Фуриите на Калдерон

Глава XLIII

Тави тичаше презглава. Знаеше, че от това зависи животът му.

В двора цареше бъркотия и хаос, но той знаеше коя е посоката, в която трябва да бяга – далече от мъжа, който уби Атсурак. Изви рязко настрани, профуча покрай двойка биещи се марати и се насочи към далечния край на укреплението. Чу бученето на вятъра и в следващия миг един остър порив го събори на земята. Извика и единствената мисъл, която остана в главата му, докато се търкаляше по земята, бе да не се наръга с острия кинжал в ръката си.

Когато спря, вдигна поглед и видя един въздушен рицар да се спуска стремително към него, с насочено напред копие. Тави трескаво затършува в джоба си. Замахна срещу връхлитащия рицар и запрати по него пълна шепа сол, която беше взел от сушилнята за месо в Бърнардхолт, после се хвърли встрани от пътя му.

Рицарят извика изненадано, размаха ръце във въздуха и скочи на земята, но не успя да забави достатъчно скоростта си. Понесен от инерцията, продължи тичешком няколко залитащи крачки напред и се запремята презглава по камъните. Тави чу остро пукане на кост и рицарят нададе болезнен крясък.

Тави стана отново на крака и се огледа. Над двора се рееха още въздушни рицари, търсеха го. От другата страна на група биещи се легионери стоеше майсторът на меча, когото Тави беше видял в конюшните на Бърнардхолт. Той го забеляза и тръгна към него с изваден меч, готов да отстрани всеки изпречил се на пътя му. Мъжът, който уби Атсурак, не се виждаше никъде.

Тави хукна покрай конюшните, през средата на укреплението, към далечната порта. Все трябваше да има някой там, който да не е заобиколен отвсякъде от марати, или поне безопасна постройка, в която да се скрие.

Тави стигна до края на конюшните в момента, в който от вратата изскочи един едър младеж с наполовина закопчан нагръдник и нахлупен на главата, прекалено голям за него шлем, който падаше пред очите му.

– Чакайте ме! Идвам, идвам! – извика той.

Тави се блъсна в младия мъж и двамата паднаха на земята. Щитът на младежа се изплъзна от ръката му и се понесе с въртене по двора, но другата му ръка успя да задържи дръжката на стара, очукана лопата. Онзи бутна назад шлема, сграбчи дръжката с две ръце и замахна.

Тави прикри главата си с ръце.

– Фредерик! – извика той. – Фред, аз съм!

Фредерик свали лопатата и го зяпна.

– Тави? Ти си жив?

– Няма да е задълго! – отвърна задъхан Тави, докато се надигаше от земята. – Опитват се да ме убият, Фред!

Фредерик примига неразбиращо и шлемът отново падна пред очите му.

Тави посягаше да го вдигне, когато видя следващия въздушен рицар да се носи към него. Бръкна в джоба си за още сол, но установи, че в бързината предишния път го беше обърнал навън. Всичко се беше изсипало.

– Тави – каза Фред. – Холтър Бърнард каза да не свалям шлема…

– Внимавай! – изкрещя Тави, блъсна с цялата си тежест едрия младеж и го повали отново на земята.

Рицарят профуча над тях и замахна надолу с меча си. Тави почувства внезапно парещо пробождане в едната ръка.

Фредерик зяпна Тави, после рицаря, който плавно описваше широк кръг във въздуха, за да нападне отново.

– Тави – каза стъписано той, вторачен в ръката на момчето. – Той те е ранил. – Очите му се ококориха. – Те се опитват да те убият!

– Добре, че беше ти, Фред, иначе нямаше да се сетя – отвърна Тави и острата болка в ръката го накара да стисне очи. На ризата му имаше петно кръв, но можеше да движи ръката. – Не е толкова зле. Помогни ми да стана.

С изписани на лицето му страх и объркване, Фредерик го вдигна от земята.

– Кой е този?

– Не знам – отвърна Тави, – но се връща!

Тави се обърна, за да се шмугне в постройката, но забеляза в очертанията на вратата в отсрещния край на конюшните добре познатия едър силует на майстора на меча.

– Оттам не може – каза задъхан Тави. Обърна се назад и се огледа. Към рицаря Аер се беше присъединил втори и сега двамата се насочваха надолу за ново нападение. – Фред, имаме нужда от Тропчо.

– Тропчо ли? Но фурията ми не може да се бие!

– Тогава сол, Фред. Трябва ни сол, за да я хвърлим по въздушните им фурии, много сол!

– Но…

– Побързай, Фред!

