Фуриите на Калдерон

Глава Х

Един по-силен порив на вятъра блъсна Тави и той залитна. Момичето го хвана за ръката, докато в същото време хвърляше последните остатъци от солта в шепата си. Бледозелената фурия зад порива на вятъра нададе писък и отлетя назад.

– Това беше – извика момичето. – Свърших солта!

– Аз също! – отвърна ѝ Тави.

– Близо ли сме?

Тави примижа и напрегна очи в тъмнината и дъжда. Трепереше, беше му толкова студено, че едва успяваше да си събере мислите.

– Не знам – каза. – Би трябвало да сме стигнали вече.

Момичето засенчи очи срещу суграшицата и дъжда.

– „Би трябвало” не ни върши работа. Връщат се.

– Оглеждай се за светлина от огън – кимна Тави.

Стисна здраво ръката ѝ и продължи, залитайки, напред. Усети пръстите ѝ да стягат ръката му. Робинята беше по-силна, отколкото изглеждаше – въпреки че ръката му отдавна беше станала почти безчувствена от студа, той усети страха ѝ в начина, по който го стискаше. Вятърът и смъртоносните ветрогони в него продължаваха да вият – мразовити, бесни.

– Идват – изсъска момичето. – Ако ще се измъкваме оттук, сега му е времето.

– Близо сме. Трябва да е тук някъде.

Тави отново примижа и се взря с всички сили в мрака. И тогава го видя – бледожълта светлинка, точно на границата на периферното му зрение. Беше се отклонил в бурята, но сега се извърна рязко в правилната посока и помъкна робинята след себе си.

– Ето го! Огънят! Точно там! Тичай.

Започна да тегли изтощената робиня за ръката право към светлината в далечината. Земята под тях започна да се издига – изкачваха се нагоре. Пелената на дъжда го заслепи, замъгли светлинката пред погледа му и тя заподскача като пламъка на угасваща свещ, но Тави не откъсна очи от нея. Нова светкавица проряза облаците с коварните си ослепителни зъби и ветрогоните подеха с нова сила гневния си вой.

Въпреки рева на вятъра, Тави чу запъхтяното тежко дишане на робинята – очевидно момичето беше на предела на силите си. Колкото повече приближаваха светлината, толкова по-несигурни ставаха стъпките ѝ. Тави чу зад гърба си писък на ветрогон, обърна се и го видя да се спуска през дъжда с изкривено, злобно лице и гладен поглед.

Забелязала изражението на лицето на Тави, момичето ококори очи и понечи да се обърне, но движенията ѝ бяха прекалено бавни. Реагира прекалено късно и нямаше шанс да се обърне нав­реме и да се предпази.

Тави се пресегна и с две ръце сграбчи китката ѝ, после с всички сили я дръпна към себе си. В последния момент се отдръпна от пътя ѝ и я запрати, залитайки, зад гърба си, към светлината.

– Тичай! – изкрещя той. – Влез вътре!

Ветрогонът блъсна Тави в гърдите и въздухът излетя от дробовете му, топлината в крайниците му изчезна. Той усети как краката му се отлепят от земята. Падна, преметна се и понесен от ураганния вятър, се затъркаля надолу по склона, далече от подслона на върха му. Ръцете и краката му се размятаха, докато се търкаляше и се бореше да забави движението надолу. Изумруденият проблясък на светкавица освети голям сив камък, точно пред лицето му. Тави изписка, затвори очи и дръпна в последния момент глава.

Погледът му улови блясък на вода в тъмното и отчаяно насочи търкалянето си натам. Стовари се в леденостудена кална локва в подножието на хълма и ръцете му потънаха до лактите, докато изваждаше глава от водата. Напрегна сили и ги измъкна от калта, обърна се и видя връхлитащия отгоре му ветрогон.

Претърколи се на една страна, със забавени от тинята движения, и в същия момент усети леденостудения дъх на ветрогона да навлиза в носа и устата му. Започна да се мята, но не постигна нищо. По-скоро щеше да разпери ръце и да полети с вятъра, отколкото да спре фурията, която изстискваше въздуха от дробовете му.

