Фуриите на Калдерон

Глава ХІІІ

Пред пладне на следващия ден рицарите Аери приземиха носилката с Фиделиас, Алдрик и Одиана в западния край на долината Калдерон. Над земята все още бяха надвиснали сиви облаци и гледаха навъсено отгоре, но не носеха заплаха от дъжд. Бурята, която предшестваше пристигането им, вече се беше преместила на юг, откъдето се чуваше едва далечният грохот на гръмотевици. Бяха облечени топло, готови за настъпващата зима в долината, и от устите им излизаше пара.

Фиделиас слезе намръщен от носилката и веднага повика при себе си капитана на ескорта от рицари.

– Убеден сте, че никой не е пристигнал в долината миналата вечер, така ли? – попита.

Мъжът промърмори нещо, наведе на една страна глава, прис­ви съсредоточени в нищото очи и се заслуша. После кимна и се обърна към Фиделиас.

– Левус ми съобщи, че в долината има маратски съгледвачи, но никой от наблюдателите ни не е забелязал някой да идва.

– Не това беше въпросът ми – каза Фиделиас с остра нотка в гласа. – Сега последното, което ни трябва, е пратеник на Короната, който да вдигне гарнизона по тревога и да извика подкрепления от Рива.

– Бурята миналата нощ беше изключително свирепа и дълга – поклати глава рицарят. – Никой не може да оцелее в такава буря. Предполагам, някой наистина кадърен би могъл да се промъкне под прикритието на бурята и ако е намерил подслон достатъчно бързо…

– Тя е напълно способна да го направи – прекъсна го Фиделиас с ядосано вдигане на ръка. – Враните да изкълват и Гай, и хората му. Умира да се перчи. Дори когато става дума само за отвличане на вниманието.

– О, някой е доста начумерен тази сутрин – промърмори Одиана на Алдрик. Огромният майстор на меча слезе от носилката, обърна се, подхвана водната вещица за талията и я свали с плавно движение на земята до себе си. Тя дари Фиделиас със самодоволна, сластна усмивка, притисна се до Алдрик и се сгуши под огромната му ръка. – Човек би си помислил, че не се е наспал добре през нощта.

– Кротко, скъпа – избоботи Алдрик и широката му длан се плъзна към лицето ѝ и запуши устата на Одиана.

Тя притвори очи и простена доволно. Фиделиас се прес­тори, че не чу хапливата забележка, и отново се обърна към капитана на ескорта им:

– Сега не е момент за грешки и недоглеждане. Разпрати опи­санието на момичето до хората ни в Рива. Ако се появи, да я спрат. Тихомълком. Същото се отнася и за другите Курсори, които ви описах.

Капитанът кимна.

– А какво да кажа на хората ни тук?

– Същото. Ако забележат някой непознат във въздуха, да го убият. Няма да се забавя много, щом приключа със срещата, тръгваме.

Капитанът отново кимна.

– Извадихме голям късмет с вятъра от миналата вечер, господине. Успяхме да докараме повече хора, отколкото предполагахме, че можем.

– Късмет – изсмя се Фиделиас, докато се опитваше да игнорира напрежението в стомаха си. – Този вятър докара бурята, капитане, а с нея един от агентите на Короната. Аз на ваше място не бих бил така убеден, че това е чак такъв късмет.

Рицарят отдаде отривисто чест и отстъпи назад. Промърмори още нещо и махна с ръка на хората си, които стояха впрегнати в четирите ъгъла на носилката. Те се издигнаха внезапно, под напора на въздушните струи на фуриите им, и само след секунди изчезнаха в ниските облаци.

Алдрик изчака, докато се скрият от погледа му, и се обърна към Фиделиас.

– Може би си прекалено строг с него – отбеляза той лаконично. – Ако Короната иска да изпрати някого в долината, ще го направи и той и хората му не могат да направят нищо, за да го спрат.

– Не познаваш Гай – отвърна Фиделиас. – Той не е нито вездесъщ, нито безгрешен. Трябваше да тръгнем още вчера вечерта.

– И щяхме да пристигнем в разгара на бурята. Можехме да умрем в нея.

– О, да, гадната буря – измърка Одиана. – Същото така, бив­ши ми Курсоре, нямаше да имаш достатъчно време да се порадваш на малката робиня.

