Фуриите на Калдерон

Глава ХXXI

– Какво искаш да кажеш? Че са се провалили? – каза рязко Фиделиас.

Той стисна зъби, скръсти ръце и се облегна назад в седалката на носилката. Въздушните рицари я носеха през ниски облаци и прехвърчащ сняг и студът явно беше решил бавно да отдели ушите му от главата.

– Ти наистина мразиш да летиш, а? – провлачи Алдрик.

– Просто отговори на въпроса.

– Маркус докладва, че наземният отряд не е успял да спре Курсора и холтъра и те са стигнали до Грам. Въздушният отряд е видял възможност да нападне и се е възползвал, но са били разкрити, преди да успеят с атаката си. Отново Курсорът. Двамата мъже с Маркус са убити по време на атаката, но той докладва, че граф Грам е бил ранен, вероятно смъртоносно.

– Това е било нескопосана атака от самото начало, а не възможност. Сега гарнизонът със сигурност е предупреден.

– Може би не – вдигна рамене Алдрик. – Маркус докладва, че Курсорът и фермерът са били арестувани, оковани и отведени в килия.

Фиделиас килна глава на една страна и погледна намръщен към Алдрик. После бавно разтегли устни в усмивка.

– Е, това вече ме радва. Грам нямаше да арестува един от холтърите си, преди да разбере за какво става дума. Явно сега командва неговият търсач на истината.

– Това казва Маркус – кимна Алдрик. – А според нашите източници търсачът имал силен покровител и никакъв талант. От рода Плувус е. Млад, без опит, без достатъчно умения в призоваването, за да си върши работата, а за заплаха за нас и дума не може да става.

– Мм – поклати глава Фиделиас.

– Изглежда, извадихме късмет. Имало е опитен търсач, когото са щели да изпратят с две кохорти тертиуси, но нещо в документацията се е объркало и вместо това са изпратили новака.

– Късмет, друг път – промърмори Фиделиас. – Отне ми близо седмица, докато наглася всичко.

Алдрик се загледа в него за момент.

– Впечатлен съм.

– Направих го просто за да намаля ефективността на гарнизона – сви рамене Фиделиас. – Не съм и очаквал така добре да се наредят нещата. – Той изтръска ядосано една снежинка от бузата си. – Явно съм бил на прав път.

– Не се надявай прекалено много – отговори Алдрик. – Ако маратите се огънат, всичко ще е напразно.

– Затова отиваме при тях – каза Фиделиас. – Ти просто слушай. – Наведе се напред и попита един от въздушните рицари: – Още колко?

Мъжът се вторачи за малко в далечината и му отговори:

– Спускаме се и излизаме от прикритието на облака, господине. Скоро трябва да забележим огньовете… ето там.

Носилката се спусна и излезе от облаците. Внезапно завърналата се гледка на земята преобърна стомаха на Фиделиас още щом забеляза колко далече отдолу се намираше тя.

Под тях, разпръснати по равнините отвъд планините, които ограждаха долината Калдерон, бяха лагерните огньове. Простираха се, грейнали в нощта, с мили.

– Хъ – изръмжа Алдрик. Докато се носеха отгоре им, той огледа огньовете и фигурите, които смътно се виждаше да се движат около тях. После се обърна към Фиделиас: – Не съм сигурен, че мога да се справя с толкова много.

Фиделиас долови беглата усмивка на устните си.

– Тогава това ще ни е резервният план – отвърна той.

Носилката се плъзна към земята в полите на един хълм, който се издигаше сред неравното поле. На върха му имаше кръг от огромни каменни блокове, всеки от тях голям колкото къща, а в кръга имаше пространство, покрито с неподвижна вода. Незнайно защо, повърхността ѝ не бе замръзнала, както можеше да се очаква. Между камъните горяха факли и от изумрудените им пламъци се издигаше странен тежък дим. Осветяваха ярко всичко наоколо, а снегът по земята допълваше ослепителния вид на мястото със странните си отблясъци. Блед, полугол марат стоеше на самия край на осветеното от факлите петно и ги наблюдаваше с любопитство.

Фиделиас слезе от носилката и се обърна към рицаря, с когото говори преди малко.

– Къде е Атсурак? – попита го.

Рицарят посочи с глава нагоре по склона.

– На върха на хълма. Те го наричат хорто, онова там горе.

Фиделиас раздвижи глезена си и се намръщи от болката в стъпалото.

– Тогава защо не се приземихме на върха на хълма?

– Защото ни казаха да не го правим, господине – сви рамене извинително рицарят.

– Добре – каза само Фиделиас.