Знаеше, че сега му остава само едно, при това без много шансове за успех. Изправи се с мъка на крака, разпери ръце и се хвърли по очи в калта. Студената, гъста като крем тиня го пок­ри изцяло, но той натика още по-дълбоко лицето си. После се обърна по гръб.

Изведнъж дишаше отново. Отвори очи, но не видя лицето на ветрогона пред очите си. Фурията се въртеше из въздуха на мястото, където го нападна, и светещите ѝ очи се оглеждаха трескаво. Но погледът ѝ не спря върху Тави. Тя изкрещя и половин дузина ветрогони ѝ се притекоха на помощ. Спуснаха се над мястото, където беше паднал Тави, започнаха да се въртят, да описват кръгове във въздуха – търсеха го.

Тави изтри калта от очите си и устните му се разтегнаха в победоносна усмивка. Оказа се прав. Земята. Земята, най-върлият враг на въздушните фурии, го криеше от погледа им. Но освен това беше ужасно, болезнено студена. Тави усети как студът сковава костите му. Засега беше в безопасност от ветрогоните, но колко дълго щеше да издържи така?

Дъждът продължаваше да шиба лицето му и отмиваше калта, която се стичаше в очите му. Скоро щеше да отмие напълно калта, ако въобще издържеше толкова дълго на студа, преди да се отпусне на земята и да замръзне. Бавно и много внимателно Тави загреба пълна шепа кал и я размаза по гърдите и корема си, където дъждът вече беше започнал да отнася дебелия слой тиня.

Погледна нагоре по склона, към светлината на върха на нис­ката могила. В тъмното се очертаваше контурът на постройка, с отвор в нея. От робинята нямаше следа, което означаваше, че е или вътре и в безопасност, или мъртва отвън. При всички положения, помисли си Тави, беше направил всичко по силите си да я спаси. Изсумтя ядосано.

Три от фуриите на мига обърнаха святкащи очи към него и се стрелнаха към устата му. В гърлото му се надигна вик, но Тави го потисна, преди да излезе, и рязко се превъртя по корем, после по гръб и пак по корем, докато не се премести на няколко крачки встрани. Погледна назад и видя ветрогоните да се вият над мястото, където беше лежал преди секунда. Явно не го виждаха, но при всички положения го чуваха. Дори насред рева на бурята чуха сумтенето му. Затова той затаи дъх. Замисли се дали щяха да чуят движенията му.

Всъщност няма значение, помисли си. Дъждът щеше да го измие съвсем скоро. Трябваше да стане от земята и да стигне някак до подслона. Нямаше друг избор, освен да се промуши между ветрогоните.

Изминаването на това разстояние щеше да остане завинаги в спомените на Тави като мъчителните секунди, които преживява гладната мишка, притичваща между краката на великаните, преди да се скрие в дупката си с няколкото отмъкнати от пода трохи.

Навсякъде около него се носеха и виеха фурии. Изневиделица изскочи млад елен и пробяга пред Тави. Скачаше във въздуха и риташе със задните си крака, докато три ветрогона се носеха над гърба му, впили остри нокти в кожата му. В следващия момент фуриите успяха да го повалят на земята. Рогата му мушкаха отчаяно нападателите, но преминаваха през тях като през мъгла. Самецът успя да нададе рев, преди една от фуриите да разкъса гърлото му, а две други да се впият в муцуната му и да го задушат. Нещастното животно продължи да се бори тихомълком, риташе с крака, мяташе се по земята, докато кръвта му изтичаше. Всички фурии наоколо се скупчиха над него.

Миг по-късно животното изчезна под огромна, вряща маса от блестяща мъгла, святкащи очи и остри нокти. Това продължи само секунди, преди облакът отново да се пръсне на дузина отделни ветрогони.

От елена бяха останали само глава с облещени от ужас очи и купчина раздрано месо, със стърчащи от него бели натрошени кости.

