е, като изключим очевидния факт, че съм държана под ключ, не се сърдя – каза тя.

– Не мисля, че ще се тревожим още дълго за това. Ето защо си откраднах тази целувка. Не исках да се случи така, но търсех възможност да те целуна, преди…

– Преди какво?

Бърнард наклони глава на една страна.

– Слушай – каза той.

Отвън се чу приглушен камбанен звън, отброяващ полунощ.

– Охраната се сменя – каза Бърнард. – Ако Плувус следва устава, ще си легне и ще назначи някой от своите висши центуриони като командир на стражата.

– Добре – каза Амара. – Какво означава това за нас?

– Означава шанс да поговоря с някого, когото познавам – отвърна Бърнард.

Изправи се, все още заслушан, и само миг по-късно тежката врата, до която водеха стълбите на мазето, издрънча.

Сърцето на Амара подскочи.

– Ще ни пуснат ли?

– Има само един начин да разберем – каза Бърнард и застана до вратата.

Амара се приближи и застана до него.

– Искал си да ме целунеш?

– Да – покашля се Бърнард.

– Защо?

– Харесвам те – отвърна той.

– Харесваш ме.

Бузите му се изчервиха.

– Красива си, не съм срещал по-смел човек от теб. Харесвам те.

Тя усети как ъгълчетата на устните ѝ се повдигат, но опи­та да скрие усмивката. След това се предаде, извърна поглед към него, надигна се на пръсти и го целуна по бузата.

Той сведе поглед към нея и в него само за секунда се прокрадна онзи разгорещен копнеж, който беше почувствала в целувката му.

– Чакам момента, в който ще остана насаме с теб и ничий живот няма да е в непосредствена опасност, за да ме откъсва от мисълта за това, което искам да направя.

Езикът на Амара се залепи за небцето ѝ, което неочаквано беше пресъхнало. Опита се да събере достатъчно от разпилените си мисли, за да му отговори, но звукът от тежките стъпки по стълбите и изтракването на ключ във вратата я прекъснаха.

Вратата се отвори и пред Амара и Бърнард се появи безизразната физиономия на Плувус Пентиус.

Или поне такова беше първото впечатление на Амара. Главата на търсача на истина клюмна напред и той изхърка.

Вратата се отвори по-широко и Амара видя двама мъже, от двете страни на спящия търсач, които подкрепяха отпуснатото му тяло. В единия разпозна възрастния прошарен лечител от портата. Другият носеше нагръдник и шлем на центурион и беше кривоглед мъж на средна възраст, с кръгло лице и тъмна коса.

– Бърнард – каза бодро Харгър, – точно питах Плувус дали да не те освободим и той каза „да”. – Харгър хвана косата на Плувус и раздруса главата му напред-назад. – Виждаш ли? Боя се, че момчето не носи много на алкохол.

– Холтър – каза напрегнато центурионът. – Това може да ми струва поста.

– Джиралди. – Бърнард пристъпи напред и стисна рамото на мъжа. – Радвам се да те видя. Как е Розалия?

– Тревожи се – отвърна Джиралди и разногледите му очи се насочиха към Амара. – Какво става, Бърнард?

– Маратите идват. Насам. И смятаме, че имат подкрепата на цяла рота наемни рицари.

Джиралди зяпна Бърнард и устата му зейна.

– Бърнард, това е лудост. Това е невъзможно. Алерани да помагат на марати?

– Един маратски воин едва не ме уби в подножието на Гарадос преди два дни – отвърна Бърнард. – А снощи група призователи, по-силни дори от мен, се опитаха да убият племенника ми, който също видя марата.

– Тави? Велики фурии, Бърнард!

– Няма никакво време. Казах на Грам и той ми повярва. Нареди пълна мобилизация, изпращане на съгледвачи и вестоносци до Рива за подкрепления, но точно тогава бяхме нападнати от същите хора, пред самите порти на гарнизона. Изпълнени ли са заповедите му?