Погледна Алдрик и тръгна нагоре по склона. Майсторът на меча го последва на крачка зад него. Наклонът докара на Фиделиас непоносима болка в краката и на средата на пътя той спря да си почине.

– Краката? – сбърчи нос Алдрик.

– Да.

– Утре, като приключим тук, ще тръгна да търся Одиана, бива я в оправянето на всякакви болежки.

Сега Фиделиас се намръщи. Не вярваше на водната вещица. На пръв поглед Алдрик я държеше под контрол, но според Фиделиас тя беше прекалено умна за това.

– Хубаво – отвърна той. – Но защо, Алдрик?

Майсторът на меча се огледа равнодушно.

– Защо какво?

– Ти си желан мъж, открай време. От колко, двайсет години?

– Осемнайсет.

– И цял живот си бил бунтар. Сменял си каузите, армиите, една след друга, но все бунтовнически.

– Борци за свобода – поправи го Алдрик.

– Както и да е – продължи Фиделиас. – Мисълта ми е, че си трън в очите на Гай едва ли не откак си се родил.

Алдрик сви рамене.

Фиделиас го изгледа изпитателно.

– Защо?

– Какво те интересува?

– Защото държа да знам мотивацията на хората, с които работя. Виждам, вещицата те следва. Загубила си е ума по теб и не се съмнявам, че за теб човек би убила.

Алдрик отново сви рамене.

– Но не знам защо ти го правиш. Защо Акватайнус ти се доверява. И така, защо?

– Нима не си се досетил вече? А уж си големият шпионин на Короната. Още ли не си разбрал? Не си ли заровил с пръст в раните ми, наврял нос в миналото ми или нещо такова?

Фиделиас се усмихна леко.

– Честен си. Ти си убиец, наемник, разбойник – но честен. Трябваше да попитам.

Алдрик се загледа в хълма за момент. После каза глухо:

– Имах семейство. Майка и баща. По-голям брат и две по-малки сестри. Гай Секстус ги унищожи. – Алдрик почука с пръст по дръжката на меча си. – Ще го убия. А за да го направя, ще трябва да го сваля от трона. Така че съм с Акватайнус.

– И това е всичко, така ли? – попита Фиделиас.

– Не – отвърна Алдрик, но не продума повече. След миг мълчание добави: – Как са ти краката?

– Да тръгваме – каза Фиделиас.

Продължи да изкачва хълма, въпреки че болката го караше да потръпва и свива очи при всяка стъпка.

Десетина ярда преди върха на хълма, двама маратски войни, мъж и жена, изникнаха от сенките на камъните. Тръгнаха към тях през снега. Мъжът носеше брадва, алеранска изработка, а жената – кама от тъмен дялан камък.

Фиделиас спря и вдигна към тях разперени длани.

– Мир. Идвам да говоря с Атсурак.

Мъжът пристъпи към него и го погледна с присвити очи. В светлата му коса бяха преплетени тъмни, груби пера от стадомор.

– Няма да ти позволя да говориш с Атсурак, непознати, докато той е на хорто. Ти ще чакаш, докато…

Обзет от внезапен пристъп на ярост, Фиделиас призова всичката сила на Вама и му нанесе силен удар в лицето, който отлепи краката му от земята и го просна в безсъзнание по гръб на снега.

Без секунда колебание, Фиделиас прескочи неподвижното тяло на падналия марат, докуцука до слабата жена войн и повтори с абсолютно същия тон:

– Мир. Дошъл съм да говоря с Атсурак.

Кехлибарените очи на маратката, ярки под гъстите светли вежди, огледаха Фиделиас от горе до долу. Тя повдигна горната си устна, оголи дългите си кучешки зъби и каза:

– Ще те заведа при Атсурак.

Фиделиас я последва нагоре по хълма към огромните камъни. Пушекът от факлите, понесъл се тежък и тъмен по земята, миришеше странно и след като пристъпи в него, Фиделиас почувства как главата му олеква. Той се обърна и погледна Алдрик, който пое дълбоко въздух през носа и кимна.

Седемте каменни блока, с гладки стени и заоблени ръбове, стърчаха над тежкия дим, подредени в кръг около езерце с вода, незнайно защо не замръзнала въпреки студа. Димът сякаш проникваше в нея, завърташе се под греещата с матов блясък повърхност, отразяваща светлината от огньовете и приглушеното нощно сияние на снега и леда.

Около водата бяха пръснати още близо стотина марати. Едни – с вплетени пера от стадомор в косите, други – космати и рунтави, за които Фиделиас реши, че бяха от вълчия клан. Мъже и жени ядяха или пиеха от яркооцветени кратуни или се съвкупяваха с животинска невъздържаност в гъстия главозамайващ дим. В сенките се открояваха силуети – високи и неподвижни като статуи стадомори или приклекнали, прокрадващи се вълци.