Коленете на Тави се подкосиха. В продължение на няколко секунди не можа да откъсне очи от зловещата гледка. В следващата светкавиците спряха и земята потъна в тъмнина, но образът на злощастния елен остана запечатан пред погледа на Тави. Той отвори уста да изкрещи, но в гърдите му нямаше въздух – стоеше с отворена уста, като току-що събудил се от ужасен кошмар.

Поредната светкавица раздра небето, страхът го захапа отново и започна да го разкъсва хапка по хапка. Вкочанението му се смени с прилив на сила и Тави хукна нагоре по хълма, към светлината и безопасността на подслона. В този момент въздухът най-после излезе с писък от дробовете му и около него се надигна хор от крясъците на ветрогоните – хаотичен, безразборен. Фуриите се мятаха из въздуха около Тави, но не го виждаха. Защитата на земята беше издържала до самия връх на могилата.

Там, на височина три пъти колкото човешки ръст, от земята се издигаше гладък мраморен купол. Входът му зееше отворен, огрян от бледата светлина на огъня вътре, а над него, издълбана в мрамора, блестеше звезда със седем лъча – символът на Първия лорд на Алера.

Тави усети тежко парче тиня да се откъсва от гърба му и чу писъка на ветрогоните. Вятърът го блъсна в лицето и той изкрещя. Покри главата си с ръце и влетя през отвора в купола.

Стовари се върху твърдия гладък камък на пода и моментално бе обгърнат от пълна тишина.

Тави отвори рязко очи и се огледа. Ръцете и краката му се тресяха, тялото му трескаво се опитваше да каже на мозъка, че трябва да стане и да продължи да тича. Вместо това той само се надигна, седна на пода и продължи да се оглежда и да диша запъхтяно. През премръзналите му мускули премина спазъм.

Красотата на мемориала на Принсепс би го оставила без дъх, ако това вече не бяха сторили дългото тичане и крещенето с пълно гърло.

Въпреки че отвън бурята бушуваше с пълна сила, светкавиците разкъсваха небето, а гръмотевиците не спираха да тресат земята, в мемориала звукът от тях достигаше като нещо много далечно и незначително. Земята навън може и да беше разтърсвана от тътена на бурята, а въздухът да гореше със зелените огньове на фуриите, но в мемориала се чуваха само ромоленето на вода, тихото пращене на огъня и приспивна тишина, нарушавана от време на време от сънливото чуруликане на птици.

Вътрешността му не беше от мрамор, а от кристал, чиито гладки стени се издигаха до тавана, двайсет фута над главата на Тави. Светлините от седем огъня покрай стените, които горяха, видимо без да бъдат подхранвани от нищо, изпълваха кристала от земята до тавана, пречупваха се в него и той ги разпръскваше в безброй дъги, които трептяха и танцуваха грациозно във вътрешността му. В центъра на пода имаше голямо езеро, чиято повърхност беше напълно неподвижна и идеално гладка като огледало от Амарант. По краищата ѝ растеше буйна зеленина: храстчета, трева, цветя, дори ниски дървета, всичките сякаш аранжирани и поддържани от невидим градинар.

Между огньовете покрай стените, поставени върху почти безформени статуи от черен камък, стояха на вечна стража седем комплекта рицарски брони на кралската гвардия, всяка с пурпурно наметало, бронзов щит и меч с дръжка от слонова кост.

В средата на езерото от водата се издигаше черен базалтов блок. Върху него лежеше статуята на млад мъж, издялана от най-чистия и бял мрамор, който Тави беше виждал. Очите на мъжа бяха затворени, сякаш спеше, а ръцете му бяха скръстени на гърдите и стискаха дръжката на меч, положен върху тялото му. През едното му рамо се спускаше богато украсено наметало, под което се подаваше стоманен нагръдник. В краката на статуята стоеше изправен шлемът му, издялан от същия бял мрамор, шлем, от който стърчеше гребен от косми, издаващ принадлежността на младия мъж към рода Гай. Косата му беше късо подстригана, а чертите на лицето изящни и красиви, отпуснати в съня му. Приликата на статуята с жив човек беше съвършена, ако Тави не знаеше, че Принсепс Гай беше мъртъв от преди още той да се роди, сигурно щеше да си помисли, че ей сега ще стане, ще сложи отново шлема си и ще излезе навън.

