Фуриите на Калдерон

Глава ІІІ

В последните мигове тъмнина преди зазоряване Тави се измъкна от стаята си и заслиза по стълбите. Навлезе сред сенките на просторната обща зала и забеляза бледата светлина, идваща от кухнята до нея. Старата Бите рядко спеше по повече от няколко часа на нощ и Тави я чу да шуми в кухнята, докато приготвяше закуската.

Той дръпна резето на вратата и излезе във вътрешния двор на Бърнардхолт. Едно от кучетата подаде глава от една празна бъчва, в която спеше, и Тави спря да го почеше зад ухото. Кучето потропа за известно време с опашка по стената на бъчвата, после прибра глава и продължи да спи. Студът на отиващата си есен накара Тави да се увие в наметалото си, докато отваряше страничната врата в защитната стена около фермата.

От другата ѝ страна видя чичо си Бърнард. Облечен в кожени дрехи и тежко зелено наметало, готов за поредния ден в земите и полята около Бърнардхолт, той се облягаше небрежно на вратата. Държеше ябълка и сега я вдигна и отхапа шумно. Бърнард беше едър мъж с широки рамене и големи, добре тренирани от тежката работа мускули. В тъмната му, по легионерски остригана почти до кожа коса, светлееха няколко сребърни нишки, но в късата му брада нямаше и една. На колана му до легионерски меч висеше колчан с ловни стрели, а в ръка държеше един от леките си лъкове, със свалена от дървото тетива.

Притеснен, Тави пристъпи към него. После разпери ръце в мълчаливо признание на победата на чичо си и се усмихна вяло.

– Как разбра?

Бърнард отвърна на усмивката му, но в неговата имаше известна доза лукавост.

– Вчера се прибра късно, а после Фейд те е видял да пиеш повечко вода. Стар войнишки номер за ранно ставане.

– О – отвърна Тави. – Да, господине.

– Броих стадата – каза Бърнард. – Изглежда, ни се губят няколко животни.

– Да, господине – повтори Тави и прокара нервно език по устните си. – Днес ще ги върна обратно.

– Останах с впечатлението, че си го направил още вчера. Все пак си отбелязал на каменната плоча, че бройката е пълна.

Бузите на Тави пламнаха и той мислено благодари на сумрака.

– Вчера вечерта, докато прибирах южното стадо, Хитрушко се измъкна с някои от овцете и агнетата. Не исках да те занимавам и да се тревожиш.

Бърнард поклати глава.

– Тави, знаеш, че днес е важен ден. Другите глави на холтове ще идват за търсенето на истината и не искам друго да ми отвлича мислите.

– Съжалявам, чичо. Защо не останеш тук тогава? Аз ще открия Хитрушко и ще го върна обратно.

– Не искам да скиташ сам из долината, Тави.

– Все някога ще трябва да започна, чичо. Освен ако не си намислил да вървиш след мен до края на живота ми.

– Леля ти ще ме убие – въздъхна Бърнард.

– Сам ще се справя – стисна уверено зъби Тави. – Ще внимавам и ще се върна до обяд.

– Не е там работата. Трябваше да направиш това още вчера. Какво ти попречи?

– Ъъ. Обещах на някого една услуга. Не ми стигна времето да свърша и двете преди мръкване.

– Враните да го изкълват, Тави – въздъхна Бърнард. – Надявах се, че си пораснал през последния сезон. Че си се научил да поемаш отговорности.

Изведнъж Тави усети как стомахът му се свива на топка.

– Няма да ми подариш овцете, нали?

– Не ми се свиди да ти дам каквото ти се полага по право – отвърна Бърнард. – Радвам се… ще се радвам да ти помогна да започнеш свое собствено стадо. Но не смятам да си хвърлям овцете на вятъра. Ако не ми покажеш, че си готов да се грижиш за тях както трябва, няма да ги получиш.

– Не че има шанс да ги гледам дълго.

– Може би не. Но въпросът е принципен, момчето ми. Нищо не идва даром на този свят.

– Но, чичо – запротестира Тави, – сега е единственият ми шанс да направя нещо от себе си.

– В такъв случай може би не трябваше да избираш… – Бърнард се намръщи. – Тави, какво толкова имаше да правиш, което беше по-важно от цяло стадо?

Сега цялото лице на Тави пламна.

– Ъъ.

– О, ясна е работата – повдигна многозначително една вежда чичо му.

