Фуриите на Калдерон

Глава ХXXVI

Амара обходи с поглед земята пред стените, скована, бяла и студена под бледата синкава светлина от лампите, после погледна през рамо към Бърнард.

– Добре ли си? – попита го.

Задъхан, едрият холтър вдигна ръка към нея и се обърна към Джиралди и Пирелус.

– Не можах да се приближа достатъчно, за да видя повече. Леки войски, придвижват се бързо. Много от тях имат лъкове и мисля, че видях няколко обсадни стълби.

Лицето на Джиралди се изкриви в гримаса.

– Кои кланове?

– Вълци, стадомори – отвърна Бърнард и се облегна с рамо на една от бойниците. Амара отиде до едно окачено на кука ведро с вода, напълни оставения в него черпак и го подаде на Бърнард. Той ѝ кимна и го пресуши на един дъх. – Джиралди, трябват ми меч, ризница и стрели, ако имаш излишни.

– Не – намеси се Пирелус и пристъпи напред. – Джиралди, не трябваше да даваш кон на този цивилен, още по-малко пък да го пускаш на стената, когато очакваме нападение.

Бърнард изгледа въпросително рицарския командир.

– От колко време сте в легиона, младежо?

Пирелус изгледа предизвикателно Бърнард.

– Няма значение. Важното е, че сега съм в легиона, господине. А вие не. Целта на легиона е да защитава хората в кралството. Сега слезте от стената и ни оставете да си вършим работата.

– Той остава – каза твърдо Амара. – Центурион, ако има ризница, която би ми станала, донесете я.

Джералди се обърна и посочи с пръст един от легионерите на стената. Мъжът незабавно се спусна по една от стълбите и изчезна в едно от караулните помещения. И Бърнард, и Пирелус се обърнаха и погледнаха с учудване Амара.

– Не – каза Бърнард.

– Не мисля.

Двамата се спогледаха намръщено.

Амара изсумтя сърдито.

– Командире, вие сте изпратили въздушните си рицари за подкрепления, а оставащите в момента патрулират небето над укреплението. Числеността ви е сериозно отслабена и ще се нуждаете от всичката помощ, която ви се предоставя. Холтър Бърнард е призовател на фурии със значителна сила и има военен опит. Като гражданин той е в правото си да защитава своя холт.

Бърнард сключи вежди, погледна Амара и каза:

– Не ми харесва тази работа с твоята ризница.

– Напълно съм съгласен, графиньо – добави Пирелус. – Предполагам, че нямате друг военен опит освен уменията за самозащита. На мен също не ми харесва.

– За щастие, не ми е нужно на някой от вас да му харесва.

Амара погледна предизвикателно Бърнард. В този момент легионерът се върна. Беше преметнал по една ризница на всяко рамо и стискаше под мишница цял наръч оръжия. Амара взе ризницата, която ѝ предложи – нямаше ръкави, състоеше се от дълга предница и задница, изплетени от ситни стоманени халки, подплатени с дебела подложка. Амара свали наметалото си, навлече вълнената подложка и опъна по себе си ризницата. Започ­на да се бори с катарамите. Бърнард отстрани пръстите ѝ и с добре отработени движения пристегна ремъците и закопча катарамите.

– Не ти е мястото тук – каза той.

– Защото съм жена ли?

Амара сложи обратно наметалото си и го препаса с колан със скоба за ножницата на меча ѝ.

– Защото си неопитна. Не си се докосвала до кръв. Няма нищо общо с това, че си жена.

Тя го погледна и повдигна вежди.

Бърнард сви рамене, закопчавайки последната катарама.

– Почти нищо общо. Ето, раздвижи си леко ръцете, за да се намести.

Сега Бърнард захвърли наметалото си и облече ризница. Сложи шлем с провиснали на тила обковани със стомана кожени капаци и стоманен гард за носа. Препаса меч и обходи бързо с пог­лед земята отвъд стените. Накрая взе и донесения му лък.

– Тихо – обади се отново легионерът с големите уши. Заслуша се. Погледна към Пирелус и кимна: – Господине. Идват.

Пирелус му кимна в отговор и каза на Бърнард и Амара:

– Щом искате, помагайте. Животът си е ваш. Но не ми се пречкайте. – Хвърли последен поглед към защитниците отляво и дясно на стената и извика: – Стрелци.

Подета от центурионите, заповедта се понесе по протежението на стената. Мъжете пристъпиха до бойниците с лъкове в ръка и пълни със стрели колчани на кръста. Поставиха стрели в тетивите, впериха погледи в края на осветения от синкавите светлини периметър и вдигнаха лъкове, готови да ги опънат. Напрежението придаваше на телата им изпит, мършав вид, а силната светлина откъм гърбовете им потапяше в дълбоки сенки лицата им и шлемовете изглеждаха празни. Амара чу един войник да поема дълбоко дъх и да въздиша тежко, сякаш нямаше търпение всичко това да приключи по-бързо.