На един от камъните се беше излегнал Атсурак. Раните му, вече почти заздравели, бяха наложени с кожени ленти, пристегнати с плетени от трева връзки. Кинжалът на Акватайнус висеше на каишка на кръста му – острието, прибрано в ножница от необработена кожа и гордо изложено на показ. От двете страни на Атсурак се беше излегнала по една жена войн, с масивни, надвиснали над очите чела и дълги кучешки зъби. И двете бяха голи, млади и гъвкави.

Устните и на тримата бяха намазани с прясна, аленочервена кръв. На камъка до тях лежеше млада алеранка. Беше вързана и от потреперващото ѝ тяло висяха на парцали остатъците от поли и престилка, каквито носеха жените в холтовете. Беше още жива.

Устните на Алдрик се изкривиха от отвращение.

– Диваци – измърмори той.

– Да, Алдрик – каза Фиделиас, – наричаме ги така, защото са диви.

– Явно са тръгнали из долината. Твърде рано – изръмжа майс­торът на меча. – От тази страна на Калдерон няма алерански селища.

– Очевидно. – Фиделиас направи крачка напред и каза: – Атсурак от клана на стадоморите, очаквах атаката да започне след две зори, считано от днес. Грешно ли съм разбрал?

Атсурак вдигна поглед към Фиделиас. В същия момент от дима и сянката на един от каменните блокове изникна възрастна жена. Беше от вълчия клан и намазана от глава до пети с кръв. Тя обви с ръце раменете на Атсурак и кехлибарените ѝ очи се впиха във Фиделиас. Без да поглежда към нея, Атсурак вдигна ръка и я постави върху една от нейните.

– Ние празнуваме своята победа, алеранецо – каза той на Фиделиас. Усмихна се. Зъбите му също бяха почервенели от кръв. – Да не сте дошли да се присъедините?

– Празнувате победа, която все още не сте спечелили.

Атсурак махна с ръка.

– Много от войните ми няма да могат да празнуват след това.

– И затова просто наруши споразумението ни, така ли? – попита Фиделиас. – Ударил си по-рано.

Маратът свъси чело.

– Един от предните ни отряди удари пръв, такъв е нашият обичай. Знаем много пътища за влизане и излизане от долината, алеранецо. Не стават за армии, но за съгледвачи и малки ударни групи, да. – Той посочи вързаното момиче. – Нейните хора се биха добре срещу нас. Умряха добре. Сега ние вземаме силата им.

– Ядете ги живи? – намеси се Алдрик.

– Чисти – поправи го Атсурак. – Недокоснати от огън, вода или нож. Каквито са пред Единствения.

Двама от неговия клан се изправиха на крака и отидоха до пленницата. С небрежни, почти отегчени движения те я повдигнаха леко, съдраха още от дрехите ѝ и я разпънаха по гръб върху камъка. Вързаха ръцете и краката ѝ.

Атсурак погледна към нея.

– Така черпим повече сила – обяви той. – Не очаквам да разбереш, алеранецо.

Момичето се огледа. Очите ѝ, зачервени от плач, зашариха трескаво. Тялото ѝ се тресеше от студа, а устните ѝ бяха посинели.

– Моля – изпъшка тя към Фиделиас. – Моля, господине, моля ви, помогнете.

Фиделиас срещна погледа ѝ. После отиде до камъка, върху който беше вързана.

– Нещата се промениха. Сега трябва да променим и плановете си.

Атсурак го проследи с очи и на лицето му се изписа тревога.

– Какво се промени, алеранецо?

– Господине – прошепна момичето. Погледът ѝ беше отчаян, лицето изкривено от сълзи и ужас. – Господине, моля ви.

– Шш – каза Фиделиас, сложи ръка на главата ѝ и тя се разтресе в тихо, сподавено ридание. – Трябва да настъпим сега. Войс­ките в гарнизона може би вече са предупредени за идването ни.

– Нека знаят – каза Атсурак, облягайки се мързеливо на една от жените до себе си. – Ние пак ще разпорим тлъстите им кореми.

– Грешиш – каза Фиделиас. Той повиши тон така, че всички марати около водата да могат да го чуят. – Ти грешиш, Атсурак. Трябва да ударим веднага. На зазоряване.

На върха на хълма изведнъж настъпи тишина. Пълна, почти осезаема, сякаш маратите не смееха дори да поемат дъх. Всички погледи се насочиха от Фиделиас към Атсурак.