– Каква работа?

– Има момиче в тази работа.

Тави клекна да пристегне каишите на ботушите си и да скрие киселата си физиономия.

– Това пък откъде ти хрумна?

– Ти си петнайсетгодишно момче, Тави. Нормално е да има замесено момиче.

– Само че няма – заяви троснато Тави.

Бърнард се замисли за момент, после сви рамене.

– Когато си готов да говориш за това, кажи ми. – Той се отблъсна от стената, запъна единия край на лъка в ботуша си, облегна се на него, за да го огъне, и закачи тетивата. – Подаръка ти ще обсъждаме по-нататък. Къде, мислиш, можем да открием следата на Хитрушко?

Тави извади кожения ремък на прашката си и сложи няколко гладки камъка в джоба на туниката си.

– Брут няма ли да успее да го намери?

– Стори ми се, че каза, че сам можеш да се справиш – усмихна се Бърнард.

Тави изгледа навъсено чичо си, сбърчи нос и се замисли.

– Студовете наближават и те го усещат. Ще търсят вечнозелени дървета за подслон и храна. Но сега гаргантите пасат на южния склон на долината и те няма да се доближат до тях. – Тави поклати глава. – На север. Хитрушко ги е повел към Боровите падини, отвъд каменния път.

– Много добре – кимна одобрително Бърнард. – Не забравяй, Тави, умението за призоваване на фурии не може да замени интелекта.

– Но и интелектът не може да замени фуриите – промърмори унило Тави, ритна земята и кракът му вдигна облаче прахоляк и изсъхнала трева.

Тежката ръка на Бърнард се отпусна на рамото на Тави и го стисна, докато двамата тръгваха на север, по издълбания и добре отъпкан от хиляди човешки и животински крака черен път.

– Прекалено много значение му отдаваш, Тави. Фуриите не са най-важното на този свят.

– Казва човекът, който владее силата да призовава две. Леля Исана казва, че си достатъчно добър и само да поискаш, ще получиш пълно гражданство.

– Стига да поискам, да, може би – сви рамене Бърнард. – Но не забравяй, че открих фуриите си едва когато бях почти на твоите години.

– Но ти просто си съзрял по-късно – каза Тави. – А аз отдавна минах тази възраст. Никога досега не е имало друг на моята възраст без нито една фурия.

– Няма как да си сигурен в това, Тави – въздъхна Бърнард. – Успокой се, момчето ми. Ще дойде и твоето време.

– Това ми го повтаряш, откакто станах на десет. Ако можех да призовавам фурии, щях да успея да спра Хитрушко и дори…

Тави потисна напиращия гняв, преди да започне да пелтечи.

Чичо Бърнард го погледна и очите му се усмихваха.

– Хайде, момчето ми. Да ускорим крачка. Искам да съм се прибрал, преди да започнат да пристигат другите глави на холтове.

Тави кимна и двамата забързаха по виещия се черен път. Докато минаваха покрай ябълковата градина, кошерите и незасетите ниви по северния склон, небето започна да изсветлява. Пътят се виеше през гора от вековни дъбове и кленове, толкова огромни, че под сянката им тук-там растяха само оскъдни храсти и ниска трева. Когато бледосиният цвят на зазоряващото се небе отстъпи място на златистия и оранжевия, двамата бяха стигнали последните дървета, които очертаваха границата на земите на Бърнардхолт. Оттам започваше по-млада гора и някои от ниските ѝ дървета и храсти бяха гъсти и все още обрасли с листа, въпреки напредването на зимата. Изсушените скелети на най-дребните храсти вече бяха покрити с алени и златисти листа, а оголелите дървета се поклащаха и тихо поскърцваха в хор.

Нещо в тази гледка не беше наред и това обезпокои Тави. Той спря и изсъска предупредително. Бърнард закова на място, приклекна и Тави инстинктивно го последва.

Бърнард се извърна към него и повдигна въпросително вежди.

Тави пропълзя на четири крака до чичо си и прошепна задъхан:

– Там отпред, при последните дървета преди потока. Обикновено има семейство пъдпъдъци, но сега ги видях да се отдалечават по пътя.

– Мислиш, че нещо ги е подплашило – каза Бърнард, махна с ръка към дърветата отдясно и шепнешком призова по-слабата от двете си фурии – Кипарис.