Сърцето ѝ биеше като лудо и тя едва успяваше да контролира дишането си. Тежестта на ризницата ѝ вдъхваше увереност, но нещо в миризмата на металните халки опъваше нервите ѝ до краен предел и караше тила ѝ да настръхва. Сложи ръка на дръжката на меча и усети, че пръстите ѝ треперят. Стисна го здраво, не искаше другите да видят треперещите ѝ ръце.

Бърнард се взираше замислено в мрака, все още не беше поставил стрела в лъка си. Размърда рамо, сякаш се опитваше да нагласи ризницата още по-удобно. Приближи се до нея и прошепна:

– Страх ли те е?

Тя се намръщи леко и поклати глава, но напрежението ѝ успя да се прокрадне дори в такъв дребен и незначителен жест.

– Къде са? – попита тя.

– Там са. Извън осветения периметър. Чакат да се съберат всички войски за щурма.

– Десет хиляди – стисна устни Амара. – Десет хиляди.

– Не мисли за броя – продължи с нисък, равномерен глас Бър­нард. – Това е надеждно, солидно укрепление. Имаме стената, светлината в очите им, откритото пространство пред нас. Построили са гарнизона тук, защото това е най-подходящата защитна позиция в цялата долина. Дава ни огромно предимство.

Амара вдигна поглед към лицето му, после огледа стената от двете си страни.

– Но ние разполагаме с толкова малко легионери.

Гласът ѝ потрепери, но тя не можа да го овладее.

– Спокойно – избоботи Бърнард. – Няма проблем. Пирелус е поставил най-опитните си войни на стената. Професионални бойци, повечето от тях със семейства зад гърба им. Тези на принудителна служба са в двора като резерви. От тази позиция могат да удържат десет пъти по-многоброен противник и имат добри шансове за победа, дори без рицарите. Пирелус и хората му са тези, които всъщност ще спечелят битката. Легионерите трябва просто да задържат ордите, докато рицарите ги пометат с фуриите си. Ще им теглим един здрав бой, а в момента, в който открием кой е водачът им, рицарите ще го унищожат.

– Ще убият предводителя им? – каза Амара.

– Действа обезкуражително на желаещите да заемат мястото му – обясни Бърнард. – Или поне това е идеята. Когато загинат достатъчно марати и водачът им е мъртъв, а те все още не са успели да пробият защитата ни, няма да им стиска да продължат да се бият.

Тя стисна устни и кимна.

– Добре. Какво да правя, как да помогна?

– Търси водача им. Не е облечен по-различно от обикновен войн, така че търси някой, който е в средата и раздава заповеди.

– И като го открия?

Най-накрая Бърнард извади една стрела и я запъна в тетивата.

– Посочи ми го. Ще настъпят всеки момент. Късмет, Курсор Амара.

– И на теб, холтър.

От другата ѝ страна Пирелус се подпря на бойницата пред себе си и се наведе напред.

– Готови – прошепна той. – Какво чакате, готови сме.

Появиха се без всякакво предупреждение. Маратите се спус­наха напред – хиляди крещящи в един глас гърла. Заляха осветения в студената светлина периметър като могъща, жива вълна от мускулеста плът. Бойният им вик връхлетя Амара, оглушителен, ужасяващ, по-силен от всичко, което бе чувала досега. Не разбра кога бе започнала да крещи, изливайки страха си в див крясък. Не помнеше да е вадила меча си, но сега той беше вдиг­нат предизвикателно над главата ѝ. Застанал до нея, Пирелус също вдигна своя.

– Стрелци! – прогърмя гласът му. – Огън!

Стотиците тежки лъкове избръмчаха като един – смъртоносният залп от стрели се понесе срещу щурмуващите марати.

Амара видя първите редици да падат и миг по-късно да бъдат прегазени от идващите след тях. Още два пъти извика Пирелус на стрелците, още два залпа се впиха в редиците, поваляйки с крясъци връхлитащите марати, но ефектът върху живата вълна, прииждаща да залее стените на гарнизона, беше незначителен.

– Копия! – изрева Пирелус, стрелците отстъпиха от бойниците и местата им бяха заети от легионери с тежки щитове и дълги копия с добре наточени върхове.

Тежките маратски лъкове засипаха стената със стрели и Амара извърна рязко глава на една страна, за да пропусне покрай лицето си една стрела с остър каменен връх. Сърцето ѝ се сви от ужас и тя се сниши зад бойницата. Междувременно, нахлупил шлема си, Пирелус стоеше прав и невъзмутимо се взираше в настъпващите марати, без да обръща внимание на стрелите, които фучаха покрай него.