– Ти каза, че греша. – Атсурак изговори думите тихо, с дълбок, гърлен глас.

– Младите от клана ти слушат своите старейшини, главатарю на стадоморите. Така ли е?

– Така е.

– Тогава ти, млади главатарю, слушай мен. Помня последния път, когато хората ти се биха с алераните, видях битката. Нямаше слава в нея. Нямаше чест. Всъщност може да се каже, че нямаше и битка. Скалите се изправиха срещу вас, всяко стръкче трева се надигна и оплете краката ви. Огън помете земята и унищожи хората ви. Нямаше съревнование, нито изпитание на кръвта. Измряха като глупави животни, хванати в капан. Защото бяха прекалено самоуверени. – Фиделиас изкриви устни в подигравателна усмивка. – Коремите им бяха твърде пълни.

– Ти поругаваш паметта на храбри войни…

– Които умряха, защото не използваха своето предимство – озъби се Фиделиас. – Води хората си към смъртта, щом това е желанието ти, Атсурак, но аз няма да взема участие в това. Няма да жертвам живота на своите рицари, като ги изправя срещу онези от предупредения и подготвен гарнизон.

Друг марат, също стадомор, се изправи и изръмжа:

– Той говори думи на алеран. Думи на страхливец.

– Казвам истината – отговори Фиделиас. – Ако си мъдър, млади човече, ще послушаш по-възрастните.

Атсурак се взира известно време мълчаливо в него. После въздъхна и каза:

– Алераните се бият като страхливци. Ще ги принудим да влязат в изпитанието на кръвта, преди да подготвят духовете си, зад които да се скрият. Ще нападнем на зазоряване.

Фиделиас въздъхна леко и кимна одобрително.

– Това значи ли, че това е краят на празнуването?

Атсурак погледна пленницата, която трепереше под ръката на Фиделиас.

– Почти.

– Моля ви, господине – промълви отново момичето, – моля ви, помогнете ми.

Фиделиас я погледна и поклати глава, слагайки другата си ръка върху устата ѝ.

След това прекърши врата ѝ. Звукът проряза тишината на върха на хълма. Очите ѝ се втренчиха ужасени в него, после се премрежиха и замряха неподвижни, празни.

Той пусна главата на мъртвото момиче и тя клюмна безжизнено върху камъка.

– Сега вече свърши. Бъдете готови при изгрев-слънце. – Прекоси кръга и се върна при Алдрик, като се опитваше да скрие куцането си.

– Алеранецо – изръмжа Атсурак с плътен, животински глас.

Фиделиас спря, но не се обърна.

– Ще запомня тази обида.

Фиделиас кимна.

– Само бъдете готови на сутринта.

Тръгна към носилката в подножието на хълма. Алдрик крачеше намръщен до него. На половината път, съвсем неочаквано, стомахът на Фиделиас се обърна яростно и той трябваше да спре. Клекна, преви се и наведе глава. Така тежестта на тялото му падна изцяло върху наранените стъпала.

– Какво става? – попита хладно Алдрик.

– Болят ме краката – излъга Фиделиас.

– Болят те краката – каза тихо Алдрик. – Дел, ти уби онова момиче.

Стомахът на Фиделиас се обърна отново.

– Да.

– И това дори не те притеснява?

– Не – излъга отново той.

Алдрик поклати глава.

Фиделиас си пое дъх. После още веднъж. Направи усилие да овладее стомаха си каза:

– Тя вече беше мъртва, Алдрик. Най-вероятно е видяла как семейството и приятелите ѝ биват изядени живи. Пред очите ѝ. Тя беше следващата. Дори да я бяхме измъкнали от там жива, вече беше видяла твърде много. Щеше да се наложи сами да я премахнем.

– Но ти я уби.

– На по-голяма милост не можеше и да се надява.

Фиделиас се изправи. Главата му бавно се прочистваше.

Алдрик замълча за момент, после каза:

– Да му се не види, на мен не ми стиска да убивам така.

Фиделиас кимна.

– Не позволявай това да ти попречи да си изпълниш дълга.

– Готов ли си? – изсумтя Алдрик.

– Готов съм – отвърна Фиделиас. Продължиха заедно надолу по хълма. – Поне накарахме маратите да се задействат. – Краката още го боляха ужасно, но поне спускането беше по-леко от изкачването. – Подготви мъжете. Ще ударим рицарите в гарнизона точно както планирахме по пътя насам.

– Значи, стигнахме накрая до битката – каза Алдрик.

Фиделиас кимна.

– Не мисля, че останаха някакви сериозни пречки пред мисията ни.