Въздушните рицари се спускаха към тях, понесени от свистящите пориви на фуриите си.

Тави стисна кинжала, огледа се трескаво, но нямаше накъде да бяга.

Фредерик пристъпи напред и застана пред Тави, стиснал решително лопатата в две ръце. Нададе дълбок, гърлен рев и изнесе лопатата зад гърба си. Замахна над главата си в широка, размазана дъга. Желязото изсвистя и посрещна главата на първия рицар, миг преди острието му да прониже гърдите на Фред.

Мощният удар свали рицаря на земята все едно беше от слама. Той се сгромоляса и не помръдна повече. Тави и за миг не се усъмни, че беше издъхнал, преди да докосне камъните на двора.

Фредерик вдигна отново лопатата и замахна срещу втория рицар, който изви рязко встрани. Фредерик пропусна, но докато замахваше, Тави видя, че по острието на лопатата проблясваше нещо, някакви твърди бели парченца – кристалчета сол. В момента, в който солта премина през въздушната струя на рицаря, мъжът извика, сгромоляса се на земята, запремята се яростно и се заби в стената на една от постройките със спалните помещения за легионерите.

Фред се вторачи, запъхтян, в двамата мъже с облещени от възбуда очи. Обърна се към Тави.

– Лопатата ми вече беше насолена – изпелтечи той. След като ударих онзи първия, докато вадех канарата от полето. – Той погледна лопатата, после Тави и примига. – Ти добре ли си?

Тави преглътна и погледна през рамо към вътрешността на конюшнята. Някой беше изскочил от сенките към майстора на меча. Очертанията на силуетите им се размиха, оплетоха, после някой извика и едрият майстор на меча продължи необезпокояван към вратата.

Фредерик преглътна и стисна здраво лопатата.

– Тави? Какво да правим?

– Дай ми секунда – изпелтечи Тави, – опитвам се да измисля нещо.

Изневиделица отстрани към него се хвърли марат, вдиг­на го и го залепи с трясък в стената на конюшнята. Тави нададе пресипнал крясък и замахна немощно с кинжала към омазания с кръв войн от вълчия клан, но острието само да го одраска.

Онзи оголи дълги кучешки зъби, дръпна се леко назад, колкото да го блъсне отново в стената, после пак и пак, докато не му изкара дъха и пред очите му не се появиха звезди.

Фред се изправи застрашително зад марата, прокара една яка ръка под брадичката му и го дръпна рязко от Тави.

– Тави! – изкрещя Фред. – Бягай!

Тави падна замаян на земята, надигна се на четири крака. Вдигна поглед – майсторът на меча приближаваше застрашително. Тави се обърна и стиснал здраво кинжала със златната дръжка, хукна, залитайки, през мелето от биещи се на двора.

Шмугна се под задния край на едно легионерско копие, подхлъзна се в тъмна локва, но не си направи труда да спре и погледне от какво. Окървавен фермер, в когото Тави разпозна един от хората на Рот, се изпречи насреща му и вдигна меч, но явно, разпознал навреме момчето, свали оръжието и му извика нещо, надвиквайки глъчката и грохота.

Над двора отново се изви вятър. Тави вдигна очи към небето и видя друг въздушен рицар да се рее и оглежда двора. Погледът му попадна на Тави и спря. Очите на мъжа се разшириха и той се спусна стремително надолу.

Наблизо изцвили кон. Тави се обърна и се заоглежда трескаво. Шмугна се покрай як възрастен фермер, който изтегляше един ранен легионер от мелето в средата на двора, и на мига се озова лице в лице с множество ездачи, които си пробиваха път през двора, размахвайки копия и мечове.

– Хашат! – извика Тави.

Главатарката се извърна рязко към него и вятърът развя бялата ѝ грива.

– Алеран! – подвикна му тя и се усмихна.

Очите ѝ се стрелнаха някъде над него, тя изсъска на коня си и стисна с крака гърба му. Животното се хвърли напред и почти събори Тави, докато се вдигаше на задни крака пред него. Тави се обърна и проследи с поглед въздушния рицар, който сега се беше устремил към жената. Двамата с Хашат замахнаха едновременно един към друг. Рицарят пропусна целта си, но сабята на главатарката го посече през лицето. Мъжът извика, посегна към очите си, но успя да се издигне отново във въздуха и да се отдалечи с несигурен полет над двора. Друг от конския клан се завъртя на коня и опъна един от онези силно извити къси маратски лъкове. Прицели се, пусна стрелата и свали рицаря от небето.

– Баа! – извика тържествуващо Хашат към стрелеца.