От последните думи на водната вещица направо капеше злорадство. Тя се усмихна, Алдрик отново покри небрежно устата ѝ с длан, но игривият блясък в очите ѝ остана. Тя стисна леко със зъби пръстите на ръката и отново простена доволно. Алдрик я остави да го хапе, със загатната на устните усмивка.

Фиделиас се вторачи изпитателно във водната вещица. Не беше сигурен колко точно знаеше за съпругата на Акватайнус и случилото се след нелицеприятната сцена от вечерта, но виждаше в блясъка на очите ѝ, че знае нещо.

Парещата болка в стомаха му се усили при мисълта за възможните последствия, в случай че Акватайнус научеше за случилото се между него и жена му. Акватайнус имаше вид на човек, който заради вторачването си в дървото би пропуснал да забележи гората, но също така имаше вид на човек, който нямаше много да му мисли и щеше да се разправи подобаващо с човека, осмелил се да го унижи, като преспи с жена му. Няколкото хапки сухар, които Фиделиас беше успял да погълне по време на полета, сега напираха да излязат отново на бял свят. Постара се да запази спокойното изражение на лицето си, докато мислеше за това, че в скоро време щеше да се наложи да направи нещо по въпроса с тази вещица – прекалено бързо започваше да се прев­ръща в проблем.

Обърна се към нея и устните му се разтеглиха в небрежна, равнодушна усмивка.

– Мисля, че е време да се концентрираме върху задачата си.

– Няма какво много да му мислим – отбеляза Алдрик. – Качваме се на конете. Яздим до мястото на срещата. Говорим с дивака. Яздим обратно.

Фиделиас извърна глава и шепнешком заповяда на Вама да доведе конете. Земната му фурия излезе изпод единия му крак, надигна земята в ниска бабуна, която се понесе напред.

– Не очаквам проблеми при язденето. Но не мога да кажа същото за срещата с дивака.

– Той няма да е проблем – сви рамене Алдрик.

Бившият Курсор започна бавно да нахлузва ръкавиците си за езда.

– Мислиш, че мечът ти може да промени нещо ли?

– Мечът променя много неща.

– Той е марат – усмихна се Фиделиас. – Не е човек. Те не мис­лят като нас.

Алдрик примижа насреща му и почти се намръщи.

– Той няма да се изплаши от теб. Да, за него мечът ти е опасен, но ти самият си само мекушавото, уязвимо нещо на другия му край.

Лицето на Алдрик остана с каменно изражение.

– Виж, Алдрик – въздъхна Фиделиас, – маратите нямат същата представа за индивидуалност като нас. Цялата им култура се гради около тотеми. Клановата им структура се основава на сходството между тотем и животно. Ако някой притежава могъщ тотем, значи, е могъщ човек. Но ако се крие зад тотема си, вместо да се бие редом с него, заслужава само презрение. Те наричат нас, хората, мъртвото племе. Смятат броните и оръжията ни – мъртви като пръстта – за наши тотеми. Според тях ние се крием зад мъртвите си тотеми, вместо да влизаме в битката рамо до рамо с тях. Сега разбираш ли?

– Не – отвърна директно Алдрик. Откъсна се от Одиана и започна да нахлузва ръкавиците си. – В това няма никакъв смисъл.

– За теб може би, но за един марат е повече от смислено.

– Диваци – каза Алдрик. Одиана се обърна към вързопите с багажа им и измъкна прибрания в ножницата си меч на Алдрик. Без да поглежда към нея, той протегна ръка и тя постави дръжката на оръжието в нея. После се зае да го препаше на кръста си. – Какво правим, ако вземе да се опъва?

– Аз ще имам грижата – отвърна Фиделиас.

Алдрик повдигна вежди и го погледна въпросително.

– Сериозно. Дръж меча прибран, освен ако всичко не се обърне нагоре с краката.

– И тогава?

– Тогава избивай наред, докато не останем само аз, ти и вещицата.

Алдрик се усмихна.

– А аз какво да правя? – попита Одиана.

Изпълнила задълженията си към Алдрик, сега тя стоеше встрани и повдигнала тежките си поли, и забила съсредоточен поглед в земята, ровеше небрежно с върха на единия си ботуш в калта.

– Дръж маратите под око и ако прецениш, че почват да се ядосват, кажи ни.

Одиана се намръщи, постави ръка на единия си хълбок и вдиг­на поглед към Фиделиас.