– Цялата ми центурия е въоръжена и вдигната по тревога, Бърнард, и изпратих бързоходци до наблюдателниците, за да съм сигурен, че сигналните огньове ще бъдат запалени при нужда, но за повече нямам власт.

– Тогава се позови на тази на Грам – каза Бърнард. – Нека рицарите да са въоръжени и вдигнати по тревога, също и останалата част от легиона. Затворете местните зад стените на гарнизона и изпратете предупреждение до Рива. Без подкрепления от на легионите на Рива може да се окаже без значение колко готов за битка е гарнизонът.

Джиралди изпъшка ядосано и прехвърли тежестта на Плувус върху Харгър, който пък я пое със сумтене.

– Бърнард – каза Джиралди, – ти не разбираш. Плувус е повдигнал обвинение срещу теб. За предателство, Бърнард. Казва, че си част от заговор за убийството на Грам.

– Това са пълни глупости и ти много добре го знаеш.

– Но аз не съм гражданин – каза тихо Джиралди. – Нито пък ти, извън фермата си. И сега, когато Грам е на легло…

– Колко е зле?

– Не е добре, Бърнард – изсумтя Харгър. – В безсъзнание е. Ножът го е пробол в кръста. Вече не е първа младост, а през последните няколко седмици много пиеше. Направих каквото можах за него и изпратих един от нашите въздушни рицари да доведе по-силен лечител. Аз съм по грубата работа, а за това се иска внимателна ръка. Не ми е по силите.

– Поне това си направил. Той каза ли нещо за предстоящото нападение?

Джиралди изпуфтя ядосано.

– Бърнард – каза, – няма никакво нападение. Няма и следа от такова.

– Но ще има – сопна се Бърнард. – Гарвани и мърша, Джиралди, знаеш как би постъпил Грам. Направи каквото трябва.

– Не мога – изръмжа центурионът. – Плувус отмени заповедта за въоръжение и вдигане по тревога като основаваща се на „налудничави и неоснователни слухове”. Освен ако самият Грам не заповяда друго, не мога да направя нищо повече от това, което вече съм направил. Да не мислиш, че не искам, Бърнард? Имам жена и три деца. Но нямам власт.

– Тогава аз ще…

Джиралди поклати глава.

– Ти също нямаш. Много от мъжете те познават, но има и много нови. Като онези глупаци, които срещна по-рано на портата.

Харгър се изкикоти злобно и центурионът го стрелна с очи.

– Момчето, което просна пред палисадата, е син на ривански лорд, Бърнард. Те са обидени и няма да приемат заповеди от теб. Нямаш нужния ранг.

– Но аз имам – пристъпи напред Амара.

Тримата мъже млъкнаха. Джиралди вдигна ръка и свали шлема си в знак на любезност.

– Извинете ме, млада госпожице, не ви забелязах. Знам, че искате да помогнете, но…

– Но това е мъжка работа? – попита Амара. – Нямаме време за това, центурионе. Казвам се Амара екс Курсори Патронус Гай. Негово Величество е сметнал за уместно да ме удостои с почетното звание графиня, което, вярвам, ми дава правомощия в командната йерархия, равни на тези на граф Грам.

– Ами, млада госпожице, сигурен съм, че на теория…

Амара пристъпи към центуриона.

– Защо ми губите времето, центурионе? Очевидно вярвате, че съществува заплаха, в противен случай нямаше да вдигнете по тревога хората си. А сега престанете да ми се пречкате или ми кажете кого да извикам, за да свърши каквото е нужно.

Джиралди я зяпна, объркан и изненадан. После погледна към Бърнард и попита:

– Истината ли казва?

Бърнард скръсти ръце и го изгледа.

Центурионът прекара ръка по късо подстриганата си коса.

– Добре, милейди. Предполагам, че най-напред трябва да започнем от Плувус…

– Плувус е съгласен с всичко, което дамата каже, нали, господине? – провлачи Харгър, хвана Плувус за косата и поклати главата му напред-назад. – Ето. Аз съм лекар и професионалното ми мнение е, че този мъж е способен на здравомислеща, трезва преценка. При всички положения, по-здравомислеща от когато е буден.