Мъжът се ухили и постави нова стрела. Хашат стисна окър­вавената си сабя със зъби и протегна ръка на Тави.

– Качвай се, алеран!

Тави хвана ръката ѝ и онемя от силата, с която кльощавата жена го издърпа върху меката подложка, която маратите използваха вместо седло. Хашат издърпа едната му ръка на кръста си и извика нещо на мъжете до нея на език, който той не разбра. Всички обърнаха едновременно конете и препуснаха към външната стена, разпръсквайки тълпата крещящи животни и хора.

– Какво става? – извика Тави.

– Хората ти са притиснати на стената! – отвърна Хашат. Тя повдигна рамо и едва сега Тави видя, че през него бяха преметнати дълги парчета черен плат – тъмните пояси, носени от рицарите предатели. – Вълците и стадоморите бяха най-близо до стената. Конете и гаргантите пробиват през тях към стената, но може да отнеме време. Сега се опитваме да помогнем на хората ти да се качат на стената или да се оттеглят към другия двор!

Пред очите на Тави дръжката на едно копие полетя отстрани, свали от коня един от ездачите на Хашат и той падна сред тълпа марати от клана на стадоморите. Те се нахвърлиха върху него, един прониза с каменния си нож гърлото му и от раната шурна кървав фонтан. Стадоморът сграбчи бялата грива на поваления си враг, направи няколко бързи резки по главата му и я отскубна заедно със скалпа.

Когато видя това, Хашат изкрещя от ярост. Вдигна коня си на задните му крака и го пришпори със скок към снишилия се над жертвата си стадомор. Копитата на животното го метнаха настрани и когато падна на земята, Тави видя, че гръдният му кош бе смазан и изкривен от едната страна. Един от ездачите вдигна копие и понечи да довърши поваления марат, но Хашат вдигна ръка и го спря с рязък крясък. Мъжът с копието кимна, свали го и с две светкавични движения издраска с върха му „Х” върху гърдите на стадомора. След това всички препуснаха отново към стената.

– Какво беше това? – попита Тави.

– Той взе скалпа на Ишава – изръмжа Хашат. – Отне силата му. Това е по-страшно, отколкото да те убият, алеран.

– А вие защо не го доубихте?

– Защото не искаме да изгубим силата на Ишава. Белязахме го. След битката ще черпим от силата на този войн и така Ишава ще почива в мир.

Тави примига и се вторачи в Хашат. Тъмните очи на главатарката проблясваха свирепо. Някой запрати копие към нея и Тави видя устните ѝ да се разтягат в жестока усмивка, когато се надигна от гърба на коня и го съсече във въздуха със сабята си.

Стигнаха до стената, но натискът на битката ги притис­на към северозападния ъгъл на двора, точно пред съборената част от стената.

– Дорога! – извика Тави. – Къде е Дорога?

– Навън – отвърна Хашат. – Качихме го на гарганта и го изпратихме при хората му. – Тя огледа двора и поклати глава. – Не можем да останем дълго тук, алеран. Гарганти и коне изтласкват вълците и стадоморите право насам.

– Приятелят ми! – извика Тави. – Фред! Високото момче с лопатата! Остана при конюшните! Трябва да му помогнеш!

Хашат се обърна и погледна Тави с мрачно изражение. После се усмихна, почти лъчезарно.

– Ще му помогна. Сега стъпи на гърба на коня, алеран. Дръж се за раменете ми.

Хашат насочи коня си до пробива в стената и погледна нагоре към огрените от слънцето защитници при бойниците. Някой спусна от стената въже. Тави се изправи, хвана се със здравата си ръка за едно от кльощавите рамене на Хашат и протегна нагоре пронизваната от болка, ранена от марата ръка. Пъхна кинжала със златната дръжка в колана си и се хвана за въжето. Хашат му хвърли бърз поглед през рамо, после пришпори коня и го остави да виси във въздуха. Човекът, спуснал въжето, започна да го издърпва нагоре.

– Фейд! – възкликна Тави.

Фейд изкрещя от радост и изтегли Тави върху разрушената част от стената. Лицето на роба се изкриви в гротескна усмивка. Той сграбчи Тави за раменете и го поведе бързо към бойниците, далече от ръба на стената.

Няколко легионери, задъхани и изтощени, се бяха прикрили зад бойниците. Всички бяха ранени. Бяха приклекнали с гръб към стената, с лице към двора, поставили щитове пред себе си. Бърнард също беше там, но когато видя Тави, дойде при него и стисна силно ръката му.

– Тави!

– Чичо! Къде е леля Исана?

Бърнард поклати глава и лицето му пребледня.

– Разделиха ни.