– Щом на Алдрик се пада да убива, искам и аз. Иначе не е честно.

– Може би не е.

– Вчера не ми даде да убия никого. Сега е мой ред.

– Ще видим – повтори Фиделиас.

Одиана тропна ядосано с крак, скръсти ръце и се намуси:

– Алдрик!

Едрият войн тръгна към нея, свали с небрежен жест наметалото си и го сложи на раменете ѝ – беше достатъчно голямо, че да се увие два пъти около цялото ѝ тяло.

– Спокойно, скъпа. Знаеш, че ще ти дам каквото искаш.

– Наистина ли? – усмихна му се тя пленително.

– Нима не го правя винаги?

Той се наведе към нея, притисна я към себе си с една ръка и я целуна. Плътните ѝ устни се разтвориха охотно и обгърнаха неговите, тялото ѝ се изпъна и се притисна в неговото. Тя протегна ръка и зарови пръсти в косата му.

Фиделиас разтри основата на носа си, където напрежението започваше да се натрупва и да се превръща в главоболие. Отдалечи се от двамата. В този момент дойдоха конете, подкарани в бавен ход и умело направлявани от Вама. Фиделиас извика на спътниците си и те се откъснаха неохотно от прегръдката си, после тримата оседлаха и яхнаха конете, без да разменят и дума повече.

Както беше предполагал, ездата мина гладко и без произшествия. През цялото време Етан – горската му фурия, която приемаше формата на голяма катерица, – прескачаше от дърво на дърво пред тях, достатъчно далече и почти незабележима. Фиделиас следваше посоката, определяна от нея, почти подсъзнателно – използваше Етан като съгледвач и водач още от детските си години.

Групата премина големия каменен кралски път и пое на североизток през гъстата борова гора, обрасла с храсталак и трънаци. Яздеха по посока на планината, издигаща се на няколко мили отпред. Тази планина, спомни си Фиделиас, заедно със заобикалящата я безлюдна гора се славеше с неприветливостта си към хората. Нищо чудно, че маратите бяха поискали срещата да стане на безопасно за техния вид място.

Фиделиас намести десния си крак в стремето и се намръщи недоволно. Без ножа в ботуша, кракът му не се чувстваше удобно. Долови беглата горчива усмивка на устните си. Момичето се оказа по-умно, отколкото я мислеше. Видя шанса си и го сграбчи на мига, точно както я беше учил. Като неин патрисерус Фиделиас изпита истинска гордост от постижението ѝ.

Като противник изпита само хладен гняв. Тя трябваше да е ценна придобивка за каузата му, а вместо това се превърна в неизвестен фактор на игралното поле. Ако вчера е пристигнала в долината, кой знае колко хаос ще внесе в плановете му, но дори и да не е, само необходимостта от това, да стои нащрек за появата ѝ, щеше да му коства много.

Замисли се. Как би осуетил плановете си, ако беше на нейно място.

Отказа се. Не. Грешен подход. Той предпочиташе бързите, крайни решения – колкото по-прости и брутални, толкова по-добре. Тръгнеш ли с финес, прекалено много неща могат да се объркат в сложна ситуация като тази, помисли си.

А Амара не разсъждаваше така праволинейно. Най-простото решение щеше да е да се добере до първия холт, да обяви коя е и да разпрати всеки наличен човек из долината да разнася вест­та, че в Калдерон се готви нещо голямо. В такъв случай из долината щяха да тръгнат няколко дузини мъже с горски фурии, които да си отварят очите за нещо нередно. Все един щеше да открие такова.

Направеше ли това Амара, разкриеше ли самоличността и местоположението си, толкова по-добре и толкова по-лесно щяха да се наредят нещата за Фиделиас. Щеше да я извади от играта за нула време, след което щеше да продължи да мъти водата чак докато не стане прекалено късно за местните да прозрат какво ставаше в Калдерон.

Безсъмнено Амара щеше да се досети за подобна опасност. Тогава ще ѝ се наложи да действа по малко по-заобиколен път. Не така праволинейно. Ще импровизира в движение, а той няма да има друг избор, освен да приеме ролята на ловеца, да стреля напосоки в храстите, за да я изкара на открито, и чак тогава да предприеме каквото и да било, за да я спре.

Фиделиас се усмихна на иронията в цялата ситуация – и двамата щяха да са в свои води. Е, така да бъде. Момичето беше талантливо, но нямаше опит. Нямаше да е първият човек, когото надхитря и унищожава. Нямаше да е и последният.

