Фуриите на Калдерон

Глава ХІ

Сърцето на Исана подскочи и в гърлото ѝ заседна буца.

– Не – прошепна тя. – Не. Не и брат ми. Той не си е отишъл. Не е възможно.

– Сърцето му – старата Бите наведе глава. – Дишането. И двете спряха. Просто изгуби много кръв, детето ми. Отиде си.

В залата настъпи пълно мълчание.

– Не – каза Исана. Зави ѝ се свят, беше като зашеметена. Затвори очи. – Не. Бърнард. Мъртъв.

Огромната значимост на тази малка думичка се стовари отгоре ѝ като воденичен камък. Бърнард беше единственото ѝ семейство, най-близкият ѝ човек, откакто се помнеше. Не можеше да си представи света без брат ѝ в него. Със сигурност имаше какво да направи, за да го върне.

Нямаше начин да няма. А заветната помощ беше така близо. Ако Корд и синовете му не се бяха намесили, само ако си бяха стояли мирно по местата, двама умели призователи на водата щяха да са започнали да се грижат за Бърнард, преди още тя да се събуди.

„Враните да ги накълват Корд и цялото му противно семейство“, кълнеше наум Исана. С какво право си позволи да пос­тавя живота на хора в опасност, за да отърве сина си и да задържи главатарството на клана си? Бърнард можеше да получи помощ. Можеше да живее.

Тя се нуждаеше от Бърнард. Целият холт се нуждаеше от него. Тави се нуждаеше от него.

Тави. Ако някой можеше да открие Тави, ако някой беше в състояние да му помогне, това беше Бърнард. Нужен ѝ беше. Без него Тави нямаше никакъв шанс. Той също можеше да е…

– Не – каза на глас Исана. Пое дълбоко въздух и събра самообладание. Нямаше да позволи лошотията на Корд да затрие Бърнард и Тави в един ден. Вдигна глава и погледна старата Бите. – Това не е краят. Сложете го във ваната.

– Какво? – вдигна очи възрастната жена и я погледна с недоумение.

– Сложете го във ваната – повтори Исана и започна чев­ръсто да запретва ръкави. – Ото, Рот, елате тук и пригответе фуриите си.

– Исана – просъска Бите, – дъще, нищо не можеш да направиш.

– Може – каза тихо Ото. – Няма да е за първи път. Когато бях млад, току-що надянал веригата, момчето на Хералд Младши пропадна в леда на езерото при мелницата. Стоя долу почти трийсет минути, преди да го извадим, и оживя.

– Оживя – сопна се Бите. – Седя на стол, точи лиги и така и не проговори повече. Накрая треската го довърши. Това ли искаш да причиниш на Бърнард?

С натъжено лице, Рот постави внимателно ръка на рамото му.

– Права е. Дори и да съживим тялото му, разсъдъкът му може и никога да не се върне.

– Имам нужда от него – изправи се пред двамата Исана. – Тави е навън, в бурята. Нямам време за приказки. Само преди минута бяхте готови да помогнете. Или се захващайте, или не ми се пречкайте в ръцете.

– Ще помогнем – каза Ото.

Рот изпусна тежка въздишка.

– Хубаво – каза. – От опит глава не боли. Фуриите да са ни на помощ.

– Трогваш ме с ентусиазма си – каза Исана и тръгна към медната вана.

Под ръководството на Бите няколко от мъжете вдигнаха Бърнард и го положиха вътре. От раната на бедрото му се проточи мудно нишка алена кръв и оцвети водата в розово. – Свалете превръзката. Така или иначе, тя вече е без значение.

Исана коленичи до ваната и постави внимателно пръсти на темето на Бърнард.

– Ручей. – Тя докосна повърхността на водата. – Ручей, нужна си ми.

Повърхността се накъдри леко при влизането на фурията във водата. Исана почувства неохотата на Ручей в мудните ѝ, несигурни движения – не, това не беше Ручей, това бяха собствените ѝ несигурност и изтощение. При тази умора фурията просто не я чуваше така ясно както преди и не откликваше на желанията ѝ. Но след секунда това нямаше да е вече проблем.

– Имми – прошепна Ото.