Хвана момчето за раменете и го поведе към една от незаетите бойници. Опря гърба му в камъка и коленичи, заставайки с тялото си между него и двора отдолу. Тави надникна към бойното поле отвъд стените и дъхът му спря. Никога не беше виждал толкова много избиващи се хора накуп. На бойното поле отвън цареше пълна бъркотия, също като тази в двора, но много по-мащабна. В далечината ревяха гарганти, напредваха бавно, но равномерно към стената. Малки, бързоподвижни отряди на конския клан препускаха насам-натам и атакуваха дезорганизирани стадомори и вълци.

– Велики фурии – прошепна смаян Тави.

– Наведи си главата – избоботи Бърнард. Взе един тежък легионерски щит и го изправи между себе си и двора. – От време на време прелитат стрели.

– А леля Исана?

Нещо удари металния щит в ръката му и Бърнард изръмжа гневно.

– Правим всичко по силите си, момче. Не се надигай!

Фейд нададе предупредителен вик иззад щита си. Тави се обърна и видя как някой се затича от другата страна на пробива и прескочи зейналата в пътеката под бойниците дупка. Амара се приземи до Фейд със силен повей на вятър, изпъшка от усилието и се шмугна покрай щита му.

– Тави? – изненада се при вида му тя. – Не мислех, че ще успееш да се измъкнеш.

– Помогнаха ми.

– Взе ли го?

– Да.

Тави обърна дръжката на кинжала към нея и ѝ го подаде. Амара пое оръжието от ръката му и поклати глава.

Трябва да го занеса на Първия лорд.

– Какво казва Джиралди? – попита Бърнард, с изкривено в болезнена гримаса лице.

– Откъснати сме. – Амара изтри потта от челото си и Тави забеляза, че ръката ѝ трепереше. – Конете и гаргантите притискат другите марати към гарнизона. Държат целия северен двор с изключение на стената. В източния двор всички са се прибрали в постройките и се готвят за отбрана. Джиралди смята, че хората на Дорога ще се вклинят между стадоморите и вълците до час и ще ги принудят да се откажат и побягнат.

– Един час – въздъхна Бърнард. Нещо се стовари в щита му и той бутна с рамо Тави. – Няма да издържим толкова. Сестра ми?

– Тя е в едно от спалните помещения в източния двор, с Грам. Джиралди каза, че я е видял да влиза вътре с него.

– Това е добре – каза Бърнард, – добре.

Един от легионерите по-надолу на стената извика. Тави вдигна поглед и видя една стрела да стърчи от горната част на рамото му. Раната не изглеждаше смъртоносна, но само след няколко секунди главата на мъжа клюмна и той се свлече на пътеката.

Бърнард сграбчи Тави за ръката и тръгна приклекнал зад парапета, настрани като рак покрай бойниците, като държеше щита пред себе си и Тави. Постави пръсти на шията на мъжа и се намръщи.

– Пробила е артерия. Мъртъв е. – Наведе се по-близо и добави: – Това не е маратска стрела.

Легионерът до него потръпна внезапно. Шлемът му стърчеше само няколко инча над щита, но нещо улучи главата му и тя се килна силно назад. Той примига няколко пъти и две струйки кръв се стекоха по носа му и по едното слепоочие. Погледът му се зарея в празното пространство и той също като първия се свлече на една страна. От шлема му стърчеше стрела.

Амара задърпа Фейд към Бърнард и Тави и надзърна над щита му.

– Това е той – изсъска тя.

Легионерът от другата страна на Бърнард приклекна зад щита си, сви се плътно зад него – нито косъм не се подаваше отстрани или отгоре. Следващата стрела удари самия щит, проби го и се заби между ребрата на войника. Той изхърка и от устата му изби кървава пяна.

Тави гледаше ужасен легионерите, които умряха за секунди на стената до него. Случи се толкова бързо. За по-малко от половин минута невидимият стрелец уби трима мъже.

– Трябва да се махнем оттук – заекна последният останал наблизо легионер и понечи да се изправи. – Не можем да останем тук.

– Стой долу, глупако – изкрещя Бърнард.

Но легионерът се надигна, готов да хукне към въжето, което лежеше намотано до липсващата част от стената. Още не се бе изправил, когато извика и Тави видя една дебела черна стрела да пронизва крака му. Легионерът изпусна щита си и падна върху него.

Следващата стрела го прониза право в ухото му. Мъжът се сви на кълбо, сякаш се готвеше да заспи, и повече не помръдна.

– Проклет да си, Фиделиас! – изкрещя яростно Амара.