Земята се разтресе, когато маратите стигнаха до стената, и Амара усети треперенето от сблъсъка им в краката си. Видя ги – море от диви, нечовешки очи, оголени дълги кучешки зъби, а сред него, като огромни мършави сенки – се носеха вълци. Портите изведнъж се разтресоха от удара на дървесен ствол, държан от дузина ръце и използван като таран. Няколко дълги, тънки стълба се издигнаха във въздуха. По цялата им дължина стърчаха забити шипове и в момента, в който се допряха до стената, маратите плъзнаха нагоре по тях, пъргави и бързи, с оръжия в ръцете. Останалите продължиха да засипват със стрели защитниците на стената.

Шумът беше невероятен. Крясъците на маратите разцепиха въздуха и заглушиха всеки шум от стената. Стрелите валяха по-нагъсто от дъждовни капки по време на буря. Тъмните им каменни върхове святкаха на синкавата светлина и се пръскаха на парчета при сблъсъка си в камъка или здравата алеранска стомана на броните на защитниците. Но не всички пропускаха целта си. Пред очите на Амара един посивял стар войник падна заднешком от стената с щръкнала от гърлото му стрела, друг мъж се свлече на място, а от празното гнездо на окото му стърчеше една педя тънко тъмно дърво.

– Дръж позицията! – изрева Пирелус. – Дръж позицията!

Отпорът на легионерите беше безпощаден и ефективен, въпреки невероятната гъвкавост, с която маратите се катереха по коловете, забиваха копията си с убийствена точност в телата на диваците. Бледите варвари падаха върху напиращата отдолу орда, предизвиквайки нови и още по-яростни крясъци. Копиеносците от легиона отблъскваха вълна след вълна. Събаряха назад стълбовете на маратската орда, пронизваха войните, които се катереха по тях, със студената стомана. Легионерите се биеха по двойки, всеки с партньор зад щита. Докато единият отбиваше оръжието на врага, другият нанасяше с копието бърз, силен удар в тялото или краката на нападателя, събаряйки го назад от несигурната му позиция на парапета с бойници на стената. Скоро всяко алеранско копие, щит или броня почервеня от кръв. Тя опръска бойниците – безмълвни свидетели на куража на нападателите.

Някъде отдолу до ушите на Амара продължаваше да се носи равномерният глух тътен от ударите на тарана върху портите. Изведнъж, точно пред нея, между две бойници изскочи марат с обезумели, животински очи. Той скочи от парапета и замахна към главата ѝ с тежък дървен боздуган.

Амара се сниши и избегна удара, измъкна се и от втория, който идваше право отгоре. Замахна отстрани и посече с меча си яките бедра на марата. От разпраната бледа плът бликна река от кръв. Маратът извика, залитна към нея и изпусна боздугана. Амара се отмести от пътя му и докато той падаше, го прониза с късия меч между ребрата. Усети как острието прониква право в целта, усети потръпването на тялото на марата, долови дори предсмъртния му вик, чиято вибрация премина през стоманата и стигна до ръката ѝ. Отвратена, но екзалтирана от това, че оцеля, Амара изкрещя, изтегли рязко острието от тялото му и отскочи назад. Мъртвото тяло на маратския войн се строполи във вътрешния двор зад стената.

Запъхтяна, тя вдигна поглед и видя, че Пирелус я наблюдава. Кимна ѝ, после извика:

– Опитвай се да ги хвърляш от външната страна на стената. Да не задръстваме пътя на собствените ни войски.

После се обърна и продължи да изучава развоя на битката. Намръщи се, почти с досада, когато каменният връх на една стрела се разби в шлема му.

Амара се осмели да погледне над стената към хаоса долу и веднага към нея полетяха стрели. Наведе се бързо и видя, че Бърнард се е навел до нея. Той също надникна над стената, пос­ле се надигна леко и опъна тетивата на лъка. Прицели се за миг и пусна стрелата, която мина на косъм между двама легионери и потъна в ребрата на един марат със стоманена брадва, който се беше добрал до парапета на стената и стоеше над един зашеметен легионер с вдлъбнатина в шлема. Силата от удара на стрелата повали назад марата и той изчезна обратно зад парапета.

– Успя ли да видиш кой ги командва? – извика Бърнард.

– Нищо не виждам – изкрещя Амара. – Щом надзърна, веднага почват да стрелят.

– Нямаш шлем, затова – отвърна Бърнард. – И аз да съм, и аз ще стрелям.

– Много успокоително, благодаря – каза шеговито Амара.

Бърнард се ухили, изправи се, изпрати нова стрела сред тълпата отдолу и отново се прикри зад стената.

Амара се надигна, за да надзърне над бойницата, но Бърнард я хвана за китката.

– Недей – каза ѝ той. – Скупчили са се отдолу. Дръж ниско главата.

– Какво?

Вместо да отговори, Бърнард кимна към Пирелус. Амара се обърна и го видя да сочи с пръст на една страна към двама мъже, които стояха зад огромни глинени съдове. Зад тях имаше трима рицари, в доспехи, но без оръжия в ръце.