Исана усети топлата ръка на пълничкия холтър на рамото си и пръстите ѝ го стиснаха окуражително. Повърхността на водата отново се накъдри и във ваната влезе втора фурия – много по-малка, но много по-подвижна от Ручей.

Рот постави ръка на другото ѝ рамо.

– Алмия.

Водата във ваната се раздвижи от невидимото присъствие на силната фурия на възрастния холтър.

Исана пое дълбоко въздух и фокусира мислите си отвъд умората, страха и гнева си. Прогони от тях тревогите си за Тави, пропъди и несигурността в собствените си сили. Изчисти напълно съзнанието си и го остави чисто и празно за сетивата, които споделяше с Ручей, за тези от водата във ваната и тялото в нея.

Имаше нещо много специфично в усещането за тяло, потопено във вода – някаква много деликатна вибрация, която се излъчваше от кожата му. Исана насочи Ручей и тя започна да обикаля тялото на Бърнард в опит да долови енергията около него, да докосне трептенето на живота в него. В продължение на един ужасяващо дълъг миг фурията не долови нищо.

Но в следващия потрепери, когато долови нищожни следи от живот да се просмукват навън от тялото на ранения. Сърцето на Исана подскочи от облекчение.

– Още е тук – прошепна тя, – но трябва да побързаме.

– Не рискувай, Исана – каза тихо Рот. – Много време мина.

– Това е брат ми – отвърна тя и постави длани от двете страни на врата на Бърнард. – Вие с Ото затворете раната. Аз ще се погрижа за останалото.

Ръката на Ото се стегна върху рамото ѝ. Рот изпусна нова тежка въздишка.

– Ако влезеш там, може никога да не успееш да се върнеш. Дори и преди това да го върнеш към живота – каза той.

– Знам. – Исана се наведе напред и целуна нежно челото на брат си. – Готови сме. Да започваме.

Исана издиша бавно и продължително и насочи цялото си внимание, концентрация и воля към водата. Тъпата болка в ръцете и краката ѝ отшумя. Напрежението в гърба изчезна. Усещанията на тялото ѝ, от студения допир на кожата на Бърнард по пръстите на ръцете ѝ до гладкия камък под коленете и пръс­тите на краката ѝ, се стопиха. Сега усещаше само водата, отслабващата енергия около тялото на брат си и мъгливото присъствие на фуриите около него.

Ручей се притисна в нея с цялата си загриженост. Тя я докосна с мислите си и подаде на фурията образ, цел. Ручей се вля в съзнанието ѝ и го запълни. Намести се в него и Исана не можеше да различи повече къде свършваше тя и къде започваше фурията ѝ. Първоначалното ѝ усещане беше на пълна дезориентация, но после, както винаги досега, възприятията на Ручей станаха и нейни – прилив на звуци, замъглено виждане и физическо възприятие на заобикалящите я емоции.

Исана погледна към неясното бледо очертание на тялото на брат си, после към още по-размазаните форми на тялото си над водата. Сега виждаше фуриите на Рот и Ото – двойка мъгливи, бледи форми, които кръжаха около нея.

Вече нямаше нужда да говори, мислите ѝ достигаха директно до тези на двамата холтъри посредством фуриите им във водата: „Съберете всяка частица от него и затворете раната. Аз се заемам с останалото”.

Двете фурии моментално се впуснаха и започнаха да събират миниатюрните капчици кръв, които се носеха из водата, подкараха ги към раната на бедрото на Бърнард и започнаха да ги натикват обратно в тялото му.

Исана не остана да ги чака да свършат работата си. Тя се плъзна към чезнещата аура на брат си и фокусира мислите си върху нея и върху значително по-силно вибриращото от живот тяло до него – нейното тяло.

Исана знаеше, че това, което щеше да направи, криеше огромна опасност. Анима – искрата на живота – беше трудна за откриване и още по-трудна за манипулиране. Беше сила, мощна и непредсказуема като самия живот. Но без значение колко опасно беше това, Исана трябваше да я докосне. Трябваше да опита.