Тави огледа пътеката на стената. Зад него бойниците свършваха и започваше празното пространство на пробива, което беше оставил гаргантът на Дорога. Пред него бойниците се простираха масивни, здрави и опираха в далечния си край в почти отвесна скала. Строителите на гарнизона бяха използвали стръмните гранитни хълмове от двете страни на защитната стена, които служеха за северна и южна стена.

– Амара, можем ли да се изкачим нагоре? Можем ли да се измъкнем оттам?

– С всички тези въздушни рицари? – Амара поклати глава. – Нямаме никакъв шанс.

Дворът кипеше от крясъците на маратите и зверовете им – конете цвилеха, вълците ръмжаха, стадоморите надаваха пронизителните си писъци. Спускането по въжето до двора щеше да означава още по-сигурна смърт.

– В капан сме – каза задъхано Тави.

Още една стрела се удари в щита на Бърнард и стоманеният ѝ връх проби металното покритие и дървото. Острият ѝ връх се показа на няколко пръста отвътре и на косъм от слепоочието му. Бърнард пребледня, но непоколебимостта на лицето му не изчезна. Покри себе си и Тави с щита.

Над дупката на стената се изви вятър и когато Тави погледна назад, видя отново мъжа, който командваше въздушните рицари. Един от Аерите му го спусна на пътеката на стената, а малко след това до него кацна и огромният майстор на меча.

Амара пое въздух, а лицето ѝ пребледня.

– Махай се оттук, Фиделиас – изкрещя от безсилие тя.

Безобидният на пръв поглед мъж удостои приклекналите на стената с безразличен поглед.

– Дай ми кинжала.

– Не е твой.

– Дай ми кинжала, Амара.

Вместо отговор Амара се изправи и изтегли меча си. Извади кинжала от колана си и го пусна на каменната пътека зад себе си.

– Ела и го вземи, ако можеш. Изненадана съм, че не уби всички, въпреки че имаше тази възможност.

– Свършиха ми стрелите – отвърна мъжът. – Алдрик, убий ги.

Гигантът извади меча си и тръгна по пътеката.

Амара прокара нервно език по устните си и стисна отпуснатия покрай крака си меч. Тави забеляза, че ръцете ѝ трепереха още по-силно отпреди.

Чичо му изръмжа, дръпна рязко кожените ремъци от вът­решната страна на щита и освободи ръката си. После му подаде щита и каза:

– Не го изпускай.

Изправи се, взе двуострата секира и застана до Амара.

Тави преглътна и продължи да наблюдава.

Алдрик спря на няколко фута от двамата и застана неподвижно.

Бърнард разкърши рамо, извика и тръгна напред. Завъртя секирата отстрани, тя описа смъртоносна дъга към главата на майстора на меча. Алдрик приклекна под острието и то се заби в една от бойниците, вдигайки облак прах и ситни парченца камък. Бърнард използва набраната инерция, завъртя се около себе си и стовари секирата върху Алдрик с достатъчно сила, че да го разполови.

Алдрик изчака до последната секунда, преди да се отмести, но и после, движението му бе почти незабележимо. Извъртя се на една страна от кръста и пропусна острието на секирата на косъм покрай гърдите си. Едновременно с това вдигна рязко меча си нагоре и острието му потъна в корема на връхлитащия холтър, точно над колана на панталоните му. Бърнард застина на място и очите му се разшириха. Изпусна дрезгав стон, дръжката на секирата се изплъзна от пръстите му и изтропа на пътеката.

Тави наблюдаваше ужасен. Алдрик завъртя острието, докато го вадеше от тялото на Бърнард, после отстъпи небрежно настрани и го остави да падне от пътеката, право в хаоса, който цареше в двора.

– Чичо! – извика Тави.

Амара протегна ръка към него, докато падаше.

– Бърнард!

Фейд изпищя пронизително, пусна щита си и изтича при Тави. Вкопчи се в момчето, бръщолевейки неразбираемо.

Алдрик свали с рязко движение оръжието си и от острието му покапаха капки кръв, кръвта на Бърнард, по каменната пътека.

Лицето на Амара се изкриви в презрителна гримаса.

– Враните да те изкълват, Фиделиас – каза тихо тя. – Всички ви да изкълват.

Тави не я видя да замахва. В замъгления му поглед тя бе само едно размито петно с цвета на наметалото ѝ. Тя се хвърли към Алдрик и острието на меча ѝ изсвистя във въздуха, когато замахна към него.