С периферното си зрение долови движение, но беше прекалено изморен да обърне глава. Робинята клекна до него – подгиз­нала от дъжда и трепереща от студ. Докосна рамото му и отдръпна ръка, за да огледа калта по пръстите си.

– Велики фурии – каза тя. – За момент те взех за гаргойл.

Тави я погледна подозрително, но тогава забеляза уморената ѝ усмивка.

– Нямах време да се измия – отвърна той.

– Върнах се да те търся, но не виждах нищо. После ветрогоните ме погнаха. Трябваше да вляза вътре.

– Това беше първоначалната идея. Съжалявам, че те блъснах, но реших, че всеки момент ще припаднеш.

Устните на робинята се извиха на една страна.

– Може би щях – призна тя и остърга още малко кал от рамото му. – Умно решение. И много смело от твоя страна. Ранен ли си?

Тави поклати глава. Все още трепереше като лист.

– Малко насинен, много изморен и измръзнал, това е.

Тя кимна и на лицето ѝ се изписа тревога. Изтри малко от калта по челото му.

– Както и да е, благодаря ти.

– Няма нужда да ми благодариш – насили се да се усмихне Тави. – Казвам се Тави, от Бърнардхолт.

Пръстите на момичето докоснаха нашийника на врата ѝ. Тя се намръщи и наведе очи към земята.

– Амара.

– Откъде си, Амара?

– От никъде. – Тя вдигна глава и огледа великолепния интериор на мемориала. – Какво е това място?

– М-мемориалът на Принсепс Гай – заекна Тави, треперейки. – Това е Могилата на сълзите. Принсепсът е загинал тук в битка с маратите много преди аз да се родя.

Амара кимна. Потри длани и докосна челото на Тави.

– Гориш – каза тя.

Той затвори очи и едва намери сили да ги отвори отново. По кожата му премина странна тръпка и бавно измести острия, почти болезнен студ на калта.

– Казват, че Първият лорд лично го е построил. За един ден. След като погребали мъртвите. От кралския легион. Маратите не оставили достатъчно от тялото на Принсепса за погребение с държавни почести. Затова го направили тук, вместо в столицата.

Робинята хвана ръката му и започна да го вдига, въпреки че тя самата едва стоеше и трепереше неистово. Тави се остави да бъде издърпан на крака, но веднъж изправил се, му беше много трудно да стои върху натежалите от умора крайници. Вкопчи се в разказа си, уверен, че само така ще успее да остане в съзнание.

– Силни фурии има тук. Кралски фурии. Казват, че трябвало да са много силни, за да пазят покоя на духовете на всички загинали войници. Не могли да ги отведат у дома. Прекалено много мъртви. Силните фурии ще ни пазят. Каменна могила. Земя срещу въздух. Убежище.

– Прав беше – каза Амара и го положи обратно на земята, облегнат с гръб на стената.

Тави почувства слаба топлина да се просмуква в премръзналата му кожа, беше чудесна, успокояваща. Явно момичето го беше преместило до един от огньовете.

– Аз съм виновен за всичко – смотолеви Тави. – Не върнах Хитрушко в холта. Чичо ми. Маратите са тук.

Настъпи мълчание.

– Какво? Тави, какво каза? Какво за маратите?

Той напрегна сили да ѝ каже повече, да отговори на въпросите, да я предупреди. Но думите бяха неясни в главата му, а в устата му – съвсем неразбираеми. Опита с всички сили да ги каже правилно, но треперенето му попречи. Амара каза нещо, но Тави чу само разбъркани шумове. Усети ръцете ѝ върху кожата си – остъргваха калта и разтриваха грубо крайниците му, но това сега беше прекалено далечно за него, беше му все едно.

Главата му клюмна на гърдите и дори дишането се превърна в непосилна задача.

Над Тави се спусна тъмнина, непрогледна и лишена от всякакъв звук.