Посегна и хвана слабия отиващ си трепет на живота около Бърнард. После хвана своя, надвиснал над него от нейното тяло, и ги допря един до друг, смеси ги, сля ги и започна да прелива от енергията на нейното тяло в неговото.

Ефектът беше мигновен. Тялото на брат ѝ се разтресе от конвулсии във водата, когато всички мускули в него се стегнаха едновременно. Гърбът му се изпъна и Исана по-скоро долови, отколкото видя клепачите му да се отварят широко и очите му да се взират невиждащи в празното пространство. Сърцето му се сви с глухо, неуверено туптене, последвано от второ, трето. Исана усети мощния прилив на въодушевление. Заедно с Ручей се втурна и влетя в тялото на Бърнард през раната на крака му. Внезапно се почувства обгърната отвсякъде от него и съзнанието ѝ се понесе по хиляди вени и капиляри, раздели се на множество отделни пластове. Сега усещаше с неговите сетива – долови умората в сърцето му, смазващата болка в ръцете и краката му, ужасяващия студ на надвисналата над него смърт. Почувства объркването му, безсилния му гняв, страха му и те се забиха като нож в сърцето ѝ. Усети как тялото му се бореше с раната. Как постепенно губи битката. Как умира.

Това, което направи в следващия момент Исана, не беше продиктувано от логика, не беше реакция на физическо усещане, не беше продукт на мисъл и здрав разум. Не можеше да е, защото в този момент мислите ѝ бяха прекалено много и твърде разпръснати, за да бъдат насочвани и управлявани. Стана в резултат от инстинкт и свободна воля и благодарение на това, че беше в него и усещаше с всяка частица от тялото му.

Тя почувства върху ѝ да се струпва огромна тежест – тежка като дебела верига, която стегна мислите ѝ и започна да ги изключва една по една, да ги приковава в пълна неподвижност. Исана започна да се бори с нея, бореше се за съзнанието си, за живота си, който в момента трептеше в раненото тяло на Бърнард. Хвърли се смело в битката, под ритъма на несигурните мъчителни удари на сърцето на брат ѝ, които кънтяха около нея, през нея и във нея.

Вкопчи се в живота, докато фуриите на Ото и Рот не спираха да напомпват нова кръв в осакатеното тяло на Бърнард. Продължи да го стиска, докато двамата холтъри затваряха раната, събирайки разпорените кожа и плът и изграждайки наново материята им. Стиска живота с всички сили, чак до мъчително дългия промеждутък между два удара на сърцето, в който осъзна, че повече няма сили да стиска. Изпускаше го.

Ручей ѝ предаде настоятелния повик на Рот да се оттегли, да излезе от тялото на брат си и да спаси собствения си живот. Исана отказа. Прехвърли още повече от енергията на тялото си в това на Бърнард и започна да подхранва с нея затрудненото му сърце. Докопа всичко, до което успя да се добере в себе си, и му го даде. Даде му всичко: любовта си към него, тази към Тави, ужаса от мисълта, че ще го загуби, безпомощността си, страданията си, страха, радостта от хубавите спомени и отчаянието в най-тежките моменти от живота си. Не задържа нищо за себе си.

Бърнард потрепери и рязко пое дъх. Дробовете му се напълниха с въздух, който тя почувства като студен огън. Той се разкашля и неподвижността се пръсна на хиляди парченца, които излитаха от тялото му с всяка следваща глътка въздух.

Исана долови силата, която нахлу в тялото на Бърнард, енергията, която отново потече, и чу засилващия се, равномерен ритъм на сърцето му. Обля я вълна на облекчение. Ручей също беше още в него, но Исана вече я усещаше много далечна, объркана. Рот отново ѝ изпрати мисли посредством фурията си, но тя беше прекалено уморена, прекалено затънала в облекчението и изтощението си, за да ги разбере. Остави съзнанието си да се понесе свободно, далече от нея и усети как започва бавно да потъва в тъмнина и топлина, които ѝ обещаваха избавление от тревоги, болка и умора.

И тогава усети притъпена, пареща пулсация. Спомни си, че познава това усещане от много отдавна. Потъването ѝ се забави.

Огъня, ето го отново. И отново. И отново.

Болка. Усещам болка.