Джиралди преглътна нервно.

– Добре, а сега ще трябва да говорите с Пирелус, милейди. Той е командирът на рицарите в гарнизона. Ако той ви подкрепи, останалите центуриони ще го последват, а с тях и хората им.

– Пирелус? Пирелус от Черните остриета?

– Да, милейди. Силен призовател на метал. Майстор на меча, какъвто рядко съм виждал. Стара кръв, старо семейство е това. Не го е грижа много за палетата, с които сме се обградили тук, но и няма да му е приятно да приема заповеди от жена, милейди. Да знаете само какви главоболия създаваше на откривателката Оливия.

– Чудесно – каза Амара замислено. После се обърна към Бърнард. – Искам си обратно меча.

Бърнард я зяпна изненадан.

– Не мислиш ли, че ще е малко крайно да тръгнеш да го убиваш? Особено при положение че ще те накълца на парчета.

– Няма да се стигне дотам. Донеси ми го. – После се обърна към Джиралди: – Заведете ме при него.

– Милейди – поде колебливо той, – не съм сигурен, че ме разбрахте. Той и останалите рицари вече са си легнали.

– Искаш да кажеш, че играят на пари и мърсуват с жени – отвърна Амара. – Няма да ми е за пръв път, центурионе, ще понеса гледката. Заведете ме при него.

– Аз ще взема меча, графиньо – избоботи Бърнард.

Тя му хвърли усмивка през рамо.

– Благодаря ти, холтър. Лечител, този търсач на истината май има нужда от легло.

– И аз така мисля – съгласи се бодро Харгър, довлачи Плувус в килията и го стовари безцеремонно върху голия сламеник. – Най-близкото възможно легло.

Амара с мъка потисна напушилия я смях и се обърна със сериозно изражение към Джиралди.

– Да вървим, центурионе.

– Хайде, Бърнард – каза Харгър, – знам къде държат нещата ви.

Амара последва центурион Джиралди навън от мазето на постройката, която се оказа склад за продоволствие, и тръгна през двора на гарнизона.

– Бунт – промърмори мъжът. – Нападение на висшестоящ офицер. Отвличане на висшестоящ офицер. Изопачаване на заповедите на висшестоящ офицер.

– Какво казвате, центурионе?

– Броя колко пъти ще ме екзекутират, милейди.

– Погледнете го от тази страна – каза Амара. – Ако оживеете, за да ви обесят, значи, всички ще сме извадили късмет. – Тя посочи с глава едно от казармените помещения, в които обичайно биваше настанен рицарският контингент. Лампите още светеха и навън се чуваха музика и смях. – Там?

– Да, милейди – отвърна центурионът.

– Чудесно. Връщайте се при хората си. Уверете се, че държат под око сигналните кули. И подгответе каквато още защита има на стените.

Центурионът въздъхна и кимна.

– Добре. Смятате ли, че ще го убедите, милейди?

– Единственият въпрос е дали ще живее след разговора ни – каза хладно Амара. – По един или друг начин тези рицари ще бъдат готови за битка, за Короната.

Харгър дотича, задъхан като уморен кон. В ръка държеше меча, който Амара беше взела от Мемориала на Принсепс, и ѝ го подаде с дръжката напред.

– Заповядай – каза задъхано той. – Побързай, момичето ми. Един от стражарите мисли, че е видял светлина от най-далечната кула, но не е сигурен, защото веднага изгаснала. Бърнард взе кон и тръгна да провери какво става.

Сърцето на Амара подскочи. Бърнард сам навън. С маратите така близо.

– На какво разстояние е кулата от тук?

– Седем-осем мили – отвърна Харгър.

– Центурион, колко време ще е нужно, за да се придвижат войски на такова разстояние?

– Без фурии? През нощта? Теренът е тежък, милейди. Цяло подразделение – след три часа или малко повече. Леко въоръжените части – много по-бързо.