Едно потрепване в движенията на Етан го предупреди, че с двамата му спътници не са сами в потъналата в сиви сенки гора. Той спря коня си с рязко дръпване на юздите и вдигна предупредително ръка, за да сигнализира на Алдрик и Одиана да нап­равят същото. Боровата гора потъна в тишина, нарушавана единствено от тежкото дишане на конете, капките вода, които се отронваха от клоните на дърветата и падаха на земята, и тихото стенание на студения северен вятър.

Конят му отметна глава назад, очите му се облещиха от страх и той изпръхтя тревожно. Другите два коня моментално подеха паниката му, наостриха уши и вдигнаха глави. Този на Одиана тръсна глава и нервно затанцува настрани. Фиделиас повика Вама и горската фурия се отзова незабавно. Разгърна се около изплашените животни и ги обви в спокойс­твието на дълбоката земя. Фиделиас усети как силата на Вама се надига като бавна вълна и залива конете. Тя прогони напрежението и тревогата и ездачите им отново поеха пълен контрол над тях.

– Нещо ни гледа – изсъска водната вещица. Тя приближи коня си до този на Алдрик. Очите ѝ заблестяха с тъмната лъскавина на ахати. – Гладни са.

Алдрик стисна устни и отпусна ръка върху дръжката на меча си, но тялото му остана все така отпуснато на седлото, както беше стояло по време на целия път.

– Кротко – промърмори Фиделиас и потупа шията на коня си. – Да тръгваме. Отпред има нещо като поляна. Предпочитам да сме на малко по-открито място.

Тръгнаха бавно към поляната. Конете бяха под контрол, но главите им все още бяха вирнати високо, а очите и ушите им шареха в търсене на онова, което бяха надушили. Фиделиас поведе групата към средата на откритото пространство, което се оказа не повече от трийсетина крачки от всяка страна. Дърветата по краищата му бяха потънали в дебела сянка, тук-там разкъсана от по-светлите петна на бледата светлина, танцуваща в клоните отгоре.

Фиделиас огледа краищата на поляната и забеляза бледата сянка с форма на катерица, кацнала над едно по-тъмно място сред стволовете на боровете. Той смушка коня си крачка напред.

– Покажи се. Излез, застани под открито небе и ще говорим – провикна се той.

Първоначално нямаше резултат от думите му, но после нещо се надигна от тъмнината, придоби очертанията на марат и излезе на поляната. Изправи се, спокоен и отпуснат, със сплетена на плитка бяла коса, спускаща се от тила му. В нея бяха вплетени няколко тъмни птичи пера. Върху слабините си носеше препаска от еленова кожа, стегната с колан. В дясната си ръка държеше закривен нож, който блестеше като черно лъскаво стъкло. От едната му страна застана стадомор – висока хищна птица от равнините. Главата ѝ се издигаше на почти същата височина като тази на марата, а шията и краката ѝ изглеждаха прекалено дебели и мускулести, за да предполагат някаква пъргавина и скорост, но Фиделиас знаеше, че е точно обратното. Клюнът на стадомора блестеше в унисон с ножа на марата, а ужасяващите нокти на краката му пробиваха дебелия килим от борови иглички по земята и се забиваха в пръстта отдолу.

– Ти не си Атсурак – каза Фиделиас с равен, спокоен глас. – Аз търся него.

– Ти търсиш Атсурак, чо-вин на клана на стадоморите – отвърна гърлено маратът, със също толкова спокоен глас. – А аз стоя на пътя ти.

– Ти ще трябва да стоиш другаде.

– Това аз няма да направя. Ти ще трябва да си вървиш.

– А това аз няма да направя – поклати глава Фиделиас.

– Тогава ще се лее кръв – каза маратът.

Ножът се превъртя рязко в ръката му и птицата до него нададе ниско, пронизително съскане.

– Внимавай. Не е сам – разнесе се някъде зад гърба му тихото мърморене на Одиана.

Фиделиас проследи подскоците на Етан.

– Точно отляво и точно отдясно на нас – промърмори на свой ред той към Алдрик.

– Няма ли да им поговориш още? – попита с ленив, провлечен глас майсторът на меча.

Фиделиас се пресегна, почеса тила си и примижа срещу марата.