Майсторът на меча направи няколко бързи стъпки назад, с безизразно, каменно лице. Мечът му пое сигурно острието на Амара. Последваха нови три удара, толкова бързи, че прокънтяха като един-единствен камбанен звън. Въпреки невероятната скорост на Амара, Алдрик отби всичките. Движенията му бяха премерени, бързи, а острието на меча му прибрано почти до тялото.

Тави запълзя напред. Сълзите пареха очите му, като влачеше огромния щит и хлипащия Фейд със себе си. Вдигна захвърления на пътеката кинжал и го напъха обратно в колана си, докато наблюдаваше безпомощен и ужасèн развоя на схватката.

Амара замахваше бясно, отстрани, отдолу, приклякаше и пак се изправяше, и пак замахваше. Острието ѝ летеше към гърлото, към коленете и отново към гърлото на Алдрик, но той отбиваше с лекота всеки удар. Изведнъж устните му се разтегнаха в зловеща усмивка и мечът му полетя към нея. Амара изсъска и гвардейското острие излетя от ръцете ѝ и спря на камъните до Тави.

Алдрик замахна странично и Амара извика. Залитна и се подпря на една от бойниците, с разпиляна по лицето ѝ коса. Тави видя кръв по ризницата на корема ѝ. Амара се обърна към Алдрик, олюля се и замахна с юмрук към лицето му. Той отплесна ръката ѝ настрани и я срита в коляното. Амара извика сподавено и падна на камъните. Надигна се и опита да стане.

Алдрик поклати глава, сякаш отвратен от жалката картина, и стовари тежкия си ботуш върху превързаната ѝ ръка. Тя изпищя и тялото ѝ се разтърси. Погледна към Тави, с блуждаещи очи, пребледняла като платно.

Алдрик не спря. Вдигна острието си, приклекна и замахна с две ръце към парализирания Курсор.

Тави дори не помисли какво прави. Грабна падналия меч на Амара в лявата си ръка и се хвърли към майстора на меча. Гвардейското острие се стрелна и намери пролука между ризницата и горната част на ботушите му. Въпреки че силата му стигна само колкото да го одраска леко, това се оказа достатъчно, за да накара Алдрик да отклони удара към врата на Амара, за да парира немощния замах на Тави.

Алдрик изръмжа, лицето му почервеня от гняв, откроявайки един стар белег на бузата му. Удари с оръжието си меча в ръката на Тави. Момчето почувства силата от съприкосновението чак в гърдите си. Ръката му изтръпна, от върха на пръстите до лакътя, а мечът отхвръкна някъде зад него.

Той се претърколи назад и се опита да вдигне щита, за да се предпази, но майсторът на меча го изби с ритник от ръцете на Тави и той падна някъде в двора.

– Глупаво момче – каза Алдрик и го погледна строго. – Дай ми кинжала.

Тави стисна здраво дръжката на оръжието в колана си и запълзя назад по стената.

– Ти го уби – изкрещя с пресипнал глас. – Ти уби моя чичо!

– А за това, което се случи на моята Одиана, беше виновен ти. Би трябвало да те убия още сега – изръмжа Алдрик. – Откажи се. Не можеш да спечелиш.

– Враните да те изкълват! Ако аз не те победя, някой друг ще го направи!

– Както желаеш – отвърна Алдрик. Превъртя дръжката на меча в ръката си и се приближи към Тави, насочи острието и очите му проблеснаха заплашително. – Даже и самият Арарис Валериан да беше тук, пак нямаше да ме победи. А ти не си Арарис.

Алдрик стисна с две ръце дръжката на меча и замахна. Тави видя хладния, окървавен метал на острието да се спуска към него и знаеше, че ще умре. Изкрещя и вдигна ръка пред лицето си. Знаеше много добре, че от това нямаше полза, но друго не можа да измисли.

Мечът се спусна надолу в смъртоносен удар…

…и удари в стомана, със силния, ясен звън на камбана. Пръсна фонтан от сребристи искри там, където острието на Алдрик срещна стоманата на гвардейския меч от Мемориала на Принсепс.

Фейд стоеше над Тави, стиснал с две ръце дръжката на късия меч, с леко разтворени, присвити в коленете крака. Майсторът на меча натисна силно оръжието си към Тави, но изглежда, Фейд успяваше да го удържи почти без усилие. После рязко изви ръка настрани и острието на Алдрик се плъзна надолу. Сега Фейд атакува и Алдрик отскочи назад – но не достатъчно бързо. Острието на Амара полетя към лицето на Алдрик и разцепи белия белег на бузата му. От раната потече кръв.

Алдрик зае ангард и когато се вгледа в лицето на Фейд, очите му се ококориха и червенината на лицето му избледня.

– Не – каза той. – Не.