– Врани! – изруга шепнешком Амара. – Добре. Събудете останалите войници, центурионе. Стройте ги и им кажете, че след малко командирът на рицарите ще говори пред строя.

– Ъъ, милейди, а ако той не дойде…

– Остави това на мен.

Тя затъкна ножницата на меча в колана и придържайки я покрай бедрото си с лявата ръка, тръгна към казармата на рицарите. Сърцето ѝ се беше качило в гърлото. Спря пред вратата и пое дъх, за да се успокои и прочисти мислите си. После сложи ръка на вратата и я блъсна с всичка сила навътре.

От вътрешността на помещението я лъхна тежката миризма на пушек и вино. Горяха лампи и пръскаха златисти и червени отблясъци. На една от масите, отрупана с купчинки монети, играеха дама, а на други две малки групички мъже хвърляха зарове. Жените, повечето с непогрешимия вид на прекарали целия си живот из военни лагери, висяха по вратовете на мъжете, целуваха се с тях, пиеха или разнасяха вино, или просто се изтягаха по кушетки и столове. Едно момиче, младо, гъвкаво, с робски нашийник и почти нищо друго по нея, танцуваше пред огъня под музиката на свирача на флейта и тънката ѝ сянка по пода се виеше като някое екзотично украшение.

Амара пое дълбоко въздух и отиде до най-близката маса.

– Извинете – каза тя с хладен, делови тон. – Търся командир Пирелус.

Един от мъжете на масата я погледна похотливо.

– Той приключи с момичетата за тази вечер, девойче. Но аз ще се радвам да запълня… – очите му я огледаха предизвикателно – …липсата му.

Амара го погледна и каза хладно:

– Ще се престоря, че не съм чула това. Къде е командир Пирелус?

Лицето на мъжа се изкриви в пиянски гняв и той се изправи с нож в ръка.

– Какво? Мислиш, че не съм достатъчно добър за теб ли? Да не си някоя надута курва, която се пуска само на граждани богаташчета?

Амара призова Сирус и взе от бързината на фурията. Дори не се видя кога ръката ѝ изтегли късия меч от ножницата, която висеше на кръста ѝ. Острието му прекоси пространството между тях, преди слисаният войник да може да реагира, и Амара го натисна леко в гърлото му. Изведнъж настъпи пълна тишина, нарушавана само от тихото пращене на огъня.

– Аз съм Курсор на Първия лорд и съм тук по работа. Няма да търпя глупостите на пияни глупаци. Пусни ножа.

Войникът издаде странен звук, сякаш се задушаваше, и вдиг­на извинително една ръка с дланта навън. Другата спусна до масата и остави ножа върху нея. Амара усети пронизителните погледи на мъжете в гърба си, насочени като върховете на копия, готови всеки момент да я пронижат. Страхът скова гърлото ѝ, но тя не му позволи да се изпише на лицето ѝ и то остана спокойно и безмилостно като водите на леден океан.

– Благодаря – каза тя. – И така, къде е Пирелус?

Чу да се отваря врата зад гърба ѝ и спокоен, почти безжизнен глас заговори бавно и провлачено с парсиански акцент:

– В момента взема вана. Но винаги е на разположение на една дама.

Амара свали меча от гърлото на войника, изгледа го презрително, обърна му гръб и се извърна към говорещия.

Беше висок мъж, по-висок от повечето, а кожата му имаше същия тъмен златистокафяв тен като нейната. Косата му беше черна като нощта, дълга, противно на правилата на легиона, разпиляна на влажни кичури по раменете му. Беше слаб, мускулест и в ръката си държеше тънък, извит меч от метал, по-черен от траурно кадифе. Изражението на лицето му бе невъзмутимо, самоуверено, дори леко развеселено.

Беше чисто гол и от тялото му капеше вода.

Амара усети, че бузите ѝ пламват, и с мъка успя да не издаде смущението си.