С дъното, с най-далечната и безметежна част от съзнанието си тя разбра какво се случваше с нея. Рот се беше оказал прав. Беше дала прекалено много от себе си и сега не можеше да се върне в тялото си. Беше прекалено слаба, прекалено отпусната и отмаляла. Сега щеше да умре. Изпразнено от живот, тялото ѝ просто щеше да се свлече на земята до ваната.

Огънят проблесна отново – високо горе, над тъмнината.

Но мъртвите не усещат болка. Тя е за живите.

Исана се протегна към нея, към огъня в нощта. Блаженото ѝ потъване спря, въпреки че част от нея изкрещя от разочарование. Тя се пресегна към болката, но не можа да помръдне, не тръгна нагоре.

Прекалено късно е. Не мога да се върна.

Въпреки това пак опита. Опита да се откъсне от неподвижността и топлината. Опита да се бори за живота.

Внезапно проблесналата светлина над нея беше ярка като новородено слънце. Исана посегна към него и го прегърна с всяка частица от съществото си, която ѝ бе останала. Светлината му я обгърна като изпепеляваща огнена стихия, ослепително ярка и по-болезнена от всичко, което бе изпитвала досега. Почувства рязко извиване и усукване и внезапно объркване, когато празнината, освободена от Ручей, се изпълни с непосилна болка.

Исана се радваше да я изпита отново. Светлината и агонизиращата болка я заслепиха. Крайниците ѝ боляха, дробовете ѝ горяха с всяка мъчителна глътка въздух, главата ѝ туптеше, съзнанието ѝ крещеше под напора на възвърналите се физически сетива.

Чу викове. Някой крещеше, после нещо тежко се блъсна. Нови викове. Фейд?

– Вижте – изкрещя някой. Ото? – Вижте, тя диша!

– Донесете ѝ одеяло – отвърна гласът на Рот. – И едно за Бърнард.

– И супа за двамата. Имат нужда от храна.

– Знам това. Някой да разкара оттук побъркания роб, преди да е наранил някого.

Облакът на агонизиращата болка, който я обгръщаше, започна да се разнася и постепенно се смали до тръпнене в едната ръка и сладката, странно приятна болка на изтощението, разстлано по крайниците ѝ. Исана отвори очи, обърна глава на една страна и видя Бърнард да се оглежда с премрежени очи. Тя вдигна ръка към него и видя пръстите си подути и странно разкривени. Докосна брат си и болката в ръката ѝ отново я заслепи.

– Спокойно, Исана. – Рот хвана китката ѝ и нежно свали обратно ръката. – Не мърдай. Имаш нужда от почивка.

– Тави – каза Исана. Думите излизаха с мъка от устата ѝ и дори в собствените ѝ уши звучаха завалено и неясно. – Намерете Тави.

– Почивай сега – каза отново Рот и я погледна с пълни с умиление и състрадание очи. – Почивай. Днес направи предостатъчно.

В полезрението ѝ изникна Бите.

– Ще вдигнем холтър Бърнард на крака до утре заран, дъще. Той ще се погрижи за всичко. Сега почивай.

Исана поклати глава. Не можеше да почива. Не и докато бурята навън бушуваше. Не и докато Тави е някъде там, безпомощен, малък, сам. Опита да се надигне, но това се оказа невъзможно. Едва успя да надигне глава. Отпусна се отново на пода и усети една сълза да избива в едното ѝ око от безсилие и гняв. Тя поведе други след себе си и не след дълго Исана ридаеше на пода, тихо, почти без звук, докато зрението й не се замъгли и вече почти не можеше да диша от надигналите се хлипове.

Трябваше да бъде по-внимателна. Трябваше да му забрани да излиза от холта онази сутрин. Трябваше да се погрижи за брат си по-навреме. Да предугади намеренията на Кордхолтови и да предотврати насилието. Бори се колкото можа. Опита. Фуриите ѝ бяха свидетели, че опита. Но всичките ѝ усилия бяха отиш­ли на вятъра. Времето се спусна отгоре ѝ като гладна врана.

Тави беше навън в бурята. Сам.

О, велики фурии и духове на мъртвите. Моля ви. Върнете ми го невредим.