– Огнени делви? – попита Амара и Бърнард потвърди с кимване.

Тя видя как Пирелус вдигна меча си и го свали рязко, за да даде знак на мъжете.

Двамата мъже с делвите – безсъмнено призователи на земя, само такива биха могли да вдигнат с такава лекота съдовете колкото човешки ръст, пълни с горящи въглища, – ги вдигнаха над парапета на стената и ги запратиха надолу върху маратите от двете страни на портата.

Пирелус даде знак на тримата зад тях и рицарите, като един, издигнаха ръце и лица към небето и виковете им се извисиха над крясъците и грохота на битката.

Ответният рев на огъня оглуши Амара и зъбите ѝ изтракаха. Блесна внезапна, ярка светлина, червена и убийствена в сравнение с хладното синьо сияние, а горещата вълна се надигна като вятър, изфуча нагоре по стената и развя косата на Амара. Иззад парапета с бойници се надигна огнен стълб, изви се като огромна змия и се спусна отново към земята.

Бойниците милостиво предпазиха Амара от гледката на онова, което се случи с маратите, хванати в живата огнена буря, но в момента, в който ревът ѝ утихна и се понесе като ехо, тя ги чу да крещят, да вият, хора и вълци в едно, обезумели, останали без дъх от ужас и болка. Имаше лудост в крясъците им, и отчаяние, и безсилие, и ужас, каквито досега не бе чувала – но имаше и още нещо: те виждаха смъртта, виждаха я като спасение от агонията си, чиста и изпепеляваща като пламъците, които я бяха донесли.

Когато всичко свърши, стана тихо. Над бойниците се разнесе миризмата на овъглено месо. Амара потръпна от отвращение.

Настъпилата тишина беше нарушавана само от виковете и стенанията, идващи отдолу. Тя се изправи и погледна към земята пред стените. Огнената змия беше помела маратите. Сега мъже и вълци бягаха с вой от стените на гарнизона. При команда на Пирелус стрелците пристъпиха напред и пуснаха стрелите си след оттеглящите се варвари и те повалиха нова вълна мъже на земята, вкопчени в дървото, пронизало плътта им.

Амара не виждаше много от земята в самото подножие на стените, но беше благодарна за това. Миризмата на изгоряла плът и коса почти я зашемети, преди да успее да призове на помощ Сирус, която да я държи далече от носа и устата ѝ. Тя положи ръка на бойницата и погледна към просмуканата с кръв, обгорена земя, застлана с килим от бледи тела.

– Велики фурии – пое си дъх тя, – та това са просто деца.

Бърнард застана до нея. Лицето му беше пребледняло, мрачно, а очите, скрити в сенки под шлема.

– Млади бойци – каза той. – Първият им шанс да се докажат в битка. Това беше кланът на вълците. Остава още един.

– Изпращат децата си да се бият? – хвърли му Амара бегъл поглед.

– Да се бият първи. После, ако оцелеят, могат да се присъединят към мъжете войни в истинската битка.

Тя погледна обратно към полето и преглътна тежко.

– За тях това е само подготовка. Още нищо не е свършило.

– Не и преди да убием водача им – каза Бърнард. – Пийни малко вода. Нямаш представа колко е важно да го направиш. Следващата атака няма да бъде толкова лека.

Един легионер приближи, носеше ведро, от което висяха метални чаши, завързани с кожени върви през дръжките. Започна да раздава вода на мъжете на стената. Още легионери, млади войници от подкрепленията на двора, се качиха на стената, за да помогнат да се свалят ранените и да ги занесат до призователите на вода, които бяха започнали работа край ваните на двора. Както обикновено, тези с повърхностни и леки наранявания биваха лекувани първо – една обща, бърза процедура по затваряне на кървящи рани, наместване на леки счупвания и цялостно възстановяване на силите, за да могат веднага да се върнат на стената. По-сериозно ранените отнасяха при лечителите, мъже и жени с повече умения в лечебната практика, които се бореха да ги задържат живи и в стабилно състояние, докато някой от призователите на вода не се освободеше и не се погрижеше за нараняванията им.

– Горе-долу каквото очаквахме – чу Амара да казва Пирелус, малко встрани от нея на стената. Заслуша се в разговора му. – Въпреки че таранът беше нова техника за тях. Учат се бързо.

– Деца – изсумтя Джиралди. – Враните да го изкълват, как мразя такива кръвопролития.

– Как са мъжете?

– Достатъчно добре, предвид, че не са спали цяла нощ. Малко жертви в северния край на стената. Само ранени в южния.

– Добре – отвърна Пирелус. – Раздайте вода на всички и стрели на стрелците. Искам още огнени делви на стената и дайте малко храна на огнените ми рицари. По-добре се справят на пълен стомах.

– Искате ли някой да се погрижи за това? – попита Джиралди.