– Тези тримата явно не са на едно и също мнение с техния чо-вин. С главатаря им. Не са дошли да говорят.

– О, страхотно – прошепна Одиана.

Бившият Курсор стисна дръжката на ножа, скрит под дрехите на гърба му, и замахна рязко напред. Острието полетя в лъскава стоманена дъга и се заби в главата на стадомора. Дръжката му щръкна от черепа на птицата точно където започваше клюнът ѝ. Стадоморът изпищя и скочи във въздуха, след което се стовари на земята, продължи да пищи пронизително и започна бясно да рита с крака в предсмъртна агония.

Отляво и отдясно се разнесоха бойните викове на други две птици и техните господари и в следващия миг те изскочиха от двете страни на поляната. Фиделиас не видя, по-скоро усети Алдрик да скача от седлото и да се обръща с лице към едната двойка. Съвсем отчетливо обаче чу меча му да изскача с рязък звън от ножницата. Одиана прошепна нещо под носа си – прозвуча като напевно гукане.

Маратът отпред скочи към повалената птица и с рязко движение на ножа си ѝ преряза гърлото. Стадоморът издаде пос­леден слаб крясък и се отпусна неподвижно на земята, потънал в локва кръв. Маратът се обърна и на безизразното му лице се изписа неописуема ярост. После се хвърли към бившия Курсор.

Фиделиас изкрещя команда на Вама и замахна с рязко движение на ръката към нападателя си. Земята под краката на марата подскочи нагоре и го хвърли настрани. Фиделиас използва възможността да слезе от седлото на изплашения си кон и да извади кинжала от ножницата на колана си. В това време маратът беше отново на крака и летеше към него. Намерението му беше да профучи покрай него и в момента на разминаването да прокара с рязко движение ножа си през корема му и така да изсипе червата му на земята.

Запознат с техниката на маратите, Фиделиас се изпречи на пътя му и го посрещна със здрав ритник в капачката на коляното. Усети стъпалото си да се удря здраво в крака на марата и чу как коляното му изпращя. Дивакът изпищя и полетя нас­трани, но замахна с ножа си към крака на Фиделиас. Бившият Курсор се дръпна от пътя на марата, успя да дръпне крака си части от секундата преди острието да го достигне, и със същото движение се обърна към нападателя си.

Маратът понечи да стане, но кракът му се огъна и той се свлече върху килима от борови иглички. Фиделиас се запъти към най-близкото дърво и пътьом хвърли поглед към спътниците си.

Алдрик беше почти на края на поляната, с лице към гората и с изпъната настрани ръка, в която държеше меча си успоредно на земята – имаше вид на застинал в поза танцьор. Зад гърба му лежеше обезглавен стадомор, чието тяло се мяташе и риташе с крака във въздуха, явно неосъзнаващо предстоящата си кончина. Маратът, който беше нападнал Алдрик, беше коленичил на земята с клюмнала, полюшваща се вяло глава и притискаше окървавени ръце към корема си.

От другата страна на поляната, все още на седлото, Одиана си тананикаше тихо под носа. Земята пред нея внезапно се бе превърнала в тресавище. От третия марат и птицата му нямаше и следа, но тинята леко се надигаше и разклащаше, сякаш нещо мърдаше под повърхността ѝ.

Водната вещица забеляза погледа му.

– Обожавам мириса на земята след дъжд – каза тя.

Фиделиас не отговори. Замахна с кинжала и направи дълбока резка в един от долните клони на най-близкото дърво. Откърши клона и прибра кинжала в ножницата. После, под погледите на спътниците си, стисна клона с две ръце и застанал извън обсега на марата, бавно и методично започна да го удря с дървото, докато не смаза черепа му.

– И това е начин – отбеляза Алдрик. – Ако не те притеснява плискането на кръв по цялата поляна.

– И ти си целият в кръв – каза Фиделиас и захвърли клона настрана.

Алдрик извади кърпа от джоба си и се запъти към средата на поляната, като през това време бършеше старателно острието на меча си.

– Вярно, но аз не пръскам безразборно. Гледам да е естетически издържано и приятно за окото. Трябваше да го оставиш на мен.

– Мъртвият си е мъртъв – каза Фиделиас. – Нямам нужда от помощ, мога и сам да си върша работата. – Обърна се към Одиана. – Сега доволна ли си?

Водната вещица му се усмихна от седлото и въздъхна.