– Вие ли сте Пирелус, командирът на рицарския контингент в гарнизона?

– Парсианско момиче – каза Пирелус и устата му се разтег­ли в широка усмивка. – Мина доста време, откакто за последно бях в компанията на парсианско момиче. – Той килна глава на една страна, но мечът му не помръдна, остана отпуснат в готовност покрай крака му. – Аз съм Пирелус.

Амара повдигна вежди и го огледа от долу до горе.

– Чувала съм много за вас.

Пирелус се усмихна самодоволно.

– Очаквах, да сте… – тя се покашля деликатно, но задържа погледа си върху него – …по-висок.

Усмивката изчезна. А с нея, надяваше се Амара, и поне малко от арогантността му.

– Облечете си нещо, командире – каза Амара. – Гарнизонът ще бъде нападнат. Вдигнете по тревога хората си и излезте да говорите пред легионерите, които в момента се строяват навън.

– Нападнат? – провлачи Пирелус. – От кого, ако смея да попитам?

– Маратите. Предполагаемо, и от рота рицари. А може би повече.

– Разбирам – каза той отнесено. – Така, да видим. Сигурен съм, че съм те виждал. Опитвам се само да си спомня къде.

– Столицата – отвърна Амара. – Гледах няколко от дуелите ви преди две години, също така бях в класа, който обучавахте в Академията.

– Точно така – каза Пирелус с усмивка. – Въпреки че по онова време се обличаше като жена. Сега си спомням… ти си онази малка призователка на вятъра, която спаси онези деца при пожара в източната част на града. Смела постъпка.

– Благодаря – отвърна Амара.

– Глупава, но смела. Какво правиш тук, ученичке от Академията?

– Сега съм Курсор, Пирелус. Дошла съм да ви предупредя за нападението, преди да ви пометат маратските орди.

– Колко мило от твоя страна. И говориш с мен, вместо с командира на гарнизона, защото…?

– Говоря с вас, защото сте най-висшестоящият, способен да взема решения офицер. Графът е в безсъзнание, Плувус е праз­ноглав политик, а не военен, а дежурният командир на нощната стража е центурион, в чиито правомощия не влиза обявяването на всеобща мобилизация. Което ще направите, преди да изпратите вестоносец до Рива с искане за подкрепления.

– По чия заповед? – погледна я въпросително Пирелус.

– Моя – отвърна Амара. – Графиня Амара екс Курсор Патронус Гай от Алера.

Лицето на Пирелус се свъси.

– Мислиш, че като си си прикачила звание и изнасяш подобни представления, можеш да се разхождаш насам-натам и да нареждаш на когото си искаш?

Амара ловко извъртя меча и насочи блестящото острие назад, после го постави на масата до нея. След това се обърна, тръгна към рицаря и спря на по-малко от една ръка разстояние.

– Пирелус – каза тя, снишавайки гласа си до шепот, – не съм дошла по желание. И предпочитам да не използвам ранга си и да раздавам заповеди. Но не ме карай да ти показвам докъде съм готова да стигна.

Погледът му срещна нейния, корав и неотстъпчив.

– Не ме заплашвай, момиче. Нямаш с какво.

Амара отново призова Сирус и зашлеви мъжа през лицето. Звучната плесница го свари напълно неподготвен и извъртя главата му настрани. Пирелус отстъпи крачка назад, инстинктивно вдигна меча и го насочи към сърцето ѝ.

– Не си правете труда – каза му Амара. – Щом отказвате да направите нужното, предизвиквам ви на juris macto, тук и сега, за неизпълнение на дълга и държавна измяна. – Тя се обърна и взе оръжието си, после пак се изправи лице в лице с него. – Мечове. Можем да започнем, когато сте готов.

Командирът беше замръзнал на място и я гледаше втренчено.

– Шегуваш се – каза той. – Сигурно се шегуваш! Знаеш, че не можеш да ме победиш.