– За кое?

– Кървите.

– А, нищо работа, от ръба на шлема е – каза Пирелус. – Една стрела ме удари. Изглежда по-лошо, отколкото е.

– Но не бихте искали да ви се напълнят очите с кръв в най-неподходящия момент. Нека повикам лечител.

– Остави лечителите да се погрижат за хората, които са наистина ранени – заяви твърдо Пирелус. – И пийни малко вода, центурионе.

– Да, господине.

Амара се намръщи. Замислена, мрачна, се отдалечи по стената. Там намери Бърнард, подпрял гръб на бойниците, взирайки се намръщено в ръцете си.

– Хрумна ми нещо – каза Амара. – Не виждам смисъла в това.

Бърнард я погледна.

– Така е, това е първата ти битка.

– Не, не това – поклати нетърпеливо глава Амара. – Не виждам смисъл в това, което направиха маратите. Да изпратят само част от хората си срещу нас – и то онези с най-малко опит и умения. Защо ще се бият на части, когато могат да хвърлят срещу ни всичките си сили наведнъж?

– Маратите не разсъждават като нас – отвърна Бърнард. – Но всъщност не е кой знае колко различно от нашите тактики. И ние винаги пускаме младите и неопитните отпред. Велитите винаги са отпред, дали ще се бият пред основния строй, дали ще са изпратени като нападателни отряди, които излизат предната нощ, но винаги са отпред. Същото е.

– Те не са глупави – продължи упорито Амара. – Колко от младежите им загинаха днес? Стотици? Хиляда? И за какво? За да убият половин дузина легионери и да ранят малко повече, които ще се върнат на стената най-много след час.

Пирелус приближи бързо по стената и се изправи пред Амара с ръце на кръста:

– Може би предпочиташ да бяха убили повече, така ли?

– Не ставайте глупав – сопна се Амара – Просто си мисля, че са намислили нещо, нещо повече от това. – Тя погледна към Бърнард. – Къде са рицарите, които видяхме преди?

Фермерът я погледна и се намръщи, но Пирелус го изпревари с отговора.

– Точно така, графиньо, къде са рицарите? Признавам, маратите са тръгнали срещу нас, но засега видяхме само един отряд, при това без главатар. Ще станеш за смях, когато Рива докара и двата си легиона тук и се окаже, че не са останали марати, с които да се бият.

Амара усети как гневът я обзема и се обърна към Пирелус, готова да спори. Бърнард се изправи, сякаш се канеше да застане между двамата.

Надолу по стената един от месинговите рогове проряза хладния въздух с пронизителния си тон и изправи ветераните на крак. Щитовете и оръжията бяха готови за действие, преди звукът му да заглъхне.

– Господине – провикна се Джиралди от стената над портите. – Идват отново.

Пирелус обърна гръб на Амара и изтича с големи скокове до мястото си над портите.

Нова вълна марати се появи на границата на светлината. Понесе се напред като бял прилив, но сега воят на ордата не беше подет от този на огромните тъмни вълци, а от металическите пронизителни крясъци на огромни хищни птици, които тичаха редом с мъжете, щурмуващи стената.

– Стрелци – извика отново Пирелус. Последваха три вълни от бръмчащи тетиви и свистящи стрели, които една след друга покосиха маратската орда. – Копия – извика Пирелус и още веднъж легионът зае позиции, за да посрещне връхлитащите марати.

Но приликите с щурма на вълчия клан свършиха дотук.

Този път нямаше обсадни стълби, нито таран за разбиване на портите. Вместо това първата редица марати нададоха предизвикателен вой, втурнаха се с невероятна скорост към стената и… се озоваха с един скок на върха ѝ.

Ако Амара не го беше видяла с очите си, никога нямаше да повярва, че е възможно. Без каквато и да е помощ, те просто се хвърлиха във въздуха, хванаха се с една ръка за ръба на парапета от бойници, петнайсет фута над земята, и се прехвърлиха отгоре, готови за бой. Големите птици, които ги следваха, също скочиха, дори по-високо. Размахаха яростно късите си криле и успяха да се задържат достатъчно дълго във въздуха, за да замахнат към защитниците с дългите си, завършващи със страховити извити нокти крака. Изтласкаха с лекота алераните от бойниците и дадоха достатъчно време на младите войни от клана на стадоморите да се изкатерят над ръба на стената и да се хвърлят в битката с дива, безумна страст.

Амара наблюдаваше, скована от ужас, как един марат се изтегли на стената на по-малко от десет фута от нея. Огромната му птица кацна с крясък до него и разсече въздуха с клюна си, докато кълвеше диво вдигнатия щит на един от легионерите. Маратът вдигна ножа си над главата и скочи с крясък към нея, а зад гърба му върху стената веднага се покатери друг.