Фейд пристъпи напред и застана между Тави и двамата мъже на стената.

– Стой зад мен, Тави – каза спокойно той и гласът му дори не трепна.

Тави зяпна от изненада. Стисна здраво дръжката на кинжала и побягна назад от двамата мъже.

– Не, не си… – озъби се Алдрик. – Не може да си… Ти си мъртъв.

– Говориш твърде много – каза Фейд.

Премина в атака и сръчно прекрачи неподвижното тяло на Амара, а мечът му полетя към Алдрик. Той го отблъсна в дъжд от алени искри, отклони настрани удар към корема си и замахна към главата на роба. Фейд приклекна и ударът премина гладко през дебелата няколко фута каменна бойница. Парче камък, с размерите на голямо корито, се плъзна надолу по стената и падна в тълпата пред укреплението.

Фейд се изправи, острието му затанцува и изтласка майс­тора на меча обратно надолу покрай бойниците. Рошавата му коса се вееше около главата му, а белязаното му лице беше зас­тинало в каменно изражение. Когато мечът му удари този на Алдрик, от двете остриета се посипа ален дъжд от искри, а когато парира ответния удар, облаци от бяло-сребърни прашинки полетяха, блестейки, във въздуха.

Тави забеляза паниката в очите на Алдрик, движенията му станаха по-резки, по-прибързани, загубиха предишния си финес. Той отстъпваше, стъпка по стъпка, притиснат от безмилостните атаки на Фейд. Робът нанесе удар, който пропусна и проряза камъка до краката на Алдрик с пореден дъжд от искри. Въп­реки несполуката, Фейд бързо се съвзе и продължи да изтиква противника си надолу по стената.

Тави никога не беше виждал нещо толкова грациозно и толкова ужасяващо като сблъсъка на двамата мъже. Алдрик беше по-едър, но Фейд изглеждаше по-пъргав, а движенията му по-плавни. Блокираше с лекота един след друг смъртоносните удари. Алдрик замахна отстрани към коленете му, но той прескочи свистящото острие. Следващият замах бе насочен към главата му и той се шмугна под него, после на свой ред атакува с промушващ удар в корема на Алдрик. Майсторът на меча отби острието настрани, завъртя се на пети и пропусна Фейд покрай себе си, заставайки с гръб към Тави.

Алдрик засипа Фейд с поредица от тежки удари, които робът парира, като отскочи настрани от първия, а останалите отби с острието на меча си. Фейд контрира със серия от къси замаси и промушващи удари, толкова бързи, че Тави пропусна сигурно половината. За пореден път Алдрик бе принуден да отстъпва.

Острието на Фейд се устреми към краката му, но пропусна и разсече камъка на стената. Алдрик пресрещна с тежък ритник лицето на роба, който завъртя главата му на една страна. Фейд използва движението на тялото си за удар от долу нагоре, но той отново не попадна в целта и се заби в бойницата до него.

Мечът на Алдрик се спусна надолу, попадна някъде в китката на Фейд, от която пръсна кръв. Мечът излетя от ръката на роба и падна в двора отдолу. Фейд извика и притиснал ръка към гърдите си, се свлече на колене.

Задъхан, пребледнял, Алдрик застана над Фейд и бавно замахна, изтегляйки ръка зад гърба си.

– Свърши се – каза той. – Най-накрая свърши. Загуби.

– Виж къде стоиш – отвърна спокойно Фейд.

Тави погледна в краката на Алдрик и в дълбоките разрези по каменната пътека и бойниците, оставени от меча на Фейд.

Алдрик погледна надолу и пребледня.

Бойницата до него се откъсна по резката, прорязана от Фейд, килна се навътре и се сгромоляса тежко върху отслабената пътека под бойниците. От двете резки, оставени от меча на Фейд плъзнаха паяжини от пукнатини. Майсторът на меча отстъпи назад, но камъкът под краката му поддаде като гнила дъска и Алдрик екс Гладиус и тонове камък от стената полетяха към двора под тях.

Фейд притвори очи за момент, издиша тежко, после погледна към Тави.

Момчето се взираше в него с учудване.

– Как?

Фейд сви рамене.

– Алдрик винаги е мислил в прави линии. Аз пък избрах криви.

– Фейд! Внимавай! – извика Тави, забелязал движението зад гърба му.

Робът се обърна, но Фиделиас успя да прехвърли вързаното на примка въже през главата му, същото, което бяха използвали преди това да се качат на стената. С рязко дръпване той стегна примката около врата на роба, запъна крака в каменната пътека и започна да дърпа.