Тави видя как от ствола на едно дърво се откъсва сянка и започва плавно да се спуска надолу. Наподобяваше бегло формата на човешко тяло, но беше с размерите на дете. Извърна бледозелените си очи към Бърнард, който беше приклекнал на четири крака като животно. Листата и вейките на дърветата се извиха надолу, за да прикрият фурията. Килнал глава на една страна, Кипарис се вгледа за момент в Бърнард, после полетя напред със звука на шумолящи от вятъра листа и изчезна в храсталака.

Тави беше изтощен от бързането и се бореше да укроти дишането си.

– Какво има? – попита той.

Очите на чичо му бяха зареяни сякаш в нищото, но сега се спряха на него.

– Прав беше – каза той. – Браво, момчето ми. Някой се крие при мостчето. И има силна фурия.

– Разбойници? – прошепна Тави.

– Корд – присви очи чичо му.

– Мислех, че другите глави на холтове ще пристигнат по-късно днес – сключи вежди Тави. – А и защо им е да се крият?

Бърнард изпъшка, докато се изправяше.

– Да идем да разберем.

Тави последва чичо си, който тръгна по пътя с целеустремената, забързана походка на човек, тръгнал да прекоси мостчето, без да дава вид, че знае за криещите се в храсталака. Тогава, без всякакво предупреждение, той се извърна рязко наляво и опъна лъка. Завършващата със сиви пера стрела полетя към един гъсталак, на няколко крачки от каменното мостче, което минаваше над ромолящия поток.

Тави чу крясък и видя нещо да се мята лудо и да кърши клоните на гъсталака. Секунда по-късно оттам изскочи момче на неговата възраст, което стискаше с ръка дъното на панталоните си. То имаше едро телосложение и лице, което можеше да мине за красиво, ако не беше изкривено от кисела гримаса. Битан, от Кордхолт, най-малкият син на Корд.

– Враните да те накълват! – изпищя той. – Да не си се побъркал?

– Битан! – викна Бърнард от очевидно престорена изненада. – О, не. Нямах представа, че си ти.

По-надолу по пътя второ момче изскочи от скривалището си – най-големият син на Корд, Арик. Той беше по-слаб от брат си, по-висок и с няколко години по-голям от него. Носеше косата си опъната назад и вързана на опашка. Веждите му бяха сключени в замислено изражение. Погледна тревожно към Бърнард и викна на брат си:

– Битан? Добре ли си?

– Не! – викна ядосано момчето. – Прострелян съм!

Тави изгледа изпитателно момчето и промърмори на чичо си:

– Наистина ли го простреля?

– Само го одрасках. Съвсем мъничка драскотинка.

– Значи, си го улучил в мозъка – ухили се до уши Тави.

Бърнард се усмихна на шегата, но не отговори.

От далечния край на пътя се разнесе шумолене на листа и пукане на съчки. Малко след това главата на Кордхолт се появи насред папратта. Не беше кой знае колко висок, но раменете му изглеждаха несъразмерно широки за това тяло, а мускулестите му ръце бяха неестествено дълги. Корд носеше протрита и кърпена сива туника, която отчаяно се нуждаеше от пране. Беше обут с груби панталони от кожа на гаргант. На врата му се полюшваше тежка метална верига – символ на властта, каквато носеха всички собственици на холтове. Тя също като туниката му беше мръсна и цялата на тъмни петна, но Тави реши, че така подхожда добре на чорлавата му посивяла коса и оредялата брада.

Вървеше със заплашителна походка и очите му святкаха от ярост.

– Какво си мислиш, че правиш, Бърнард?

Бърнард вдигна ръка за приятелски поздрав, но Тави забеляза, че в другата лъкът и една стрела бяха готови за действие.

– Малка злополука – отвърна му Бърнард. – Сбърках момчето ти с разбойник, който се крие в храстите, за да напада пътниците.

– Обвиняваш ли ме в нещо? – присви очи Корд.

– Разбира се, че не – отвърна провлечено Бърнард с усмивка на уста, но без следа от веселие в погледа. – Това е просто недоразумение. Слава на великите фурии, че никой не пострада. – Той замълча за момент и усмивката му изчезна. – Ще ми бъде изключително неприятно някой да пострада в моите земи.

Корд изръмжа и звукът, излязъл от гърлото му, беше повече животински, отколкото човешки. Пристъпи яростно крачка напред и земята потрепери под крака му. От подметката му плъзнаха следи и започнаха да се надигат и спускат, сякаш някакво влечуго си проправяше път под повърхността на пръстта.