Амара отскочи встрани, избегна удара му, но се озова във въздуха, над празното пространство на двора отдолу. Изпрати отчаян призив към Сирус и когато маратът се втурна към нея, тя направи две крачки във въздуха и после скочи обратно върху камъните на стената зад него. Той я погледна смаяно през рамо и се обърна, за да нападне отново. Амара извъртя острието на меча си успоредно на земята и замахна с всичка сила. Плоското острие прониза марата между ребрата и излезе безпрепятствено откъм гърба му.

Зад нея се разнесе крясък и парещата болка раздра гърба ѝ. Амара се хвърли напред, върху поваления марат и докато падаше, обърна глава назад. Огромният стадомор скочи към нея, с тъмни, лъскави като стъкло очи, в които не се четеше никакъв страх, и замахна с клюн към лицето ѝ.

Тя простря ръце, извика Сирус пред себе си и фурията ѝ помете огромната птица и я запрати в една от бойниците. Стадоморът се препъна и завъртя, но пак се насочи към Амара. В този момент един набит легионер се нахвърли на пътя ѝ и призовал на помощ земната си фурия, отсече главата на птицата с мощен удар. Легионерът ѝ се усмихна набързо, после се обърна и се хвърли срещу новопристигналите на стената марати.

Амара се изправи с мъка на крака. Битката се беше разпростряла по цялата дължина на стената и започна да се прехвърля в двора отзад. След миг на стъписване, резервните войски получиха заповед за настъпление от младите си офицери и се заеха с маратите, които изникваха на стената или скачаха в двора, последвани от птиците си.

Настъпи хаос. Още писъци, изпълнени с ужас, обезумели от яростта на битката, се надигнаха около обърканата, ужасèна Амара. От другата страна на портата маратите бяха превзели една част от стената и успяваха да я удържат. С всеки момент все повече от техните се изсипваха там. Накрая самият Пирелус се хвърли в разгара на битката.

Мургавият парсианец извади тъмния си меч и се отправи с решителна стъпка към пробива, като не спираше да крещи на всеки легионер, изпречил се на пътя му. Той посрещна първия марат с толкова бърз удар, че Амара дори не го видя да замахва. Видя само пръсналата струя кръв, преди маратът да се срине безжизнен на земята под стената. Една от огромните птици загуби нокът, когато тръгна да го раздере, а след секунда върху камъните го последва и главата ѝ.

Върху командира на рицарския контингент се изсипа ярос­тна вълна от хора и зверове, но той не им отстъпваше. Всяко негово движение отбиваше атака или нанасяше удар – и всички смъртоносни. Бавно и методично Пирелус си проби път през окупираната част на стената, помитайки враговете като паяжини от пътя си, а легионерите нахлуха зад гърба му, започнаха да изтикват телата от бойниците и подеха яростна битка за задържане на възвърнатата територия от стената.

С каменно изражение на лицето, Пирелус отърси небрежно кръвта от меча си и отново посочи с пръст мъжете с огнените делви. Призователите на земя вдигнаха капаците и се приготвиха да хвърлят съдовете през бойниците върху хората отдолу. Огнените рицари зад тях стояха с безизразни лица и устните им нашепваха безмълвно, призовавайки фуриите си да отприщят нова огнена буря върху врага.

И тогава Амара го усети. Въздухът около нея потрепери от напрежение и нещо в нея долови надигащия се, мощен като ураган вятър в мрака над стената.

Тя вдигна глава нагоре, но светлините от фуриите по бойниците я заслепиха и скриха напълно небето. Изведнъж по цялото протежение на стената се изви вятър, чиито талази блъскаха свирепо във всички посоки. Стори ѝ се, че чува викове отгоре, където няколкото рицари Аери на гарнизона трябваше да пат­рулират. Поръсиха я ситни капчици и за миг тя си помисли, че започва да вали, но усещането беше за нещо горещо, не студено, и когато изтри бузата си, видя размазана по пръстите си кръв.

– Бърнард – извика Амара. – Те са тук!

Нямаше време да дочака потвърждение, че я е чул. Призова Сирус, скочи във въздуха и почувства как ревът на вятъра я обгърна, когато се понесе нагоре, над бойниците, в мрачното небе над обсаденото укрепление.

Небето гъмжеше от въздушни рицари. Дуелираха се, въртяха се, носеха се вкопчени в смъртоносни двубои – колкото между фурии, толкова и между хора, като всеки се опитваше да прекъсне потока от въздух на другия или да рани противника си достатъчно лошо, за да наруши концентрацията му и той да падне. Пред очите ѝ един от мъжете с цветовете на Рива се завъртя, за да избегне проблясващ меч, но веднага след това извика ужасено и полетя към земята като камък. Прелетя покрай Амара и падна пред стените на гарнизона, а звукът от сгромолясването на тялото му беше погълнат от глъчта на битката.