– Така е – отвърна Амара. – Но ме бива достатъчно с меча, че да се наложи да ме убиете. За да спечелите този дуел, ще се наложи да убиете Курсор, изпълняващ задълженията си, командире. Независимо дали съм мъж, или жена, дали съм права, или греша за предстоящата атака, вие пак ще сте виновен за държавна измяна. И двамата знаем какво ще ви се случи тогава. – Тя вдигна меча пред лицето си за поздрав. – Така че, ако сте готов да си пропилеете живота, моля, приемете дуела и да започваме. Или се облечете и се пригответе да защитавате гарнизона. Но така или иначе, ще трябва да побързате, командире, защото нямам време да лаская егото ви.

На две крачки разстояние от него, с вдигнат меч, Амара зачака. Сърцето ѝ биеше като лудо, усети капчица пот да се стича по врата ѝ. Пирелус беше истински майстор в призоваването на метал и един от най-добрите майстори на меча в кралството. Ако приемеше дуела, щеше да я убие и тя нямаше да успее да направи кой знае какво, за да го спре. Но друг избор нямаше. Трябваше някак да го убеди в своята искреност, трябваше да му покаже, че е готова да умре, за да го накара да действа, че по-скоро би умряла, отколкото да не изпълни дълга си към Алера, към Гай. Очите ѝ се впиха в неговите, събра мислите си и отказа да се поддаде на страха, да позволи на меча си да трепне.

Пирелус я изгледа, мрачен, замислен.

Амара притаи дъх.

Рицарят изпъна бавно гръб и от небрежната му, отпусната стойка не остана следа. Постави плоската част на меча върху ръката си и се поклони. Гневът не остана скрит в прецизните му движения.

– Графиньо – каза той, – в интерес на безопасността на този гарнизон ще изпълня заповедите ви. Но в доклада си ще отбележа, че го правя против волята си.

– Стига да го направите – отвърна Амара. Главата ѝ се замая от пристъпа на облекчение и тя едва се сдържа да не седне на пода. – Значи, ще се погрижите за подготовката?

– Да, милейди – каза Пирелус с неприкрита язвителност, но запазил добрия тон. – Мисля, че мога да се справям с това-онова. Ото, нахрани мъжете и гледай да получат нещо повече от чай. Събудете всички. Камдон, миличка, донеси ми дрехите и ризницата.

Един от мъжете на масата с играта на дама и момичето с нашийника хукнаха да изпълнят нарежданията му.

Амара излезе от помещението, прибра меча в ножницата и пое дълбоко въздух. Само след минути чу плътното свистене на вятър, погледна нагоре и видя двама полуоблечени въздушни рицари, които прелетяха в нощното небе в две различни посоки. Отиваха в Рива, в това не се и съмняваше.

Успя. Най-после гарнизонът се подготвяше за битка. Войниците започнаха да се събират на плаца в средата на лагера. Грейнаха лампи. Центурионите крещяха заповеди, а барабанчик започна да бие за строй. Откъм външните постройки се разлаяха кучета, наизлязоха съпруги и деца, събудени от войниците, изпратени да вдигнат мъжете им по тревога, а тях да отведат в гарнизона, зад защитните стени на укреплението.

Сега всичко беше в ръцете на войниците, помисли си Амара. Нейната роля свърши. Тя беше очите на Короната, ръцете ѝ, отнесли предупреждението на защитниците на Алера. Това сигурно щеше да е достатъчно. Тя намери потънал в сянка участък на една от масивните стени, облегна се на нея и отпусна глава върху камъка. Тялото ѝ се свлече от внезапно връхлетялата я умора. Облекчението я замая като силна напитка и главата ѝ натежа. Беше уморена. Ужасно уморена.

Вдигна очи към звездите, прозиращи тук-там през бледите облаци, и с изненада откри, че в очите ѝ нямаше сълзи. Беше твърде изморена, за да плаче.