– Мислиш ли, че може пак да завали? – попита тя.

Фиделиас поклати глава.

– Атсурак – провикна се той. – Видя какво искаха те.

Фиделиас със задоволство видя как Алдрик се стресна и се озърна, дори Одиана като че ли затаи дъх от изненада. Отиде до коня си, хвана юздата му и го погали по шията.

– Ха – отвърна му нечий дрезгав глас от гората.

Чу се шум от кършене на храсти и на поляната се появи четвърти марат. Имаше жълти и блестящи като злато очи, точно като тези на пристъпящата грациозно до него птица. За разлика от първите трима, този носеше ножа си затъкнат в колана на кръста, а през рамото му, вързан на груб кожен ремък, висеше меч. По ръцете и краката му бяха навързани половин дузина оплетени от трева гривни. Кожата на лицето му беше надрана и покрита с множество драскотини. Маратът спря на няколко крачки пред тримата и протегна двете си ръце с отворени напред длани.

Фиделиас направи същото и пристъпи към него.

– Това, което направих, беше необходимо.

Атсурак погледна към мъжа с премазания череп на няколко крачки встрани.

– Необходимо беше – съгласи се той. – Но загубата не си струваше. Ако се бяха изправили открито пред мен, щях да убия само един от тях. – Той вдигна глава и погледна Одиана с премрежени очи. После извърна изпитателния си поглед към Алдрик. – Мъртвоземни. Бият се добре.

– Времето напредва – каза Фиделиас. – Готово ли е всичко?

– Аз съм чо-вин на моето племе. Те ще ме последват.

Фиделиас кимна, обърна се и тръгна към коня си.

– Тогава ние ще вървим.

– Почакай – каза Атсурак и вдигна ръка. – Има проблем.

Фиделиас спря и погледна маратския главатар.

– През последното слънце, недалече оттук, преследвах хора.

– Невъзможно – каза Фиделиас. – Никой не идва тук.

Маратът свали меча от рамото си и с небрежно движение размота кожения ремък и го хвърли в краката на Фиделиас. Острието се заби в пръстта.

– Преследвах хора – повтори Атсурак, сякаш не беше чул Фиделиас. – Двама мъже, един стар, един млад. Старият командваше земен дух. Моята чала – той постави ръка на гърба на стадомора до себе си, – женската на този тук, беше убита. Старият е ранен. Младият беше бърз и пъргав и успя да се измъкне.

Алдрик пристъпи напред и извади меча от земята. Използва кърпичката си и изтри калта от острието.

– Легионерско оръжие – съобщи той. – Стар модел, отпреди години. Добре поддържано. – Свали едната си ръкавица, докосна с пръст ръба на острието и притвори очи. – Използвано е от човек с опит. Мисля, че е легионерски съгледвач. Или бивш такъв.

Фиделиас пое рязко въздух.

– Атсурак. Двамата, които си преследвал. Мъртви са, нали?

– Кръвта на стария течеше като река – сви рамене маратът. – Земният му дух го отнесе, но голяма част от него вече беше изтекла в земята. Младият бяга добре. Щастието му се усмихна.

Фиделиас почувства внезапно надигналия се в устата му кисел вкус. Изплю се и стисна зъби.

– Разбирам.

– Дойдох да гледам в тази долина. Видях. Видях мъртвоземци, готови за битка. Силни са, бдителни.

– Имал си лош късмет, Атсурак – поклати глава Фиделиас, – нищо повече. Битката ще донесе победа на хората ти.

– Съмнявам се в преценката ти. Марат са тук. Много племена дойдоха. Те не обичат твоя народ, но мен – малко. Мен те ще последват към победа, но към клане – не.

– Всичко е в готовност. Твоите хора ще прочистят долината, принадлежала някога на бащите им. Моят господар ще се погрижи да я получат обратно. Това той е обещал.

Устните на Атсурак се извиха в подобие на презрителна усмивка.

– Твоят чо-вин. Чо-вин от Акватайн. Носиш ли неговия тотем като потвърждение на думата му?

Фиделиас кимна.

– Искам да видя.

Фиделиас отиде до коня си и бръкна в една от чантите на седлото. Извади кинжал. Дръжката му имаше великолепна златна украса и носеше печата на рода на Акватайнус. Вдигна го, за да може Атсурак добре да го види.

Дивакът протегна ръка.