Амара обходи с поглед небето и напрегна всички сетива, свои и на Сирус, да преброи фигурите на въздушните рицари. Откри поне трийсет, три пъти повече от защитниците на гарнизона. Грациозните им като танц схватки бяха навсякъде около нея, но изходът от тях беше предрешен: рицари Аери на гарнизона щяха да бъдат прогонени от небето или убити и скоро врагът щеше да контролира всяко движение над укреплението.

Амара забеляза, високо, зад позициите на врага, онова, от което се беше страхувала – няколко носени от рицари носилки, в които със сигурност се намираха още от силните призователи на фурии, на които се бяха натъкнали преди. Няколко рицари оформиха ескорт около три от носилките и цялата група се насочи към укреплението.

И по-точно към портите, където Пирелус и рицарите му ръководеха алеранската отбрана.

Амара нямаше време, за да обмисли плана си. Събра всичката сила на Сирус под себе си и се понесе светкавично към приб­лижаващите носилки. Един стъписан от появата ѝ рицар се обърна, за да ѝ препречи пътя, но тя профуча покрай него и с почти небрежно движение му нанесе удар с меча. Острието го посече през цялата дължина на единия му крак, през гърба, чак до рамото, преминавайки гладко през кожените му панталони и дори през ризницата му. Той извика и изгубил концентрацията си от болка, полетя към земята като отронен от дърво лист.

Амара продължи напред и използва всичката сила на въздушната си фурия, за да се изстреля нагоре. После, понесена единствено от инерцията, извика Сирус пред себе си и я запрати към носачите на носилките.

Знаеше, че не е достатъчно силна, за да прекъсне връзката с фуриите и на четиримата рицари, които носеха носилките, затова не се и опита. Вместо това съсредоточи атаката си върху първата двойка рицари отпред, с надеждата да откъсне поне техните фурии. И успя. Мъжете извикаха от изненада и полетяха надолу, повличайки със себе си прътовете, за които теглеха носилката.

Половин дузина крещящи мъже се изсипаха от нея и полетяха във въздуха. Двама все още бяха привързани с каиши за носилката и увиснаха безпомощно на тях, докато двойката рицари отзад се опитаха да я изправят, но другите, явно очаквали бързо приземяване върху стената, вече се бяха развързали. Шестимата полетяха към земята и въпреки че някои рицари от ескорта се спуснаха след тях, Амара знаеше, че при толкова малко разстояние до земята нямаха никакви шансове да ги спасят.

Тя усети десетки очи да се насочват едновременно към нея. Набраната инерция я издигна до връхната си точка, след което Амара започна да пада отново. Тя се превъртя във въздуха, насочи се право надолу и прибра ръце и крака, за да набере повече скорост. После повика Сирус обратно при нея и възстанови собствената си въздушна струя, преди някой от другите рицари да я прекъсне.

Половин дузина въздушни струи се насочиха едновременно към нея и тя отчаяно се понесе с всички сили надолу, въпреки че светлините на укреплението под нея започнаха да се мержелеят все по-близо. Извади късмет: толкова много от враговете се бяха втурнали да пресекат струята ѝ, че тя успя да използва собствените им усилия срещу тях. Оплете струите им и с помощта на крака и ръце промени посоката на своето падане. Сирус се втурна под нея и овладя падането ѝ точно когато друг рицар, явно не толкова припрян като останалите, се спусна към нея с блеснал в ръка меч.

Амара се изви на една страна, но той повтори движението ѝ и мечът му замахна към нея. Тя го пресрещна със собственото си острие и двамата полетяха притиснати един в друг, меч в меч, борещи се за контрол над вятъра около тях, в опит да го използват като предимство. Рицарят я сграбчи за китката и двамата се понесоха към земята, като не спираха да се въртят и премятат във въздуха.

Амара хвърли бърз поглед надолу и видя двора да се разлива все по-широк пред очите ѝ. Погледна нагоре към лицето на врага си точно когато той направи същото. Спогледаха се мълчаливо и се разбраха само с поглед. Отблъснаха се един от друг и фуриите им се събраха със свистене под тях, за да забавят падането им.

Амара огледа обезумяла гарнизона под себе си и насочи падането си в куп от бали сено до конюшните. Балите, натрупани плътно една върху друга, нямаше да помогнат много за омекотяване на удара, ако не беше мощната струя на Сирус, но заедно успяха. Амара мина през най-горния ред бали, които се разпръснаха наоколо, и се претърколи на земята.

Противникът ѝ, по-способен от нея или по-отпочинал, се приземи чисто до нея и се наведе, за да я прониже в гърлото. Тя отклони промушващия удар с острието на меча си, но едва колкото да го насочи към балата сено до главата си, като в същото време, с другата ръка извади от колана си късия нож, който беше откраднала от Фиделиас, и го заби в ботуша на рицаря.