Забиха барабани, тръбите изсвириха множество отсечени тонове, разпращайки заповедите до отделните центурии и манипули на легиона. Мъжете започнаха да се подреждат по стените, а други вадеха вода, подготвяйки се за гасене на пожари. Призователите на вода, лечители от легиона като Харгър и достатъчно умели съпруги и дъщери на легионерите, си проправяха път към покритите навеси зад стените, където се пълнеха вани с вода, готови да приемат ранените. Призователите на огъня разпалиха клади на стените, а призователите на вятъра от рицарския контингент на гарнизона се издигнаха във въздуха и започнаха да патрулират, готови да отблъснат всяка изненадваща атака от тъмното нощно небе. Призователите на земя бяха заели позиции на портите и стените. Бяха оставили до себе си оръжия и опрели длани върху камъка на стените, призоваваха фуриите си и попиваха от силата им.

Вятърът задуха от север и мирисът на далечното Ледено море достигна до Амара, примесен с този на мъже и стомана от стената. Първата светлина на деня докосна източния хоризонт и в лагера настъпи тишина. Напрегнато очакване се нас­тани сред хората зад стените. Събраните в една от празните казармени постройки деца подеха песен и звукът ѝ, сладък и нежен, се понесе над лагера.

Амара излезе от сянката на стената и тръгна към портите, които гледаха към маратските земи отвъд гарнизона. Стражата на стената я спря, но центурион Джиралди я видя и им махна да я пуснат. Тя изкачи стълбата, която водеше до бойниците над портите, където стрелци с лъкове и призователи на огън се бяха скупчили един до друг, готови да засипят със смъртоносен дъжд всеки, дръзнал да щурмува портите на укреплението.

Джиралди стоеше до Пирелус, сега облечен в блестяща стоманена броня. Парсианският майстор на меча ѝ хвърли бегъл пог­лед и отново насочи очи към мрака пред стената.

– Няма следа от нападение – каза той. – Никакви огньове откъм наблюдателниците.

– Един от хората ми видял нещо по-рано – каза тихо Джиралди. – Изпратих съгледвач да провери.

– Върнал ли се е? – преглътна тежко Амара.

– Още не, милейди – отвърна разтревожено Джиралди, – още не.

– Тихо – викна един от легионерите, висок млад мъж с големи уши.

Той се наведе напред и се заслуша с ръка на ухото. Сирус се отри леко в Амара, за да я извести за вятърната фурия на младежа, с която се вслушваше в далечината.

– Кон – каза легионерът, – чувам конник.

– Светлина – извика Пирелус и командата отекна надолу по стената.

Призованите фурии запалиха лампите и ярките им, синкави, студени светлини бликнаха една по една по протежението на стената и разкъсаха тъмнината.

В продължение на доста време нищо по снега не помръдваше. Тогава до стената долетя звукът от галопиращи копита. Миг по-късно в обсега на светлината се появи Бърнард, яхнал сив разпенен кон. Хълбоците на ужасèното животно бяха окървавени и от дълбоките резки по тях висяха парчета кожа. Когато Бърнард приближи, конят изцвили и заподскача яростно. Амара не можеше да проумее как фермерът още се задържаше на седлото, нито как успяваше да насочва обезумялото животно към гарнизона.

– Отворете портите! – извика Бърнард. – Пуснете ме!

Джиралди изчака последния възможен момент, преди да изкрещи заповедта за отваряне на портите. Те пропуснаха ездача и се затръшнаха в момента, в който задницата на коня премина покрай тях. Един коняр притича, за да поеме животното, но то се вдигна на задните си крака и изцвили.

Бърнард скочи от коня и в следващия момент обезумялото животно се подхлъзна на заледените камъни на двора, строполи се на земята и остана да лежи, запъхтяно и плувнало в кръв. Амара видя дългите следи, оставени от остриета или нокти по плът­та на коня.

– Приготвяйте се – каза задъхан Бърнард, докато се качваше чевръсто по стълбата към бойниците. Беше пребледнял, а очите му обезумели, облещени. – Курсорът беше прав. Маратските орди са там. Около десет хиляди идват точно зад мен.