Бърнард остана с каменно изражение, не помръдна от мястото си, дори погледът му не трепна.

Корд изръмжа отново и с видимо усилие преглътна яростта си.

– Някой ден ще успееш истински да ме ядосаш, Бърнард.

– Не говори така, Корд – отвърна чичото на Тави. – Плашиш момчето.

Очите на Корд стрелнаха Тави и той почувства как се свива под изпитателния и злобен поглед.

– Хлапето откри ли вече фуриите си, или ти най-после си готов да се примириш с факта, че си отгледал един безполезен изрод?

Коментарът прониза Тави като шип и той понечи да отвърне с подобаваща злоба, когато усети на рамото си ръката на чичо си.

– Ти не се тревожи за моя племенник. – Бърнард погледна към Битан. – В края на краищата имаш си достатъчно собствени неприятности. Заповядай във владенията ми. Сигурен съм, че Исана вече е приготвила нещо, с което да те посрещне.

– Мисля да поостанем още малко – отвърна Корд. – Можем да закусим тук.

– Както искаш. – Бърнард тръгна по пътя и Тави го последва по петите. Бърнард прекоси мостчето и се обърна през рамо: – О, забравих да ти кажа, Корд. Уорнър пристигна вчера вечерта. Синовете му са в отпуск от легиона, за да навестят баща си.

– Само да ни паднат – кресна Битан. – Ще ги разкъсаме на пар…

Корд му удари един здрав шамар и момчето се просна по гръб на земята.

– Затваряй си устата.

Битан разтърси глава, за да се отърси от замайването, и свъси вежди. Изправи се, без да каже и дума повече и без да пог­лежда към баща си.

– Върви във фермата – каза Бърнард. – Сигурен съм, че ще оправим нещата.

Корд не отговори. Махна рязко на синовете си да го последват и тръгна по пътя. Битан хвърли на Тави един пълен с омраза поглед.

– Изрод – подметна през рамо, докато вървеше след баща си.

Тави стисна юмруци, но остави обидата без отговор. Бърнард кимна одобрително, докато двамата с Тави наблюдаваха отдалечаващите се към Бърнардхолт.

– Те причакваха Уорнър, нали, чичо?

– Възможно е – каза Бърнард. – Затова леля ти помоли Уорнър да дойде още вчера. Корд е отчаян.

– Защо? Обвиненият е Битан, не той.

– Изнасилването е престъпление срещу Короната. Като глава на клана Корд е отговорен за престъпления срещу Короната, извършени от хора от семейството му. Ако търсенето на истината намери Битан за виновен и покаже, че трябва да се назначи съдебен процес, граф Грам може да отнеме холта от Корд.

– Мислиш ли, че той е готов да убие човек, за да го запази за себе си? – попита Тави.

– Мисля, че хората, които ламтят за власт, са готови на почти всичко – поклати глава Бърнард. – Корд вижда във власт­та средство за утоляване на стремежите си, вместо възможност да защитава и служи на хората във владенията си. Това му глупаво отношение рано или късно ще му коства главата, но дотогава го прави единствено опасен за другите.

– Той ме плаши – призна Тави.

– Той плаши всеки с достатъчно мозък в главата, момчето ми.

Бърнард подаде лъка си на Тави и отвори кесията, която висеше на колана му. Извади от там малко стъклено копче и го хвърли в потока.

– Ручей – каза настоятелно той, – моля те, трябва да говоря с Исана.

Двамата с Тави зачакаха на моста, докато най-накрая шумът на потока започна да се променя. От водата се издигна воден стълб и бавно започна да придобива човешка форма. Пос­тепенно се превърна във водна статуя с образа на лелята на Тави, Исана – чертите ѝ бяха на младо момиче, призователка на водата, но осанката и гласът ѝ бяха на зряла жена.

Статуята се огледа и спря очи на Тави и Бърнард.

– Добро утро, Бърнард, Тави. – Гласът на Исана беше тих, сякаш идващ от далечния край на много дълга тръба.

– Лельо Исана – отвърна Тави и сведе почтително глава.

– Сестро – поде Бърнард, – току-що се натъкнахме на Корд и синовете му. Криеха се в храстите при северния мост.

– Глупакът му с глупак – поклати глава Исана. – Сериозно?