Той изписка и отстъпи назад, после замахна с ръка към нея, с изкривено от злобна гримаса лице. Вятърът се надигна с рев и Амара усети силния му натиск да приковава ръката ѝ към земята. Тя се опита да помръдне или да вдигне меча си, но фурията на мъжа не ѝ позволи. Понечи да повика Сирус, но знаеше, че се е забавила прекалено много. Проследи безпомощно движението, с което рицарят вдигна оръжието си над нея.

Чу се свистене и една стрела се заби в ризницата на мъжа точно под шията. Той направи няколко несигурни крачки назад и се строполи мъртъв.

Натискът върху Амара внезапно отслабна и тя отново можеше да диша и да се движи. Опита се да стане на крака, но все още беше замаяна от падането и от усилията да го овладее. Когато Бърнард, с лък в ръка, стигна до нея, Амара все още се надигаше от земята

– Врани и фурии, добре ли си? – попита я той. – Откъде ще влязат?

– Портата – каза задъхано Амара. – Огнените делви. Махнете ги от портата. Побързай.

Бърнард пребледня и хукна обратно към стените. Един марат, замаян от падането от бойниците, скочи насреща му с малка секира в ръка, но Бърнард замахна с ръка и дървената дръжка на оръжието подскочи и се измъкна от хватката на собственика ѝ. Малката секира се превъртя във въздуха, тъпата част на каменното острие фрасна марата в слепоочието и той се строполи на земята.

Амара почувства тъпа болка в рамото и гърба, беше ѝ трудно да стане, но събра сили и се надигна, за да проследи с поглед Бърнард, който скочи на една от стълбите и се изкатери на стената. Сграбчи лъка си с две ръце и го използва като сопа, с която си проби път покрай един марат, който се биеше с двама легионери, после отскочи настрана, за да избегне проблясващите нокти на ранен стадомор, който лежеше на една страна и риташе бясно с единствения си останал крак към Пирелус. Бърнард сграбчи командира на рицарите за рамото и започна да крещи в ухото му, надвиквайки грохота на битката.

Пирелус го погледна недоверчиво, но Бърнард посочи нагоре и той проследи посоката на пръста му точно когато първата от останалите две носилки започна да се спуска надолу, заобиколена от облечени в ризници рицари Аери. Очите му се разшириха и той изкрещя на хората си над портите, но закъсня – мощната въздушна струя събори всички върху каменната пътека на стената, а прескачащите бойниците марати изхвърли обратно зад стената.

Бърнард изпусна лъка си, но успя да остане на крака. Черпеше сила от земната си фурия, досети се Амара. Той сграбчи Пирелус и един от легионерите, който стоеше до него, избута ги напред и тримата заедно скочиха от стената.

Амара погледна обратно към носилките и в едната видя Фиделиас – той сочеше нещо надолу и крещеше на един от мъжете в другата – висок, слаб с изпити черти. Онзи се изправи, затвори очи и протегна ръка.

Приготвените на стената огнени делви, до огнените рицари, сега повалени и притиснати на земята от силната вихрушка, избухнаха в ослепителни пламъци.

Огнената буря погълна стената над портите и прикованите към нея рицари на гарнизона. Вятърът веднага я разнесе и подхрани до истинска стихия, чиито пламъци плъзнаха по стената, поглъщайки легионери, марати и хищни птици наред. Огньовете пометоха стената като коса в ръцете на косач. Мъжете изпопадаха с писъци на земята, побягнаха от пламъците, започнаха да се търкалят като обезумели, за да изгасят горящите си тела. Някои дори скочиха от бойниците, право върху маратската орда, напираща от другата страна.

Пред очите на слисаната Амара носилките се спуснаха на двора, където неколцина объркани легионери ги нападнаха. От едната слезе Алдрик екс Гладиус и заобиколен от няколко рицари Аери, ги пресрещна и отблъсна с лекота.

Фиделиас също слезе от носилката и тръгна към портите. Огледа се напрегнато, след това положи ръце върху тежкото дърво. Стоя така, със затворени очи, опрял длани в дървото, в продължение на може би половин минута. После се отдръпна, изрева някаква заповед на хората си и скочи обратно в носилката. Алдрик и другите също се качиха, после цялата група се понесе обратно във въздуха и изчезна от погледа на Амара.

Тя най-накрая се изправи на крака, потърси с очи и намери меча си. Вдигна глава, за да види какво беше направил Фиделиас с портите.

Те се разтресоха. От едната излезе облак прах. В следващия момент един зловещ нокът на стадомор проби тежките дървени греди, сякаш бяха от хартия, разпори дълга резка в тях и изчезна обратно зад дървото.

Амара замръзна на място, вцепенена от ужас. Портите на гарнизона се пръскаха на трески под напора на виещата маратска орда, която напираше да нахлуе в укреплението.

Все още замаяна от падането, тя преглътна мъчително, стисна дръжката на меча в разтрепераната си ръка и пристъпи напред, за да ги посрещне.