Фейд опита да се бори, но краката му не намериха опора. Той залитна от ръба на пътеката, Фиделиас пусна въжето и Фейд изчезна от поглед. Краят на въжето бе завързан за една от бойниците и когато дължината му свърши, то се опъна и изплющя зловещо.

– Не – прошепна Тави.

Фиделиас се обърна към него.

– Не!

Момчето се изправи на крака и се хвърли към мъжа на стената, размахвайки яростно в протегнатата си напред ръка кинжал.

Фиделиас сграбчи Тави за ризата и без никакво усилие го завъртя и запрати в каменния парапет с бойници. Тави усети как въздухът изскочи от дробовете му при сблъсъка с твърдия камък и постоянната остра болка в ранената му ръка избухна като бушуващ пожар.

Той изхленчи от болка и пропълзя заднешком, но след няколко инча спря, когато усети ронещия се ръб на рухналата пътека на стената. Погледна надолу към острите, назъбени останки от падналата стена, към марати и зверове, които се биеха и убиваха с дивашко настървение.

Обърна глава към Фиделиас и стисна кинжала.

– Дай ми този нож – каза тихо Фиделиас и го изгледа с празни, лишени от емоции очи. – Дай ми ножа или ще те убия.

– Не – изхриптя Тави.

– Не е нужно да умираш, момче.

Тави преглътна. Примъкна се колкото можа по-близо до ръба и чу как камъкът изскърца и простена глухо под тежестта му.

– Стой далече от мен – викна Тави.

Лицето на Фиделиас се изкриви от гняв. Той вдигна рязко ръка и камъкът зад Тави се огъна, сякаш изведнъж омекнал като вода и преминалата по повърхността му вълна подметна зашеметения Тави обратно към Фиделиас.

Мъжът посегна към оръжието и Тави замахна отчаяно към ръката му. Фиделиас стисна здраво гърлото на момчето и Тави усети как дъхът му спира.

– Още по-добре – каза Фиделиас. – Без свидетели.

Погледът на Тави се премрежи и той усети как пръстите му отпускат хватката си около позлатената дръжка на кинжала.

Фиделиас поклати глава и стисна още по-силно.

– Трябваше просто да ми дадеш проклетия нож.

Тави се бори безрезултатно, докато накрая ръцете и краката му отказаха да се подчиняват. Той се вторачи в суровите очи на Фиделиас и почувства как тялото му се отпуска.

В този момент премреженият му поглед попадна на Амара. Тя се размърда и вдигна глава. После сгъна единия си крак, протегна ръка към него и издърпа от ботуша си малък нож. Стисна зъби, надигна се с мъка на счупената си ръка и замахна с ножа назад.

Амара го запрати в гърба на Фиделиас и той полетя, понесен от силен порив на внезапно извилия се вятър.

Тави видя как мъжът трепна и на лицето му се изписа изненада. Той се скова, пръстите му отпуснаха гърлото на Тави, ръката му се протегна към гърба, а лицето му се изкриви от болка.

– Искаше нож, Фиделиас – процеди през зъби Амара. – Връщам ти твоя.

Фиделиас, объркан и изплашен, се обърна към Тави и посегна към кинжала в ръката му.

Извика сподавено и Тави усети силния натиск около китката си, чудовищно силен натиск, после чу пукането на собствените си кости. Болката проряза цялото му тяло и ръката му увисна безпомощно.

Фиделиас посегна към кинжала и стисна позлатената дръжка.

Тави сграбчи колана му и задърпа с всичка сила.

Фиделиас залитна, нададе дрезгав вик и полетя от бойниците към назъбените камъни в подножието на стената. Тави се обърна и погледна надолу. Видя го как падна върху камъните с подгънати под тялото му крака. Стори му се, че чу пращенето на костите.

В следващия миг тялото на Фиделиас изчезна под краката на десетките нахлуващи през пробива марати.

Тави се огледа, задъхан, изтощен, усещаше толкова много болка, колкото си мислеше, че не може да съществува в целия свят. Чичо Бърнард. Фейд. Сълзите напираха и той не можеше да ги спре, не можеше да спре грозните, отчаяни хлипове, надигнали се в гърдите му. Опря буза в камъка под него и заплака.

След малко усети, че Амара беше допълзяла до него. Тя влачеше и щит със себе си. Легна до Тави и покри и двамата с него.

Той не можеше да спре да хлипа. Усети лекото потупване на ръката ѝ по гърба си.

– Всичко е наред, Тави. Всичко е наред. – Тя притисна бузата си до косата му. – Шшш. Ще се оправиш. Всичко свърши.

Свърши.

Тави плака тихо, докато тъмнината не го погълна.