– Това не беше част от уговорката ни – присви очи Фиделиас.

Очите на марата проблеснаха свирепо.

– Нито пък смъртта на моята чала – каза тихо той. – Между твоя и моя народ има вражда. Сега тя е още по-голяма. Ти ще ми дадеш тотема на твоя чо-вин. И тогава аз ще удържа на думата си.

Фиделиас се намръщи. Хвърли кинжала и Атсурак ловко го улови във въздуха. Обърна се и навлезе сред дърветата. Само след няколко крачки двамата с птицата сякаш се стопиха в сенките.

Алдрик зяпа известно време в посоката, в която изчезна дивакът, после се обърна към Фиделиас.

– В името на всички фурии, искам да знам какво си мислиш, че правиш?

Фиделиас го изгледа свирепо, после се обърна към коня си и закопча чантата на седлото.

– Чу го – каза той. – Нещо е подплашило маратите. Без кинжала нямаше да останат.

Лицето на Алдрик се навъси.

– Това оръжие носеше печат. Може да бъде проследено до Акватайнус. Този е маратски главатар. Предполага се, че ще бъде начело в проклетата битка…

– Да, Алдрик – процеди през зъби Фиделиас, бавно, с всичкото търпение, на което беше способен. – Кинжалът може да бъде проследен до Акватайнус. И да, Алдрик, Атсурак ще бъде начело в проклетата битка. Ето защо трябва да се погрижим нападението да бъде успешно. – Той преметна чантите през седлото. – След като долината бъде превзета, вече няма да има никакво значение какво са плячкосали маратите. Дотогава нещата ще бъдат задвижени и всичко ще е само въпрос на политика.

Алдрик го сграбчи за рамото и го извърна с лице към себе си. Прониза го с поглед.

– Ако планът ни не проработи, това ще е доказателство. Ако работата стигне до Сената, ще повдигнат обвинения срещу него, Фиделиас. Измяна.

Бившият Курсор погледна ръката на рамото си, после пог­ледът му се плъзна по нея по цялата ѝ дължина, чак до рамото, а оттам до лицето на Алдрик. В продължение на няколко секунди двамата стояха, приковали очи един в друг.

– Ти си невероятен войн, Алдрик. Можеш да ме убиеш още сега, на място, и за двама ни не е тайна. Но аз играя тази игра от много време. И двамата знаем, че няма да успееш, преди да реагирам. Какво е един войн без ръката си или крака си, как мис­лиш? – Той замълча за момент, за да даде възможност на Алдрик да осмисли добре чутото. Земята под краката им леко потрепери при появата на Вама. После продължи почти шепнешком. Тонът му беше хладен, сякаш поръчваше на човека отсреща да започне да копае собствения си гроб. – Вземи решение. Или се хващай на работа, или се оттегли.

Настъпи ново мълчание.

Майсторът на меча пръв отмести поглед. Тялото му се отпусна и зае обичайната си небрежна стойка. Вдигна от земята меча, който донесе маратът, и се загледа в обратната посока.

Фиделиас издиша бавно, тихо и зачака ударите на сърцето си да забавят темпото и да спре да ги усеща в гърлото си. После се обърна, яхна коня и стисна рога на седлото, за да скрие треперенето на ръцете си.

– Рискът е неизбежен – каза той. – Но ще вземем необходимите предохранителни мерки.

Алдрик кимна, но на лицето му беше изписано, че не е доволен от развоя на събитията.

– Какви предохранителни мерки?

– Като начало – вирна брадичка Фиделиас, – ще открием двамата, които са видели марата в долината. Ако този меч принадлежи на бивш легионер, той лесно може да се досети какво става.

Дълбоко замислена, Одиана смушка коня си към този на Алдрик, хвана юздата му и му го докара. През цялото време не откъсваше очи от Фиделиас. Алдрик яхна животното и мушна легионерския меч под ремъците зад седлото.

– Намираме ги, а после?

Фиделиас обърна коня си и го насочи към края на поляната, по посока на пътя, където вероятно най-лесно щяха открият следите на човек, дошъл откъм планината и запътил се към най-близкия холт.

– Разбираме какво знаят.

– А ако знаят прекалено много? – намеси се Одиана.

Фиделиас се вгледа в ръкавиците си и изтри едно засъхващо петънце кръв от едната.

– Погрижваме се да не проговорят.