– Боя се, че да. Мисля, че е наясно, че заради това, което е направил Битан, този път Грам няма да му прости.

Устните на Исана се изкривиха в горчива усмивка.

– И сигурно не е много доволен, че търсенето на истината за това престъпление е възложено на жена.

Бърнард кимна утвърдително.

– Може би ще е добра идея да се погрижиш някой да е винаги до теб, за всеки случай. В момента вървят по пътя към фермата.

Водното лице на Исана се смръщи.

– Кога ще се върнеш?

– С малко късмет, преди пладне. Ако ли не, преди вечеря.

– Побързай. Ще се опитам да държа нещата под контрол, доколкото мога, но не мисля, че има друг, който може да спре Корд без проливане на кръв.

– Ще бързам. Бъди внимателна.

– Ти също. Старата Бите казва, че Гарадос и жена му ни готвят буря, която ще ни удари на здрачаване.

Тави вдигна тревожен поглед към планината Гарадос, която се извисяваше над долината Калдерон и сякаш гледаше сърдито обитателите ѝ. Най-горните части на склоновете ѝ вече бяха побелели от лед и върховете ѝ се криеха сред облаци. Там враждебната фурия на планината кроеше зли планове с Лилвия – фурията на студените ветрове, които духаха над великото Ледено море на север. Двете събираха стада от облаци, подхранваха ги със злоба към слънчевата светлина и след залез-слънце ги подгонваха с ураганни ветрове към обитателите на Калдерон.

– Ще сме се върнали много преди това – увери я Бърнард.

– Добре. А, Тави?

– Да, лельо Исана?

– Имаш ли някаква представа откъде Берите се е сдобила със свеж венец от камбанки?

Тави погледна виновно към чичо си и се изчерви.

– Предполагам, намерила ги е някъде.

– Разбирам. Тя още не е за женене, прекалено безотговорна е и не е готова да ражда деца, следователно и да носи камбанки. Мислиш ли, че скоро пак може да намери други за нов венец?

– Не, госпожо.

– Отлично – каза хладно Исана. – Ще обсъдим това, когато се върнеш.

Тави направи кисела гримаса.

Бърнард едва сдържа напушилия го смях, докато водният стълб не се сниши, с което сложи край на връзката с Исана.

– Нямало момиче, а? Мислех, че Фред излиза с Берите.

– Така е – въздъхна Тави. – Сигурно ги носи за него. Но ме помоли да ѝ ги намеря и аз… е, тогава ми изглеждаше много по-важно.

Бърнард кимна разбиращо.

– Няма нищо срамно в допускането на грешки, Тави, стига да се поучиш от тях. Мисля, че от това можеш да извлечеш важ­на поука за това, кое е важно и кое не. И така?

– Какво? – намръщи се Тави.

– Какво научи тази сутрин? – усмихна му се Бърнард.

– Че жените носят само неприятности, господине.

Тави заби сърдит поглед в земята.

Бърнард избухна в смях. Смееше се с цяло гърло и от сърце. Тави вдигна поглед към чичо си и му се усмихна обнадеждено. В очите на Бърнард се четеше, че истински се забавлява.

– О, момчето ми. Това е само половината истина за жените.

– А коя е другата половина?

– Че въпреки това пак искаш да си с тях. – Бърнард поклати глава. Веселото му настроение продължаваше да струи от усмивката му и грееше в очите. – И аз съм правил глупости нав­ремето, за да впечатля някое и друго момиче.

– Струваше ли си?

Усмивката на Бърнард изчезна, но следите от радостния спомен останаха. Просто се обърнаха навътре, сякаш причината за усмивката му беше някъде дълбоко в него. Той никога не говореше за мъртвата си жена, нито за децата им, също отдавна не на този свят.

– Струваше си. Всяка синина и всяка рана.

– Мислиш ли, че Битан е виновен? – смени темата Тави.

– Вероятно. Но може и да греша. Докато не чуем какво имат да казват всички, трябва да останем с отворени съзнания. Той няма да може да излъже леля ти.

– Аз мога.

Бърнард отново се засмя.

– Ти си много по-умен от Битан. Освен това имаш предимството на цял един живот в упражнения.

Сега Тави се усмихна на чичо си.

– Наистина мога да намеря стадото. Мога да го направя.

Бърнард се вгледа в него за момент, после кимна към пътя.

– Докажи го, момчето ми. Води ме.